№ 3858
гр. Варна, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 21 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Михаил Михайлов
при участието на секретаря Теодора Хр. Костадинова
като разгледа докладваното от Михаил Михайлов Гражданско дело №
20223110105810 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и кумулативно съединени искове от “Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ********* в качеството му на частен правоприемник на кредитора
„К.Б.С.Б.Б.“ ЕИК831558413 (с предходно наименование „Р.Б.“ ЕАД) срещу
М. Я. Х.а – Й., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. С. №11, вх.Г, ап.46 за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи сумата от 3000 лева –главница по договор за издаване на национална
кредитна карта от 28.09.2007г. ведно със законната лихва от депозиране на
заявлението в съда – 22.03.2013г. до окончателно изплащане на задължението,
както и сумата от 1154,03 лева наказателна лихва за периода 18.07.2009г. –
28.09.2010г., на осн. чл.99 ЗЗД вр. чл.240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 86,
ал.1 ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.
В исковата молба се излагат твърдения, че между кредитора
„К.Б.С.Б.Б.“ ЕИК831558413 (с предходно наименование „Р.Б.“ ЕАД) и
ответницата е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата
на което кредиторът е издал национална кредитна карта „РайКарт“ №
0709280171677405, по която е одобрен кредитен лимит в размер на 3000 лева.
В договорът страните са уговорили начинът на погасяване на задължението,
като в разпоредбата на чл.30 е предвидена и дължимостта на наказателна
лихва. Твърди, че кредитният лимит е изцяло усвоен на 28.09.2007г. На
22.06.2009г. ответницата е осъществила последно плащане на задължението
си, като в последствие кредитора не е подновил кредитната карта, а договорът
е прекратен на 28.09.2010г. Кредиторът „К.Б.С.Б.Б.“ ЕИК831558413 (с
1
предходно наименование „Р.Б.“ ЕАД) е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело №172/2013г. по
описа на ЧСИ Л. Т.. Излага, че така образуваното изпълнително дело е
прекратено, при което и след връщане на изпълнителния лист същия е
присъединен към изпълнително дело № 793/2018г. по описа на ЧСИ Л. Т.,
което е водено срещу същия длъжник.
В исковата молба се излага твърдения, че “Ф.И.“ ЕАД е частен
правоприемник на кредитора „К.Б.С.Б.Б.“ ЕИК831558413 (с предходно
наименование „Р.Б.“ ЕАД), което вземане е придобил от него по силата на
договор за цесия от 22.03.2021г.Релевира изрично волеизявление в исковата
молба, че с връчване на същата съобщава на осн. чл. 99 ЗЗД на длъжника
посочената цесия.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника.
Излагат се възражения за недопустимост на предявените искове, а в
евентуалност съображения за тяхната неоснователност. Поддържат се, че
ответницата не е уведомена за осъществената цесия в полза на ищеца, като
счита, че уведомяването за същата следва да бъде осъществено преди нейното
реализиране.Намира, че ищецът няма качеството на кредитор по отношение
на нея.
В евентуалност излага, че с издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК през 2013г., договорът за издаване на
кредитна карта е прекратил действието си. От този момент намира, че започва
да тече погасителна давност на задължението, която е изтекла през 2018г. До
този момент не са осъществени същински изпълнителни действия по
образуваното изпълнително производство. Поради бездействие на кредитора
за периода 2013-2018г., се позована, че давността е изтекла в нейна полза.
При тези възражения и позовавайки се на погасителната давност, намира че
претенцията следва да бъде отхвърлена доколкото задължението е погасено.
В евентуалност се релевират възражения за погасяване на задълженията
с изтичане на 2 годишната погасителна давност, считано от издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение през 2013г., позовавайки се на
погасителната давност за периодични задължения.
В евентуалност се позовава на погасяване на задължението по давност,
като периодично такова с начало изтичане срока на договора -2010г., като
намира, че задължението е погасено по давност преди издаване заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.
В евентуалност релевира възражения за наличие на неравноправни
клаузи в договора за национална кредитна карта с „К.Б.С.Б.Б.“
ЕИК831558413 (с предходно наименование „Р.Б.“ ЕАД), като посочва, че е
предвидена едностранна възможност за кредитора да осъществи изменение на
лихвения процент. Желае прогласяване нищожността на договора.
Претендира разноски.
2
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното
от фактическа страна:
Представен е по делото договор за издаване на национална кредитна
карта Рай Карт от 28.09.2007г., по силата на който кредиторът „Р.Б.“ ЕАД е
издал на ответницата кредитна карта с уговорен кредитен лимит в размер на
3000 лева. В договора се съдържат уговорки досежно начина и падеж на
задължението за плащане на усвоената сума. Уговорено е, че договорът е със
срок на продължителност от 3 години, като се предвидени и условия за
автоматичното му продължаване.
Представен по делото е договор за цесия от 07.12.2016г. сключен между
„Р.Б.“ ЕАД и ищцовото дружество, по силата на който последното придобива
вземания на кредитора, които се индивидуализират с нарочно приложение
към договора.
Представено е Приложение №1 към договор за цесия от 07.12.2016г., с
което по точка 219 от същото се индивидуализира вземане предмет на
цесията във връзка със задължение на ответницата към „Р.Б.“ ЕАД.
Представено е потвърждение за цесията от „Р.Б.“ ЕАД, като в същото се
посочва, че кредиторът е упълномощил ищцовото дружество да осъществи и
уведомяване на длъжниците по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Представено по делото е изрично пълномощно за учредена
представителна власт рег. № 2489/01.04.2021г. по описа на нотариус Л.
Лакова с район на действие СРС, с което „Р.Б.“ ЕАД упълномощава ищецът
да осъществи дейността по уведомление на дължниците, на осн. чл. 99, ал.3
ЗЗД.
Представени и приети по делото са преписи от изпълнително дело
№172/2013г. по описа на ЧСИ Л. Т., както и изпълнително дело № 793/2018г.
по описа на ЧСИ Л. Т..
Депозирано по делото е заключение на съдебно – счетоводна
експертиза на вещото лице Р.С.. Експерта посочва, че по договора за издаване
на кредитна карта е усвоена главницата от 3000 лева, като падежа на първата
погасителна вноска е на 15.03.2008г. Общия размер на извършените от
ответницата плащания по договора възлизат на 7578,17 лева, от които 6498,03
лева – главница, 807,94 лева редовна лихва, 272,20 лева – такси. Последното
плащане за погасяване на усвоени по кредитната карта е осъществено на
22.06.2009г.След установяване на платените суми, вещото лице посочва, че
общия размер на дължимата главница възлиза на 3000 лева, редовната лихва в
размер на 1244,49 лева, а размера на наказателната лихва изчислява на 762,99
лева. В съдебно заседание при приемане на заключението дава допълнителни
разяснения, като посочва, че след запознаване със съдържанието на
документите по приложените изпълнителни дела №172/2013г. по описа на
ЧСИ Л. Т., както и изпълнително дело № 793/2018г. по описа на ЧСИ Л. Т.,
не установява документи, от които да се обоснове плащане на задължението
3
предмет на делото. Посочва, че по делата се съдържат доказателства за
погасяване на други задължения, различни от процесното.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни
изводи:
В тежест на ищеца е да установи, че между страните е валидно
възникнало облигационно правоотношение по договор за издаване на
кредитна карта, че заетата сума е предадена на заемополучателя (в случая, че
усвоен кредитния лимит), че вземането по договора е придобито от ищеца по
силата на договор за цесия с първоначалният кредитор, както и че цесия е
съобщена на длъжника.
От представените по делото писмени доказателства съдът приема, че
между ответницата и кредитора „К.Б.С.Б.Б.“ (с предходно наименование
„Р.Б.“ ЕАД) е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор
за издаване на национална кредитна карта „Рай Карт“ от 28.09.2007г., по
силата на който кредитора „Р.Б.“ ЕАД е издал на ответницата кредитна карта
с уговорен кредитен лимит в размер на 3000 лева. Срокът на договора е
уговорен на 3 години, като в същия се съдържат и уговорки по отношение на
неговото автоматично подновяване. Съобразно разпоредбата на чл. 40, т.1 от
договора, договорът следва да бъде подновен автоматично, като към момента
на изтичане на срока картодържателя е погасил всички свои задължения към
кредитора. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза на вещото
лице С., което напълно се кредитира от съда, като обективно и компетентно
дадено се установява, че падежа на първата непогасена минимална
погасителна вноска е настъпил на 15.03.2008г. Не се установява изпълнение
на задължението от страна на ответницата да е погасила задължението си към
момента на изтичане на тригодишния срок на договора, поради което не са и
налице основанията за автоматично продължаване на действието му, при
което твърдението на ищеца, че на 29.09.2010г. (3 години след издаване на
кредитната карта) е прекратен процесния договор се явява доказано.
От приетото по делото заключение по съдебно – счетоводната
експертиза, съдът приема, че след отчитане на осъществените от ответницата
плащания по договора, последното от което на 22.06.2009г., задължението на
същата към кредитора възлиза в размер на 3000 лева за главница и 762,99
лева – наказателна лихва. Това задължение е предмет на договор за цесия от
07.12.2016г., който е сключен с настоящия ищеца. Вземането е
индивидуализирано с Приложение №1 от 07.12.2016г. към договора, при
което следва да бъде прието, че ищцовото дружество се явява частен
правоприемник на кредитора „Р.Б.“ ЕАД. При тези съображения съдът
намира, че възраженията на ответницата за липса на процесуална и
материална легитимация на ищеца са неоснователни.
Следващата категория възражения са досежно приложение на
разпоредбата на чл. 99, ал.3 ЗЗД, която вменява в задължение на стария
кредитор да уведоми длъжника, за това, че вземането му е прехвърлено в
4
полза на новия кредитор. В тази насока се поддържа, че ответницата не е
уведомена за цесията от 07.12.2016г.
Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД изисква цесията да бъде съобщена
на длъжника като до датата на съобщаването за прехвърлянето на вземането
няма действие за последния /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. До тази дата длъжникът не
знае за цесията и за него не съществува задължение да престира на
цесионера, а задължението му спрямо него възниква едва след получаване на
съобщението от предишния кредитор.
Уведомяването на длъжника няма отношение към валидността на
договора за цесия, а има отношение за момента, от който новия кредитор
може да поиска изпълнение на вземането си като насочи претенцията си към
вече уведомения длъжник. Съгласно теорията и трайно установената
практика разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД предвижда задължение на цедента
да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането.
Преследваната цел с това уведомяване е да се защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, в смисъл да се защити
срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Принципно, с
оглед характера и естеството на съществувалата до момента на цесията стара
облигационна връзка /стар кредитор (цедент) – длъжник/ и възникналата на
базата на договора за цесия нова облигационна връзка (цесионер-длъжник), в
закона е акцентирано на изискването съобщението за прехвърляне на
вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (от цедента).
Уведомяването, извършено по този начин ще създаде в достатъчна степен
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и
ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му. Поставя се въпроса
дали лично цедента трябва да извърши това съобщаване или може да го
възложи чрез упълномощаване на трето лице или на цесионера. Съдът
намира, че ще е налице валидно съобщаване както в случаите, когато това е
направено лично от цедента, така и в случаите когато по пълномощие на
цедента, цесионерът извърши такова съобщаване. Съобщаване може да се
направи дори от което и да е друго лице, стига същото да се легитимира като
пълномощник на стария кредитор. В случая, не се касае за лично,
непрехвърлимо действие, което може да бъде извършено само и единствено
от стария кредитор. Не може по никакъв начин да се игнорира института на
упълномощаването, като способ и начин да се постигне в крайна сметка
целта, преследвана от цесията, а именно да се обвърже валидно длъжника
към новия кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане. Затова
следва да се приеме, че съобщение, извършено от цесионера като
пълномощник на цедента е правно валидно, действително е и поражда
правните си последици.
Не би имало пречка уведомлението да се извърши и с подаването на
исковата молба, в хипотезата когато цесионера действа и като пълномощник
на цедента.
5
В настоящия случай, към исковата молба е приложен договора за
цесия, като и изрично пълномощно, съгласно която клауза и пълномощно
цесионерът ще се смята изрично упълномощен за уведомяване на
длъжниците, чиито вземания се прехвърлят и че той се задължава сам да
извърши уведомяването от името на цедента и за своя сметка.
По делото няма данни, че извънсъдебно цесията е съобщена на
ответницата, но в исковата молба, ищецът изрично релевира волеизявление,
че същата следва да се счита за уведомление по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса,
който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал.3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването
на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано. В този смисъл и
съдебната практика обективирана в Решение № 123/24.06.2009г., постановено
по т.дело №12/2009г. на ВКС, ІІ-ро ТО.
Уведомлението за осъществената цесия може да бъде съобщено на
длъжника – ответник и чрез процесуалния му представител, включително и в
хипотезата, когато същия се представлява и от особен представител в хода на
исковото производство, който извод може да бъде извлечен от съдебната
практиката обективирана в Решение №198/18.01.2019г., постановено по
т.дело № 193/2018г. на І т.о. на ВКС.
От доказателствата по делото се установява, че на 25.07.2022г.
(съобщение на л.51), ответницата лично е получила препис от исковата молба
ведно с доказателствата към нея и разпореждане по чл. 131 ГПК.Сред
връчените на последната документи са и процесния договор за цесия и
приложение №1 към него, пълномощно за уведомяване от стария в полза на
новия кредитор, както и изрично уведомление от страна на упълномощеното
лице спрямо длъжника. При това положение и с оглед зачитане на съдебната
практика на ВКС в тази насока, настоящия съдебен състав намира, че
ответницата е надлежно уведомена за осъществената цесия на задължението
произтичащо от договора за издаване на кредитна карта, което уведомление е
осъществено с връчване на препис от исковата молба, в която включително се
съдържат и изявления в тази насока.
Следващата категория възражения релевирани в отговора на исковата
молба са досежно погасяване на задължението по давност.
Давността е период от време, през който, ако носителя на едно право не
го упражни, то това право се погасява. Задължението ще се погаси по давност
при бездействие от страна на кредитора, като в общата хипотеза на чл.110
ЗЗД това бездействие следва да е продължило 5 години, а в хипотезата на
вземания имащи периодичен характер срока е 3-годишен. Началото на този
срок, от който може да бъде приложим института на погасителната давност,
6
на който ответникът да се позове в хода на съдебното производство с предмет
процесното вземане, като свое правопогасяващо възражение, е свързан с
настъпване изискуемост на задължението.Процесните вземания предмет на
настоящия спор произтичат от договор за издаване на кредитна карта, при
което не може да бъде прието, че същите са такива с периодичен характер.
Вземането на банката е единно, като съобразно уговорките в договора е
прието, че задължението следва да бъде изпълнявано на части в рамките на
уговорения срок. В договора са уговорени минимални погасителни вноски,
които следва длъжникът да плаща на посочен в договора падеж.
Окончателното задължение по възникналото облигационно правоотношнеие,
съобразно съдържанието на чл. 40 следва да бъде заплатено до края на срока
на договора за да възникне задължението на банката да преиздаде нова
кредитната карта. Неизпълни ли това задължение за плащане, договорът не се
подновява автоматично, като съобразно гореизложеното действието му се
прекратява. В подкрепа на изложеното следва да бъде посочено, че съдебната
практика и в частност – Решение №50173/13.10.2022г., постановено по гр.
дело № 4674/2021г. на ВКС, ІІІ г.о. се приема разбирането, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница
и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна
изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
В допълнение следва да бъде посочено, че процесните суми произтичат
от прекратен на 28.09.2010г. договор за издаване на кредитна карта.
Издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 2360/27.03.2013г.,
постановена по ч.гр. дело № 3933/2013г. на ВРС няма данни да е връчена в
хода на изпълнителното производство, за което е образувано изп.дело №
172/2013г. Връчване на същата се установява в хода на изп. дело №
793/2018г., като видно от поканата за доброволно изпълнение заповедта е
връчена на длъжника на 26.01.2021г., при което и депозираното възражение
по чл. 414 ГПК на 27.10.2021г. се явява депозирано в срок. При така
изложеното следва извода, че заповедта за изпълнение не се ползва със
стабилитета на влязла в сила заповед, която не е възразена от
длъжника.Изложеното обосновава извода, че доколкото заповедта не е
стабилизирана, то не може да бъде прието, че вземането е съдебно установено
с нея, което от своя страна да установи начало на погасителната давност в
един по-късен момент (спрямо момента на прекратяване на договора -
28.09.2010г.), който момент да бъде свързан с влизането в сила на заповедта
за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Процесният договор е прекратен на 28.09.2010г. поради неизпълнение
за плащане на задължението по същия от страна на ответницата. От този
момент насетне по отношение на вземането, което произтича от него може да
бъде приложен института на погасителната давност, като приложение намира
общата 5-годишна давност.От този начален за приложение на погасяване на
задължено по давност срок до края на същия, който би настъпил на
7
28.09.2015г., кредиторът не е бездействал. Същия със заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК на
22.03.2013г. е сезирал съда. В полза на заявителя е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, както и изпълнителен
лист. След снабдяване с изпълнителния лист и по почин на кредитора е
образувано изпълнително дело № 172/2013г. по описа на ЧСИ Л. Т. с район на
действие ВОС, като видно от съдържанието на същото (препис от
изпълнителното дело е представен и приет по делото), последното
изпълнително действие е извършено по повод молба на взискателя от
18.06.2014г. Този факт се установява и от съдържанието на протокол от
23.06.2020г. съставен по изп. дело №172/2013г., в който се посочва, че
последното извършено изпълнително действие по изпълнителното
производство е от 18.06.2014г. С този протокол съдебния изпълнител е
разгледал и молба от 29.11.2019г. на взискателя по изпълнителното дело, с
която се иска връщане на издадения изпълнителен лист послужил за
образуване на изпълнителното дело. Молбата е уважена, като изпълнителен
лист от 16.04.2013г. ведно със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК са върнати на взискателя „Р.Б.“ ЕАД.
По почин молба на взискателя „Р.Б.“ ЕАД е образувано изпълнително
дело №793/2018г. по описа на ЧСИ Л. Т.. Изпълнителното дело е образувано
срещу същия длъжник – ответницата по делото, но за задължение
произтичащо от друго изпълнително основание. С молба от 25.08.2020г.,
взискателят е направил искане за присъединяване към образуваното изп. дело
№ 793/2018г. на ЧСИ Л. Т., проценото вземане, което произтича от
изпълнителен лист от 16.04.2013г. ведно със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК издадена по ч.гр. дело №2253/2012т. на
ВРС. Със същата молба е поискано да бъде извършено изпълнително
действие - възбрана върху недвижими имоти на длъжника.
В изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането на
взискателя да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
В настоящата хипотеза вземането произтичаща от прекратен на
28.09.2010г. договор за издаване на кредитна карта. Давността по това
вземане е започнала да тече от 28.09.2010г., като с молба от взискателя от
18.06.2014г. същата е прекъсната, от която дата (18.06.2014г.) започва да тече
нова 5 –годишна давност.
Поставя се въпроса от ищеца за приложението на ППВС
№3/18.11.1980г., съответно приложимостта на Тълкувателно решение по
тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК по повод настоящия казус.
8
Разликата, която ППВС №3/18.11.1980г. и Тълкувателно решение по
тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК уреждат по отношение на давността,
е във връзка и с момента, от който започва да тече новата погасителна
давност, като съобразно в ТР №2/2013г. се приема, че това е датата, на която е
поискано или предприето последното валидно изпълнително действие, а от
ППВС №3/1980г. може да се приема, че това е дата на прекратяване на
изпълнителното производство по силата на закона, т.е. с настъпване
фактическият състав на чл. 433, л.1, т.8 ГПК.
Настоящият първоинстанционен съдебен състав приема, че ако
фактическият състав на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК бе е настъпил до постановяване
на ТР №2/2013г., а именно до 26.06.2015г ., то приложените по отношение
вземанията предмет на тези изпълнителни производства биха намерили
задължителните указания дадени в ППВС/1980г., като нова давност за тези
вземания ще започне да тече от прекратяването eх lege на последните. В
хипотезата, в която фактическият състав на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК е настъпил
след постановяване на тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
приложените ще намери уреденото в последно цитираното тълкувателно
решение, като новата петгодишна давност ще започне да тече от последно
извършеното валидно изпълнително действие по изпълнителното
производство. Аргументи в смисъл, че отмененото ППВС/1980г. ще намери
единствено приложение тогава, когато фактическия състав на чл. 433, ал.1, т.8
ГПК е осъществен преди постановяване на ТР №2/2013г. (26.06.2015г.), може
да бъде извлечен от решение №252/17.02.2020г., постановено по гр.дело
№1609/2019г. ВКС, ІІІ г.о., решение по т.дело №743/2018г. на ВОС, решение
по в.т.дело № 167/2020г. на ВОС, решение по в.т.дело № 1148/2019г. на ВОС
и решение по в.т.дело № 174/2020г. на ВОС.
В решение №170/17.08.2018г., постановено по гр.дело №2382/2017г. на
ВКС, ІV г.о. се застъпва разбирането, че извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на
ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на
обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се
прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди
това.
Към момента на постановяване /26.06.2015г./ на Тълкувателно решение
по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнително
производство № 172/2013г. по описа на ЧСИ Л. Т. е все още е висящо,
доколкото както вече съдът посочи, същото се счита за прекратено по силата
на закона - на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК на 18.06.2016г., поради което
дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, които
са постановени с новото тълкувателно решение са приложими за него. Само
ако по време на действие (до 26.06.2015г.) на ППВС № 3/18.11.1980г. бе
настъпило основанието за прекратяване на изпълнителното производство по
9
изп. дело № №172/2013г., то в такава хипотеза новата давност, която започва
да тече за вземането би се свързала с настъпване на т.нар. „перемпция“. Това
е така доколкото са се осъществили факти (бездействие в продължение на 2
години), които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, за да бъдат
преценявани тези последици от задължителното тълкуване на действащото
към момента на настъпването им задължително тълкуване на закона.
Приложимия тълкувателен ред към процесния казус, както вече бе посочено в
мотивите е този посочен в Тълкувателно решение по тълкувателно дело
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Новия подход, който се застъпва с посоченото
ТР е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание вземането от
длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността (Решение
№37/24.02.2021г., постановено по гр. дело № 1747/2020г. на ВКС,ІV г.о.).
Приведено горното обсъждане на съдебната практика към настоящата
хипотеза, следва че, последното валидно извършено изпълнително действие
по изп. дело №172/2013г преди да бъде прекратено по силата на закона е
осъществено на 18.06.2014г., поради което следва да бъде прието, че 5-
годишната погасителна давност започва да тече от този момент и изтича на
18.06.2019г. От 18.06.2019г. до 24.08.2020г. по делото не се установява
наличие на доказателства за следващо,ново, валидно извършено
изпълнително действие от страна на взискателя. Следващото изпълнително
действие е извършено едва на 25.08.2020г., с което действие от страна на
взискателя е поискано налагане на възбрана върху недвижимите имоти на
длъжника във връзка с присъединяване на изпълнението към изп. дело
№793/2018г.Това изпълнително действие се явява извършено след като
давността за вземането е породила на 18.06.2019г. своето правно действие по
отношение на задължението, при което то не следва да бъде взимано в
предвид. По изложените съображения предявените искове за главница и
наказателна лихва са явяват неоснователни, поради погасяването на
вземането по давност с оглед релевираното от ответника възражение в
отговора на исковата молба, поради което следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на разноските:
Към отговора на исковата молба е приложен списък по чл. 80 ГПК, в
който се претендират разноски в размер на 1000 лева, от които 500 лева
представляваща заплатено възнаграждение за процесуално представителство
в исковото производство, за което е представен договор за правна защита и
съдействие от 19.08.2022 (л.60) и 500 лева представляваща заплатено
възнаграждение за процесуално представителство в заповедното
производство, за което е представен договор за правна защита и съдействие
от 25.11.202 (л.12 в заповедното производство). Ищецът с молба по хода на
делото от 09.11.2022г. прави възражения за прекомерност, на осн.чл. 78, ал.5
ГПК.
10
Материалния интерес, за който съдът е сезиран възлиза на 4154,03 лева.
За определяне на възнаграждението за процесуално представителство следва
да намери приложение Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение в редакцията й относима към момента
възникване на правоотношението по договорите за прана защита и
съдействие, а именно преди последното й изменение с ДВ.бр.88 от
04.11.2022г. Съобразно разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата,
минималното възнаграждение за процесуално представителство възлиза на
520 лева. Изложеното налага извода, че уговореното такова в исковото
производство в размер на 500 лева не се явява прекомерно. За заповедното
производство съдът намира, че следва да редуцира възнаграждението до
375,49 лева, съобразно правилата на чл. 7, ал.7 от наредбата, която
предвижда, че в производството по издаване на заповед за изпълнение,
възнаграждението се определя на база половината от стойностите на
претендираните суми, а т.е. в случая на база 2078,51 лева ( ½ от 4157,03 лева).
По изложените съображения в полза на ответника следва да бъдат
присъдени 875,49 лева, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от “Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. Хенрик Ибсен №15, ет.6
срещу М. Я. Х.а – Й., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. С. №11, вх.Г, ап.46
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата
дължи сумата от 3000 (три хиляди лева)лева –главница по договор за
издаване на национална кредитна карта от 28.09.2007г. ведно със законната
лихва от депозиране на заявлението в съда – 22.03.2013г. до окончателно
изплащане на задължението, както и сумата от 1154,03 (хиляда сто петдесет
и четири лева и 03 ст.) лева наказателна лихва за периода 18.07.2009г. –
28.09.2010г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК №2360/27.03.2013г. постановена по ч.гр. дело №
3933/2013г. на ВРС и изпълнителен лист, на осн. чл.99 ЗЗД вр. чл.240, ал.1,
вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 86, ал.1 ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.
ОСЪЖДА “Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. Хенрик Ибсен №15, ет.6 ДА ЗАПЛАТИ на М. Я.
Х.а – Й., ЕГН ********** от гр. Варна, ул. С. №11, вх.Г, ап.46 сумата от
875,49 (осемстотин седемдесет и пет лева и 49 ст.) лева , представляващи
заплатено възнаграждение за процесуално представителство в исковото и
заповедно производство, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
11
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12