Р Е Ш
Е Н И Е
№ 960
гр.
Пловдив, 25.05.2023 г.
Административен съд – Пловдив, ХХIV
касационен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети април две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА
ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря НЕДЯЛКА ПЕТКОВА и с участието на прокурора МАРИН
ПЕЛТЕКОВ, като разгледа докладваното от съдия Георгиева КАНД № 572 по описа на съда
за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.208 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по две касационни жалби:
Касационна жалба от В.С., като пълномощник на С.О.К., ЕГН **********,***,
против Решение № 55/11.01.2023 г., постановено по адм. д. № 618/2022 г. по
описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлена
претенцията за неимуществени вреди за сумата над 6856лв. до пълния размер от 50 000.00
лв. и за останалите периоди в обхвата от 13.06.2018 г. до 07.03.2022 г. Излагат
се доводи за незаконосъобразност и необоснованост, както и, че същото е
постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди се, че всички
твърдения в жалбата са доказани от представените писмени и гласни
доказателства, които съдът не е възприел и по този начин е издал едно
неправилно решение, което се иска да бъде отменено, при съобразяване на
практиката на ЕСПЧ по две дела.
Ответникът по касационната жалба – ГД „Изпълнение на
наказанията“ – София, чрез процесуалния си представител старши юриск. Ч., е
депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
жалбата, с аргумент, че не са събрани доказателства,
че К. е претърпял негативни промени в емоционалното, физическото и психическо
състояние, които да са в пряка причинно-следствена връзка с условията, при
които е пребивавал в Затвора – Пловдив. Моли
съда да я остави без уважение.
Касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – София, чрез старши юриск. Ч., против Решение № 55 от 11.01.2023
г., постановено по административно дело № 618/2022 г. по описа на
Административен съд - Пловдив, в частта, с която Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на С.О.К.,
сумата от 6 856.00 (шест хиляди осемстотин петдесет и шест) лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на
престоя му в затвора Пловдив в периода от 13.06.2018 г. до 07.03.2022 г. вкл.,
ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на
входиране на исковата молба – 07.03.2022 г. до окончателното й изплащане. В
касационната жалба се излагат доводи, че решението на Административен съд -
Пловдив в оспорената част е неправилно и необосновано. Твърди се, че съдът не е
съобразил действителната фактическа обстановка, установените по делото
доказателства и обективната истина. Посочено е, че не са установени по
категоричен начин вредата, бездействието от страна на администрацията и
причинната връзка. Твърди се, че в действителност е установена известна
пренаселеност в посочените спалните помещения, но това се компенсира с
възможността за раздвижване по коридорите и престоя на открито, като в тази
връзка е посочено, че в светлата част на денонощието помещенията не се
заключват. Твърди се необоснованост на твърденията на ищеца за лоша хигиена,
като в тази насока се сочи, че килиите, коридорите и сервизните помещения се
почистват ежедневно от лишените от свобода, както и че са представени договори
за ДДД обработки. Възразява се, че по делото не са доказани реално претърпени
вреди, които да са в резултат на посочените бездействия на ГДИН, в частност
затвора в Пловдив. Изложени са доводи, че затворите са пенитенциарни заведения,
поради което не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните
битови навици и предпочитания на всеки от лишените от свобода. Твърди се, съдът
е направил субективна преценка за наличието на вреди по свое лично впечатление.
Изложено е, че не е налице причинно-следствена връзка между конкретно изразено
бездействие от страна на административния орган, в резултат на което да са
причинени неимуществени вреди. Иска се от съда да отмени съдебния акт в
оспорената му част, респективно да постанови ново, с което да отхвърли
претенциите на ищеца или да отмени решението в частта му, с която ГДИН е
осъдена да заплати обезщетение за сумата над 3200 лв. до присъдения размер от 6 856.00
лв. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява
становище за неоснователност и на двете на жалби, и моли съда да потвърди
решението на Административен съд – Пловдив, като правилно и законосъобразно.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба, подадена от С.О.К. срещу ГДИН, с която се иска осъждане на ответника да
заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 50 000
лева, причинени по време престоя на ищеца в Затвора в град Пловдив за времето
от 01.01.2012 г. до 31.12.2019 г. в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в Затвора
Пловдив за престоя там, като резултат от нарушения по чл.3 ЗИНЗС и чл.3
ЕКЗПЧОС.
Съдът е приел исковата молба за частично основателна.
Съдът се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба
твърдения, като, на първо място е приел, че лицето е постъпило в Затвора –
Пловдив на 24.04.2018 г. На второ място, съдът е приел, че е налице
действителна пренаселеност за част от времето на престоя (26.02.2019 г. –
07.03.2022) на ищеца в Затвора Пловдив, а именно: - от 07.03.2017 г. до
22.12.2017 г. – общо 193 дни , за който период не е представена справка за
разпределението и движението на лишените от свобода; от 05.04.2019 г. до 13.05.2019
г. – 39 дни; от 04.06.2019 г. до 04.09.2019 г. – 92 дни; от 17.10.2019 г. до 03.02.2020
– 110 дни; от 13.02.2020 г. до 25.03.2020 г. – 42 дни; от 03.04.2020 г. до
15.04.2020 г. – 13 дни и от 29.05.2020 г. до 27.07.2020 г. – 60 дни (356),
както и за периода от 24.04.2018 г. до 25.02.2019 г., за който период липсва
информация от ответника за разпределение и движение на лишените от свобода –
или общо 308 дни.(общо за сочените периоди – 857 дни)
В мотивите си съдът се е позовал на чл.43 ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и разпоредбата на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи, както и е цитирал практика на ВАС и ЕСПЧ. На
следващо място, съдът е приел за неоснователна исковата претенция в посочения
период относно наличието на инсекти в помещенията в затвора, в които е
пребивавал ищецът К., като е изложил доводи, че от страна на администрацията на
Затвора – Пловдив не е налице бездействие в тази насока, предвид извършваната
своевременно дезинсекция и дератизация, като е кредитирал представените от
негова страна писмени доказателства, и е отчел обстоятелството, че не е налице
оплакване от страна на лишения от свобода, с оглед неизвършване на допълнителна
третиране срещу дървеници, гризачи и хлебарки. За неоснователно е прието и
твърдението, че не му е оказвана своевременна и адекватна медицинска помощ,
както и че не му е осигуряван престой на открито, предвид наличието на
доказателства, оборващи твърденията му в тази насока, както и установеното в
хода на съдебното производство обстоятелство, че лишеният от свобода е работил,
като е полагал неплатен доброволен труд
при пет дневна работна седмица и 8-часов работен ден, което не е в
противоречие с изискването за престой на открито и служи за облекчаване на
престоя му в местата за изпълнение на наказанието лишаване от свобода.
Съдът е приел за неоснователно и твърдението за нарушение на
чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и помещения в Затвора –
Пловдив, в които е пребивавал Д., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода, а достъпът до топла вода е осигурен при утвърден от началника на затвора
график; осигурен е пряк достъп до дневна светлина и възможност за проветряване.
По отношение на настъпилите неимуществени вреди,
първоинстанционният съд е посочил, че поставянето на ищеца в неблагоприятни
условия като пренаселеност сами по себе си са от естество да причинят чувства
на унижение и безпомощност. Според съда, пренаселеността в помещенията е само
по себе си такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително
към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото
достойнство. Направено е позоваване на трайната съдебна практика, изложена в
решения срещу България по делата Ч. и К., Й. и Д. и И. и други и е посочено, че
не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в затвора. В тази насока е цитирана и разпоредбата
на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС.
По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал
решението си по справедливост и е приел исковата претенция за претърпени
неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата
следва да бъде уважена до размер на 6 856.00 лв. и е отхвърлил иска за
разликата до предявения размер от 50 000 лева. Уважена е и претенция за
присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 07.03.2022 г. –
датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.
Съдът е оставил без разглеждане исковата претенция в частта,
в която се претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за периодите
преди 07.03.2017 г. тъй като ответната страна е направила възражение за изтекла
погасителна давност.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
На първо място, по жалбата на С.О.К. съдът намира, че първоинстанционният
съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните
по делото писмени и гласни доказателства, които са правилно ценени и анализирани.
Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и
обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за
необоснованост на оспорения съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства,
които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност
или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при
или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС,
в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното.
В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни
преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и
по-конкретно: от липсата на достатъчно жилищна площ в рамките, но за част от
посочения период в затвора Пловдив, подробно описан по-горе в настоящото
изложение. В тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния
жалбоподател, че по делото липсват доказателства, които конкретно да установят
какво е било емоционалното и психично състояние на ищеца преди постъпването му
в Затвора - Пловдив.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на
първоинстанционния съд, че липсват бездействия от страна на затворническата
администрация по отношение на дезинсекция и дератизация в помещенията,
обитавани от лишените от свобода, както и липса на санитарен възел с течаща
студена вода и достъп до топла такава,
липса на естествена вентилация.
Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е уважил
възражението на ответника за изтекла погасителна давност за периодите преди
07.03.2017 г.
Предвид изложеното, съдът намира жалбата на адв. С., като
пълномощник на С.О.К., за неоснователна.
Напълно неоснователен
е касационният довод на ГДИН, относно преценката на съда за наличие на вреди,
тъй като съобразно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е
направен обоснован и логичен извод, че поставянето на ищеца в неблагоприятни
условия като пренаселеност, само по себе си, е от естество, да причини чувства
на унижение и безпомощност. Тези условия са несъответни на минималните критерии
и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията
задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед
недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото
достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална
жилищна площ за част от периоди, а именно: - от 07.03.2017 г. до 22.12.2017 г.;
от 05.04.2019 г. до 13.05.2019 г.; от 04.06.2019 г. до 04.09.2019 г.; от
17.10.2019 г. до 03.02.2020 г.; от 13.02.2020 г. до 25.03.2020 г.; от
03.04.2020 г. до 15.04.2020 г.; от 29.05.2020 г. до 27.07.2020 г. и от
24.04.2018 г. до 25.02.2019 г., несъмнено предпоставят унизително отношение,
уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Във връзка с горното следва да се отбележи, че в случая се
касае за минимални битови условия, които следва да са налице за всички лишени от
свобода, и, които условия трябва да са такива, че да не създават предпоставки
за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода и да не създават
предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Случаят изобщо не касае
специални предпочитания на К.. ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар и в
условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишения
от свобода по чл.8 §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания
и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата на чл.8
§2 на ЕКПЧ прави изключение единствено касателно намеса на държавата,
предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и обществената
сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена,
но дори при прилагането на изключенията по §2 на чл.8 от ЕКПЧ се изисква
съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези
права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за
изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.
Неоснователно е искането на касационния жалбоподател, за
отмяна на решението в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение в
размер на 500 (петстотин) лв. Изводите на съда за размера на обезщетението,
съответстват на правилната преценка на конкретните обективно съществуващи
обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и
реалното им въздействие върху С.О.К., предвид условията на пренаселеност в
килиите, в които е пребивавал в затвора Пловдив в рамките на описаните по-горе
подробно периоди.
В заключение, размерът на така определеното от първа
инстанция обезщетение е съобразено с времевата продължителност на търпените
вреди в помещенията, в които е бил настанен К. и е в съответствие с изведената
от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените
вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението, правилно съдът е взел
предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост
е определил същото. В тази връзка съдът е изложил подробни и обосновани мотиви,
които настоящия съдебен състав ги споделя изцяло.
Предвид изложеното, съдът намира жалбата на ГДИН за
неоснователна.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е
допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат
отмяната на решението му.
Предвид претенциите на касационния
жалбоподател ГД „Изпълнение на наказанията“ – София за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение, съдът намира за необходимо да посочи, че възнаграждение в полза на ответника,
съразмерно на отхвърлената част на иска, не следва да се присъжда, предвид
разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, които се явяват специални по
отношение на чл.78 ал.3 от ГПК и чл.143 от АПК и, които не предвиждат
присъждането на такова, извън случаите на пълно отхвърляне на исковата
претенция, поради което, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава
възможност.
Ето защо,
обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в
сила.
Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, ХХIV
състав,
Р Е Ш И
:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №
55/11.01.2023 г., постановено по адм. д. № 618/2022 г. по описа на
Административен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.