РЕШЕНИЕ
№ 49
гр. Варна , 08.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100502915 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по повод въззивна жалба с вх. № 46960/15.07.2020 г.,
депозирана от ОБЩИНА ВАРНА с ЕИК *********, с адрес гр. Варна, бул. “Осми
Приморски Полк“ № 43, представлявана от Кмета И.П., чрез Главен юрисконсулт С.Ц.,
против Решение № 2515/22.06.2020г., поправено с Решение № 260215/02.09.2020г.,
постановено по гр. д. № 17496/2019г. по описа на РС Варна, ГО, 25 съдебен състав, с което
е прието за установено, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на Д. Й. Й. с ЕГН
**********, с адрес гр.Варна, ул. “Веслец“ № 40,ап. 8, че ОБЩИНА ВАРНА НЕ Е
СОБСТВЕНИК на Поземлен имот с идентификатор № 10135.5545.3595, находящ се в
гр.Варна, СО „Зеленика“ с площ от 1110 кв.м., с номер по предходен план 5453595, при
граници ПИ с идентификатори №№ 10135.5545.3277; 10135.5545.4171; 10135.5545.3279;
10135.5545.9524 и 10135.5545.9518.
Жалбоподателят счита постановеното съдебно решение за неправилно, тъй като са
нарушени материалният закон и съществени съдопроизводствени правила. Намира за
неправилен извода на РС Варна, че установените по делото факти водят до невъзможност
Община Варна да придобие собствеността на имота на основание чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ.
Твърди, че съдът не е съобразил обстоятелството, че планът за новообразувани имоти по
смисъла на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ е кадастрален план, който отразява правата на
собственост, такива каквито са възникнали, без да създава права на собственост или
съсобственост. Сочи, че от доказателствата по делото по безспорен начин се установява, че
ищцата не попада в нито една от групите лица, които се посочват в ПНИ.
Община Варна твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е
1
спазил принципа за служебното начало и не е изискал преписка относно имот със стар №
6301, за който има заявление по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ, от която ще се установи, че част от
територията на процесния имот е била обобществена. Сочи, че липсват каквито и да било
данни имотът да е бил включен в държавен поземлен фонд и че е държавна собственост, а
напротив, от данните по делото се е установило, че имотът е територия по § 4 от ЗСПЗЗ,
като за него не са провеждане реституционни процедури, както и не са провеждани
процедури по реда на § 4а и § 4б от ЗСПЗЗ. Предвид това сочи, че имотът е станал
собственост на общината по силата на закона, което пък е довело до невъзможност същият
да се придобие по давност от ищцата, предвид забраната по §1 от ЗД на ЗС, както и предвид
забраната на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ.
Твърди, че дори да се приеме, че общината не е придобила правото на собственост на
основание чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, то и ищцата не е придобила правото на собственост
вследствие на давностно владение, поради забраната, визирана в чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ.
Също така твърди, че доколкото по делото има данни за започнала реституционна
процедура по ЗСПЗЗ за част от имота, то до приключването на тази процедура не тече
придобивна давност в полза за владелеца. Въззивникът твърди, че ищцата не е придобила
процесния имот по давност, тъй като имотът не е бил годен обект на давностно владение,
както и поради липса на другите признаци на владението.
В заключение моли за отмяна на атакуваното съдебно решение, като пледира вместо него да
бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен предявенияt отрицателен установителен
иск от Д.Й.. Претендира сторените разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от Д. Й. Й., действаща чрез адвокат Д.П..
Въззиваемата намира атакуваното съдебно решение за правилно, обосновано и постановено
без да са допуснати съдопроизводствени нарушения. Сочи, че от доказателствата по делото
се е установило, че Община Варна не е собственик на имота, тъй като не са били налице
основанията по чл. 25 във връзка с чл. 19 от ЗСПЗЗ. Липсват данни имотът да е бил
обобществен, поради което и същият не подлежи на реституция. Моли за потвърждаване на
решението и за присъждане на сторените разноски за въззивната инстанция.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт Ц. поддържа въззивната жалба и пледира за
отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявения иск. Поддържа, че от събраните
по делото доказателства става ясно, че няма как ищцата да е станала собственик на
процесния имот вследствие на давностно владение. Твърди, че има вписано заявление по чл.
11, ал. 1 от ЗСПЗЗ, което е най-ясната индиция за одържавяване на имота, тоест земята е
била обобществявана. Инвокира, че общината не е придобила собствеността по чл. 25, но и
ищцата не е придобила имота на оригинерното правно основание. Претендира за
присъждане на сторените в двете съдебни инстанции съдебни разноски.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, чрез адвокат П., моли за
потвърждаване на атакуваното съдебно решение. Твърди, че по делото се е установил
правен интерес от водене на иска по отношение на доверителката му, доколкото същата е
навела твърдения, че упражнява фактическа власт върху имота от 2005г. и в този смисъл по
делото са събрани гласни доказателства. Намира за безспорно установено по делото, че
процесният имот не е включен в ТКСЗ, ДЗС или др. селскостопанско образувание, поради
което и същият не подлежи на реституция. Сочи, че по делото в тежест на ответника е било
да докаже правото си на собственост, а дали ищцата е придобила правото на собственост
вследствие на давностно владение или не, е въпрос, който не следва да се решава в
настоящото производство.
2
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 17496 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по
предявен от Д. Й. Й. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Община Варна, за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на
имот, представляващ ПИ с идентификатор идентификатор №10135.5545.3595, находящ се в
гр.Варна, СО „Зеленика“ с площ от 1110 кв.м., с номер по предходен план 5453595, при
граници ПИ с идентификатори №№10135.5545.3277; 10135.5545.4171; 10135.5545.3279;
10135.5545.9524 и 10135.5545.9518.
Ищцата твърди, че е собственик на процесния имот по давност като е установила
владението върху същия през 2005г. в трайно установените му граници и упражнява това
владение непрекъснато, необезпокоявано и явно до настоящия момент. Сочи, че през месец
май 2019г. е предприела действия за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена
проверка, след което Община Варна е съставила акт за частна общинска собственост с №
10194 от 29.07.2019г., като имотът бил актуван на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС.
Твърди, че Община Варна не е придобила правото на собственост върху имота на
посоченото в акта основание и по някой от предвидените в чл. 2 ЗОС способи.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който Община
Варна оспорва иска като неоснователен и моли за неговото отхвърляне. В отговора се
твърди, че за ищцата липсва правен интерес от завеждане на иска като се сочи, че съобразно
ТР №8/2012г. на ОСГТК правният интерес е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо основание или има
възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, а фактическата обстановка
по настоящото дело не е такава. Твърди, че за ищцата е бил налице правен интерес от
предявяване на положителен установителен иск, като оспорва твърденията на ищцовата
страна за осъществен фактически състав на придобивната давност.
Излага се, че процесният имот е идентичен с ПИ 3238 и ПИ 3278 по КП на местност
“Зеленика“ по КП на местност “Зеленика“, одобрен със Заповед № 317/1995г. на Кмета на
Община Варна. Твърди се, че правото на собственост върху имота принадлежи на Община
Варна и е възникнало по силата на закона на основание чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Сочи се, че е
налице забрана за придобиване на имота по давност съгласно чл. 86 ЗС и давността е спряна
до 31.12.2022г.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
От Молба-декларация за извършване на процедура по обстоятелствена проверка е видно, че
ищцата Д.Й. е инициирала производство по снабдяването си с констативен нотариален акт
за собственост на недвижим имот, находящ се гр. Варна, район „Аспарухово“, кв. „Галата“,
местност „Зеленика“ с идентификатор 10135.5545.3595 и с площ от 1 110 кв.м.
От Удостоверение с рег. № МД-Т19002985ВН на Община Варна е видно, че на 08.03.2019г.
Д.Й. е подала декларация за собственост по отношение на имота, като видно от Приходна
квитанция (л. 13), на същата дата е заплатила и дължимите данъци от 30.06.2014г. до
08.03.2019г.
От Акт № 10194 за частта общинска собственост (л. 55) е видно, че процесният имот е бил
актуван от Община Варна на 29.07.2019г., като за правно основание за собственост в акта е
3
посочен чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС.
От показанията на разпитания по делото свидетел Н.Н. се установява, че същият живее в кв.
Галата, като познава ищцата Д.Й. от около 10 години. Свидетелят сочи, че ищцата има имот
в местност „Зеленика“, като често минава покрай мястото тъй като същото се намира в
близост до казан за ракия и е виждал там Д. и съпруга , заедно с по-възрастна жена. Н.
твърди, че мястото е било заградено, а сега е заградено отдясно с колчета, а към свитото
място паркират коли, като останалата част се обработва. През десетте години, от както
познава ищцата и съпруга други хора не е виждал в имота, като не е чувал и за
имуществени спорове за мястото. Свидетелят е минавал покрай мястото на 5-6 месеца,
когато вари ракия в казана, който е на 30 метра от имота.
От показанията на свидетеля К.К. се установява, че същият не познава ищцата, но познава
нейната майка. Запознал се е с нея като е ходил да вари ракия преди 12-13 годни в казана на
„Галата“. Тя е копаела в градина покрай пътя, която е била заградена от едната страна.
Свидетелят сочи, че от първия път когато е видял майката на ищцата, е минавал 3-4 пъти
покрай мястото, като само два пъти е виждал жената, но други хора не е виждал.
От допуснатата по делото СТЕ се установява, че територията, в която е попадал процесният
имот, съгласно най-стария план (КП от 1960г.) е била земеделска. В територията на
процесния имот попадат реални части от ПИ 441 – пясъчна кариера с площ от 935 кв.м.,
целият с площ от 6642 кв.м. с вписан собственик Държавата без данни за документ за
собственост, 137 кв.м. от ПИ 440 целият с площ от 814 кв.ч. – територия заета от храсти с
вписан собственик – Фондово без данни за документ за собственост, 24 кв.м. попадат в
коларски път и 14 кв.м. попадат в хавра без планоснимачен номер. Следващият действал
план за територията е КП от 1979г. на „Западно от Галата“, актуализиран през 1994г. На
процесния имот по КК не съответства нито един поземлен имот с планоснимачен номер. По
този план процесният имот е попадал в имот – пясъчна кариера. Този КП е актуализиран
през 1994г., когато територията на пясъчната кариера е била рекултивирана/ зачеркнати са
хоризонталните и земеповърхностните релефни форми и са били попълнени поземлени
имоти с планоснимачни номера ПИ 3278 с 480 кв.м. – лозе с вписан собственик Й.С., без
вписан документ за собственост и ПИ 3238 с 630 кв.м. – лозе с вписан собственик К.Ж., без
вписан документ за собственост. Следващият действал план за територията е бил ПНИ на
СО “Зеленика“, одобрен със Заповед №РД-1-7706/385/20.09.2000г. на Областен управител
Варна, изработен на основата на Помощен кадастрален план, който е комбиниран план
между КП на м.“Зеленика“ от 1995г., одобрен със Заповед №Р-317/01.03.1995г. и План на
старите имотни граници. Границите на поземлените имоти по ПСИГ са идентични с
границите на поземлените имоти по КП от 1960г. на с. Галата. КП от 1995г. е идентичен с
актуализирания през 1994г. КП от 1979г. В кадастралния регистър към КП от 1995г. за
собственик на ПИ 3278 е вписан Й.С. и за ПИ 3238 е записан К.Ж.. В ПСИГ за собственици
на поземлените имоти, върху които попада процесният имот са записани: за ПИ 1527-
неидентифициран; за ПИ 440- фондово; за ПИ 1524- неидентифициран; за ПИ 6301 – П.О..
ПИ 10135.5545.3595 по КК съвпада с ПИ 10135.5545.3595 по ПНИ, в който е записано, че се
стопанисва от Общината без документ за собственост.
Вещото лице е установило, че съгласно ОГП на Варна, одобрен с Решение №РД-
0302/46/1.12.1982г. територията, в която попада процесният имот е земеделска, като планът
предвижда изменение на строителната граница на населеното място към 2000г., като
територията е отредена за жилищни терени, обществени терени, обслужващи терени и
паркове.
С Решение на Общински съвет №322-4/29.05.2000г. е определен околовръстния полигон на
4
строителните граници на СО“Зеленика“. ПУП –ПУР на СО “Зеленика“ е одобрен с Решение
№35/22,23/29.06.2011г. на Общински съвет Варна, по който процесният имот е в кв. 42 и
част от него попада в проектни улици: 217 кв.м. от него попадат в улица в участъка на осови
точки 289, 285, 283. По ОУП на гр. Варна, одобрен със Заповед №РД-02-14-2200/03.09.2012г.
на МРРБ процесният имот попада в жилищна територия Жм2.
Вещото лице е установило, че имотът описан в исковата молба е идентичен с имота, описан
в АОС №10194/29.07.25019г., но не е установило данни имотът да е бил включван в
ТКЗС, ДЗС, както и да е бил предоставян за ползване по реда на §4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не
са установени и данни за проведена реституционна процедура, нито налични документи за
държавна собственост на процесния имот.
От оглед на място вещото лице е установило, че имотът е ограден изцяло от запад с масивни
огради на съседните поземлени имоти, ограден е с телена ограда с бетонни колове в частта
на ПИ 3238 по предходен КП по северната и източната граница. По източната и южната
граници на имота няма огради. Частта от процесния имот, съответстваща на ПИ 3238 към
момента на огледа е изорана. Южната половина от ПИ 3278 се ползва за паркинг.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда
достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е
постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
приемане за установено между страните, че ответникът не е собственик на процесния
недвижим имот. Съобразно правилата за разпределяне на доказателствена тежест и предвид
характера на предявените от страните претенции, в тежест на ищеца е било да докаже
наличието на правен интерес от предявяване на иска, а ответникът е следвало да установи
основанието, от което е възникнало правото му на собственост, като в случая и съгласно
твърденията това е нормата на чл. 25 от ЗСПЗЗ.
Спорният въпрос по делото се свежда до това придобила ли е Община Варна правото на
собственост върху процесния недвижим имот въз основа на соченото от нея придобивно
основание по чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. В тази връзка от решаващо значение за изясняване на
спора е дали процесният имот има земеделски характер, дали е бил обобществен,
5
респективно дали е реституиран или изкупен от ползватели по някой от предвидените
в §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както и дали същият не е държавен. Наличието на тези
предпоставки следва да се установи кумулативно, за да се приеме, че е осъществен
фактическият състав на придобиване на собствеността по реда на чл. 25 от ЗСПЗЗ. Това са
били и обстоятелствата, които Община Варна е следвало да докаже, за да установи правото
си на собственост върху имота.
Видно от доказателствата по делото и по-конкретно заключението на вещото лице, имотът
от 1960 г. (по КП от 1960г.) до 1994г. е попадал в територията на имот с № 441, който е
пясъчна кариера със собственик държавата, без посочени документи за собственост.
Предвид това, в този времеви диапазон територията на имота не е била със статут на
земеделска земя. С актуализацията на Кадастралния план от 1979г., която е извършена през
1994г., пясъчната кариера е била рекултивирана, като след това процесният имот е
идентичен с ПИ 3278, представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик Й.С.,
както и с ПИ 3238, представляващ лозе с посочен в разписния лист собственик К.Ж., тоест
територията вече е имала статут на земеделска земя. С Решение на Общински съвет Варна
от 29.05.2000г. е приет околовръстния полигон на строителните граници на ОС „Зеленика“,
като процесният имот попада в строителните граници за жилищно строителство – ЖМ2 по
общ устройствен план на гр. Варна. В конкретния случай е без значение обстоятелството, че
с приемане на ОУП имотът е включен в строителните граници на гр. Варна, доколкото за да
се промени предназначението му е следва да се приеме конкретен ПУП за всеки отделен
имот, а по делото няма данни това да е били сторено към момента на предявяване на иска.
Предвид това съдът намира, че процесният имот е останал със статут на земеделска земя.
Макар да се установява, че имотът е земеделска земя, по делото не се установява по
категоричен начин, че същият е бил територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, респективно че е
бил обобществен, след което не е бил изкупен или възстановен от някой от ползвателите.
Напротив, от заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ се установява, че не са
налице данни имотът да е бил включван в ТКЗС, ДЗС, както и да е бил предоставян за
ползване по реда на §4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не са установени и данни за проведена
реституционна процедура – за възстановяване собствеността му или за изкупуване от
ползватели. Заключението на вещото лице е било прието по делото, като ответната страна е
била запозната с него но не е възразила. Настоящият състав на съда намира изготвената СТЕ
за обоснована, ясна и отговаряща напълно на поставените от страните въпроси.
В тази връзка възражението релевирано във въззивната жалба, че съдът не е спазил
принципа за служебното начало, като не е взел предвид входящ номер от подадено
заявление по реда на чл. 11 от ЗСПЗЗ по отношение на 14 кв.м. от процесния имот, е
неоснователно, доколкото този принцип предвижда съдът служебно да извършва
необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и да следи
за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, като им
съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Тъй като в отговора на
исковата молба ответната страна не е направила твърдение, че за имота е била инициирана
процедура по реституиране, няма как съдът по своя инициатива да изследва това
обстоятелство. Напротив, ако беше сторил това, съдът би нарушил принципа за
състезателното начало, съгласно който страните посочват фактите, на които основават
исканията си, като ангажират конкретни доказателства за тяхното установяване.
В допълнение, твърдение за наличие на входящ номер от заявление по реда на чл. 11 от
ЗСПЗЗ е изложено за пръв път едва с въззивната жалба, поради което предвид нормата на чл.
266 от ГПК, същото е преклудирано и не следва да бъде обсъждано. Община Варна е можела
и е следвало да инвокира това си възражение в предвидения срок за отговор на исковата
6
молба в първоинстанционното производство.
По делото не се е установила и другата кумулативно изискуема предпоставка за
осъществяване на фактическия състав за придобиване на правото на собственост от
общините по силата на закона по чл. 25 от ЗПСЗЗ, а именно имотът да не е държавна
собственост. Видно от заключението на вещото лице, след изследване на действалите
териториални планове и вписванията по тях се установява, че имотът като част от пясъчна
кариера в периода от 1960г. до 1994г., е бил държавна собственост – със записан собственик
Държавата. Предвид това, приложение би могъл да намери чл. 24 от ЗСПЗЗ, съгласно който
Държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с
изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване, тъй като както беше
посочено по-горе, територията на имота е със земеделски статут, но същата не подлежи на
възстановяване, доколкото не е била включвана в ТКЗС или ДЗС.
Предвид изложеното дотук, настоящият състав на съда намира, че по делото е останало
недоказано правото на собственост на Община Варна на основанието, на което последната
се домогва да се легитимира като собственик, а именно по силата на закона - чл. 25 от
ЗСПЗЗ. Дори напротив, в проведеното по делото съдебно заседание, в становището си по
същество на спора, процесуалният представител на общината изрично е инвокирал
заключение, че Община Варна не е придобила собствеността по чл. 25 от ЗСПЗЗ.
Що се касае до изложеното във въззивната жалба, че по делото е останало недоказано
осъществяването на фактическия състав на давностното владение по отношение на ищцата,
както и че имотът не е годен обект на давностно владение, предвид забраната на § 1 от Закон
за допълнение на ЗС, обн. ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г. и съобразно
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, съдът намира тези възражения за неотносими, тъй
като същите нямат касателство към спора по делото, предмет на което е по отношение на
страните да се реши със силата на пресъдено нещо дали Община Варна е собственик на
имота на твърдяното от нея основание.
Предвид всичко гореизложено, настоящият състав на съда намира предявения отрицателен
установителен иск, с който ищцата иска да се приеме за установено, че по отношение на нея
Община Варна не е собственик на процесния имот, за основателен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, въззиваемата страна има правно на компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба.
Въпреки това, страната, чрез процесуалния си представител, изрично е заявила, че не
претендира разноски пред настоящата инстанция, поради което такива не следва и да се
присъждат.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2515/22.06.2020г., поправено с Решение №
7
260215/02.09.2020г., постановено по гр. д. № 17496/2019г. по описа на РС Варна, ГО, 25
съдебен състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8