№ 953
гр. Велико Търново, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря М.А ИВ. РАДКОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20234110100362 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на „И. Ф.” ЕООД срещу К. Д.
Х., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на вземания за
сумата от 1 000.00 лева – главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 343986/22.6.2021 г., както и за сумата от 300.30 лева – договорна
лихва за периода от 22.6.2021 г. до 17.7.2022 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по ЧГД № 2303/2022 г. на Районен съд – Велико Търново.
Ищецът твърди, че на 22.6.2021 г. при условията на ЗПФУР между страните е
сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата на който на
ответника е преведена сумата от 1 000.00 лева. Заявява, че отпуснатата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, е следвало да бъде върната на 20
вноски в срок до 11.2.2023 г., но от страна на ответника не са правени вноски за
тяхното погасяване, поради което е упражнил правото си да обяви вземанията по
договора за предсрочно изискуеми.
Особеният представител на ответника оспорва претенциите. Счита за
недоказано наличието на валидно сключен договор за кредит и получаването на
главницата по същия. Изразява становище, че уговорката за фиксиран лихвен
процент от 40.15 пункта е неравноправна и нищожна, тъй като нарушава добрите
нрави.
В проведените открити заседания ищецът не изпраща представител, но с
писмена молба поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване.
Особеният представител на ответницата поддържа становището за
неоснователност на искове.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
1
следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за предоставяне на кредит №
343986/22.6.2021 г., сключен между „И. Ф.“ ЕООД, като кредитор, и К. Д. Х., като
потребител, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на
потребителя сумата от 1 000.00 лева, като в договора, освен размерът на заема, са
уговорени още срокът за връщане на предоставената сума, годишният лихвен
процент и годишният процент на разходите, като дължимите главница и
възнаградителна лихва са включени в размера на погасителна вноска и по този
начин общата стойност на плащанията по договора е определена на 1 346.50 лева,
която сума е следвало да бъде издължена на 20 месечни вноски в срок до
11.2.2023 г. Съгласно чл. 3 от договора, потребителят се е задължил да представи
на кредитора обезпечение чрез ангажиране на поръчители, отговарящи на
определени условия, или чрез представяне на банкова гаранция, като в ал. 3 е
посочено, че при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер
от 528.78 лева, която ще бъде разсрочена и заплащана на погасителни вноски.
Представено е също платежно нареждане от 22.6.2021 г., според което на
същата дата по сметка на ответника в „Банка ДСК“ АД от страна на ищеца е
преведената сумата от 1 000.00 лева с основание договор за заем № 343986.
По делото е допусната и извършена счетоводна експертиза, според чието
заключение въз основа на сключения договор на 22.6.2021 г. ищецът е превел по
сметка на ответника сумата от 1 000.00 лева. Сочи се, че по договора не са
отчитани никакви плащания, като към 17.7.2022 г. /датата, предхождаща тази на
обявената предсрочна изискуемост/ просочените задължения са възлизали на
650.00 лева – главница, 300.30 лева – договорна /възнаградителна/ лихва и 528.78
лева – неустойка, както и че след обявяване на предсрочната изискуемост
/18.7.2022 г./ е падежирал и остатъкът от главницата в размер на 350.00 лева.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от
правна страна:
По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са установителни искове с правно основание по
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, за основателността на които ищецът следваше да
установи съществуването на вземането, предмет на договора за кредит, а именно -
валидно правоотношение по договор за предоставяне на кредит от разстояние, по
което е изпълнил поетите задължения съобразно уговореното, включително че е
изпълнил задълженията си по чл. 8-11 и по чл. 18 ЗПФУР, размера на вземанията
и тяхната изискуемост.
На първо място, следва да се изследва въпросът за наличието на валидно
договорно отношение между страните договор за предоставяне на кредит от
разстояние, какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
2
доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри
в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по
имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид
изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията на потребителя, както и че е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора, като за доказване
на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския
закон. По тази причина ищецът следваше да установи, че ответникът е изразил
потвърждение за прочитане и приемане на пред-договорната информация и
съгласие с проекта за договор съгласно параметрите, при които е сключен и с
общите условия според правилата за използване на електронната платформа на
„И. Ф.” ЕООД.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предписва реда за доказване на
съгласието на ответника – при приложението на чл. 293 ТЗ, а за електронните
изявления – по реда на ЗЕДЕП. От посочената разпоредба следва извода, че за да
докаже съгласието на ответника, ищецът следваше да установи изходящо от
същия електронно изявление, съдържащо съгласие за получаване на исковата
сума срещу задължение за връщането й. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ,
електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014
г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО /OB, L 257/73 от 28 август 2014 г./, наричан по-нататък „Регламент
/ЕС/ № 910/2014“. От своя страна, електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35
от Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014 г. означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-
специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съгласно
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 70/19.2.2014 г. по гр. д. №
868/2012 г. на ВКС, IV г.о., електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ /чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП, отм./. Електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и представяне на информацията /чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ /,
като електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ – електронен подпис означава данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и
които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва, като законът
въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран. Наред с това, подаването на електронна заявка за отпускане на
кредит представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1
ЗЕДЕУУ носител с възможност да бъде възпроизведено, т.е. попълнен електронен
формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие договор,
3
представляват електронни документи. Характер на електронен документ има и
сключеният договор за кредит, за който се твърди, че е генериран при спазване на
нормативната уредба в областта на електронните документи. В случая ищецът е
представил възпроизведен на хартиен носител екземпляр от договора за кредит и
общите условия към същия. Ето защо следва да се приеме, че електронно
генерираният договор за кредит и общите условия към него, са подписани с
обикновен електронен подпис.
Законът /ЗЕДЕП/ придаваше значение на подписан саморъчно документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП /, но допускаше страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът
признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ,
той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/, а в
случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на
документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този
смисъл - Решение № 70/19.2.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г.
о., Определение № 169/6.4.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
Според разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, правната сила на електронния
подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на
саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В процесния случай
извод за постигането на такова съгласие може да се направи чрез тълкуване на т.
III, т. 1.1 от Общите условия към договора за потребителски кредит, където е
предвидено, че след като кандидатът потвърди, че е запознат и приема договора,
заедно с общите условия и СЕФ, договорът се счита за сключен. Съдът намира, че
по силата на посочената клауза от Общите условия към процесния договор за
кредит страните са постигнали съгласие по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, че
ще признават стойността на електронния подпис на саморъчен в отношенията
помежду си. Ето защо следва да се приеме, че представеният договор за кредит
представлява подписан частен електронен документ, който се ползва с формална
доказателствена сила относно авторството на обективираните волеизявления
съгласно чл. 180 ГПК /в този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/. Следователно по делото е доказано сключването на
договор за потребителски кредит между страните.
От представените писмени доказателства и от заключението по допуснатата
счетоводна експертиза съдът приема за установено, че в изпълнение на
задължението си по договора ищецът е предоставил на ответника сумата от 1
000.00 лева, като с получаване на заемната сума е завършен фактическият състав
на договора, което е породило задължение за ответника да върне заетата сума и
уговорената възнаградителна лихва в срок до 11.2.2023 г.
От заключението по допусната счетоводна експертиза се установява, че
незаплатената главница по договора е в размер на 1 000.00 лева, а незаплатената
договорна лихва е в размер на 300.30 лева, като по делото липсват доказателства
за тяхното погасяване.
Възражението за нищожност на уговорения лихвен процент от 40.15 пункта,
4
поради противоречието му с добрите нрави, е неоснователно. Преценката дали
дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед
момента на сключване на договора и при съобразяване с всички обстоятелства,
относими към нея. В настоящия случай към момента на сключване на договора за
кредит няма нормативно определен праг за уговарянето на лихви, който факт
може да се приеме за показателен за законодателния замисъл да се позволи
развитие на финансовия пазар на кредитиране в съответствие с принципа за
свободна стопанска инициатива. За такъв горен праг на размера на лихвения
процент косвено може да се приеме разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща ГПР до размер не по-висок от петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС. Това съждение намира своята логика в обстоятелството, че
ГПР изразява общите разходи по кредита, а последните включват на първо място,
като най-значителен елемент, лихвата. В случая размерът на възнаградителна
лихва не надвишава петкратния размер на законната лихва, с оглед на което не
може да се говори за накърняване на добрите нрави – щом възнаградителната
лихва е част от ГПР, а размерът на ГПР не излиза извън законовите граници, то и
самата лихва остава в тези граници. А щом такъв размер на лихвата е позволен от
закона, то и клаузата, с която тази лихва е уговорена, не може да бъде нищожна
поради противоречие на добрите нрави. Действително, в съдебната практика
съществуват решения, според които противоречи на добрите нрави уговорка за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато
лихвата е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер
на законната лихва. С оглед на тази практика, в множество съдебни решения
посоченото правило се взема за ориентир при преценката дали съответната клауза,
регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите
нрави. Тук следва да се има в предвид обаче, че тази практика на ВКС е
формирана преди значителен период от време, при различни икономически
условия и далеч преди да бъде приет ЗПК и въведената с него разпоредба на чл.
19, ал. 4. В случая не може да се приеме, че процентът на лихвата е прекомерно
висок - до степен, че да извежда тази лихва извън присъщата й функция, а именно
- да бъде възнаграждение за кредитора, което пък да води до неоснователното
обогатяване на последния.
Мотивиран горното, съдът намира, че исковете се явяват основателни и
доказани в пълните размери на претендираните суми.
По разноските:
Предвид изхода на делото в полза на ищеца следва да се присъди сумата от
950.00 лева – разноски за държавна такса, депозити за вещо лице и за особен
представител и юрисконсултско възнаграждение.
В полза на ищеца следва да се присъди и сумата от 179.00 лева – разноски по
заповедното производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че К. Д. Х., ЕГН ********** дължи на „И.
Ф.” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 1000.00 (хиляда) лева – главница по договор
за предоставяне на кредит от разстояние № 343986/22.6.2021 г., както и сумата от
300.30 (триста лева и тридесет ст.) лева – договорна лихва за периода от 22.6.2021
г. до 17.7.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението – 29.7.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
ЧГД № 2303/2022 г. на Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА К. Д. Х., ЕГН ********** да заплати на „И. Ф.” ЕООД, ЕИК
********* сумата от 950.00 (деветстотин и петдесет) лева - разноски в исковото
производство, както и сумата от 179.00 (сто седемдесет и девет) лева - разноски в
производството по ЧГД № 2303/2022 г. на Районен съд – Велико Търново.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6