РЕШЕНИЕ
гр.София,22.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение,ІV-"А"въззивен състав, в открито заседание на първи юни през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.с.СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря А.Луканова, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело 10837 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.05.2019 г. по гр.д. №21051/18 г., СРС, ГО, 140 с-в ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г.Б.И., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, е адрес: ***, офис 4, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 785,91, представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № 2109428/23.07.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД (в качеството на кредитодател) и Г.Б.И. (в качеството на кредитополучател), което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на приложение № 1 от 01.06.2015 г. към рамков договор за цесия от 16.12.2010 г., ведно със законната лихва от датата, следваща датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 31.08.2017 г., до погасяването; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 и чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на 62,94 лв., представляваща договорна лихва за периода от 17.09.2014 г. до 28.01.2015 г. по договор за паричен заем № 2109428/23.07.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Г.Б.И., което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на приложение № 1 от 01.06.2015 г. към рамков договор за цесия от 16.12.2010 г.; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 99 и чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 220,93 лв., представляваща лихва за забава за периода от 11.09.2014 г. до 30.08.2017 г. върху главницата по договор за паричен заем № 2109428/23.07.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Г.Б.И., което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на приложение № 1 от01.06.2015 г. към рамков договор за цесия от 16.12.2010 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за възнаградителна лихва с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 и чл. 240, ал. 2 ЗЗД за периода от 20.08.2014 г. до 16.09.2014 г., иска за мораторна лихва с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 99 и чл. 86 ЗЗД до пълния предявен размер от 259,40 лв. и за периода от 21.08.2014 г. до 10.09.2014 г., както и исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 92 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: такса „Разходи“ в размер на 27 лв., дължима по договор за паричен заем № 2109428/23.07.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Г.Б.И.; неустойка в размер на 495,80 лв. за периода от 17.09.2014 г. до 28.01.2015 г., дължима по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 2109428/23.07.2014 г., сключен между „И.А.М.“ АД и Г.Б.И..
ОСЪЖДА Г.Б.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 590,30 лв., представляваща разноски в исковото и в заповедното производство съобразно уважената част от исковете.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ответника. Във въззивната жалба се сочи, че решението е
неправилно и необосновано.Излага съображения,че в поцесния договор за паричен
заем не се съдържат уговорки ;че при неизпълнение на същия от страна ответника
кредиторът може да цедира вземането ;съгласно договора за цесия от 16.11.2010
г. са съществували пет приложения към него ,но те не са представени по делото
,а единствено приложение 1 е представено. В рамковия договор за продажба и
прехвърляне на вземане от 16.11.2010 г. било предвидено,че продвавачът се
задължава от негово име да изпрати уведомления до длъжниците за сключения договор
за цесия и няма уговорка ,че предишния кредитор може да упълномощи за това
действие новия кредитор.Освен това уведомителното писмо предхожда
упълномощаването,т.е процедурата за уведомяване на длъжника не е спазена.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението в обжалваната като неправилно и да се отхвърлят претенциите изцяло. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор,с който същата се
оспорва.Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236,
ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна, поради следното:
Фактическите и правни констатации на СРС са правилни и съдът препраща към
тях ная основание чл.272 ГПК.
По
направените във въззивната жалба възражения, СГС излага следните мотиви:
Неоснователно
се възражението на липсата на клаузи и договорки, че кредиторът може да
прехвърли вземането си на друго лице. Тази уговорена между страните възможност
е регламентирана в чл.10 на договора за заем, съгласно която разпоредба
заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата по настоящия договор
на трето лице.
Противно
на твърдението на жалбоподателя за липса на мотивация от съда относно
отхвърляне на искането на ответника за задължаване ищеца да представи
посочените приложения към договора за цесия , процесуалното действие на съда в
този смисъл е правилно и обосновано с
аргументацията, че същите са неотносими към спора по делото.
Неоснователно
ответникът възразява за липса на уведомяване на длъжника за станалата цесия от
стария кредитор- цедента, като това не съответства на установените по делото
факти. Съгласно константната съдебна практика (решение № 137 от 2.06.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III ГО, ГК и решение № 156 от
30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., II ТО,
ТК) предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36 от ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 от ЗЗД/ и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на
принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4
от ЗЗД. Съгласно тези разпоредби за консолидиране фактическия състав по
прехвърляне на вземането цесията следва да бъде съобщена на длъжника. Преди
съобщаването последният ако изпълни към цедента, се счита, че се е освободил от
дълга. Следователно правната последица на съобщаването до длъжника е в това той
да се уведоми спрямо кое лице е задължен от този момент. Изискването да се
извърши уведомяването от цедента не препятства прехвърлителят да натовари чрез упълномощителна
сделка друго лице с тези задължения, включително това да е и цесионерът, тъй
като задължението за уведомяване не е нито лично, нито непрехвърлимо. Освен
това, възражението на длъжника за ненадлежно уведомяване има значение само ако
е съединено с възражение за изпълнение към стария кредитор. В настоящия случай
такова изпълнение отсъства, а уведомяването от цесионера е извършено надлежно с
оглед приложеното по делото пълномощно от цедента, уведомително писмо по чл.
99, ал. 3 ЗЗД, изпратено от цесионера в качеството на негов пълномощник и
известие - обратна разписка, в която изрично е описан изпратеният документ.
Неоснователно е и твърдението в тази връзка, че, дори съдът да приемел за
валидно извършването съобщаването на цесията от цесионера в качеството му на
пълномощник на цедента за станалата цесия, то в настоящия случай уведомителното
писмо, което било с дата 10.06.2015 г., предхождало приложеното по делото
пълномощно с дата 09.09.2015 г., което правело невалидно съобщаването й на
длъжника. Дори да се приеме, че към момента на изпращане на уведомлението е
нямало пълномощно в писмена форма, то с последващото упълномощаване кредиторът
е потвърдил действията на мнимия представител, какъвто се явява цесионерът-
ищец в първоинстанционното производство. Следва да се има предвид, че поначало
мнимият представител е формирал и е изявил валидна воля от името на мнимо
представлявания, поради което липсата на представителна власт не е равнозначна
на липса на съгласие и може да бъде преодоляна чрез потвърждаване на
извършеното без представителна власт действие, както е в настоящия случай.
Липсата на представителна власт засяга единствено вътрешното правоотношение
между представителя и представлявания. Систематичното място и граматическото
тълкуване на разпоредбата на процесуалния закон, уреждаща упълномощаването,
сочат, че тя е установена единствено и изключително в интерес на мнимо представлявания,
който разполага с правото както да потвърди действието, извършено за негова
сметка, така и да се позове на недействителността на същото. Другата страна по
договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право, респективно-
правен интерес да се позове на недействителността; още по-малко, такъв правен
интерес е налице за трети за договора лица, какъвто се явява ответникът-
жалбоподател пред настоящата съдебна инстанция. В този смисъл са задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 5/2014 г., ОСГТК. Предвид изложеното ответната страна не може да се позовава
на липса на надлежно уведомяване за станалата цесия, което да обуслови
неправилността на съдебния акт в тази му част.
Неоснователно е и наведеното твърдение за липса на
валидно уведомяване, което да може да произведе действие спрямо ответника,
поради това, че уведомяването за цесията с връчването на книжата по делото при
вече предявен иск имало действие само при предявен осъдителен такъв, но не и
при установителен иск, както е в настоящия случай. В разгледания случай по
цитираното в жалбата решение на ВКС релевантен е не видът на иска, по който е
образувано производството, а фактът, че уведомяването за цесията се приема за
валидно с връчване на ответника на книжата по делото, като това действие следва
да бъде съобразено от съда на основание чл.235, ал.З ГПК.
Предвид
изложеното при постановяване на решението си първоинстанционния съд е
анализирал в цялост събрания по делото доказателствен материал, въз основа на
което е направил правилни, пълни и обосновани изводи, а подадената въззивна
жалба срещу решението се явява неоснователна.
Не се доказаха твърдяните пороци
на първоинстанционното решение ,поради
което то следва да се потвърди,а жалбата да се остави без уважение като
неоснователна.
На въззивника се дължат разноски за
особен представител,определени от съда и невнесени от въззиваемата страна.Следва
да се присъди сумата 300 лв.
С оглед този изход на спора на въззиваемата
страна следва да се присъди сумата 300 лв.за юрисконсултско възнаграждение .
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.05.2019 г. по гр.д. №21051/18 г.,
СРС, ГО, 140 с-в
ОСЪЖДА
Г.Б.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, офис 4, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, офис 4
да заплати на адв.Н. И. Н. от Адвокатска колегия –гр.София,с адрес :гр.София,жк
*******, сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕД
АТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1
2.