Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ................/15.11.2021 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
октомври през 2021 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8213 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 71443 от 13.04.2020 г. постановено по гр.д. № 60758/2019 г. на
СРС, 32 състав, e признато за установено, че ответникът П.Д.Т., дължи на
ищеца „Т.С.” ЕАД, суми, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 45445/2019г. по описа
на СРС, 32 състав, а именно:
- 420,63лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от м.7.2016г.-м.4.2018г. ведно със законна лихва от
2.8.2019г. до изплащане на вземането,
- 13,20лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от м.7.2016 г. до м.4.2018 г.,
като са отхвърлени исковете за сумите за главница-цена на ТЕ над 420,63лв. до предявения размер 531,22лв.
и за периода м.5.2015г. -м.6.2016г., за мораторна лихва в размер на 126,42лв.
за периода от 14.9.2016 г. до 24.7.2019 г. и за мораторна лихва в размер на
2,40 лв. за периода от 30.1.2017г. до 24.7.2019г. С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими между
противните страни, като е осъдибл ответницата да плати на ищеца сумата
483,29лв., съразмерно с уважената част от исковете, и съответно осъдил ищеца да
плати на отвтеницата сумата 213,37лв. - разноски, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач на ищеца - „Т.С.”
ЕООД.
Това решение е обжалвано в срок от ответницата
П.Т. чрез пълномокщник адв.П.М., в частите, в които исковете за главница цена
на топлинна енергия и цена на услугата дялово разпределение са уважени, с оплаквания
за неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на
процесуалния закон и необоснованост поради противоречие със събраните по делото
доказателства. Конкретно се правят оплаквания за липсата на доказателства за
възникване на облигационна връзка между ищеца и ответницата и откриване на
партидата при ищеца на името на трето лице за спора-сочещо на възникнала
облигационна връзка с това трето за спора лице, а не с ищцата, също и за
липсата на уговорка за предплащане на услугата дялово разпределение, евентуално
за нищожност и неравноправност на клаузата в ОУ, уреждащи реда и начина на
заплащане на услугата дялово разпределение, респ. липсата на доказателства как
ищецът е формирал цената на тази услуга, нито че я е заплатил на търговеца,
извършил същата. Молят да се отмени
решението в обжалваните части и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира за присъждане на разноските по делото според списък по чл.80 от ГПК, представен с жалбата.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД
и третото
лице-помагач на ищеца, не са дали писмен отговор по въззивната жалба, в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
след този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части, които само са предмет на въззивно
разглеждане, е и допустимо.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответницата, касаещи
твърдението на ищеца за съществуване на облигационна връзка между ищеца и
ответнициата относно доставка и заплащане на ползвана топлинна енергия /ТЕ/ за
битови нужди, и относно задължението на товетницата да заплати на ищеца и
цената на услугата за дялово разприделение на потребената ТЕ в сградата.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответницата П.Т. като носител на вещното право на ползване
на процесното жилище, при което е възникнала облигационна връзка между ищеца и
ответницата по доставка на ТЕ при
договор при Общи условия, и за размера и
цената на реално доставената ТЕ и дължима от ответницата и за дължеимата сума
за услугата дялово разпределение, установен от приетите по делото
съдебно-техническа експертиза, съдебно-счетоводна експертиза, и други писмени
доказателства представени от третото лице-помагач, отнасящи се за исковия
период.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно правилността
на първоинстанционното решение в обжалваните части от ответницата касаещи задължението й за главници-цена на
потребена ТЕ, настоящият въззивен състав намира наведените с въззивната
жалба доводи за неправилност, за неоснователни.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищцата е
носител на вещно право на ползване върху процесното жилище- запазено за нея и
за съпруга й М.Т.с н.а. № 100/07.11.2010 г. когато са прехвърлили на купувача М.Г.
само правото на собственост, т.нар.голата собственост, което вещно право на
ползване няма данни да е прекратено към момента, в който правото на собственост-
само т.нар. гола собственост върху процесното топлоснабдено жилище, е било
прехвърлено от М.Г./заедно със съпруга й/ на Б.П.с н.а. № 85/04.12.2015 г. Ето
защо П.Т. като вещен ползвател на жилището се явява и потребител на ТЕ за
битови нужди съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г. Така
изградената договорна е продължила да съществува и за исковия период поради
липсата на доказателства, че е била прекъсната, нито че през исковия период П.Т. е загубила вещното
право на ползване върху жилището. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката,
облигационната връзка - договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди - се създава по силата на закона. Страни по
договора са топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят на
топлоснабдения имот,
а вещният ползвател се явява такъв ползвател по смисъла на ЗС и ЗЕ, независимо
дали реално, физически, ползва жилището или не. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган Общи условия /ОУ/, публикувани в един централен и местен всекидневник,
като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тези разпоредби са
специални по отношение на разпоредбата на чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор
при общи условия обвързва приемащия ги само ако ги е подписал. Видно от
приложените по делото ОУ/2014 г., за процесния период
ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия, като обявяването им е и
служебно известно на съда.
Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на
топлинна енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва П.Т. да е подала възражение по посочения
ред, ето защо между
ищеца и нея е възникнала облигационна връзка по силата на закона и тя се явява
задължено лице за заплащане цената на потребената ТЕ полагаща се за жилището,
на което е вещен ползвател.
Съгласно чл. 57 от ЗС
ползувателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползуването, включително
данъците и другите такси. Следователно ответницата П.Т. като вещен ползувател на имота, е имал и
задължението да заплаща консумативните разходи по ползването на имота, вкл. и
тези за ползването на ТЕ за имота, а не собственика, при това дължи сумата в
пълен размер, като солидарно задължено лице по силата на Семейния кодекс за
задълженията на семейството /макар да е вещен ползвател наред със съпругата
си съгласно удостоверителния характер на
тези факти – че Т. са съпрузи, на нотар. акт за учредяване на договорна ипотека
№ 28/02.03.2005 г. , който е подписан и от П. и Матей Т./. Ето защо е без
значение на името на кой от двамата съпрузи при ищеца се води счетоводната
партида за имота- на името на съпруга М.Т.или на съпругата П.Т., доколкото
всеки едни от тях отговаря като солидарен длъжник, за задължението към ищеца за
консумативните разходи по ползване на жилището, вкл. и за цената на потребената
ТЕ. При липсата на направени с въззивната жалба оплаквания относно размера на задължението за цената на ТЕ, посочен и в
първоинстанционното решение, въззивният съд поради ограничението на проверката
относно фактите съгласно чл.269 от ГПК следва да приеме този размер за доказан
и установен по делото.
Несонователно е и оплакването по въззивната жалба относно
вземането на ищеца за цената на услугата дялово разпределение. Събраните по делото писмени доказателства
сочат, че през исковия период е било извършвано дялово разпределение от третото
лице-помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД, което дружество е било избрано от ОС на
Етажната собственост на сградата, в която се намира процесното топлоснабдено
жилище, да извършва именно услугата дялово разпределение по решение по протокол
от 28.04.2002 г. и сключен въз основа на това решение договор с „Т.С.“
ЕООД с ЕС на
19.09.2002 г., бил е сключен и
писмен договор съгласно изискването на ЗЕ, между ищеца и третото лице-помагач „Т.С."
ЕООД, с което ищецът възлага на третото лице-помагач, да извършва услугата
дялово разпределение на ТЕ на 01.11.2007 г. със срок на действие 3 години.
Сключването на тези договори не е спорно по делото.
Независимо
от липсата на нов договор между ЕС и ФДР, след изтичане срока на този от 2001
г. и на този между ищеца и ФДР от 2007 г., преди началото на исковия период по
делото, не може да бъде възприето схващането, че направеното от ФДР отчитане и
разпределение на ТЕ в ЕС, е невалидно и услугата дялово разпределение не е
иззвършвана. Съгласно чл. 65, ал. 2 от отменената през 2020 г. Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването, но действаща в исковия период, при прекратяване на договора
за дялово разпределение, или при заличаване на лицето по чл. 139а ЗЕ от
публичния регистър, потребителите на топлинна енергия или асоциацията по чл.
151, ал. 1 от ЗЕ, са длъжни в едномесечен срок от уведомлението по, ал. 3 на
същия член да изберат друго лице. Ето защо ответницата не би могла да
черпи права от неправомерното бездействие на ЕС, още повече, че очевидно и от
представените документи по делото за отчети и дялово разпределение/изравнение,
изпълнението на задълженията по договора от ФДР, която е и трето лице-помагач
на ищеца по делото, е продължило и след 3 годишния срок. Този договор касае
задълженията на страните по него, а не и тези между потребител и доставчик на
топлинна енергия, и няма изрична форма за валидността му, когато е сключен с
лице, регистрирано по реда на чл. 139б от ЗЕ. Цената на услугата дялово
разпределение се
заплаща от потребителя по
силата на чл.36,
ал.1 от ОУ от 2014 г., като ответницата не е
установила да е възразил срещу тези ОУ от 2014 г. и
те я обвързват. Ето защо по делото е доказано
наличие на задължение на ответницата към ищеца за заплащане на услугата дялово
разпределение, както и реалното извършване на тази услуга през исковия период.
Относно цената на тази услуга, по делото същата е посочена само в договора на
ЕС на сградата и ФДР от 2002 г.- а именно по 4,20лв. на година на измервателен
уред-чл.5 от договора, и доколкото в процесното жилище има 5 бр. уреди /видно
от списъка към протокола от
ОС на ЕС от 28.04.2002 г., то дължимата годищна цена е 21 лв., или 1,75 лв.
на месец, което е
повече от претендираната от ищеца сума от по 1,20 лв. на месец. Тази цена въззивният съд приема за
доказана при условията на чл.162 от ГПК, при липсата на други доказателства по
делото, които да сочат тя да е в различен размер, и при липсата на такива,
които да водят до различен извод относно размера.
Ищецът не представил Приложение 2
към договора си от 01.11.2007 г. с третото лице-помагач, в което се
сочат цените на тази услуга, нито може да се установи други цени ищецът да е
оповестил на клиентите по подходящ начин, както сочи чл.36 от ОУ от 2014 г. Ето защо е без значение в случая дали разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ОУ- сочеща че търговецът сам определя реда и начина на плащане
на услугата дялово разпределение, е нишожна или е с характер на неравноправна
клауза, тъй като същата не влияе върху наличието на задължение за заплащане на
цената на услугата дялово разпределение, което задължение на потребителя
произтича от закона.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм.
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването
на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ. По силата договорните взаимоотношения между ищеца и третото лице
помагач цената на услугата се заплаща от топлофикационното дружество на
търговеца, извършващ дялово разпределение, а по силата на чл. 13, ал. 1 т. 1 от
Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия потребителите
дължат възстановяване на заплатените суми за тази услуга на топлофикационното
дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в сключения
договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото
разпределение, съгласно чл. 139в, ал. 3, т. 4 от ЗЕ. Във връзка с това по
силата на закона възниква система от две относително независими правоотношения,
чиито страни и предмет се определят от закона. По едното възниква задължение за
топлофикационното дружество за заплащане на търговеца, извършващ дялово
разпределение цената на услугата дялово разпределение, а по второто - потребителите
дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество. С
договора сключван по реда на 139в, ал. 3, т. 4 от ЗЕ между топлофикационното
дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената
за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал. 5, т. 8 от ЗЕ между
клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и начинът
на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета
на правоотношенията във връзка със заплащане на цената на услугата от
потребителя, защото се определя от закона, поради което не е
налице и противоречие с чл.186 от ЗЗД, доколкото ЗЕ е специален спрямо ЗЗД. Ето
защо, съдът приема, че законът установява задължение на купувача /потребител/
да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, като
няма значение дали топлофикационното дружество е платило предварително,
впоследствие или дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово
разпределение, както и е без значение дали общите условия на топлофикационното
дружество установяват ред и начин на изпълнение задължението на купувача
/потребител/ да заплаща сумите за дялово разпределение. Единственото условие
(основание) за задължението на потребителите за плащане на сумите за тази
услуга на топлофикационното дружество е услугата за дялово разпределение да е
извършена. В производството се установи, че услугата е била извършена, при
което се дължи цената за тази услуга, която цена съдът определи при условието на
чл.162 от ГПК.
С оглед на изложените
съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението в обжалваните части, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските за
въззивната инстанция : Съобразно изхода на спора, направените от въззивницата-ответник
разноски остават в нейна тежест, тъй като жалбата не се уважава. Съгласно
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала
право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не
от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита
от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за
адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да
се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след
сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането
за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71443 от 13.04.2020 г. постановено
по гр.д. № 60758/2019 г. на СРС, 32 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени, и в частта за
разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията
на страните за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.3 от ГПК и по
чл.78, ал.1, вр. ал.8 от ГПК.
Решението е
постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.2, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.