РЕШЕНИЕ
Номер 142 22.05.2023 г. град Р.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Р., четвърти
състав, на девети май две хиляди двадесета и трета година, в публично
заседание, в състав:
СЪДИЯ:
Диана Калоянова
при секретаря Галина Кунчева, като
разгледа докладваното от съдия Калоянова административно дело №
60 по описа за 2023 година, и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК),
във връзка с чл. 118, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на Д.Й.П.,
ЕГН **********, с адрес *** и с адрес за призоваване гр. Р., ул. „А.“ № **, ет.
4, офис * против Решение № 1040-17-2/09.01.2023 г., издадено от Директора на ТП
на НОИ Р., с което е потвърдено Разпореждане № 171-00-39-3/01.12.2022 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Р., с което на
основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 11, § 3, буква А и чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност (Регламент 883/2004), на П. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В жалбата се сочи, че оспорваният
административен акт е издаден при неизяснена фактическа обстановка, нарушение
на административнопроизводствените правила, поради което административният
орган е достигнал до неправилни изводи. Иска се от съда да отмени обжалваното
решение и да върне преписката на административния орган за решаване на въпроса
по същество, като се отпусне исканото обезщетение на П.. В съдебно заседание
жалбоподателят се представлява от адв. М. Б., която поддържа жалбата на основания,
изложени в нея; ангажира писмени и гласни доказателства и претендира разноски.
Представя писмени бележки
Ответната страна – директорът
на ТП на НОИ Р. се представлява в процеса от старши юрисконсулт Ив.К., която
изразява становище за неоснователно оспорване и иска от съда да остави в сила
обжалваното решение. Представя приложените към административната преписка
писмени доказателства. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на жалбоподателя и ангажира писмени бележки.
От фактическа страна по делото се
установява следното:
Жалбата е подадена от активно
легитимирано лице - адресат на административен акт, за който изрично е
предвидена възможност за провеждане на съдебен контрол; с интерес и право на
оспорване; в предвидения по чл. 117, ал. 4 от КСО срок и отговаря на
изискванията на чл. 150 от АПК за форма и реквизити и на чл. 151 от АПК за
необходимите приложения. По изложените причини същата е процесуално допустима
за разглеждане, но неоснователна по същество.
Със заявление с вх.
№ 171-00-39/05.01.2022 г. Д.Й.П. е сезирал директора на ТП на НОИ Р. с искане
за отпускане на парично обезщетение за безработица по смисъла на КСО, като се
установява, че последната му трудова заетост е реализирана в Г. в периода 02.05.2018
г. – 31.12.2021 г.
Представена е Справка с вх. №
171-00-673-2/22.03.2022 г. за приети, върнати и липсващи документи на П., като
са приети Заявление, Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 от Наредбата и документ,
доказващ трудова дейност в Г.. Като липсващи документи са посочени: 1.
Заявление за издаване на ПД U1 (удостоверение за осигурителни
периоди в Г.); 2. Други документи, доказващи трудова дейност и доходи в Г.
(трудов договор, фишове за работни заплати); 3. Декларация относно определяне
на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент 883/2004.
С писмо с изх. №
У-171-00-39-1/07.01.2022 г. ръководителят на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ Р. е уведомил П., че е необходимо да представи в 15-дневен срок от
получаването на писмото посочени в него документи, т.е. тези които са
определени като непредставени в Справка с вх. № 171-00-673-2/22.03.2022 г.
Видно от Справка с вх. №
171-00-39-1/14.01.2022 г., П. е представил декларация относно определяне на
пребиваване; искане за издаване на ПД U1 за Г.; документи от Г. (10 бр.).
В Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент 883/2004 П. е
посочил, че последният му период на заетост в чужбина е от 02.05.2018 г. до 31.12.2021
г., като е бил наето лице от работодател в Г.. В т. 3.1. от тази декларация е
отбелязано от жалбоподателя, че през периода на последната му заетост в чужбина
„нямам съпруга/съпруг/партньор“; както и че не притежава собствено
жилище (т. 3.4.). Не е направено отбелязване по т .3.2. във връзка с деца. Посочил
е, че в този период преобладаваща част от роднините му са в страната (т. 3.3.); както и социалните
му контакти (т. 3.5.) и „възнамерявам да се установи/установен
съм трайно в Република България“
(т. 4.).
Ръководителят на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ Р. е постановил Разпореждане № 171-00-39-1/17.01.2022
г., с което спрямо П. е спряно производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица поради факта, че се изчаква получаване на структурирани
електронни документи (СЕД) H006,
U017 и
U004
от компетентната институция на Г.. Разпореждането е връчено лично на П. на
21.01.2022 г. и не е обжалвано.
Със Заявление вх. №
1019-17-449/16.02.2022 г. Д.П. е представил пред административния орган
оригинал на преносим документ U1. Със заявлението той е декларирал
съгласие относно: 1. датите и периодите посочени в точки от 2 до 2.2.3 от
документа; 2. причината за прекратяване на заетостта, посочена в точка 3 от
документа и 3. периода и/или дохода, посочен в т. 2.3 от документа. Така
подаденото заявление е прието със Справка с вх. № 171-00-39-3/17.02.2022 г. С
писмо с изх. № 1019-17-449/ 17.02.2022 г. началник отдел КПК уведомява П., че
относно отпускането на поисканото от него обезщетение за безработица се изчаква
получаване на СЕД Н006 от компетентната институция на Г. за уточняване на
пребиваването по смисъла на европейските регламенти на социалната сигурност.
Със Справка с вх. №
171-00-39-4/18.10.2022 г. административният орган е приел един документ от Г. (л.
21 от преписката), издаден на 07.10.2022 г.
Със Справка с вх. № 171-00-39-5/17.11.2022
г. административният орган е приел подаденото от П. заявление за нова банкова
сметка ***, издаден от съответната банка.
Със Справка с вх. №
171-00-39-6/28.11.2022 г. административният орган е приел получен по електронен
обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз СЕД
Н006 от компетентна институция на Г..
С Разпореждане № 171-00-39-2/28.11.2022
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е
възобновено административното производство по Заявление за отпускане на парично
обезщетение за безработица с вх. № 171-00-39/05.01.2022 г., подадено от П..
Производството е възобновено поради получен по електронен обмен на социално
осигурителна информация между България и ЕС СЕД Н006 от компетентната институция на Г..
С Разпореждане № 171-00-39-3/01.12.2022
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на основание при ТП на НОИ Р.
е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на П. на основание
чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 11, § 3, буква А и чл. 65, § 2 от Регламент
883/2004. Като мотив за отказа е посочено, че „…пребиваването
на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната
сигурност е в държавата по последната заетост – Г.. Това обстоятелство е потвърдено
от получения структуриран електронен документ Н006 (Отговор на искането за
информация за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент 987/2009), издаден от
компетентната институция на Г.. В него се съобщава, че г-н П. е пребивавал в Г.
за периодите на осигурена заетост.“. На П. е указана възможността да обжалва разпореждането
по административен ред, което той е сторил с жалба с вх. № 1012-17-394/09.12.2021
г. В тази жалба са изложени теоретични разсъждения относно недействителността
на административните актове като правна категория и правните последици от
същата; както и относно принципите на които се основава „социалната държава“.
Цитирана е практика на различни административни съдилища, като е посочено, че „
…с оглед европейското право съществува
огромна разлика между това едно лице да работи определен период от време на
територията на друга държава-членка и правното понятие „място на пребиваване““. Като фактически обстоятелства в
жалбата се сочи, че П. е български гражданин и живее в страната; грижи се за
родителите си, които също живеят в страната, огромна част от средствата му
влизат в бюджета на страната, разполага с договори за покупко-продажба на два
имота – къща и апартамент на територията на страната, поради което мястото му
на пребиваване е България. Иска се отмяна на разпореждането.
По делото е налична Справка за
актуалното състояние на всички трудови договори на Д.Й.П. към 14.12.2022 г.,
като от същата се установява, че последната заетост на лицето в страната е при
работодател „Полигард“ ЕООД, ЕИК *********, за периода 12.08.2015 г. – **.04.2018
г.
Във връзка с така подадената жалба,
административният орган е събрал следната допълнителна информация:
1. С писмо с изх. №
9101-17-1431/15.12.2022 г. е направено запитване до ТД на НАП Варна за
предоставяне на справка за платени от П. в страната данъци върху доходите си от
заетост в Г. след 01.05.2018 г. В отговор с вх. № 9101-17-1431/1/ 21.12.2022 г.
(по деловодния регистър на ТП на НОИ Р.), подписан от директора на офис Р., ТД
на НАП Варна е посочено, че към 20.12.2022 г. П. няма декларирани доходи по
реда на чл. 50 от ЗДДФЛ за период от 2018 г. до 2021 г.
2. С писмо изх. №
9101-17-1435/15.12.2022 г. е направено запитване до ОД МВР Р. за предоставяне
на справка за датите на влизане и излизане на П. през границите на страната и
членовете на семейството му за времето след 01.05.2018 г. В отговор с вх. №
9101-17-1435/1/23.12.2022 г. (по деловодния регистър на ТП на НОИ Р.), подписан
от ВПД директор на ОД МВР Р., са посочени членовете на семейството на П. – той,
неговата сестра и родителите им. В табличен вид са представени данни за
пресичането на териториалната граница на страната за П. и неговата сестра, като
не са налични такива за родителите му.
Във връзка с подадената жалба,
директорът на ТП на НОИ Р. се е произнесъл с Решение № 1040-17-2/09.01.2023 г.,
с което при подробно изложени мотиви, жалбата на П. е отхвърлена и е потвърдено
обжалваното Разпореждане № 171-00-39-3/01.12.2022 г., с което е отказано
отпускането на парично обезщетение за безработица. Мотивите му се базират на тълкуване на разпоредбата на
чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент 883/2004 и чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент
987/2009 относно понятието пребиваване във връзка с данните от получения от
немската институция СЕД Н006 и данните за липса на плащани данъци в Република
България, както и за периодите на завръщане на жалбоподателя в България.
Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна
заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Г., както
и че завръщането на П. в България не представлява завръщане в държавата по
пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта в Г.,
поради което компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица се
явява именно тази последна държава. Решението е връчено лично на П. на
12.01.2023 г., видно от известие за доставяне
ИД PS 7000 01MUX7 9.
Недоволен
от така постановеното решение на директора на ТП на НОИ Р., П. обжалва същото с
доводи за незаконосъобразност, като постановено в противоречие с
материалноправните разпоредби, при съществено нарушение на
административнопроизводствените правила и при несъответствие с целта на закона.
Съдържанието на жалбата частично преповтаря съдържанието на жалбата до
административният орган. Твърди се, че в решението не са обсъдени аргументите
на П., не са съобразени и неправилно са анализирани съдържащите се в преписката
писмени документи, като декларацията от Д.П. за определяне на пребиваването му,
като по този начин са нарушени чл. 35 и чл. 36 от АПК. Неправилно е
интерпретирана събраната информация от МВР и от НАП, още повече, че такава е
събирана само за периода на трудова заетост в Г. от 02.05.2018 г. до 31.12.2021
г. Неправилен е извода на административният орган, че компетентната институция,
която следва да извърши преценката на правото му и съответно да отпусне
обезщетение за безработица на Д.П. е институцията на държавата членка по
последната му заетост — Г.. Развити са подробни съображения за задълженията на
държавата да прилага европейските правила за координация на системите за
социална сигурност на държавите-членки на Съюза, съдържащи се в Регламент
883/2004 и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на
системите за социална сигурност
(Регламент 987/2009). Изложени са доводи във връзка с понятието пребиваване и
определяне центърът на интересите на съответното лице. Според жалбата следвало
е да бъде направено разграничение между обективните елементи на обичайното
пребиваване и елементите, свързани с личното му положение, като административните
органи на НОИ Р. неправилно са определили държавата по пребиваване. Направено е
позоваване на изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник
относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария. Сочи се още, че
неправилно е преценен получения от компетентната служба на Г. СЕД Н006 – според
жалбоподателя този СЕД удостоверява единствено и само временното му пребиваване
в посочената държава. Посочва се още, че съобразно наръчника различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в чл. 11, § 1 от
Регламент 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но от друга
страна между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се
разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка
на всички релевантни факти и обстоятелства, което не е сторено от решаващия
орган. Релевира се защитна теза, че е логично и закономерно Д.П., като временно заето поради трудова
дейност, т.е. наето лице в друга държава членка, различна от държавата му по
пребиваване, да има адресна регистрация в тази държава; за този период на
временния си престой да не дължи данъци от трудова дейност в България за
периода 2018 г. – 2021 г. и да не е регистриран в Агенцията по заетостта като
търсещо работа лице преди 04.01.2021 г. Посочени са факторите, които обуславят
центъра на жизнените интереси на Д.П. да е в България: за първи път работи в
чужбина; прекратява адресната си регистрация в Г.; веднага след прекратяване на
трудовият му договор се завръща в България; преобладаваща част от роднините му
са в страната; той се грижи за
родителите си; живее в наследствено жилище; ремонтира апартамента си; купува си
нова кола; поддържа друга кола; живее във фактическо съжителство с жена, която
през годините, в които той е в Г., прави ремонт на апартамента; възстановява
здравните си права за 2021 г., а също и тези за 2022 г. чрез заплащането им
през януари 2023 г.; в страната са
социалните му контакти. Прави се признание, че за периода на заетост в Г.,
жалбоподателят не е пребивавал на територията на страната, но само по причина
на трудовата си заетост. Именно по тези причини компетентна служба да разгледа
искането му за отпускане на обезщетение за безработица е ТП на НОИ Р.. Сочи се
още, че постановеното решение противоречи и на целта на закона, като се прави
позоваване на текстове от преамбюла на Регламент 883/2004. Иска се от съда да постанови
решение, с което да отмени обжалваното решение на директора на ТП на НОИ Р. и
потвърденото с него разпореждане като незаконосъобразни актове; да върне
преписката на административния орган за решаване на спора по същество и се
претендират разноски. Като доказателства към жалбата са приложени талони на два
автомобила; удостоверение за периоди на заетост на П. след 2000 г.;
доказателство за платени вноски за здравно осигуряване на Д.П. за календарната
2022 г.; извлечения от банкови записи на платежни нареждания за периодичните
парични преводи от Д.П. в полза на М.А. за период от 02.10.2018 г. до
21.12.2021 г. (24 стр.) за издръжка и ремонт на жилището им; срочен трудов
договор от 02.05.2018 г.; клетвена декларация от 02.05.2018 г.; Кодекс за
поведение, част от трудов договор; акт за прекратяване на трудово
правоотношение от 15.12.2021 г.; потвърждение за адресна регистрация от
03.05.2018 г. и акт за прекратяване на адресна регистрация. Документите на чужд
език са представени в превод на български.
Жалбоподателят
е представил с писмо с вх. № 1178/22.03.2023 г. Трудов договор № 60/02.03.2023
г., сключен с „ВИБ партс“ ООД, ЕИК *********, за заемане на длъжността шофьор,
товарен автомобил (международни превози) като доказателство за намерението му
да живее в страната.
В
проведеното по делото съдебно заседание ответникът представи писмо с вх. №
9101-17-145/1/08.02.2023 г. (по деловодния регистър на ТП на НОИ Р.) на
директора на Дирекция „Бюро по труда“, от което се установява, че П. се е
регистрирал като безработно търсещо работа лице с рег. № 10097903/04.01.2022
г., като по свое желание се е дерегистрирал на 20.01.2023 г. За периода на
регистрация е изпълнявал препоръките на трудовите посредници и е спазвал
договорените действия и срокове, вписани в плана за действие. Същият обаче не е
представил никакви документи, включително не е представил диплома за завършено
средно образование (независимо че е декларирал, че има такова) или документи за
професионална квалификация, поради което не е получавал конкретни предложения
за работа и не са провеждани срещи с работодател.
По
искане на жалбоподателя до разпит е допусната свидетелката М.А.С., която прави
изявление, че от 2016 г. живее с Д.П. на семейни начала. Посочва, че през 2018
г. П. е започнал работа в Г., като е искал с получените парични средства да
направи основен ремонт на жилището, за да не тегли кредити в страната и никога
не е имал намерение да бъде в чужбина. Свидетелката сочи, че не е била при П. в
Г., защото той е обитавал служебно жилище с друг негов приятел. Жалбоподателят П.
се е завръщал в страната за абсолютно всички отпуски и по празници, когато е
имало повече почивни дни, обобщено поне 3-4 пъти в годината. На 01.01.2022 г.
се е върнал в България. В началото, самото му заминаване е било определено за
кратко време, бил е съкратен оттам и след това се е завърнал защото не е имал
намерение да остава в чужбина. Свидетелката
дава показания, че П. е пребивавал в Г. от месец май 2018 г. до края на
2021 г., на 01.01.2022 г. се е върнал в България, поради съкращение. Във връзка
с ремонта на жилището С. посочва, че П. й е изпращал парични суми само на нея
за ремонт на апартамента, тъй като тя е ръководила ремонта. По време на ремонта
на апартамента свидетелката е живеела в собственото си жилище. Ремонтът продължил
няколко години, определено бил основен ремонт, апартаментът бил в окаяно
състояние преди това. С финансите, които П. е имал в България, не е имал
възможност да направи ремонт, даже в началото, преди да замине в Г., П. живеел
при свидетелката. Когато жалбоподателя се прибирал от Г., отсядал в жилището на
свидетелката, понякога за няколко дни са оставали и в неговия апартамент, но
главно в този период били в жилището на С.. В края на 2021 г. приключил
ремонтът и когато П. се върнал, заживели в него, където живеят и сега. Жилището,
в което сега живеят, е собственост на родителите му, юридически не е
прехвърлено. Във връзка с ремонта не разполагат с документи за строителни
дейности, но за покупки на мебели и т.н. имат фактури и гаранции. Свидетелката
и жалбоподателят нямат общо дете. Родителите на Д.П. живеят в с. С. и са на възраст
вече 76-77 години. Според С.П. се задържа в страната за да се грижи за тях,
като не е пращал пари на родителите си, грижите за тях са по-скоро физически, а
не толкова финансови. Към настоящия момент Д.П. е собственик на две МПС, едната
кола е оставил на баща си, за да се придвижва до Р., когато има възможност, но
в повечето случаи той му е шофьор, а другата кола П. ползва лично. Колите се
обслужват в България, регистрирани са в България, защото едната е закупил от Г..
П. вече работи в българска фирма за товарни превози и пътува.
С
Разпореждане от 09.03.2023 г. съдията - докладчик е конституирал
страните и е разпределил доказателствената тежест. На основание чл. 171, ал. 4
от АПК е указал на жалбоподателя, че негова е доказателствената тежест за
установяване на фактите и обстоятелствата от които черпи благоприятни правни
последици, както и твърдяната от него незаконосъобразност на обжалвания
административен акт. На основание чл. 170, ал. 1 от АПК е указал на ответника,
че трябва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в
обжалвания административен акт и изпълнението на законовите изисквания при
издаването му.
Ответникът,
чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт И.К. е представил писмени
бележки в проведеното по делото съдебно заседание, с които оспорва подадената
от П. жалба в цялост като неоснователна. Подробно са изложени аргументи относно
материалната законосъобразност на предмета на спора в настоящото съдебно
производство; както и относно правилната преценка кой е компетентен да се
произнесе във връзка с предявеното от жалбоподателя искане. Представени са
подробни разсъждение относно понятието пребиваване по смисъла на Регламент
883/2004 и Регламент 987/2009. Разгледан е отговорът на директора на Дирекция
„Бюро по труда“ Р. относно факта, че П., макар и регистриран като безработен,
не е представил доказателства за собственото си образование и квалификации.
Цитирана е съдебна практика, обхващаща множество решения.
Процесуалният представител на
жалбоподателя е ангажирал писмени бележки вх. № 1999/15.05.2023 г. Сочи се в
тях, че спорът между страните е изцяло правен, като се поддържат аргументите,
изложени в жалбата. Изброени са факти, които според защитата на П. обуславят
центъра на интересите му в страната – адресната дерегистрация в Г.;
закупуването на автомобил; ремонт на основното му жилище. Твърди се, че целия
трудов стаж на П. преди заминаването му за Г. и след завръщането му е в
страната. Набляга се на връщането на П. за всяка отпуска в страната; както и на
факта, че нито семейството му, нито приятелите му са го посещавали в чужбина.
Оспорват се изводите на административния орган относно държавата на
пребиваване, като се сочи, че те се основават единствено и само на СЕД Н006,
получен от компетентната немска институция. Цитира се съдебна практика. Намира
за доказано намерението на П. за пребиваване в България, поради което същия не
се е поставил на разположение на службите на заетостта в Г.. Счита, че П. не е
пограничен работник и се позовава на Решение № U3/12.06.2009 на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност. Иска се от съда да отмени
обжалваното решение, да върне преписката на административния орган за ново
произнасяне и да се присъдят разноски в
полза на жалбоподателя.
При
така изложената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:
Съобразно
разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на
оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК,
като не е обвързан от твърденията на жалбоподателя.
Предмет на съдебен контрол в
производството по чл. 118 от КСО е Решение № 1040-17-2/09.01.2023 г., издадено
от Директора на ТП на НОИ Р., поради което преценката за законосъобразност се
извършва по отношение на него.
Съгласно чл. 54ж от КСО Паричните обезщетения за безработица се отпускат,
изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане
на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за
безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на
териториалното поделение на Националния осигурителен институт. В този смисъл разпореждането,
послужило за издаване на оспореното решение, е издадено от компетентен
орган.
Съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква
„б“ от КСО Разпорежданията
за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за
безработица се оспорват по административен ред пред ръководителя на съответното
териториално поделение на Националния осигурителен институт. Не е спорно между страните, че
обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган. Същият притежава
материална и териториална компетентност и такава по степен в съответствие с
разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО - Ръководителят на териториалното поделение се произнася по
жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването
им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния
осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и
връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган,
когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Следователно, обжалваното в
настоящото производство решение е
издадено от компетентен орган - директора на ТП на НОИ Р..
КСО не предвижда специална форма, в
която следва да бъде постановено обжалваното решение. По тази причина за
формата на обжалвания акт приложима ще бъде разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК, като решението на директора на ТП на
НОИ Р. е постановено в писмена форма и съдържа изискваните от нормата
реквизити. В конкретния случай решението на директора на ТП на НОИ съдържа изложение
на фактическите основания, анализ на събраните в хода на производството
доказателства и формираните въз основа на тях правни изводи относно
възраженията на жалбоподателя.
Съдът не установи нарушения на
административнопроизводствените правила, които да са самостоятелно основание
за отмяна на обжалваният акт. В жалбата
е посочено, че процесното решение е незаконосъобразно поради съществени
нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателя не са обсъдени
неговите възражения, изложени в жалбата му до директора на ТП на НОИ Р.; както
и не е съобразена подадената декларация за определяне на неговото пребиваване и
така се е достигнало до нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Оспорва се и
факта, че е събрана информация от МВР и от НАП само за периода на неговата
трудова заетост в Г. от 02.05.2018 г. до 31.12.2021 г. Съдът счита, че
релевираните възражения са неоснователни.
Съгласно чл. 35 от АПК Индивидуалният
административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата
от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на
заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно
направени. Съдът
счита, че административният орган е изпълнил изискването, въведено с посочената
правна норма. Не отговаря на
действителността твърдението, че в решението не е обсъдена декларация за
определяне на пребиваване на П., напротив на стр. 1 и стр. 2 от решението (л. 1
и л. 2 от преписката) са изложени подробни разсъждения относно тази декларация.
Разпоредбата на чл. 36 от АПК, за
която се твърди в жалбата, че е нарушена съдържа осем различни алинеи, като П.
не сочи коя точно от тях е нарушена. По тази причина съдът следва са изложи
мотиви поотделно за всяка от тях, както следва:
чл. 36, ал. 1 от АПК Доказателствата
се събират служебно от административния орган, освен в предвидените в този
кодекс или в специален закон случаи.
Безспорно
се установява, че административният орган е събирал служебно доказателства
както в страната (от органите на МВР и НАП), така и в чужбина чрез СЕД Н001 и
Н006. Следователно, цитираната правна норма не е нарушена.
чл. 36, ал. 2 от АПК Страните
оказват съдействие на органа при събирането на доказателства. Те са длъжни да
представят доказателства, които се намират при тях и не се намират при
административния орган. Във всички случаи, когато в специален закон са
определени изчерпателно доказателствата, които гражданинът или организацията
трябва да представят, административният орган няма право да изисква от тях да
представят други доказателства. В
жалбата до директора на ТП на НОИ се твърди, че П. разполага с договори за
покупко-продажба на два имота – къща и апартамент, но доказателства в тази
насока не са ангажирани. Такива не се събраха и в хода на съдебното дирене.
Следователно, в конкретния случай разпоредбата на практика е нарушена от самия
жалбоподател с непредставянето на посочените доказателства, които да бъдат
преценени в съвкупност с останалите, събрани от органа. Не е налице специален закон,
който да лимитира изчерпателно необходимите документи.
чл.
36, ал. 3 от АПК Всички събрани доказателства се проверяват
и преценяват от административния орган. Съдът установи, че решаващият орган е
проверил и преценил всички събрани доказателства по казуса в съвкупност.
чл.
36, ал. 4 от АПК Административните органи не могат да
изискват предоставяне на информация или документи, които са налични при тях, а
ги осигуряват служебно за нуждите на съответното производство. Съдът не установи административният
орган да е изискал от П. информация или документи, с които вече разполага и
посоченото правило не е нарушено.
чл.
36, ал. 5 от АПК – неприложима
чл.
36, ал. 6 от АПК Органът, водещ
производството по своя инициатива или по искане на страна, изисква от
съответните административни органи, органите на съдебната власт, лицата,
осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени
услуги, в рамките на своята компетентност да издадат и изпратят удостоверения,
да изпратят документи, други доказателства или информация, от значение за
производството. Няма спор, че административното
производство е започнало със заявление от 05.01.2022 г., подадено от П.. Няма
спор, че е изискана информация за П. от органите на МВР и НАП, като съдът
намира, че правилно тази информация е изискана за периода, в който
жалбоподателя пребивава в чужбина, тъй като именно този период е свързан с
предмета на спора. Необяснимо е защо жалбоподателят счита, че за него е
следвало да се събира информация и за предходни периоди, макар такава да е
налична по делото – административният орган е представил справка за актуалното
състояние на трудовите договори на П.. Съдът приема, че разпоредбата е
изпълнена точно и правилно.
чл.
36, ал. 7 от АПК Лицата, организациите и органите по ал. 1
са длъжни в рамките на своята компетентност да издадат и изпратят поисканите от
тях удостоверения, да изпратят поисканите документи, други доказателства или
информация незабавно, но не по-късно от 7 дни от поискването, при условията и
по реда за обмен на електронни документи по реда на чл. 18а. И тук липсва нарушение, тъй като
сезираните органи на МВР и НАП са отговорили в определения от закона срок,
което се установява от техните отговори.
чл.
36, ал. 8 от АПК – неприложима.
При
така изложените мотиви не се установи твърдяното в жалбата нарушение на чл. 36
от АПК. Обобщено, административното производство по издаване на обжалваното
решение е проведено при спазване на процесуалните правила.
Съдът установи, че решаващият орган е
приложил правилно материалния закон по следните причини:
Разпоредбата
на чл. 54а от КСО урежда случаите, в които лицата имат право на парично
обезщетение за безработица (ПОБ). Според ал. 1 Право на парично обезщетение за безработица имат
лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд
"Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди
прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в
Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не
получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.
68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова
дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по
законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а,
ал. 1 от Кодекса на труда.
Според ал. 2, т. 4 за придобиване право на парично
обезщетение по ал. 1 се зачита и времето: зачетено за осигурителен стаж
по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по
който Република България е страна или на европейските регламенти за координация
на системите за социална сигурност. Такива регламенти са вече многократно посочените от съда:
·
Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за
координация на системите за социално осигуряване (Регламент 883/2004)
·
Регламент
(ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009
година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност (Регламент 987/2009).
Не се спори между страните по
следните факти:
1. Република България е държава членка
на Европейския съюз и за нея са задължителни актовeте на вторичното право на Съюза, сред
които са и посочените регламенти, както и всички актове, уреждащи правилата за
координация на системите за социална сигурност.
2. П. е гражданин на Република България,
т.е. на държава членка на Европейския съюз, поради което и е лице, спрямо което
намира приложение Регламент 883/2004 и Регламент 987/2009.
3. П. има адресна регистрация по
постоянен и настоящ адрес в страната.
4. Д.Й.П. е полагал труд като наемно
лице по срочен трудов договор в Г. за периода 02.05.2018 г. – 31.12.2021 г.,
потвърдено със преносим документ U1.
5. Последният период на заетост на П. е
в Г..
6. За посочения период на пребиваване в Г.
П. е имал надлежна адресна регистрация в гр. Етенхайм.
7. Потвърдено е пребиваването и
адресната регистрация на П. в Г. със СЕД Н006, като последният е официален
документ, неоспорен от жалбоподателя.
8. Оспорващият се е регистрирал като
безработен в Агенцията по заетостта в страната веднага след завръщането си в
България на 04.01.2020 г., а на следващия ден
- 05.01.2023 г. е подал заявление за отпускане на паричното обезщетение
за безработица в ТП на НОИ Р..
9. Преди 04.01.2020 г. П. няма
регистрация в Агенцията по заетостта.
10. През 2022 г. (т.е. след завръщането
си в страната с намерение да се установи постоянно в България) доказано поне
пет пъти жалбоподателят е напускал страната средно за по една седмица; факт, неоспорен
от него.
11. Не са ангажирани доказателства, от
които да се установява, че П. и търсил активно работа в страната след
завръщането си в България.
Спорът между страните е от правен
характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по
изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост
на жалбоподателя е била на територията на Г..
Поради задължителния характер на
вторичното право на Европейския съюз за държавите членки, в настоящия казус
Регламент 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на
посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална
сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.
"з"). Разпоредбата на чл. 2, § 1 определя персоналният обхват на
регламента, и тя предвижда, че същият се прилага към граждани на
държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка; които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Регламент 883/2004 урежда механизма
на координация на системите за социална сигурност (включително и обезщетенията
за безработица), който механизъм се базира на следните основни принципи:
Ø
определяне
на приложимото законодателство;
Ø
равенство
в третирането;
Ø
сумиране
на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
Ø
износ
на обезщетения.
Съгласно чл. 11, § 1 от регламента Лицата, за които се прилага настоящият регламент,
са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Това
законодателство се определя в съответствие с настоящия дял., като се има предвид Дял ІІ
„Определяне на приложимото законодателство“. В
конкретния случай приложение намира разпоредбата на чл. 11, § 3, буква „а“, съгласно
която спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.
Специални правила, представляващи
изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като
компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица,
са регламентирани в чл. 65 от Регламент 883/2004. Видно от § 2 на тази
разпоредба Напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава- членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка
по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
За да се приложи посочената норма, от
съществено значение е дефинирането на две основни понятия:
Първото от тях е компетентна държава
членка. Вече се посочи, че по принцип това е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Г..
Второто понятие е държава членка по
пребиваване. Легалната дефиниция на термина пребиваване е дадено в чл. 1, б.
„й“ от Регламент 883/2004 „пребиваване“ означава мястото, където
лицето обичайно пребивава. То следва да се разграничи от термина престой,
който съгласно чл. 1, б. „к“ от Регламент 883/2004 „престой“
означава временно пребиваване. От
своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в
чл. 11 от Регламент 987/2009. Параграф първи на тази разпоредба посочва, че При
различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно
определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент,
тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация
относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват:
а) продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;
б) положението на лицето,
включително:
i) естеството и
специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото,
където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост;
ii)
семейното положение и роднинските връзки на лицето;
iii) упражняването на
неплатена дейност;
iv) когато става въпрос за
студенти, източникът на техните доходи;
v) жилищното положение на
лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
vi)
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане.
Съгласно § 2 Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода
на съдебното дирене доказателства, настоящият съд намира, че в периода на
последната заетост на жалбоподателя в Г., това е била и държавата му на
пребиваване, както правилно е приел и административният орган. Неоснователни са
релевираните възражения на жалбоподателя в обратната посока.
За да достигне до извод, че по време на последната заетост на
жалбоподателя неговата държава на пребиваване е била именно Г., съдът отчита
следните обстоятелства по смисъла на чл. 11, § 1 от Регламент 987/2009, както
следва:
По буква а) е необходимо да се съобрази продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки. Като
доказателство по делото е представен Срочен трудов договор, сключен между П. и
немски работодател на 02.05.2018 г. Безспорно се установява от § 4 на договора,
че „Работното време се
определя от оперативната необходимост в рамките на договорената шестдневна
работна седмица. Понастоящем следва да се полагат 48 работни часа.“ , като извън работното време остана времето за пътуване до
работното място и за връщане на мястото на пребиваване, както и времето на
готовност. В § 2 от договора са дефинирани професионалните задължения на лицето
„Работникът трябва да
извършва всички обичайни дейности, които са свързани с професионалния профил на
професионален шофьор. При оперативна необходимост може да бъде използван в
други сектори на предприятието, ако тази дейност е приемлива за него.“ Видно от § 5,
работникът има право на годишен отпуск в размер на 24 работни дни. При така
изложената информация за дейността, която е следвало да осъществява П. се
установява, че той е живял в Г. за дълъг период от време – повече от 3 години и
половина, като е осъществявал и трудова дейност, което сочи на трайно (обичайно)
установяване в тази държава. Без значение е факта, че жалбоподателя за първи
път работи извън България. В показанията на разпитаната свидетелка се сочи, че П.
се е завръщал за абсолютно всички отпуски в страната и по празниците, когато е
имало повече почивни дни. Подобно твърдение е изложено и в писмените бележки на
процесуалния представител на П., но доказателства в тази насока не са
ангажирани – няма данни кога точно П. е ползвал платения си годишен отпуск и
къде. Видно от представената справка от ОД МВР Р., която предвид факта, че
България от 01.01.2007 г. е държава членка на Европейския съюз, може да не е
достатъчно пълна, се установява, че жалбоподателят е пребивавал основно извън
страната за периода на последната си трудова заетост. Писмото на ОД МВР Р.,
съдържащо посочената информация е официален документ и той не е оспорен от
жалбоподателя. Съдът достига до този извод и по друга причина – видно е, че П.
е работил на шестдневна работна седмица, предвид разстоянието между мястото на
полагане на труд и мястото на адресна регистрация в страната - гр. Р. (от
порядъка на 2 000 километра), практически не е възможно честото му
завръщане. Въпреки разпределената доказателствена тежест, жалбоподателят не е
оспорил официалната справка от ОД МВР за пресичане на държавната граница от
него, нито е ангажирал доказателства колко често се е завръщал в страната и по
какъв начин.
В буква б) са включени редица допълнителни фактори, които
следва да бъдат съобразени при определяне центъра на интересите на лицето, а
именно:
i)
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост – относимите доказателства са
аналогични на тези по буква а). На първо място това е срочния трудов договор.
Според свидетелските показания на С., първоначално П. е отишъл да работи за
кратко, но впоследствие е останал там. Това твърдение не може да се кредитира,
независимо че трудовия договор е наименуван срочен, тъй като в него не е
уговорен срока, за който се сключва. Вече бяха посочени дейностите, които П. е
следвало да извършва и които изискват почти постоянното му присъствие на
работното място в уговореното работно време. Прекъсването на трудовото
правоотношение не е по желание на наетото лице, а по искане на неговия
работодател.
ii)
семейното положение и роднинските връзки на лицето. Съдът установява противоречия в
твърденията на лицето и свидетелските показания. Видно от Декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент
883/2004,
П. е посочил в т. 3.1. „нямам съпруга/съпруг/партньор“. Свидетелката С. заяви в съдебно
заседание, че живее на семейни начала с П. от 2016 г. Съдът счита, че следва да
приеме за достоверно изявлението на П. относно семейното му положение, т.е.
липса на партньор, което той е направил в писмен вид и саморъчно е подписал
посочената декларация.
Видно
от предоставената информация от ОД МВР Р., семейството на П. включва него
самия, родителите му и неговата пълнолетна сестра (омъжена в чужбина). Фактът,
че останалите роднини на жалбоподателя (т.е. само неговите родители), се намират в
България не променя извода, че обичайно пребиваване на жалбоподателя за периода
на последната му трудова заетост, е в Г.. В този смисъл са и изложените
съображения на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност в съображение (9) от Решение № U2/12.06.2009 г., според което Въпреки че понастоящем това е приемливо за
пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват
близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако
поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното
поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход.
По тази причина неоснователно е позоваването на жалбоподателя в писмените му
бележки на Решение № U3/12.06.2009
г. на същата комисия.
Доводите, въз основа на които П. твърди, че макар да е осъществявал
трудова дейност в Г. е запазил обичайното си пребиваване в България (като
център на жизнените му интереси по смисъла на европейските регламенти), се
свързват с наличието на роднини на жалбоподателя в България. Според
свидетелката С.П. полага по-скоро физически грижи за родителите си (на възраст
76 г. - 77 г.), отколкото финансови. Тъй като безспорно по делото се доказа, че
П. преимуществено е пребивавал в Г. в периода 2018 г. – 2021 г. остава неясно
как той е полагал физически грижи за възрастните си родители.
Посоченото в писмените бележки на жалбоподателя, че никой от
семейството му, а още по-малко приятелите му са го посещавали в Г. е недоказан
и недоказуем факт. Извод в тази насока не може да се прави само на база
изявлението на свидетелката С., още повече, че относно нейните отношения с П.
съдът съобрази писмената декларация на последния. След като жалбоподателят
твърди, че неговата сестра е омъжена в Италия и живее там, не може да се докаже
кой и кога го е посещавал в чужбина. Не е определен кръга на неговите приятели,
за които се твърди, че не са го посещавали.
Факторите, определени в букви iii) упражняването на неплатена дейност и iv) когато става въпрос за студенти, източникът на
техните доходи
са неприложими за конкретния казус.
Съобразно буква v) на преценка подлежи жилищното положение на лицето, по-специално доколко е
постоянен характерът му. Видно от събраните по делото доказателства,
този фактор в случая според съда трябва да се анализира в две насоки. Първата
от тях е адресната регистрация на лицето по мястото на пребиваване. Към жалбата
са представени доказателства, че П. се е регистрирал на адрес в гр. Етенхайм, Г.
на 03.05.2018 г. и е прекратил тази регистрация на 01.01.2022 г. Както се сочи
и в жалбата, след като лицето полага труд в Г., следва да обитава жилище там,
за да може да работи. Също така обаче трябва да се посочи, че именно защото
преимуществено е работил в посоченото населено място в чужбина (а не в
България) за П. е било необходимо да бъде адресно регистриран в Г.. Втората
насока е свързана с притежаване на жилище в България. В жалбата до
административния орган се сочи, че П. притежава с договори за покупко-продажба
два имота – къща и апартамент. Не само че доказателства в тази връзка не са
ангажирани нито пред решаващия орган, нито в хода на съдебното дирене, но и се
опровергава твърдението за собственост на жилище в страната. Самият П. във вече
цитираната Декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент
883/2004 е посочил писмено, че не притежава жилище. Този факт се
потвърждава и от показанията на свидетелката С., която сочи, че апартамента е
собственост на родителите на П. и той не е прехвърлен юридически на
жалбоподателя. В жалбата до съда е посочено, че „Той е сина, поел грижата за възрастните си родителите си и
живее в наследствено жилище в гр. Р., което разбира се един ден ще остане за
него.“ Съдът вече посочи, че не се събраха доказателства в какво
точно се състои поемането на грижи от страна на П., след като продължително не
е пребивавал в страната и не е изпращал парични средства (съгласно показанията
на С.) и не е бил в състояние да полага физически грижи за тях (по аргумент от
показанията на С.). За съда остава неясно как жилището е наследническо (при
живи родители) и как „разбира се“ то ще остане за
него (при наличие на други наследници – неговата сестра). Подобни хипотетични
твърдения не подлежат на преценка във връзка с изхода на съдения спор.
Съдът
намира, че тук следва да разгледа и въпроса относно твърденията за извършен ремонт
на апартамент. В нито един момент не се ангажират доказателства за кой точно
апартамент става въпрос, въпреки разпределената доказателствена тежест между
страните от съда. Твърди се, че целта на трудовата заетост на П. в Г. е именно
събиране на парични средства за ремонт на апартамент. Представени са
доказателства за осъществени 24 парични превода по сметка на свидетелката С..
Освен първия превод, в бланката на който като основание е посочено „privat“, останалите банкови преводи са
без посочено основание. В този смисъл няма доказателства, че паричните средства
са били предназначени за ремонт на апартамент. След като самият П. сочи, че
няма „съпруга/съпруг/партньор“ не могат да бъдат
кредитирани показанията на С., че парите са й изпращани във връзка с ремонт на
апартамент. По делото жалбоподателят не успя да докаже с каква цел тези
средства са изпращани на С.; кой апартамент е негово жилище и какъв ремонт е
извършил.
Съдът,
като инстанция по същество, намира за необходимо да разгледа и твърдението в
жалбата до административния орган, че „… огромна
част от средствата ми влизат в бюджета на Република България…“. Настоящата инстанция, след като
съобрази уговорения размер на брутното възнаграждение на П. в § 7 от срочния
трудов договор; пребиваването му за период от 43 месеца в Г. и общата сума на
изпратените в полза на С. парични суми, установи, че приблизително само 1/6 от
паричните средства, придобити от П. във връзка с трудовата му дейност са
постъпили в страната. Жалбоподателят не е ангажирал доказателства за други
средства, които е разходвал в страната.
Относно
автомобилите, за които са представени регистрационни талони, трябва да се
посочи, че те са движими вещи и не могат да са признак на постоянно
установяване, независимо от мястото на тяхната регистрация.
Съдът счита, че
vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на
данъчното облагане, следва
да бъде Г.. От представената справка от ТД на НАП Варна се установява, че лицето няма декларирани доходи по реда на чл.
50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за периода на
пребиваване в Г.. Не са ангажирани доказателства, които да опровергават така
установените факти от страна на органите по приходите. Няма доказателства за
платени разходи за консумативи – вода, електричество и др., по причина, че
лицето не пребивава в страната и е живял в друга държава – Г. или по причина,
че няма собствено жилище. Не се доказват твърденията на свидетелката С., че при
завръщането си в страната П. е живял в нейния апартамент.
Съдът
намира, че тук е мястото да обсъди и другите ангажирани от жалбоподателя
доказателства:
Жалбоподателят
е представил Справка – Данни за осигуряването по ЕГН (на П.) за период от
01.01.2000 г. до 30.12.2022 (въведени), от които се установява, че дължимите
осигурителни вноски са внесени до април 2018 г. включително, което само
показва, че последния осигурителен период, продължил 3 години и 7 месеца е в Г..
Представените данни да периода преди май 2018 г. не сочат на намерение за
кратка работа, тъй като свидетелката С. изрично посочи, че това е първото излизане
на П. да работи в чужбина.
Представена
е разписка за плащане на здравно осигурителни вноски за 2022 г., която разписка
няма отношение към спора, тъй като изрично се сочи, че по лични причини П. се е
принудил да заплати същите.
Представения
трудов договор на П. е сключен на 02.03.2023 г., т.е. повече от 15 месеца след
завръщането си в страната. Тук е място да бъде обсъдено и представеното от
ответника писмо от директора на Дирекция „Бюро по труда“ Р.. Установява се, че
регистрацията на П. е само формална – същият, въпреки дадените указания, не е
представил доказателства за образование и квалификация. Съгласно § 2а от
договора с немския работодател, за да бъде назначен, П. е следвало да притежава
валидна шофьорска книжка за категория С+СЕ; АRD
удостоверение
с валидност най-малко 4 години; удостоверение за работа с електрокари. Изрично
в текста на срочния трудов договор е посочено, че ако така изброените документи
не са налични, договорът се прекратява без предизвестие. Следователно, П. е
имал възможност да представи тези документи при регистрацията си в Бюрото по
труда, но той дори не е представил доказателство за завършено образование. Без
значение е факта, че П. е изпълнявал препоръките на трудовите посредници и е спазвал
договорените действия и срокове, вписани в плана за действие, след като
изначално е поставил в невъзможност посочените посредници да му организират
срещи с работодатели и да му направят конкретни предложения за работа, като не
е представил необходимите документи, за които е доказано безспорно, че
притежава. За съда остава неясно какво точно се има предвид с твърдението, че
целия трудов стаж на П. след завръщането му е реализиран в страната – видно от
разгледаното писмо на директора на дирекция „Бюро по труда“ Р. (официален
документ, неоспорен от жалбоподателя) П. е регистриран като безработен за
периода 04.01.2022 г. – 20.01.2023 г. По делото е ангажирано доказателство за
започване на работа от 02.03.2023 г., следователно почти 13 месеца (без няколко
дни) същият се е водил безработен. Към датата на представяне на писмените
бележки (15.05.2023 г.) в календарен период от една година и пет месеца П. би
следвало да има трудов стаж в периода 02.03.2023 г. - 15.05.2023 г. два месеца
и тринадесет дни (освен ако междувременно трудовото правоотношение не е
прекратено), което според неговия процесуален защитник обуславя категорично
намерението му да се установи в страната, при безспорно доказано пасивно
поведение в търсенето на работа. Съдът счита, че така изложените факти доказват
обратното – П. не проявява поведение, от което да се направи извод, че желае да
работи в страната.
Всички
съобразени обстоятелства както съгласно изискванията на чл. 11, § 1 от
Регламент 987/2009, така и предвид ангажираните от жалбоподателя доказателства
безспорно доказват, че центърът на интересите на П. е бил в Г. за периода
02.05.2018 г. – 31.12.2021 г.
В изготвения съвместно от
държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския
съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария
https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg
се посочва, че често институциите
просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което
лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да
се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е
решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че
лицето пребивава на определено място.
Както се сочи и в жалбата на П. до
съда, съобразно цитирания наръчник различните критерии, определени от Съда на
Европейския съюз и съдържащи се в член 11, § 1 от Регламент 987/2009, невинаги
имат еднаква тежест и значимост, като между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Такъв извод не може
да се направи и в обратна посока с оглед наличието (запазването) на постоянен и
настоящ адрес на лицето в държавата по произход. Във всички случаи е необходимо
да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им
анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето, което и съдът стори с
настоящото си разглеждане на ангажираните доказателства от страните по спора.
В конкретния случай съдът намира, че
установените факти обуславят извод, че обичайното пребиваване на жалбоподателя
по време на заетостта му в Г. е именно тази държава, както е приел и
административният орган. От показанията на свидетелката С. се установява, че
жалбоподателят е заминал за Г. за кратко (което би доказало, че има намерение
само за временно пребиваване), но впоследствие това кратко време е продължило
повече от три и половина години. Следва да се отбележи факта, че П. не е
прекъснал трудовото си правоотношение по собствено желание – това е станало по
желание на неговия работодател, и допълнително се потвърждава от показанията на
С.. Следователно, той не се е върнал в страната по собствено желание за да се
признае, че тук е центърът на неговите интереси, а поради факта, че работодателят
е прекратил трудовото правоотношение с него. Този факт не следва да се третира
като намерение да се завърне в страната. Връзките, които жалбоподателят е
запазил с България като негова държава по произход, не променят посочения
извод. Така след месец декември 2021 г. той
всъщност отново е променил своето обичайно пребиваване като се е
завърнал дълготрайно в България, в какъвто смисъл е и попълнената от него
декларация пред административния орган, с която П. е изявил намерението си да
се установи в България.
Казаното може да се обобщи по следния
начин: До 31.12.2021 г. П. е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на
Регламент 883/2004 в Г., а след това в България.
При тези данни не може да се приеме,
че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, според
който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от
държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от
същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза
текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е
жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице да е пребивавало в държава членка, различна от компетентната
държава членка (в случая компетентната държава е Г.) и да продължава да
пребивава в тази различна държава членка или да се е завърнало в нея. По
настоящия казус, както вече бе изяснено по-горе, по време на последната си
трудова заетост жалбоподателят е пребивавал в Г., а не в държава членка,
различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма.
При това положение, както е посочил и административният орган, не може да се
приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държаната си
по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта, при това не по собствено желание, а поради едностранното
прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Следователно,
обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата
на чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004.
В оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на
чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004, ответникът е приел, че не българската
държава е държавата на пребиваване на Д.Й. и от там, че българската институция
не е компетентна да му предостави парично обезщетение за безработица.
Съдът намира, че обжалваното решение на
директора на ТП на НОИ Р. е съответно на целта на закона. Видно от чл. 1 на КСО, този кодекс урежда обществените отношения, свързани със: 1. държавното
обществено осигуряване при общо заболяване, трудова злополука, професионална
болест, майчинство, безработица, старост и смърт; 2. допълнителното социално
осигуряване, което включва: а) допълнителното задължително пенсионно
осигуряване при старост и смърт; б) (допълнителното доброволно пенсионно
осигуряване във фондове за допълнително доброволно пенсионно осигуряване при
старост, инвалидност и смърт или във фондове за допълнително доброволно
пенсионно осигуряване по професионални схеми при старост и в) допълнителното
доброволно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация. След
като безспорно обжалваното решение е издадено именно във връзка с разрешаване
на проблем по смисъла на чл. 1, ал. 1 от КСО, то е налице съответствие с целта
на закона. Правото на получаване на парично
обезщетение за безработица не е абсолютно право, то е свързано с редица
условия, които трябва да са кумулативно спазени, за да може лицето да получи
съответното обезщетение. В конкретния случай безспорно се доказа, че П. не
отговаря на необходимите условия, поради което решаващият орган правилно е
потвърдил постановения отказ за изплащане на обезщетение.
Предвид така представените мотиви
жалбата на Д.Й.П. е неоснователна и следва да се остави без уважение.
Решението на основание чл. 119, във
връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО не подлежи на обжалване.
Страните
по делото са направили искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Като съобрази
нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящия съдебен състав
намира, че в полза на ТП на НОИ Р. следва да се присъди сумата от 100 лева
юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във
връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от
Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание
чл. 144 от АПК; Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по к.д. №
3/2016 г. и ТР № 3/13.05.2010 г. по т.д. № 5/2009 г. на ВАС. Жалбоподателката
не е направила възражение за прекомерност на разноските на основание чл. 78,
ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК.
Мотивиран от изложеното и
на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен
съд - Р., четвърти състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на Д.Й.П., ЕГН **********, с адрес *** и
с адрес за призоваване гр. Р., ул. „А.“ № **, ет.. *, офис * против Решение №
1040-17-2/09.01.2023 г., издадено от директора на ТП на НОИ Р..
ОСЪЖДА Д.Й.П., ЕГН **********д***
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
Решението
е окончателно.
СЪДИЯ: