Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 06.02.2024
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В
въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА
МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на
секретар Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева
в.гр.д. № 5477 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20024374/27.01.2021 г., постановено по гр.д. № 18989 по описа за 2019
г. на СРС, I
ГО, 157 състав, съдът е признал за
установено на основание чл. 108 от ЗС по отношение на ответника С.Р.Й., че ищецът Г.А.В. е собственик по силата на договор за дарение
на недвижим имот, сключен на 05.06.1992 г. във форма на нотариален акт №
2, том XXXXI, дело 8631/92 г. на
нотариус към Софийска нотариална служба при Втори районен съд - гр. София, на недвижим имот с идентификатор
68134.4388.403 по КККР на район Люлин, Столична община, одобрени със
Заповед № РД-18-54/30.08.2010 г., с площ от 427 кв. м. при съседи: имот с
идентификатор 68134.4388.409,
имот с идентификатор 68134.4388.148,
имот с идентификатор 68134.4388.404 и имот с идентификатор 68134.4388.402, съставляващ част от
парцел VII-403,409 кв. 46 по регулационния план на м. „кв. Филиповци“, район
„Люлин“-Столична община от 1984 г., и е осъдил ответника да предаде на ищеца
владението върху имота. На основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е бил осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1053,57
лева, представляваща разноски за производството.
Решението на СРС е
обжалвано от ответника в първоинстанционното производство. В жалбата се твърди,
че обжалваното решение е необосновано, неправилно поради нарушение на
материалния и процесуалния закон и недопустимо. Посочва се, че съдът не е
обсъдил всички доказателства по делото. В представения от ищеца нотариален акт
от 06.10.1971 г. не било посочено за кой имот се отнася по номер, като към
нотариалния акт не били представени документите обосноваващи и легитимиращи
лицето Д.В.като собственик. Оттам съдът не бил обсъдил разпоредбата на чл. 73
от Правилника за планово изграждане на населените места. Твърди се, че
праводателката на ищеца - Д.В., не притежавала решение на Управата на Общински
Народен съвет, одобрено от Министъра на комуналното стопанство и благоустройство
за имота, с който се твърди, че тя била обезщетена. Нямало данни кога и с какво
е била обезщетена. Съдът не се бил произнесъл по възражението на ответника, че
ищецът не бил материално легитимиран. Съдът не бил обсъдил Нотариален акт № 96,
том I, рег.
№ 1530, дело 19, от 2019 г. на Нотариус С.М., представен от ответника за
легитимирането му като собственик. Посочва се, че ищецът не бил владял имота и
не бил канил ответника преди завеждане на делото за предаване на имота. Съдът в
нарушение на забраната за пререшаване на правен спор и в нарушение на правилата
за компетентност на гражданския съд се произнесъл касателно възстановяването на
собствеността на наследодателя на ответника с Решение № 252/27.08.2004 г. от
ОСЗГ. Посочва се, че Заповед № 18-2080-26.02.2019 г. била влязла в сила, като
по делото нямало данни ищецът да се е възползвал за защита чрез обжалване на
административния акт за отказ. Решението на поземлената комисия по чл. 14, ал.
1, т. 1 от ЗСПЗЗ (чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ) било с отбелязване за влязло в
сила и не подлежало на преразглеждане от съда. Съдът пренебрегнал и двата
влезли в сила акта, като се произнесъл въпреки забраната за непререшаемост.
Влязлото в сила решение на поземлената комисия, ведно със скицата към него, имало
конститутивен ефект за собствеността и проявлението му се свързвало с момента
на завършване процедурата по възстановяване на собствеността на земеделския
имот. Съдът се бил произнесъл със свръхпетитум, тъй като се бил произнесъл по
влязъл в сила материалноправен спор по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Решението
следвало да се обезсили като постановено при наличие на чл. 229, т. 5 от ГПК.
Твърди се, че районният съд не се бил съобразил, че предмет на петиторна защита
може да бъде само земеделски имот, чиято процедура по възстановяване била
завършена и бил налице обект на собственост, възстановен в стари реални
граници. Посочва, че исковата молба е била нередовна – поради липсата на скица,
приложена от ищеца за имота (в скицата бил записан като собственик Р.Й.В.) не
можело да се приеме, че правото на собственост върху реално определен имот е
възникнало и да бъде защитено с иск по чл. 108 от ЗС. Посочва се, че съгласно
чл. 18з, ал. 3, изр. 2 и 3 от ППЗСЗЗ получената по замяна земя, отчуждена от
получилото я лице, препятства реституирането ѝ на бившия собственик,
респ. на наследниците. Поддържа се, че производството се явява недопустимо и е
следвало да бъде прекратено поради липса на правен интерес, тъй като според
практиката на върховната инстанция предмет на защита с ревандикационен иск може
да бъде и само реална част от имот (т.е. че искът е допустим само за реална
част от имот) и че когато страните спорят за правото на собственост само върху
конкретно посочена в исковата молба реална част от имот. Подчертава се, че
искът бил за установяване на собственост върху имот 403, 409, кв. 46 по
регулационен план на „Филиповци“, дворно място, ищецът се е легитимирал с
договор за дарение на имот, представляващ 570 кв.м., при искане за осъждане на
ответника за предаване на владение на 427 кв.м., като съдът е уважил изцяло
иска и се е произнесъл с осъдителен диспозитив за поземлени имоти 403 и 409,
които не попадали в процесния имот, предвид ангажираните от ищеца доказателства.
Направено е искане за отмяна на решението и отхвърляне на иска, респ. за
обезсилване на решението.
В срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство. В него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че
първоначалната праводателка на ищеца е придобила по регулация и като
обезщетение за имот, отчужден по ЗПИНМ (отм.), за което били представени
доказателства и от които се извеждала материалноправната легитимация на ищеца.
При спазване на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът обсъдил
всички релевантни доказателства. Възразява се срещу твърдението за произнасяне
със свръхпетитум. Посочва се, че изводите на районния съд били правилни.
Направено е искане за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд.
С Определение № 20070537/18.03.2021
г. въззивният съд на основание чл. 227 от ГПК е конституирал на мястото на
починалия ответник и въззивник - С.Р.Й., неговите наследници по закон: П.И.Й., И.С.Й.
и Р.С.Й..
В открито съдебно
заседание страните са били редовно призовани и представлявани от пълномощници,
като само въззивникът И.С.Й. се е явил лично. На етап ход по същество страните
накратко са преповторили доводите си и исканията си към съда, включително и за
присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
след като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, както и правилно.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск по чл. 108 от ЗС.
Несъстоятелни са
доводите на въззивника за недопустимост на производството и постановеното
решение. Доколкото съгласно практиката на върховната инстанция въззивният съд
също дължи проверка за редовност на исковата молба, съдът счита, че същата е
била подадена при спазване на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Предвид
характера на развилия се пред първоинстанционниия съд спор и изложените в
исковата молба обстоятелства, логично е представянето на скица на процесния
имот с фигуриращи данни на ответника. Що се отнася до произнасянето на районния
съд извън пределите на спорното право, въззивният съд не счита, че е бил
допуснат такъв пропуск. В петитума на исковата молба е поискана защита чрез
признаване за установено спрямо ответната страна правото на собственост върху
недвижим имот 68134.4388.403 и с площ от 427 кв.м., като е посочено, че същият
съставлява част от УПИ – 403,409 от кв. 46 по плана на кв. Филиповци и
предаване на владението на същия. Видно от диспозитива на обжалваното решение,
районният съд е следвал заложените от ищеца предели в произнасянето си. Видно
от диспозитива и мотивите на обжалваното решение, съдът не е взел пряко
отношение по спор за граница по смисъла на чл. 54, ал. 1 от ЗКИР, поради което
и този довод в жалбата се явява несъстоятелен.
Лишено от връзка с
доводите по делото и предмета му е възражението в жалбата, че решението е
недопустимо като постановено при наличие на хипотезата на чл. 229, т. 5 от ГПК.
На следващо място, неоснователно е възражението за процесуална недопустимост,
тъй като с уважаване на предявения иск се постига пререшаване на влязлото в
сила решение на ОСЗГ, доколкото решенията на Общинските поземлени комисии нямат
вещноправен характер. Решението на поземлената комисия за възстановяване на
правото на собственост има конститутивно действие, тъй като с него възниква
правното качество на обособеност на обекта на собствеността чрез
индивидуализацията му, което действие важи и за двата вида решения на
общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските
земи-решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал.1 от ППЗСПЗЗ (в
този смисъл и Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК).
Конститутивното действие на решението се разпростира както по отношение на
обекта, така и по отношение на субектите на правото на собственост, тъй като
влязлото в сила решение на поземлената комисия, придружено със скица,
легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността.
Производството по ЗСПЗЗ е административно и постановеното решение поражда
конститутивно действие, ако са били налице предпоставките по чл. 10, ал. 1
от ЗСПЗЗ, включително да не са налице установените в закона пречки за
реституиране на имота. Следователно тези решения определят земите,
собствеността върху които се възстановява, т.е. очертават обекта на реституция,
то няма и пречка спорът за собственост, който излиза извън специално уредените
хипотези на чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, да бъде разрешен в рамките на защита
чрез настоящия иск по чл. 108 от ЗС за установяване изключителното
право на собственост на ищеца върху процесния обект към настоящия момент. В
допълнение следва да бъде отбелязано, че съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ГПК съдът взема
становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен
по въпроса дали е извършено престъпление. Доколкото ответникът е представил
Решение № 252/27.08.2004 г. на ОСЗГ при Община Овча купел с оглед провеждане на
обратно доказване и на твърденията си, че именно той е собственик на процесния
имот, контролиращата инстанция счита, че районният съд допустимо с мотивите си
е обсъдил същия.
За да уважи
ревандикационния иск съдът е разгледал основателността на претенцията на ищеца
с оглед на писмените доказателства, на които се е позовал, за да обоснове
материалноправната си легитимация, и конкуренцията им с тези на ответната
страна. По делото е било обявено за безспорно, че имотът се владее от
ответника.
За да уважи иска, съдът
е приел, че ищецът се позовава на годно правно основание за придобиране на
правото на собственост по реда на правоприемството. Въззвиният съд изцяло се съгласява с мотивите
на първоинстанционния съд относно кредитирания по делото Нотариален акт № 2,
том XVII, дело № 3175/1971 г. на I нотариус при Софийски народен съвет, по
силата на който Д.М.В. е придобила по реда на дворищна регулация правото на
собственост върху празно място от 450 кв. м. от мястото на ТКЗС „Антонин Запотецки“
– кв. Обеля, пл. № 162 и 163 при съседи: от три страни ТКЗС и Д.М.В., придадено
й към собствения й парцел VII от квартал 46 по плана на кв. Филиповци – София. В
посочения нотариален акт се обективира правото на собственост върху празно
място с площ от 450 кв.м., описано с местоположение и съседи. Вещото лице по
назначената съдебно-техническа експертиза, чието заключение и настоящият
съдебен състав кредитира като обосновано, логично и подробно, е посочило, че
процесният имот с идентификатор 68134.4388.403 е част от празно място от 450
кв. м., предмет на Нотариален акт № 2, том XVII, дело № 3175/1971 г. В
нотариалния акт е отбелязано, че стойността на придадения имот е заплатена, за
да може собственикът да се снабди с титул за собственост на имота, придобит по
регулация. С влизане в сила на заповедта за одобрение изменението на
дворищно-регулационния план, с който имотът, към който принадлежи спорният имот,
е придаден по дворищна регулация, е настъпило непосредственото вещно действие
на регулацията, поради което собственикът на имота, към който е отреден парцела,
е станал собственик и на придадения имот. След внасяне на паричното обезщетение
определено за придадения имот в общината по реда на § 105 от ППЗПИНМ (отм.)
и снабдяване с нотариален акт за собственост за него е отпаднало относителното
действие на регулацията, като процесът по прилагането й е завършен, тя е
стабилизирана, като придаденият имот е станал част от парцела. Правилно СРС е
отбелязал, че поземлената комисия е следвало да вземе предвид извършената
регулация при възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, доколкото правото на
собственост не би могло да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ, тъй като този
реституционен закон не предвижда възможност за дерогиране на вещноправното
действие на регулацията и следователно възможността за възстановяване правото
на собственост върху незастроената част от УПИ е обусловена от обстоятелството
дали регулацията за този имот е била приложена към момента на влизане в сила на
ЗСПЗЗ (в този смисъл Решение № 243 от 08.10.2011 г., постановено по гр. д. №
1146/2010 г. по описа на ВКС, II г.о. ).
По делото е представено
удостоверение за наследници на Д.М.В. от
05.05.1986 г., видно от което единствен наследник по закон на починалата
се явява А.М.В.. Последният с Нотариален акт за дарение № 2, том XXXXI, дело № 8631/1992 г. на 05.05.1992
г. дарява празно двроно място с площ от 570 кв.м., представляващо парцел VII, пл. № 403 от кв. 46 по плана на гр.
София, кв. „Филиповци“ при съседи: улица, от две страни СГНС и ТКСЗ „Антонин
Запотецки“ – кв. Обеля.
Несъстоятелни са
възраженията касателно необсъждане на така цитираната от въззивника разпоредбата
на чл. 73 от Правилника за планово изграждане на населените места, доколкото
СРС е посочил неоснователността на довода. Следва да се добави, че въззивникът цитира
редакцията на разпоредбата към момент, предхождащ съставяне на Нотариален акт №
2, том XVII, дело № 3175/1971 г., след който момент разпоредбата няколко пъти е
била изменяна и към момента на съставяне на нотариалния акт е била с различно
от цитираното съдържание. Отделно от това, съдът счита, че доколкото е налице
актът за приключване на процедурата, ирелевантно е представяне на доказателства
за провеждане на самата процедура, предвид това че не се твърдят конкретни
нарушения за провеждането ѝ, относими към спорното право.
Що се отнася до необсъждането
на Нотариален акт № 96, том I,
рег.
№ 1530, дело 19/2019 г. на Нотариус С.М., следва да се отбележи, че същият е
съставен въз основа на представеното и в настоящото производство Решение № 252/27.08.2004
г. на ОСЗГ при Община Овча купел в производство по чл. 587 от ГПК, като
законодателят е предвидил възможност за атакуването му по реда на чл. 537 от ГПК. Нотариалният акт възпроизвежда данните са собствеността, обективирани в
решението по чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 от ППЗСПЗЗ. Отделно от това, видно
от датата на съставяването му, същият е изготвен след вписване на исковата
молба – на 27.06.2019 г., поради което съдът счита, че намира приложение
разпоредбата на чл. 113 от ЗС.
Всички останали
оплаквания в жалбата се явяват направени за пръв път пред въззивния съд, поради
което се явяват преклудирани и съдът не дължи произнасяне по същите.
Водим от изложеното,
съдът счита, че районният съд правилно е уважил иска по чл. 108 от ЗС, поради
което решението следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия се дължат разноски, но такива
не са претендирани.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 20024374/27.01.2021 г., постановено по гр.д. № 18989 по описа за 2019
г. на СРС, I
ГО, 157 състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.