№ 3388
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504581 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 2236 от 08.02.2024 г., постановено по гр. д. № 16459 по описа за 2023 г.
на СРС, 47 състав са отхвърлени в цялост като неоснователни предявените от М. В. Л.-К.
срещу „Топлофикация София” ЕАД, при условията на кумулативно съединяване
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника
„Топлофикация София“ ЕАД да заплати на ищеца М. В. Л. сумата от 4744,92 лева,
представляваща платено от нея без основание в полза на ответника вземане по
изпълнително дело № 7539/2021 г. по описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 в КЧСИ, както и
осъдителни искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 325,00 лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени такси и разноски по гр. д. №
6171/2020 г. по описа на СРС, 57- ми състав.
Срещу решението в законоустановения срок е депозирана въззивна жалба с вх. №
70405 от 01.03.2024 г. от ищеца в първоинстанционното производство - М. В. Л. - К..
Въззивницата поддържа, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и
необосновано, като изводите на съда не кореспондират със събраните по делото
доказателства. Излага, че искът на „Топлофикация София“ ЕАД е насочен неправилно
срещу собственицата на имота М. Л., която нямa договорни отношения с дружеството и
своевременно е уведомила за прехвърляне на партидата на наемателя. По изпълнителното
дело са удържани 4 744,72 лв. и такси от сметката , въпреки че ответникът не е доказал
валидно основание за тази претенция към датата на плащането. СРС неправилно приел, че
Л. „доброволно“ е платила задължение, което не е съществувало, и я задължава да предяви
иск срещу наемателя „Интермед“ ЕООД, вместо да признае неоснователното изпълнение.
Освен това съдът отхвърля претенцията за обезщетение по чл. 49 ЗЗД за направени
разноски и адвокатски хонорар, които са пряко причинени от неправомерния иск и грешния
адрес, като неправилно я отнася към приключилото дело № 6171/2020 г. на СРС.
1
Моли за неговата отмяна и уважаване на предявените искове изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционното производство – „Топлофикация София” ЕАД. Излага, че СРС е дал
мотивирано и обосновано решение, стъпило на константната съдебна практика и
установените факти, като е правилно разпределил доказателствената тежест: ищцата не е
доказала извършено неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД – нито факт на плащане, нито
размер на постъпила сума, а ответното дружество е представило валиден изпълнителен лист
по облигационно правоотношение за топлинна енергия. Претенцията по чл. 45 ЗЗД е
неоснователна, тъй като юридическо лице не носи отговорност за непозволено увреждане,
ищецът не е установил причинна връзка или размер на вредите, а е пропуснал процесуални
възможности за искане на разноски в срок. Следователно искът трябва да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна оспорва основателността на съдържащите се във въззивната
жалба доводи, като поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и моли да
бъде потвърдено.Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен
акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и
допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД от В.К.Б. против „Софийска вода“ АД с искане да бъде постановено
решение, с което да бъде признато за установено, че съществува вземане на ищцата в размер
от 370,80 лева – удържани и разпределени такси и разноски по изп. дело № 425/2017 г. по
описа на ЧСИ С.Х..
СРС е обсъдил приетите пред него доказателства в цялост, като е изложил фактическа
обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към
нея, на основание чл. 272 ГПК:
„Топлофикация София“ ЕАД депозира заявление по гр. д. № 6171/2020 г. (57-ми
състав на СРС) за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М. В. Л..
Заповедта е издадена на 18.06.2020 г. Предмет на издадената заповед е неплатена
топлинна енергия и дялово разпределение за ап. № 14584 в гр. София, ул. „*********
Заповедта не е била надлежно връчена, тъй като е изпращана на гр. София, ул.
„********* (необитаем), вместо на установения постоянен адрес ул. „*********.
С Определение № 6464/06.07.2022 г. (ч. гр. д. № 6799/2022 г., СГС, ЧЖ-I-K състав) е
прието възражение по чл. 423 ГПК на длъжника, Заповедта от 18.06.2020 г. е
обезсилена, изпълнението е спряно и делото е върнато на СРС, ГО, 57-ми състав, за
проверка по чл. 415 ГПК;
С Разпореждане № 20072171/08.12.2022 г. на СРС, ГО, 57-ми състав, на ищеца са
дадени указания да предяви иск за паричното вземане в едномесечен срок, с
предупреждение за прекратяване при бездействие;
В становище от 23.01.2023 г. „Топлофикация София“ заявява, че няма интерес да
предявява иск, тъй като длъжникът е заплатил всички суми.
По изп. дело № 20218380407539 по описа на ЧСИ М.Б. е постъпила сума от М. Л. в
общ размер на 5319,91 лв., от които 4774,72 лв. са разпределени на взискателя
„Топлофикация София” ЕАД.
2
Ищецът е заплатил такси и разноски по гр. д. № 6171/2020 г. по описа на СРС, 57-ми
състав, в общ размер на 325 лв., от които 300 лв. за адвокатско възнаграждение,
заплатено в брой на адв. П. Б., съгласно Договор № 843487/15.06.2021 г.,
представляващ разписка за получената сума, и 25 лв. за държавна такса, видно от
платежно нареждане от 19.05.2022 г.
Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД:
Правопораждащият фактически състав за възникване правото на обезщетение за
неоснователно обогатяване при получаване на облага без основание включва следните
елементи:
1. Процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца и тя да е постъпила в
имуществения комплекс на ответника;
2. Разместването на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е
без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт – правоотношение
между страните в настоящото съдебно производство.
Спорно между страните в настоящото въззивно производство е дали е налице
валидно основание за имуществено разместване между страните.
Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към възраженията в
производството пред него.
Въззивен състав изцяло споделя заключението на първоинстанционният съд, че е
налице имуществено разместване, доколкото процесната сума в размер на 4774,92 лв. е била
събрана от длъжника от органа по изпълнението и разпределена на визскателя.
Представеното по делото удостоверение с изх. № 64737/09.11.02023 г. от ЧСИ М.Б. по изп.
дело № 20218380407539 удостоверява, че в хода на образуваното изпълнително
производство „е постъпила“ процесната сума и същата „е изплатена“. Ответникът не е
оспорил документа по отношение на удостоверените от съдебния изпълнител факти, а е
извършил и признание на плащането в становището си отправено до заповедния съд на
23.01.2023 г. Следователно, ищецът е доказал в условието на пълно и главно доказване
даването, респ. получаването на имущественото благо – паричната сума.
Настоящата съдебна инстанция обаче намира за неправилни изводите, че ответникът е
доказал разпределения в негова тежест факт за възникването и съществуването на правното
основание за осъщественото имуществено разместване от патримониума на ищеца в неговия
имуществен комплекс. СРС правилно се е позовал на съдебна практика, съгласно която при
ненадлежно връчване на заповедта за изпълнение, спирането на принудителното изпълнение
настъпва по силата на закона, а изричният акт на съда в производството по чл. 423 ГПК
допълнително внася яснота в отношенията между страните. Първоинстанционният съд е
стигнал до извода, че единствено въз основа на удостоверението от съдебния изпълнител за
постъпилите по делото суми не може да се заключи, че паричната сума е била заплатена
принудително, което не се споделя от въззивния съд. Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските
по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е
дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил
задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя или бъдат отменени от съда. Плащането е направено след започване на
изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след
предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител – съгласно чл.
426, ал. 1 ГПК, изпълнението започва, когато взискателят поиска писмено от съдебния
изпълнител да пристъпи към изпълнение на основание представен изпълнителен лист или
друг акт, подлежащ на изпълнение. Отговорността на длъжника за разноски в
изпълнителното производство е деликтна и намира своето основание в това, че не
изпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на
3
изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски.
На длъжника се възлагат тези разноски, които са били във връзка с изпълнението и са били
необходими за принудителното реализиране на вземането. С оглед изложеното от
съвместното тълкуване на нормите на чл. чл. 79, ал. 1, т. 1 и чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК се стига
до логическия извод, че плащанията, извършени след образуването на изпълнителното дело,
са извършени вследствие на него и под страх от налагане на властническа принуда от
съдебния изпълнител, поради което представляват винаги недоброволни постъпления по
изпълнението. Доброволно погасяване на вземането представляват плащанията от длъжника
на кредитора, без сумите първоначално да са постъпили по сметката на съдебния
изпълнител, както и осъщественото погасяване чрез други погасителни способи –
прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване. Не са налице доказателства по делото
длъжникът да е разбрал за издадената заповед за изпълнение преди връчване на поканата за
доброволно изпълнение на 10.06.2021 г., като видно от последната дългът по
изпълнителното дело не е бил все още погасен, т.е. плащането със сигурност е извършено в
хода на вече образуваното изпълнително производство. Ето защо настоящият въззивен
състав намира, че даването на процесната парична сума няма характера на доброволно
плащане, поради което е дадена без основание и за платилия е възникнало правото да иска
връщане на платеното.
По иска с правно основание чл. 45 ЗЗД:
1. Противоправно поведение на ответника, което е довело до необходимостта да се заведе
производството по чл. 423 ГПК;
2. Вредата изразяваща се в заплатените суми за държавна такса и адвокатско
възнаграждение;
3. Пряка причинна връзка между противоправното поведение и претендираната вреда;
4. Вината на ответника, която се предполага по чл. 45, ал. 2 ЗЗД – освен ако ответникът
не докаже, че не носи вина.
Настоящият въззивен състав намира мотивите на първоинстанционният съд по
деликтният иск за изцяло правилни, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, които стават част от правните съждения на настоящото решение. За
пълнота на изложението и в отговор на доводите на въззиваемия в отговора на въззивната
жалба, съдът излага следното:
Нормата на чл. 423 ГПК се явява средство за защита, когато формално удостоверените
и възприети от първоинстанционния съд обстоятелства не са били в състояние да осигурят
обективна възможност за длъжника да узнае съдържанието на претенцията. В
производството по чл. 423 ГПК съдът не се произнася в качеството на въззивна инстанция
по правилността на първоинстанционния съдебен акт, постановен в хода на заповедното
производство, а упражнява възложени му от закона правомощия за извънинстанционна
проверка по повод надлежното връчване на заповедта за изпълнение на длъжника и
предпоставките за реализиране на правото му на защита срещу последиците на издадената
заповед. Всички разноски, направени до момента на постановяване на крайния акт по чл.
423 ГПК се присъждат с окончателния акт по заповедното производство или с крайния акт
на исковото производство. В конкретния случай М. Л. е имала реална възможност да
претендира своите разноски пред съдебния състав по гр. д. № 6171/2020 г. на СРС веднага
щом е съобщено, че производството е прекратено по чл. 415, ал. 5 ГПК заради
неизпълнение на указанието да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок.
Непредявяването на искане за присъждане на разноски в законоустановения едномесечен
срок представлява процесуална преклузия – загуба на право поради неизпълнение на
процесуално задължение. Разноските, направени от Л. в рамките на отменителното
производство, не могат да бъдат търсени в друг съдебен процес или извън хипотезата на чл.
423 ГПК и съответното заповедно производство. Процесуалната преклузия има за цел да
обезпечи разглеждането на делото в разумен срок и да стимулира страните към процесуална
активност и дисциплина. Позволявайки претенции на разноски извън този срок, се
обезсмисля ефектът на предвидената процесуална санкция. Освен прякото процесуално
4
въздействие, преклузиите допринасят и за стабилността на съдебното решение и неговите
правни последици. Законът третира разноските като непосредствена последица от конкретен
съдебен акт, а не като парично задължение, което да се търси по отделен иск.
По изложените в мотивите съображения решението следва да бъде отменено в частта,
я която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като вместо него
да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение на в размер на претендираната
сума, а в частта по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД решението на СРС следва да бъде
потвърдено като правилно.
По разноските:
Предвид изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, в която в полза на ответника са присъдени разноски в размер над сумата от 6 лв. до
пълния присъден размер от 100 лв.
Ищецът претендира разноски за първоинстанционното производство, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени такива. Същият е представил
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 202,80 лв., както и за адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. Направено е възражение от ответника по чл. 78, ал. 5
ГПК. Съдът намира, че последното за неоснователно, тъй като претендираният размер на
адвокатското възнаграждение на ответника е в справедлив размер с оглед ниската правната
и фактическата сложност на делото и с оглед процесуалното поведение на страната –
процесуалният представител на ищеца е депозирал искова молба и уточнение на същата,
като е приложил писмени доказателства, изложил е писмено становище по отговора на
исковата молба и взел е участие в едно съдебни заседание. Разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба за обезсилване на заповедта за изпълнение
и държавна такса в същото производство не следва да му бъдат присъждани, тъй като
правото му да претендира тези разноски е преклудирано. Ето защо с оглед изхода на делото
следва да бъдат присъдени разноски на ищеца в размер на 190,63 лв. за държавна такса и
752 лв. за адвокатско възнаграждение.
Въззивникът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има право на разноски за настоящата
инстанция. Същият претендира разноски за държавна такса в размер на 101,40 лв. Предвид
изхода на спора в тежест на въззиваемия следва да се възложат разноски в размер на 95,32
лв.
Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на разноски за настоящата
инстанция. Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство, като следва да му бъде определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК с оглед
правна и фактическата сложност на делото и процесуалното поведение на страната в размер
на 100 лв. Предвид изхода на спора в тежест на въззивника следва да се възложат разноски в
размер на 6 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2236 от 08.02.2024 г., постановено по гр. д. № 16459 по описа
за 2023 г. на СРС, 47 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. В. Л.-К. с ЕГН
********** срещу „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК ********* осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „Топлофикация
София“ ЕАД да заплати на ищеца М. В. Л. сумата от 4744,92 лева, представляваща платено
от нея без основание в полза на ответника вземане по изпълнително дело № 7539/2021 г. по
описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 в КЧСИ, както и в частта, с която е осъдена М. В. Л. да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата над размера
от 6 лв. до пълният присъден размер от 100 лв., представляваща сторени от ответника
разноски в хода на исковото производство като вместо него постановява:
5
ОСЪЖДА „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК ********* да заплати на М. В. Л.-
К. с ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 4744,92 лева,
представляваща платено от нея без основание в полза на ответника вземане по
изпълнително дело № 7539/2021 г. по описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 в КЧСИ.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2236 от 08.02.2024 г., постановено по гр. д. № 16459 по
описа за 2023 г. на СРС, 47 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК
********* да заплати на М. В. Л.-К. с ЕГН ********** съдебни разноски в
първоинстанционното исково производство в размер на 942,63 лева и във въззивното
производство в размер на 196,72 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. В. Л.-К. с ЕГН ********** да заплати
на „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК ********* съдебни разноски във въззивното
производство в размер на 6 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6