№……/........04.2020 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на единадесети март през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при секретар Мая Петрова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 1781 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба вх. №64546/04.09.2019г. от И.Г.М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: *** срещу решение №3650/08.08.2019г.,
постановено по гр.дело №17171/2018г. на Районен съд – гр. Варна, с което е
прието за установено, че въззивникът дължи на „Еос Матрикс” ООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова
долина”, ул. „Рачо Петков – Казанджията” № 4-6 по издадена по ч.гр.д. № 14020/2018г. на ВРС
заповед по чл. 410 ГПК сумата от 2500.00 лв. - частична претенция от общо
дължимата сума в размер на 17590.47 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит от 06.08.2008г., сключен между длъжника и „Юробанк България”
АД, ведно със законната лихва върху посочената главница от датата на подаване
на заявлението в съда – 17.08.2018г., до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 2 000.00
лв. - частична претенция от общо дължима сума в размер на 4 157.95 лв.,
представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит,
начислена за периода от 06.08.2008 г. до 18.01.2016г., които вземания са
прехвърлени от „Юробанк България” АД, в качеството му на цедент, на заявителя
„ЕОС Матрикс” ЕООД – цесионер, с договор за цесия от 18.01.2016г.
В жалбата е изложено становище за неправилност
и незаконосъобразност на обжалваното решение.
По изложените съображения въззивникът моли
съда да отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което да се
отхвърли установителния иск, както и да му се присъдят направените разноски.
В
срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата
„Еос Матрикс” ООД, в който застъпва
становище за правилност и обоснованост на обжалваното решение.
По
изложените съображения моли въззивният съд да остави в сила първоинстанционното
решение.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК искова молба
подадена от „Еос Матрикс” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков –
Казанджията” №4-6, с която претендира да бъде прието за установено по отношение
на И.Г.М., ЕГН **********,
с постоянен адрес: ***, че
съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 14020/2018г. на ВРС заповед по
чл. 410 ГПК вземане за сумите от 2500 лв. (две хиляди и петстотин
лева) - частична претенция от общо дължимата сума в размер на 17 590,47 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит от 06.08.2008 г.,
сключен между длъжника и „Юробанк България” АД, ведно със законната лихва върху
посочената главница от датата на подаване на заявлението в съда – 17.08.2018
г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 2 000 лв. (две хиляди
лева) - частична претенция от общо дължимата сума в размер на 4 157,95 лв.,
представляваща възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, начислена
за периода от 06.08.2008 г. до 18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени от
„Юробанк България” АД, в качеството му на цедент, на заявителя „ЕОС Матрикс”
ЕООД – цесионер, с договор за цесия от 18.01.2016 г., за който длъжникът е
уведомен, както и да бъде осъден да
заплати сумата от 90 лв. разноски за заповедното производство за държавна такса и разноските в настоящото
производство.
В
исковата молба се сочи, че между И.Г.М. като заемател и „Юробанк България“ АД като заемодател бил сключен договор за
потребителски кредит за сумата от 17700 лв., която била усвоена изцяло.
Връщането следвало да се извърши на 120 равни месечни вноски ведно с
уговорените лихва в размер на 287,73 лв. всяка. На 18.01.2016г. заемодателят
цедирал неплатените си вземания по договора за заем на заявителя, който като
пълномощник на цедента уведомил длъжника за цесията по пощата и го поканил да
плати задължението. За събиране на вземането си ищеца депозирал заявление по
чл. 410 ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. № 14020/2018г.
по описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение. Срещу заповедта било подадено
възражение по чл. 414 ГПК, поради което за дружеството възникнал правен интерес
от предявяване на настоящия иск.
Претендират се разноски.
В законоустановения
срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който
оспорва иска. Признава наличието на сключен договор за потребителски кредит и
получаване на сумата по него. Твърди, че не е получавал покана за плащане.
Прави възражение за изтекла погасителна давност. Твърди извършени плащания по
кредита.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. В случая въззивната жалба е изцяло бланкетна,
като освен оспорване на решението като неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, също е формулирано искане за прекратяване на делото във втора
фаза на делбата, което е очевидно неотносимо към обжалваното решение. При липсата на конкретни относими оплаквания
въззивният контрол се изразява в преценка за евентуално нарушение на
императивни норми.
От приложеното ч.гр.д. № 14020/2018г. на ВРС се установява, че в полза на заявител „Еос
Матрикс” ООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК против И.Г.М., за посочените в
исковата молба суми.
От писмените доказателства – заверени копия от молба за
потребителски кредит с вх. №4974/04.08.2008г.; Договор за потребителски кредит
№FL440593/06.08.2008г.; бордера с №2162700/06.08.2008г. и
№12/7631/04.08.2008г.; Договор за
възлагане на вземанията от 2016г.; Удостоверение №1770/25.05.2018г.; писма до И.Г.М.
с обратни разписки, се установява, че на 06.08.2008г. между И.Г.М. като заемател и „Юробанк България“ АД като заемодател
бил сключен договор за потребителски кредит за сумата от 17700 лв. Връщането
следвало да се извърши на 120 равни месечни вноски ведно с уговорените лихва в
размер на 287,73 лв. всяка. На 18.01.2016г. „Юробанк България“ АД
цедирал с писмен договор всички свои неплатени вземания по договори за заем
посочени в приложение № 1 към договора на „Еос Матрикс” ООД, ЕИК *********,
сред които е и вземане срещу И.Г.М.. В т. 4.3 от Договора страните уговорили, че цесионерът се смята за
изрично упълномощен да уведоми длъжниците, чиито вземания се прехвърлят от
името на цедента. На 29.06.2018г. „Еос Матрикс” ООД, ЕИК ********* изпратил
уведомления за извършената цесия и обявяване на предсрочна изискуемост до И.Г.М.
на посочените в договора за заем адреси, които не били получени от него.
От заключението на вещото лице по приетата
ССчЕ се установява, че посочената в договора за заем
сума е усвоена чрез превеждането й по разплащателна
сметка на името на заемателя. Непогасената част от задължението според справка
от банката към 06.03.2010г. е 17574,99 лв. – главница, 4147,57 – договорна
лихва и 71,90 лв – лихва за забава, а според погасителния план към договора към
21.08.2018г. е в размер 17574,99 лв. – главница и 18951,04 лв. – договорна
лихва. От допълнителното заключение на вещото лице пред въззивната инстанция се
установява, че лихвеният процент по процесния договор е формиран от БЛП в
размер на 9% плюс надбавка от 6,20% или 15,20% към датата на сключване на
договора. През м.10.2008г. лихвеният процент на основание чл.3, ал.4 от
договора е променен на 15,95% и през м.11.2008г. на 17,20% поради промяна на
пазарните условия на привлечения паричен ресурс. ГПР към датата на подписване
на договора е в размер на 17,12%. Според заключението размерът на непогасените
задължения по процесния договор, изчислени с първоначалния лихвен процент от
15,20%, е главница 17572,14 лв., договорна лихва 3642,24 лв. и наказателна
лихва за забава в размер на 79,93 лв.
Наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение се установява от горепосочените писмени доказателства и не се
оспорва от ответната страна. От заключението на вещото лице се установява
изпълнение на задължението на кредитора да предостави на кредитополучателя
договорената сума. Размерът на непогасената част от задължението след
извършените частични плащания се установява от заключението на вещото лице.
Настъпил краен падеж на задължението се установява от представения по делото
погасителен план, като кредиторът не се позовава на предсрочна изискуемост,
поради което отправянето на покана за плащане е без правно значение.
Наличието на договора за цесия от 06.12.2013г., в
обхвата на който е включено и процесното вземане, на който ищецът основава
твърденията си, се установява от представените в хода на исковото производство
и предхождащото го заповедно производство писмени доказателства /договор и
приложение към него/.
Както е посочено по-горе, поради липсата на
конкретни относими към предмета на доказане в настоящото производство
оплаквания въззивният контрол се изразява в преценка за евентуално нарушение на
императивни норми, вкл. относно наличие на нищожни договорни клаузи поради
неравноправност.
Кредитополучателите – физически лица се явяват потребители на финансова услуга по см. на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, тъй като договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл.143 ЗЗП, каквито са направени от ответниците. Съгласно разпоредбата на чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като са предвидени различни хипотези относно начина, по който се достига до този резултат – т.10 определя като неравноправна клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия.
Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП. В разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, в редакцията си към момента на сключване на договора, обаче законодателят е предвидил изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин /в този смисъл е Решение №77/22.04.15г. по гр.д.№4452/14г. на ВКС/.
От текста на относимата към промяната на лихвения процент разпоредба на чл.3, ал.4 от договора е видно, че не се съдържат конкретни основания или критерии, даващи право на банката едностранно да променя БЛП, съответно липсва и конкретна методика или формула, която да определя съотношението между настъпилите изменения и посочените пазарни лихвени индекси. Договорните клаузи, даващи възможност на банката да извършва едностранна промяна в условията на договора, не отговарят на изискването за добросъвестност, тъй като не въвеждат ясни, предвидими, определени или с възможност за точна определяемост параметри на задълженията, а са поставени в зависимост от настъпване на бъдещи обстоятелства изцяло по волята на кредитора без право да се договаря. Методиката на Банката за определяне на базовия лихвен процент, както и визираните в нея компоненти за изчисляването му, са факти извън договорното съдържание и като такива невключени в постигнатото между страните съгласие.
С оглед на гореизложеното настоящият състав намира, че клаузите на чл.3, ал.1 и 5 се явяват неравноправни по смисъла на чл.143, т.11 от ЗЗП, тъй като дават възможност на ищеца нерегламентирано да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, което води и до тяхната нищожност съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Така установената нищожност предвид разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД обаче съдът не намира, че обуславя извод за нищожност на целия договор.
Независимо от извода за нищожност на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент, с оглед на установените от допълнителното заключение на вещото лице размери на непогасените задължения по договора, изчислени при приложение на първоначалния лихвен процент, предявените частични искове се явяват основателни, доколкото са в рамките на дължимите размери. главница 17572,14 лв., договорна лихва 3642,24 лв. и наказателна лихва за забава в размер на 79,93 лв.
Съобразно изложените мотиви и предвид съвпадане на крайния
извод на въззивния съд с този на първоинстанционния, съдът намира, че обжалваното
решение следва да се потвърди изцяло.
С
оглед изхода от спора пред въззивния съд и липсата на формулирано искане и
представени доказателства от въззиваемата страна разноски за настоящата
инстанция не следва да бъдат присъждани.
Цената на иска е под 20 000 лева, поради
което решението не подлежи на обжалване по аргумент от чл.280, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3650, постановено
на 08.08.2019г. по гр.д. № 17171/2018г., по описа на Районен съд – Варна, 40 състав,.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: