Р Е Ш Е Н И Е №260978
26.03.2021 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя
Грудева, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 14988/2019 г. по описа на същия съд, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исков спор .
Искова молба на „Лайт Кредит Консулт„ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Полет № 1 ет.2 , депозирана против двама
солидарно отговорни ответници: Г.М. А., ЕГН **********,*** , и А.Ю.М. , ЕГН **********,***
Ищецът черпи права от два договора.
Според изложеното като факти в исковата
молба , между ответниците и трето на спора лице „Лайт кредит“ ООД, ЕИК
********* е сключен договор за заем № *******/ 28.03.2017г , по силата на който
, двмата заемополучатели получили назаем
сума от 1300 лева. От своя страна , те се задължили да върнат заема
ведно със възнаграждение на кредитора , за срок от пет месеца , на пет равни месечни вноски от по 286.57 лв., с първа
погасителна вноска на 28.04.2017 год. и с последна вноска - на 28.09.2017 година. Общата сума за връщане
възлизала на 1432.85 лв., тоест
договорена била възнаградителна лихва в размер на 132.85 лв. за целия период на
договора.
За обезпечение
на вземането на кредитора по договора, бил сключен между ищеца, като гарант, „Лайт кредит“ ООД като заемодател
и двамата ответници тристранен договор за гаранция от същата дата, по силата на
който ищецът гарантирал за изпълнението на задължението на заемателя към „Лайт кредит“ ООД, а
от своя страна кредитополучателите се
задължили да плати на гаранта възнаграждение в размер от 506.20 лева ,
платимо разсрочено като част от вноските по кредита , по 101.24 лева към всяка
от вноските , като по този начин общия размер на вноските станал 387.81 лева месечно.
По
договора за кредит ответникът заплатил сума в размер на 286.57 лв. (
една погасителна вноска ) към заемодателя, и част от вземането на гаранта по
договора за гаранция в размер от 103.43
лева, след което изпаднал в забава. „Лайт
кредит“ ООД активирал гаранцията, а „Лайт кредит консулт“ ООД платил сума от 1146.28 лв. -
обща остатъчна стойност на вземанията по договора за кредит. Плащането било
извършено на 20.03.2019 год. Отделно от това останало неплатено и
по-голямата част от гаранционното възнаграждение, в размер на 402.77 лева. За тези суми гаранта „Лайт кредит консулт“
ЕООД се снабдил със заповед за плащане, издадена по ч. гр. дело № 3514/2019
год. по описа на Районен съд – Пловдив,ІІІ
бр. състав. Заповедта била връчена на длъжниците по реда на чл. 47 ал.5 от ГПК,
при което ищцовото дружество , на което е даден срок по чл. 422 от ГПК, иска
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника съществуването на вземането му , при следните стойности : 1146.28 лв.
платена гаранция, и 402.77 лева остатък от гаранционно възнаграждение по
договор за гаранция или общо 1549.05 лв.. Иска приъсждане на сторените по
делото разноски, и законната лихва от
датата на подаването на заявлението в съда,
10.04.2019г., до окончателното
изплащане на вземането.
Ответникът
е оспорил иска своевременно, чрез надлежен процесуален представител. Моли се исковете да бъдат отхвърлени като недопустими
и неоснователни. Оспорва се съществуването на договори между страните,
възразява се, че сключените такива са недействителни на основанието по чл. 22
от Закона за потребителския кредит,
Вещото лице по проведената счетоводна
експертиза е дало заключение , че сумата от 1300 лева е усвоена от ответниците,
касово и безкасово.
Установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, чл. 240 от ЗЗД, чл.79 от ЗЗД, чл.143 от ЗЗД, доколкото ищецът твърди
да е платил на трето на спора лице по договора за гаранция, чл. 79 от същия
закон, чл. 9 и сл. от Закона за защита на потребителите, ( договорът е за
кредит, отпуснат на потребител). Исковете са допустими, ищецът разполага със
заповед за изпълнение , като има идентичност между заповяданото за плащане
вземане, и това, предмет на исковата молба; спазени са сроковете по чл. 414 и
422 от ГПК.
Предвид фактите и ангажираните доказателства,
съдът съобрази следното:
Най- напред ищцовото дружество черпи права от
договор за заем под номер № *********/ 28.03.2017г., с представен по делото на
основание чл. 183 от ГПК оригинал на същия. По принцип , договорът за заем е
реален , съществуването му се предпоставя от предаването на заемната сума на
длъжника, факт, който следва да се докаже от ищеца чрез всички допустими
доказателствени средства. В самия договор фигурира клаузата на чл. 3 ал. 1,
според която кредитът се усвоява в тридневен срок от датата на подписването ,
по банков път, (без да има посочена за
целта сметка), но едва след предоставяне
на обезпеченията, предвидени в чл. 6 от същия договор. Следователно, в самия
договор отсъства клауза с характер на разписка за поучаването на заемната сума,
като плащането на сума от 1300 лева личи от заключението на вещото лице .
Затова съдът не отрича сключването на договора за кредит .
Данни за точно изпълнение от страна на ответниците няма.Съдът не отрича
и плащането на сумата по активираната гаранция, предвид платежното нареждане на
л. 15 от делото.
Същевременно обаче, от съдържанието на
договора за потребителски кредит личи , че заемната сума е следвало да бъде
преведена по сметка на отв. М.; отв. А. не е получила каквато
и да било част от заемните средства. Българското право обаче не познава
института на съдлъжника. Лице, което се е задължило писмено да отговаря за
връщането на получени от друг пари ,
всъщност сключва договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 от ЗЗД. Въпреки това ,
отговорността на А. като поръчител не може да бъде ангажирана , тъй като по
отношение на нея като поръчител не е спазен срока по чл. 147 ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите. След като търси плащане от поръчител, следвало е
ищцовото дружество да предяви иска си ( тоест, заявлението за издаване на заповед за изпълнение ) в срок
от шест месеца от „падежа на главното задължение” (чл. 147 от Закона за
задълженията и договорите). Това не е
направено, договорите са с изтекъл най – късно на дата 28.09.2017г. срок.
От тази дата тече и шестмесечния срок по чл.
147 от ЗЗД , а последният е преклузивен и затова за изтичането му съдът и
служебно следи, (вкл. и с оглед мотивите на ВКС по Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, т. 4Б . ) Срокът е изтекъл на 29.03.2018г,
а заявлението за издаване на заповед за плащане на процесното вземане е
подадено в съда на 10.04.2019г. Поръчителството като материалноправно отношение
е погасено и затова исковете срещу А. са неоснователни. Тъй като не
променя датата на падеж на главното задължение, суброгирането от страна на
ищеца в правата на удовлетворения
кредитор не промена този извод на съда , тъй като не дава началото на нов срок
по чл. 147 от ГПК.
Тъй като договорът попада под дефиницията
на чл. 9 от Закона за потребителския кредит , той следва да се подчинява на
закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите.
Приложима е редакцията на ЗПК , обн. ДВ изм. и доп., бр.59 от 29.07.2016 г.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и
следващите редакции, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12.
2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което
, „годишния
размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта“.
Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по
договора не надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, тъй като е
под стойност от 50.05 %.
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) ,
договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа
посочване на общия размер на
кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му. Тъй като
лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора, неприложими към същия са
изискванията за: посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а. Има
информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по
срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания, както и за наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, и срока, в който това право може да бъде
упражнено. Има, в съответствие с чл. 11 ал. 1 т . 11 от ЗПК , погасителен план, като са посочени датите на
падеж на всички отделни погасителни вноски и техния размер.
На
следващо място, разпоредбите на Закона за
потребителския кредит „се прилагат и в
случаите, когато между потребителя и кредитора са сключени няколко договора за
кредит, …… чието сключване е с цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона“ (чл. 3 ). Затова , и за да постигне
законът целите си по чл. 2, той следва да
се приложи и по отношение на договорите, с които потребител –
кредитополучател сключва с трето лице възмезден договор за „гаранция“. След
като плащането на тази гаранция не е обусловено от неизпълнението по договора
за потребителски кредит, а е неизбежно -
дължи се и при точно изпълнение, и с оглед това , че в договора за
кредит е договорен годишен процент на разходите от 47.86 % , договора за
гаранция заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК и следва да бъде приет
за нищожен в своята цялост.
Тъй като двамата ответници при всички
положения отговарят неограничено, с цялото си имущество, за изпълнението на
задълженията по договора за потребителски кредит, договора за гаранция е лишен от предмет, след като не ограничава
по никакъв начин отговорността им, напротив
- създава нееквивалентно задължение за тях. Няма твърдян или доказан
имуществен или друг интерес на ответниците
от това, трето на договора за кредит лице да обезпечава вземанията по
договора за кредит.
Договора за гаранция заобикаля и изискването
за добросъвестност, при което е нищожен и поради противоречие с добрите нрави.
Съдът не може да зачете правните му
последици.
Не се спори обаче , че
гарантираните сума са платени от страна на ищцовото дружество на изначалния
кредитор, като по този начин ищеца се суброгира в правата на последния; последното обуславя наличието на
активната му процесуална легитимация като носител на правото на иск за
вземанията. Затова нищожността на договора за гаранция не влече след себе си
неоснователност на иска за главница и лихва по договора за кредит , тъй като задължението
на ответника към кредитодателя е погасено чрез плащане от трето лице, което има
интерес да изпълни, в хипотезата на чл. 74 от Закона за задълженията и
договорите.
Или , единствено М. дължи на ищеца плащане на главница и лихва
по договора за потребителски кредит. Останалите искове следва да се отхвърлят
като неоснователни.
Разноските по делото се присъждат в тежест на
отв. М., пропорционално на уважената
част от исковете. Общия размер на
направените от ищеца разноски , включително по частното дело и хонорара на
назначения на М. особен представител, е
752.94 лева., като се дължат пропорционално на уважената част 557.16 лева ( 752.94/1549.05*1146.28).
По отношение на ответника А. разноски не
се присъждат, и двамата ответници не са направили такива, а исковете спрямо А. са
отхвърлени.
Воден
от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Признава за установено по отношение на А.Ю.М. , ЕГН **********,***
, че в отношенията между страните, дължи на „Лайт Кредит Консулт„ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Полет № 1 ет.2 ,следните суми суброгационно вземане
по договор за заем № *********/ 28.03.2017г ,за които е издадена заповед
за плащане по частното гр. дело № 5622/2019, ПРС , ІІІ бр. състав: 1146.28 лв. -
обща остатъчна стойност на вземанията по договора за кредит, ведно със
законната лихва върху тази сума от дата 10.04.2019г до окончателното изплащане
на вземането , като ОТХВЪРЛЯ ИСКА да се
установи съществуването на вземане от 402.77 лева – гаранционно възнаграждание
по договор за гаранция № 10871/ 28.03.2017г, като неоснователен.
Отхвърля исковете на „Лайт Кредит
Консулт„ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Полет № 1 ет.2
, да се признае за установено по отношение на Г.М. А., ЕГН **********,***, че дължи (солидарно с
отв. М. ) на ищеца сума от 1146.28 лв. -
обща остатъчна стойност на вземанията по договора за кредит № 10871/
28.03.2017г, и 402.77 лева – гаранционно
възнаграждание по договор за гаранция № 10871/ 28.03.2017г, за които суми е
издадена заповед за плащане по частното гр. дело № 5622/2019, ПРС , ІІІ бр. състав, като неоснователни.
Осъжда А.Ю.М. , ЕГН **********,*** , да заплати на „Лайт Кредит
Консулт„ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. Полет № 1 ет.2,
сумата от 557.16 лева разноски по делата.
Решението се обжалва пред състав на Окръжен
съд Пловдив , в срок от две седмици от датата на съобщаването му, с препис на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ