РЕШЕНИЕ
№ 128
гр. Пловдив , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20215300501145 по описа за 2021 година
Образувано е по въззивна жалба на Д. СТ. П., ЕГН: ********** с адрес с.
Б., обл. Пловдив, чрез пълномощника по делото адвокат С.А., против
Решение № 261096 от 01.11.2020 г., поправено с решение № 260198 от
20.01.2021 г., постановени по гр.д.№ 14917 по описа за 2018 г. на ПРС, X гр.с,
с което се отхвърля иска по чл.108 ЗС, предявен от Д. СТ. П., ЕГН
********** против В. М. Г. ЕГН **********, КЛ. ХР. Г. ЕГН **********, Г.
ХР. Г. ЕГН ********** и СЛ. П. Т. ЕГН ********** за признаване на Д. СТ.
П., ЕГН ********** за собственик, по силата на приращение по чл.92 ЗС на ½
ид.ч. от двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв.м.,
построена в дворно място, находящо се в с. Б., обл. Пловдив с
административен адрес ул. ***, съставляващо УПИ ХV-651 в кв. 68 по плана
на селото, одобрен със заповед № АБ 45/20.08.1992г., както и за осъждане на
ответниците да предадат на ищеца владението върху 1/2 ид.ч. от описаната
по-горе двуетажна масивна жилищна сграда. Осъжда се Д. СТ. П. да заплати
на В. М. Г., КЛ. ХР. Г., Г. ХР. Г. и С. П. Т., на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата 2
200лв. представляваща деловодни разноски.
1
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Възразява се, че районният
съд не е разгледал и не се е произнесъл по предявения от ищеца иск по
чл.532, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 142, том 73, д.№ 14467/2017
г. на СВ - Пловдив и на нотариален акт № 32, том 90, д.№ 17882/2017 г. на
СВ-Пловдив. Излагат се подробни доводи относно придобитите от страните
права върху земята и двуетажната постройка от 90 кв.м. Поддържа се, че тази
постройка е изградена в противоречие със строителното разрешение и
протокола за строителна линия на едноетажна жилищна сграда от 150 кв.м.,
както и че е построена и довършена след юни 1973 г. и няма дадена
декларация по чл.56 ЗТСУ от съсобственика на земята. Приема се, че
районният съд е постановил решението си без да обсъди и проследи
собствеността и владението на земята през годините, за което се излагат
подробни доводи. Поддържа се, че с извършената обстоятелствена проверка
от К. А. и С. А. се прекъсва владението и ползването на земята на
наследниците на Х. Г. в имота, които след неговата смърт от 2000 г. не
владеели и не ползвали имота в продължение на 17 години до извършването
на обстоятелствената проверка през 2017 г. Оспорват се изводите на районния
съд, че ищецът не е установил самостоятелно владение върху сградата. Моли
се да се върне делото за ново разглеждане от друг състав или да се отмени
решението на първоинстанционния съд и да се постанови ново решение, с
което да се уважат предявените искове. Претендира разноските.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В.
М. Г. ЕГН **********, КЛ. ХР. Г. ЕГН **********, Г. ХР. Г. ЕГН **********
и СЛ. П. Т. ЕГН **********, чрез пълномощника им адвокат М. Д., с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Позовават се на решение по дело №
3151/1999 г.на ПРС, от което намират за установено, че ищецът е
съсобственик в УПИ - 651, кв.68 по плана на село Б. Посочват, че правото на
строеж на процесната сграда е придобито по силата на давностно владение,
въз основа на което сградата е построена през 1968 г., след като между
праводателите на страните е бил сключен договорът за продажба от
12.12.1964 г., с който договор е разпределено правото на реално ползване на
имота и сградата е построена в частта на Г.Г.. Излагат доводи за правилността
на първоинстанционното решение, така и за извода на районният съд, че
2
ищецът не е придобил собствеността на сградата на поддържаното от него
основание по чл.92 ЗС. За пълнота сочат, че по делото не са събрани
доказателства за установено от ищеца самостоятелно владение върху сградата
като е противопоставил същото на първите трима ответника, за да има
основание да претендира придобиването на права по давност. Излагат
подробни съображения за недоказаност на исковата претенция с позоваването
на събраните по делото гласни доказателства. Молят да се остави без
уважение жалбата и да се потвърди обжалваното решение.
В съдебно заседание, въззиваемите, чрез пълномощника си адвокат Д.,
молят за отхвърляне на въззивната жалба. Претендират разноските за
адвокатско възнаграждение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, с правен интерес от обжалването, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, против подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Производството пред РС-Пловдив е образувано по иск с правно
основание чл.108 ЗС предявен от Д. СТ. П. против В.М. Г., КЛ. ХР. Г., Г. ХР.
Г. и СЛ. П. Т..
Ищецът се легитимира като собственик на поземлен имот с пл. № 442 в
кв.68 по плана на селото Б., общ.Раковски, обл.Пловдив, с площ от 200 кв.м.,
ведно с построената в него едноетажна сграда с площ 77 кв.м., придобит с с
нот. акт № 185, том 117, дело 2295/2015 г. Твърди, че първите трима
ответници В.М. Г., КЛ. ХР. Г., Г. ХР. Г. са се снабдили с констативен
нотариален акт № 142, том 73, д.№ 14467/2017 г. на СВ - Пловдив, с който са
признати за собственици по наследство и давностно владение в продължение
на повече от 10 години, на следния недвижим имот: двуетажната масивна
3
жилищна сграда с площ от 90 кв.м. и стопанска сграда – навес от 27 кв.м.,
построени в дворно място с адрес с. Б., ул. Р. с площ от 1675 кв.м.
съставляващо УПИ ХV-651 в кв.68 по плана на селото, ведно с 1200,60/1675
ид.ч. от гореописаното дворно място. Този имот бил продаден от тях на
четвъртия ответник СЛ. П. Т., с нотариален акт № 32, том 90, д.№ 17882/17 г.
по описа на СВ-Пловдив.
С нотариални актове № 16, том 11, дело 2987/99 по описа на СВ-
Пловдив, акт № 118, т.19, дело 4894/99 г., акт № 10, том 36, дело 8558/99 г.,
С. С. С. /трето за производството лице/ се легитимирало като собственик на
474.40/ 1 600 ид.ч. от дворно място, находящо се в село Б., обл.Пловдив,
съставляващо имот пл.№ 651, за който е отреден парцел XV в кв.68 по
действащия регулационен план на селото, цялото застроено и незастроено от
1 600 кв.в., при граници посочени в исковата молба.
Описаните по - горе три имота били съсобствени и попадали в едно
УПИ с площ от 1675 кв.м.Оспорва се владението и ползването на имота от
ответниците повече от 10 г.
С молба вх.№ 65929/15.10.2019 г. ищецът уточнява обстоятелствата, на
които основава иска си. Посочва, че с нотариален акт за обстоятелствена
проверка № 19, том V, дело № 2750/64 г. Д. К. А., О. К. А. и С. К. А., са
придобили по силата на давностно владение дворно място с къща,
представляващо парцел IV-149 от кв.22 по плана на с.Б. с площ от 1442 кв.м.
С нотариален акт № 198, том XI, дело 3609/64 г. С. К. А. продал на Г. Е.
Г. 1292/1442 ид.ч. от дворно място, представляващо парцел ІV-149 по
действуващия тогава план, състоящо се от 1 442 кв.м., както и обособена част
от едноетажна къща, при което било уговорено и как ще се полза дворното
място. Твърди, че върху парцела, който бил идентичен с процесното дворно
място била възникнала съсобственост между С. К. А. и Г. Е. Г.. През 1968 г. Г.
Е. Г. започнал строителство в съсобствения недвижим имот, без да има дадена
нотариално заверена декларация по чл.56 ЗТСУ/отм/ от съсобственика на
имота С. А. като изградил двуетажна жилищна сграда от 90 кв.м. в разрез с
издаденото му разрешение за строеж и протокол за строителна линия и ниво
за жилищна сграда със застроена площ от 150 кв. м. едноетажна.С нотариален
акт за № 97, том 7 от 25.03.1999 г. на СВ - Пловдив, Х. Г. Г. /синът на Г. Е. Г.,
4
съответно и наследодател на първите трима ответника/ бил признат за
собственик по наследство и давностно владение върху 308/1600 ид.ч. от
дворно място, находящо се в с.Б., съставляващо имот с пл.№ 651, за който е
отреден парцел XV, в кв.68 по действащия регулационен план на селото. С
нотариален акт за собственост на недвижим имот № 184, том 117, дело
22935/2015 г. по описа на СВ - Пловдив, К. С. А. и съпругата му С.Й. А.
/праводатели на ищеца/ били признати за собственици по наследство и
давностно владение повече от 20 години на ПИ 442, целият застроен и
незастроен с площ от 200 кв.м., ведно с построената в него едноетажна
сграда с площ 77 кв.м. Според ищеца, че с извършването на тази
обстоятелствена проверка се прекъсва владението и ползването на земята на
наследниците на Х. Г. Г. в имота, който след неговата смърт от 2000 г. не го
владеели и ползвали до извършването на обстоятелствената проверка от 2017
г. Твърди, че от 2000 г. двуетажната къща се рушала и не се стопанисвала, не
била годна за живеене. Ищецът твърди, че след като през 2015 г. придобил
собствеността върху имота, се легитимирал като собственик на къщата и
изгонил самонастанилите се там лица.
Въз основа на изложените обстоятелства, ищецът твърди, че първите
трима ответника са се снабдили неправомерно с констативен нотариален акт
№ 142, том 73, д.№ 14467/2017 г. на СВ - Пловдив. Поддържа, че двуетажната
сграда от 90 кв.м. се явява подобрение в съсобствения имот, с което
обстоятелство ищецът обосновава собствеността си върху 1/2 ид.ч. от тази
постройка. Искането на ищеца в исковата молба, уточнено в молба вх.№
65929/15.10.2019 г. и в първото о.с.з. на 25.02.2020 г., е за признаване за
установено по отношение на ответниците, на осн. чл.108 ЗС, че ищецът е
собственик на 1/2 ид.ч. от процесната двуетажна сграда от 90 кв.м., както и
същите да бъдат осъдени да му предадат владението.
С отговори по реда на чл.131 ГПК ответниците В. М. Г., КЛ. ХР. Г., Г.
ХР. Г. и СЛ. П. Т. са оспорили иска като неоснователен. Твърдят, че първите
трима ответници са били собственици на процесната сграда по наследство и
давностно владение, изтекло до смъртта на наследодателя им Х. Г. Г..
Твърдят, че още със сключването на продажбата през 1964 г. Г. Е. Г. и С. К. А.
си поделят дворното място и къщата в него, при което всеки започнал да
владее своята част от дворното място, при което всички знаели, че това са два
5
отделни имота и всеки от тях ползвал своя имот. В периода 1968 г.- 1974 г. -
Г. Е. Г. бил построил двуетажната жилищна сграда от 90 кв.м., като е владял
имота до смъртта си през 1989 г., съпругата му до 1991г., а синът им Х. Г. до
2000 г., когато умира. Така се твърди, че Г.Г., че към датата на смъртта си
26.09.1989 г. е бил станал собственик на построената от него сграда, а синът
му Х. Г. установил пълна фактическа власт върху имот 651 и наследил
владението на баща си, по - късно и на майка си, поради което е придобил
собствеността върху имота на собствено основание.
С постановеното по делото решение районният съд е приел, че ищецът
е е съсобственик в УПИ – 651, кв.68 по плана на с. Б., който извод е
обосновал с влязлото в сила решение по гр.дело № 3151/1999г. на ПРС, с
което установена грешка в кадастралната основа по плана от 1992г. при
обособяването на имот № 442 като самостоятелна кадастрална единица. За да
отхвърли предявения иск районният съд е приел, че разпоредбата на чл.92 ЗС
не намира приложение по отношение на процесната сграда, позовавайки се на
факта на разпределено и реално ползването на общия съсобствен имот с
договора за продажба от 12.12.1964г., построяването на сградата в частта на
Г.Г. и неговото самостоятелно ползване от периода на построяването й до
смъртта му. Районният съд е приел за неоснователни доводите на ищеца,
извличани от чл.56 от ЗТСУ /отм./, с мотива, че този закон е влязъл в сила на
1 юни 1973 г. – чл. 206 ЗТСУ/отм./, а строежът на сградата е осъществен при
действието на ЗПИНМ /отм./, който не съдържа подобно правило относно
застрояването на съсобствени парцели.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд намери,
че същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е
било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Неоснователни са оплакванията в жалбата, че съдът не се е произнесъл по
предявения иск. Разгледан е предявеният иск с пр. осн. чл.108 от ЗС за
осъждането на ответниците да предадат владението на сградата, поради което
следва да се приеме, че съдът е дал търсената защита. Претендираната от
ищеца отмяна по реда на чл. 537, ал.2 ГПК /неправилно посочено
пр.осн.чл.532, ал.2 ГПК/ е последица от постановяването на съдебно решение,
с което се признават правата на третото лице, а доколкото такива не са
6
признати от районния съд, правилно съдът не се е произнесъл по искането за
отмяна на констативния нотариален акт, а отмяната на прехвърлителната
сделка е недопустима, според задължителните разяснения в Тълкувателно
решение № 3 от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК.
Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да
бъде проверена правилността на решението по изложените във
въззивната жалба оплаквания, както и при служебна проверка за
допуснати при постановяването му нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи на районния съд, по отношение на които липсват оплаквания от
страните, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страните по делото.
От фактическа страна по делото се установява и не се спори, че С. К. А.
е бил собственик на дворно място с къща, представлящо парцел IV-149 от
кв.22 по плана на село Б., обл.Пловдивска, състоящо се от 1442 кв.м., по
силата на с нотариален акт за обстоятелствена проверка № 19, том V, дело №
2750 от 21.09.1964 г. и съдебна спогодба по гр.д.№ 519/64 г. на Пловдивския
народен съд.
Според договор за покупко-продажба от 12.12.1964 г., обективиран в
нотариален акт № 198, том XI, дело № 3609/1964 г., С. К. А. е прехвърлил на
Г. Е. Г. собствеността върху 1292/1442 ид.ч. от дворно място парцел ІV – 142
в кв.22 с площ 1442 кв.м. както и западната част от построената в дворното
място едноетажна къща.С договора страните са уговорили разпределение на
ползването на съсобствения недвижим имот, като С. А. следвало за ползва 4
метра лице откъм улицата, което се определяло спрямо северозападния ъгъл
на парцела в посока към северния съсед – Й. Н. и отстояло на два метра
източно от къщата в това крило, като останалата част на дворното място се
ползва реално само от купувача Г.Г.. В този нотариален акт номерът на имота
е неправилно посочен като 142, вместо правилния 149, в който смисъл са
7
изводите на районния съд и същите не се оспорват от страните.
Представени са протокол за дадена строителна линия и ниво от
18.05.1968 г. и строително разрешение на Г. Е. Г. за построяването на жилище
от 150 кв.м. в парцел XIII- 65, кв.61 в с.Б., представени и в приложеното в
представеното нот.дело № 948/2017 г. на Нотариус Светлана Запрянова.
С договор за продажба – нот. акт №171, дело 239/1999г., съставен на
25.03.1999г. и поправен на 26.05.1999г. с нот. акт №111, дело №111/1999г. на
Нотариус рег.№ 144 от регистъра на НК, Х. Г. Г. е прехвърлил на С. С. С.
74,40/1600 ид.ч. от дворното място съставляващо парцел ХV-651 от кв.68 по
действуващия план на с. Б.. На 07.10.1999 г. с договор за продажба Х. Г. Г. е
прехвърлил на С. С. С. още 400/1600 ид.ч. от същото дворното място
съставляващо парцел ХV-651 от кв.68 по действуващия план на с. Б., който
договор е обективиран в нот. акт №399, том II, дело №489/1999г. на Нотариус
рег.№ 001 от регистъра на НК.
С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
давностно владение и наследство № 172, том III, дело № 552 от 28.12.2015 г.
К. С. А. /по отношение на който не се спори, че е наследник на С. К. А./ и
съпругата му С. Й. А. са признати за собственици на поземлен имот № 442 в
кв. 68 с площ от 200 кв.м., ведно с построената в него едноетажна жилищна
сграда с площ от 77 кв.м. по рег. план на с. Б. одобрен през 1992г.
С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 173,
том ІІІ, дело 553 от 28.12.2015 г. на Нотариус с рег.№ 483 от НК, че ищецът
Д.П. е закупил от К. С. А. и С. Й. А. правото на собственост върху поземления
имот № 442 в кв. 68 с площ от 200 кв.м., ведно с построената в него
едноетажна жилищна сграда с площ от 77 кв.м. по рег. план на с. Б. одобрен
през 1992г.
По отношение на Г. Е. Г. се установява от удостоверение за наследници
изх. № 958/26.07.2017 г. изд. от Община Раковски, че същият е починал на
25.09.1989 г. като е оставил наследници съпруга К. В. Г. / починала на
09.08.1991г./ и син Х. Г. Г. /починал на 18.03.2000г./, а последният е оставил
наследници съпруга В.Г. и синове Г.Г. и К.Г., първите трима ответници по
делото.
8
С нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по
обстоятелствена проверка акт № 2, н.дело № 948 от 28.08.2017г. на Нотариус
с рег.№ 179 от регистъра на НК, ответниците В.Г., Г. Г. и К.Г. са били
признати за собственици по силата на наследство и давностно владение, в
продължение на повече от 10 години, на двуетажна масивна сграда със
застроена площ от 90 кв.м., стопанска сграда –навес от 75 кв.м. и стопанска
сграда – навес с площ от 27 кв.м. построени в дворно място УПИ ХV-651 в
кв. 68 по плана на с. Б..
На 13.10.2017г. първите трима ответници продали на СЛ. П. Т. правото
на собственост върху гореописаните постройки – двуетажна жилищна и два
навеса, построени в УПИ ХV-651, кв.68, която продажба е обективирана в
нотариален акт №199, том VІ, дело 1126/2017г. на Нотариус с рег.№ 179 от
регистъра на НК.
Приложено е гр.д. № 3151/99г. на ПРС, от което се установява, че в
производство по чл.32, ал.2 от ЗТСУ е постановено решение от 19.01.2000 г.,
с което е признато за установено по отношение на Х. Г. Г. и С. С. С., че към
момента на одобряване на действуващия план на с. Б.през 1992г., С. А. е бил
собственик на 200/1800 ид.ч. от парцел ХV-651 в кв.68 по плана на селото,
както и че е допусната грешка в кадастралната основа на действуващия
регулационен план, одобрен със заповед №45/20.8.1992г., изразяваща се в
обособяване на нов имот пл. № 442 в кв.68, в рамките на парцел ХV-651 кв.
68.
По делото е прието заключение на съдебно - техническа експертиза,
според което за с. Б. са приети три кадастрални и регулационни плана - от
1923г., 1967г. и 1992г. Първоначалните данни за имота са в КРП от 1923 г.,
където е заснет имот пл.№ 149, УПИ IV- 149, кв.22. Според КРП от 1967 г.
имот пл.№ 651, съответства на стария имот 149 по плана от 1923. За имот №
651 е предвиден парцел XIII - 651 по имотни граници. Сградите заснети по
имот № 651 по плана от 1967 г. сега не съществуват. Вещото лице заключава,
че в плановете от 1923г. и 1967г. е заснет един общ имот от около 1450 кв.м.
В действащия РП от 1992г. имотът е разделен на два имота с номера 442 и
651 с площи съответно 220 кв.м. и 1715 кв.м. Според предвижданията на РП
от 1992г. е отреден УПИ XVI - 651, кв.68, тоест образуваният от двата имота
9
УПИ се отрежда само за имот № 651. Това определя имот 442 като подлежащ
на отчуждаване по този регулационен план. При оглед вещото лице е
установило, че сега в имот № 651 съществува само 2 МЖ сграда със
застроена площ от 90 кв.м. Всички други сгради са премахнати. В имот 442 е
премахната заснетата ПЖ и е започнат строеж. Според изявленията на вещото
лице в с.з., имот 442 попада в УПИ XV-651, двата имота образуват едно общо
УПИ. Между имоти 442 и 651 не е имало изградена ограда. Уточнява, че
номерът на имота е УПИ XV, а не УПИ XVI.
По почин на страните за установяване на твърдените от тях
обстоятелства са разпитани свидетелите Г. И. Г. и С. Ц. П. на ищеца, и В. Р.
Р.-Г. и В. Й. Д. на ответниците.
Според показанията на св. Г., свидетелят познава ищецът от 1979 г.,
познава С. и Х., както и бащата на Х.. Знае имота и сочи, че в него е имало
две къщи - голяма на два етажа и малка. Сочи, че знае двуетажната къщата от
малък, тази къща се е ползвала от бай Г. /Г.Г./ докато почине, към 2000 г.
След това, имало жена с деца, които са се изнесли и оттогава не ги е виждал,
не си спомя годината за това. След смъртта на Х. и бай Г., никой не ползвал
двора. До 2017 г. къщата била с изпочупени стъкла. От 2000 г. до 2017 г. не е
виждал хора да ползват имота. Бай М. ползвал имота като не даваше да влизат
вътре, карал се на хората редовно.Имало хора, които влизали и излизали от
имота.
Свидетелят П. посочва, че познава Х. Г., който е съпруг на В.Г. и баща
на К.и Г.. Познавал имота, консултирал ищеца при закупуването му през 2015
г. Ищецът ползвал едноетажната сграда за офис като същата била съборена.
Двуетажната сграда била изоставена, оградата била в лошо състояние, дворът
бил с големи дървета, всичко било разбито. Сградата не била годна за
обитаване. Имотът се ползвал от хора от малцинствата, които били гонени от
ищеца. Х. живял в имота до 2000 г., след което жена му и децата са се
изнесли. Свидетелят посочва, че В. Г. е собственик на къщата и част от двора.
Свиделката Р. удостоверява, че познава двуетажната къща в с.Б., като и
че Г. е неин вуйчо. Сочи, че къщата е строена 1967г. или 1968 г.
Х.стопанисвал къщата докато бил жив. Тогава къщата изглеждала добре.
Преди 2017 г. не била виждала къщата. Към 2017 г. къщата имала врати и
10
прозорци. След като Х. починал, никой не ползвал къщата, същата била
заключена и ключовете били в съпругата му В.Г.. Къщата е на центъра и не е
виждала друг да живее в къщата. 2017 г. имотът имал ограда откъм
централната част, входната врата била желязна, била заключена.
Свидетелят Д., посочва, че Х. е едниствен син и до смъртта си през 2000
г. е живял в двуетажната къща. След него имотът бил заключен и такъв бил
до продажбата му. Посочва, че къщата била заключена от наследниците. През
това време никой не бил живял в къщата, същата имала прозорци и врати.
Имало малка входна врата и голяма портална врата. Сочи, че от смъртта на Х.
този имот не е ползван от никой, освен от наследниците, но не са обработвали
земята. Не може да каже колко пъти са идвали В.Г. и синовете в имота.
С оглед на така установеното от фактическа страна съдът достига до
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Уважаването на иск по чл. 108 от ЗС налага установяването от страна
на ищеца на кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно:
наличието на активна материално - правна легитимация, установяваща
качеството му на собственик на претендирания имот, на соченото основание,
както и владението на ответниците, без последните да имат валидно правно
основание за това.
Конкретно соченото от ищеца основание за собствеността си върху 1/2
ид.ч. от процесната двуетажна сграда е приращение по чл.92 ЗС с довода, че е
съсобственик на урегулирания поземления имот и сградата е построена от
Г.Г. без съгласие на другия съсобственик, тоест без надлежно учредено право
на строеж.
Действително се установява, че с влязло в сила решение гр.д. №
3151/99г. на ПРС, което обвързва праводателите на страните по делото, а така
и самите тях, е установена собствеността на С. А. върху 200/1800 ид.ч. от
парцел ХV-651 в кв.68 по плана на селото при одобряването на РП от 1992 г.,
както и грешка в кадастралната основа на действуващия регулационен план,
одобрен със заповед №45/20.8.1992г., изразяваща се в обособяване на нов
11
имот пл. № 442 в кв.68, в рамките на парцел ХV-651 кв. 68. Предвид на това,
правилни са изводите на районният съд, че ищецът Д.П. е съсобственик в
УПИ – 651, кв.68 по плана на с. Б., независимо, че в титула му за собственост
е посочено, че придобива само кадастралната основа, обособена като имот
№442 в кв.68.
Поставеният пред съда въпрос е придобил ли е ищецът правото на
собственост върху двуетажната сграда по приращение, доколкото с
констативния нотариалния акт от 28.08.2017г. е признато правото на
собственост върху сградата на първите трима ответници и същият се оспорва
от ищеца.
Съгласно задължителните разяснения в ТР№ 11/2013 г., по т. д. №
11/2012 г., ОСГК, ВКС, констативният нотариален акт относно
принадлежността на правото на собственост по обстоятелствена проверка има
обвързваща за третите лица и за съда сила, т. к. същият се издава при
провеждане на специално производство за признаване на правото на
собственост. Изводът на нотариуса относно принадлежността на това право
има легитимиращо действие за признатия собственик. При оспорване на
признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от
оспорващата страна, като тя може да противопостави своите права или само
да оспори правата на признатия собственик. Ако оспорването бъде успешно,
то на осн. чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя, т. к. по исков
път ще бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото
на собственост.
Следователно при наличието на констативен нотариален акт за
собственост, призната по обстоятелствена проверка, оспорващата страна, при
условията на пълно и главно доказване, следва да отрече правата на
признатия собственик. Тоест в настоящия случай ищецът следва да обори
констатациите в нотариалния акт от 28.08.2017г.
Въззивният съд след самостоятелна преценка на доказателствения
материал по делото намира, че ищецът не е оборил успешно констациите в
нотариалния акт от 28.08.2017 г., според които В.Г., К.Г. и Г.Г. са придобили
собствеността върху сградата по силата на наследство и придобивна
давност.
12
Страните не спорят, че процесната двуетажна постройка е изградена от
Г.Г. в частта от имота, която му е определена с договора за покупко -
продажба от 12.12.1964 г. за реално ползване. По делото се доказват
твърденията на ответниците, че къщата е построена през 1968 г., за което
свидетелства в показанията си св. Р. /70 г./, които показания се кредитират от
съда като преки и непосредствени. Така и в показанията си св.Г. /59 г./ сочи,
че знае двуетажната къща от малък, както и че същата се е ползвала от Г.Г..
Няма спор и безспорно се доказва от свидетелските показания, че от
построяването на двуетажната сграда до смъртта си в нея е живял Г.Г. със
семейството си, а след това съпругата му до смъртта си през 1991 г. и синът
им Х. Г. до 2000 г. с В.Г. и синовете им. Следователно се заключава, че
процесната постройка е построена от Г.Г. в частта от земята, предоставена му
за реално ползване и от построяването на сградата през 1968 г. до 2000 г.,
тоест за период повече от 30 години, в постройката са живели
наследодателите на първите трима ответници. Така и не се спори, че всеки от
наследодателите Г.Г. и Х. Г. е установил самостоятелна власт върху сградата,
както и не се твърди и не се установява някой да им е противопоставял свои
права. Според Решение № 97 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 325/2020 г.,
с установяването на самостоятелна власт върху сградата, в която живеят
постоянно със семейството си, със знанието и без възражения, както и при
липсата на спор за начина на фактическото разпределение, ползването и
стопанисването, както и на претенции по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, се
покрива съдържанието на правото на собственост.
По същество оспорването от ищеца касае владението на първите трима
ответниците след смъртта на Х. Г. през периода от 2000 г. до 2017 г. Фактът,
на който се позовава въззивникът е снабдяването от страна на К. А. с
нотариален акт за обстоятелствена проверка през 2015 г. с довода, че така е
прекъснато владението на ответниците. Последното не се споделя от
въззивния съд. Правото на собственост на тези ответници е признато на
основание наследство и давностно владение, които правопораждащи факти за
собствеността им не са оборени. По делото не са събрани категорични
доказателства, с които да се опровергаят констатациите на нотариуса за
придобиването на сградата от първита трима ответници по наследство от Х.
Г., респективно и от Г.Г., и за изтекла придобивна давност повече от 10
13
години. Независимо, че наследниците са преустановили да живеят в имота
след 2000 г., от показанията на св. Р. и св. Д.установява, че В.Г. /съпруга на Х.
Г./ е заключила къщата и ключовете са били в нея, а по делото не са събрани
доказателства за установено владение от ищеца или трети лица по отношение
на сградата. Визираното от св.Г. и св.П. състояние на имота и сградата не
обосновават различен извод, а и според св. Р. и св. Д. къщата е била в добро
състояние.
Следователно, както правилно районният съд е заключил, не се
установява собствеността на ищеца върху сградата на осн.чл.92 ЗС.
Предпоставка за основателността на ревандикационния иск по чл. 108 от
ЗС и неговото уважаване е установяването по безспорен начин, че ищецът е
собственик на процесната двуетажна сграда, за чиято ревандикация
претендира. Така, доколкото не е проведено пълно и главно доказване на
посочената предпоставка от нормата на чл.108 от ЗС, то претенцията ищеца
се явява недоказана, поради което и следва да бъде отхвърлена.
Първостепенният съд е достигнал до същите изводи, поради което решението
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната
жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на делото, основателно е искането на въззиваемите страни
за присъждането на разноските за въззивната инстанция. Направата на
разноски се доказва от въззиваемия СЛ. П. Т. като същите са в размер на 500
лева, удостоверени с представения договор за правна защита и съдействие от
01.04.2021 г., поради което същите ще следва да бъдат присъдени с
решението.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261096 от 01.11.2020 г., поправено с
решение № 260198 от 20.01.2021 г., постановени по гр.д.№ 14917 по описа за
2018 г. на ПРС, X гр.с.
ОСЪЖДА Д. СТ. П., ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на СЛ. П. Т.
14
ЕГН **********, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата 500 лв. /петстотин лева/,
представляващи разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при предпоставките на чл.
280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15