№ 137
гр. Бургас , 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на единадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20212100500532 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на П. Д. Д., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Васил Априлов“ 18, ет. 3, офис 6, действаща чрез
упълномощения си процесуален представител адв. Панайот Велков, против решение №
1053 от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело № 8484/2019г. по описа на РС- Бургас, в
осъдителната му част, с която първоинстанционният съд е уважил предявените от ищеца
Н. П. ЯН., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „М.*“, бл.***, вх. *, ап. ** искове, от които
първият главен с правно основание чл. 240 от ЗЗД за осъждане на ответницата да му
заплати сумата от 500 лв. - главница, представляваща задължение по сключен помежду им
устен договор за паричен заем от 21.07.2017г., ведно със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД
върху главницата, считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й
изплащане, и по вторият, предявен при условията на евентуалност иск по чл. 59 от ЗЗД за
присъждане на сумата от 6700 лв. – главница, с която ответницата неоснователно се е
обогатила за сметка на ищеца на 31.07.2017г. ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се изразява недоволство от решението на БРС в осъдителните му части,
като се твърди, че същото е неправилно с искане за отмяната му. Въззивницата счита, че
въпреки изложените от ищеца твърдения, че основава исковете си на две основания,
районният съд е пропуснал да включи в доклада си предявените при условията на
евентуалност искове по чл. 59 от ЗЗД и да укаже на страните доказателствената тежест по
1
тези искове, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. На второ място
доколкото иска по чл. 59 от ЗЗД субсидиарен и намира приложение само в случай, че
ищецът не разполага с друга защита, се излагат съображения за недопустимост на
евентуалните искове по чл. 59 от ЗЗД при положение, че ищецът твърди и се домогва да
докаже наличието на облигационна връзка между страните. На следващо място в жалбата се
оспорва извода на съда, че показанията на разпитания св. Давидков попадат в ограничението
на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, като са изложени и подробни съображения за недоказаност на
исковете. Наведени са и оплаквания, че съдът не е съобразил и възраженията в писмения
отговор по чл. 131 от ГПК, с които при условията на евентуалност се сочи, че ако се докаже
предаване на процесната сума, то това е станало при изпълнение на нравствен дълг от
ищеца. Не са направени доказателствени искания. В съдебно заседание, въззивницата не се
явява и не изпраща представител. Моли за присъждане на разноските по делото.
Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. В съдебно заседание, въззивницата не се
явява и не изпраща представител.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК въззиваемият –ищец, чрез упълномощения му
адвокатски представител е депозирал писмен отговор, в който счита за неоснователни
изложените във въззивната жалба оплаквания и моли за потвърждаване на решението в
обжалваната му част. Сочи, че в определението си по чл. 140 от ГПК първоинстанционният
съд е докладвал предявените искове по чл. 59 от ЗЗД, както и направеното възражение за
изпълнение на нравствен дълг, като е дал надлежни указания на страните и е разпределил
доказателствената тежест правилно. Сочи, че в първото по делото съдебно заседание
страните са заявили, че нямат възражения по доклада на съда, поради което същият е обявен
за окончателен. По гореизложените съображения счита, че съдът не е допуснал процесуално
нарушение при изготвяне на доклада си. Що се касае до възраженията в жалбата за
приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК въззиваемият сочи, че направеното оплакване е
неясно и, че районният съд е посочил изрично доводите в тази връзка. По отношение
на оплакванията, че съдът не се е произнесъл по възражението й, че процесната сума
представлява изпълнение на нравствен дълг на ищеца към децата му се сочи, че това
твърдение е невярно, тъй като въззивницата не е ангажирала доказателства никакви
доказателства в подкрепа на твърденията си. Изложени са и подробни съображения за
несъгласие с доводите в жалбата досежно кредитирането от съда на свидетелските
показания. Не са направени доказателствени искания. В съдебно заседание
въззиваемият не се явява и не изпраща представител. Претендира присъждане на
разноските пред въззивната инстанция.
Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от ищеца Н. П. ЯН.
обективно съединени искове за осъждане на ответницата П. Д. Д. да му заплати сумата 7200
лева, представляваща невърнат заем, сключен в устна форма , като след уточнение се
твърди, че част от сумата от 500 лв. е дадена на ответницата 21.07.2017 г., а останалата част
от 6700лв. й е дадена на 31.07.2017 г. Връщането на заетата сума се претендира ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 03.10.2019
г. до окончателното изплащане на сумата. При условията на евентуалност, в случай, че не
се установи твърдяното договорно правоотношение, ищецът е предявил искове за осъждане
на ответницата да му заплати горепосочената сума от 7200 лв. на основание неоснователно
2
обогатяване.
С обжалваното решение № 1053 от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело №
8484/2019г. по описа на РС- Бургас, първоинстанционния съд съд е осъдил ответницата да
заплати на ищеца сумата от 500 лв. - главница, представляваща задължение по сключен
помежду им устен договор за паричен заем от 21.07.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й
изплащане, като е отхвърлил иска за връщане на сумата от 6700 лв. – претендирана на
договорно основание по сключен устен договор за заем на 31.07.2017г. и е уважил
предявения при условията на евентуалност иск за осъждане на ответницата да заплати на
ищеца сумата от 6700 лв. – главница, с която ответницата неоснователно се е обогатила за
сметка на ищеца на 31.07.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 6700 лв.,
считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й изплащане, като е
осъдил ответницата да заплати на ищеца направените в първата инстанция разноски в
размер на 978лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка
Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното решение е валиден съдебен акт, като
по отношение на допустимостта му в обжалваната част намира следното:
С първоинстанционното решение в атакуваната му част БРС е присъдил законна
лихва за забава върху главницата от 6700 лв. по уважения евентуален иск, основан на
неоснователно обогатяване, считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до
окончателното й изплащане. Това произнасяне на съда обаче е недопустимо, тъй като
такава претенция за законна лихва върху заявената евентуална претенция не е
предявена от ищеца, нито с исковата молба, нито с последващото уточнение. Това
означава, че в тази част досежно присъдената законна лихва върху главницата от 6700
лв. решението е постановено по непредявен иск, което налага неговото обезсилване в
тази част.
В останалата обжалвана част въззивният съд не установи съществуването на
основания за недопустимост на решението, като по съществото на спора, с оглед
изложените в жалбата оплаквания съдът намира следното:
Пред районния съд са били предявени три обективно съединени иска, от които
първите два главни с правно основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД, а третият - евентуален
с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В исковата молба се сочи, че по искане на
ответницата, ищецът й е предоставил в заем сумата от 7200 лв., която впоследствие е
уточнил, че е й била предадена на два пъти - на 21.07.2017г. - 500 лв., а на 31.07.2017г.
- 6700 лв. Въпреки така изложените обстоятелства и твърдения на ищеца за наличието
на възникнало с ответницата едно заемно правоотношение за сумата от общо 7200 лв.,
районният съд е приел, че всяко от плащанията обективира отделен договор за заем,
поради което е разгледал претенцията на ищеца за сумата от 7200 лв. като два иска,
единият за сумата от 500 лв., който е уважен, а другият за сумата от 6700 лв. е
отхвърлен поради липса на писмени доказателства и ограничението за доказване със
свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.
3
Тъй като предмет на обжалване е решението в БРС само в осъдителните му части,
досежно уважената част от вземането, основано на заемно правоотношение,
настоящата инстанция счита, че що се касае до сумата от 500 лв., тя представлява част
от заетата на ответницата съобразно твърдението на ищеца обща сума от 7200 лв.
Съгласно разпоредбите на чл. 240 от ЗЗД, договорът за заем е реален, поради което за
сключването му е необходимо не само съгласието на страните, но и предаване от
заемодателя на заемателя на заетата парична сума. Неформалния характер на заемното
правоотношение води до извода, че обективирането му в писмена форма е от значение само
за доказването му, когато заетата сума е на стойност над 5 000лв. предвид ограничението на
чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ от ГПК. Основавайки вземането си на едно реално каузално
правоотношение, каквото е заемния договор, в тежест на ищеца е да докаже, че процесната
сума е предадена на ответницата на твърдяното договорно основание – заем срещу
задължението да му я върне.
По делото не се твърди, нито се установява за твърдяното заемно правоотношение
между страните, помежду им да е бил съставен писмен документ. Тъй като в исковата молба
ищецът изрично е заявил, че се касае за устна уговорка с ответницата за заем на сумата от
7200 лв., независимо, че се твърди, че сумата й е била предадена на части, това не води до
възникване на две отделни облигационни правоотношения за всяка от предадените суми.
Приемайки обратното настоящата съдебна инстанция намира, че районният съд е нарушил
ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ от ГПК, приемайки, че забраната не се
отнася за предадената сума от 500 лв., независимо, че същата представлява част от общото
задължение в размер на 7200 лв. /определение № 886 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2988/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска/. В допълнение следва да се
отбележи, че дори и да не бе налице забрана по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. второ от ГПК, при
анализ на ангажираните свидетелски показания се установява, че същите доказват
единствено предаване от ищеца на ответницата на горепосочената сума от 7200 лв.,
изплатена на две части съобразно твърденията в исковата молба, но не се установява по
категоричен начин, че между страните е било постигната съгласие ответницата да върне на
ищеца предоставените й суми. В тази връзка в съдебната практика безспорно се приема, че
когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е
сторено то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй
като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от
задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства
/в т. см. този смисъл решение № 192 от 07.11.2014г. по гр.д. № 2519/2014г. на ВКС, решение
№ 524 от 28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011 г. IV г. о. на ВКС, и решение № 56 от 05.04.2017
г. по гр.д. № 2882/2016 г. на ВКС./ Въпреки доказателствената тежест, която носи и която
изрично му е указана от съда, ищецът не проведе успешно доказване на твърдяното от него
основание- заем, на което основава претенцията си за връщане на исковата сума. Това води
до неоснователност на иска, основан на заемно правоотношение за размер на уважената от
районния съд сума от 500 лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва, което налага
отмяна на решението на районния съд в тази част и постановяване на ново, с което тези
искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
4
Поради неоснователност на иска за присъждане на главното вземане от общо
7200 лв., основано на заемно правоотношение /до размера от 6700 лв. решението на
районния съд в тази част не е обжалвано и е влязло в законна сила решение, а за
останалата част в размер на 500 лв. настоящата инстанция счита претенцията за
неоснователна/, се е сбъднало условието за разглеждане в цялост на евентуалния
осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 7200 лв., претендирана на
основание неоснователно обогатяване.
По отношение на оплакванията, че районният съд е пропуснал да посочи в
доклада си правната квалификация на евентуалния иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД, като
същата е вписана едва в решението, с определението си от 12.04.2021г. въззивния съд
е изложил подробни мотиви, съобразно които се налага извод, че макар да е допуснат,
този пропуск е несъществен, тъй като по този иск съдът е докладвал точно и ясно
твърденията на ищеца и възраженията на ответника и правилно е разпределил
доказателствена тежест и подлежащите на установяване факти и обстоятелства. Затова
не е налице допуснато опорочаване правото на ответника на защита, тъй като не е
препятствала възможността съобразно указанията на районния съд и правилно
разпределената доказателствена тежестта да предприеме нужните съобразно нея
процесуални действия. Още повече, че ответницата е имала възможност съобразно
указаните й за подлежащи на доказване факти и обстоятелства да ангажира
доказателства, а и пропускът за вписване на правната квалификация на евентуалния
иск е преодолян чрез посочване на правната квалификация на този иск по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД в доклада на въззивния съд, приет от страните без възражения.
Що се касае до оплакването за недопустимост на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД,
настоящия състав намира следното:
Съгласно постановките, дадени в т. 10 от ППВС № 1 от 28.V.1979 г. иска по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право
с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в
установените от закона преклузивни или давностни срокове. В настоящата хипотеза
ищецът, излагайки твърдения за наличието на заемно правоотношение е заявил искането си
за връщане на процесната сума именно на соченото договорно основание, като при
условията на евентуалност, в случай, че първият главен иск бъде отхвърлен е поискал
присъждане на сумата на плоскостта на неоснователното обогатяване. Преценката обаче
дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл.59 от ЗЗД може да бъде извършена с
решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и
съществуването на заявеното материално право и едва тогава да прецени дали съществува
друг ред за защита./в т.см. решение № 56 от 5.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2882/2016 г., IV
г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева и определение № 399 от 30.05.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 292/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Надежда Зекова/. В
случая главният иск, основан на договорно правоотношение обаче е отхвърлен като
неоснователен, което води до извод, че вече липсва друг иск, с който ищеца да се защити по
смисъла на ППВС № 1 от 28.V.1979г. Освен това в тази връзка следва да се отбележи, че в
исковото производство ищецът е длъжен да наведе всички фактите, които са релевантни за
5
съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на вземането си, тъй като в
противен случай това негово право се преклудира и ищецът не може да предяви в нов исков
процес същото вземане, макар и на различно основание, но произтичащо от друго незаявено
материално право и фактическа обстановка. Едва тогава претенцията по чл. 59 от ЗЗД би
била недопустима, поради преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. /в т. см.
решение № 115 от 10.01.2012 г. на ВКС по т.д. № 883/2010 г., I т.о. на ВКС/
По горните съображения настоящия съдебен състав счита, че евентуалния иск по чл.
59 от ЗЗД, основан на изключващи първоначално заявеното договорно основание факти в
случая е допустим, тъй като е предявен под условие, че не бъде установена договорна връзка
между страните, което означава, че същият подлежи на разглеждане по същество само след
отхвърляне на главния иск. Предвид това и с оглед сбъдване на условието за разглеждането
му, съдът дължи произнасяне по него по същество.
Съдебната практика приема, че вземането от неоснователно обогатяване по смисъла
на чл. 59 от ЗЗД възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между
страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт и тогава по причина на
обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на
обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по
иска чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е да докаже, както своето обедняване, така и обогатяването на
ответника, също и фактите, от които произтичат обедняването и обогатяването.
В процесния случай настоящата инстанция намира, че районният съд правилно е
установил релевантните по този иск факти и обстоятелства. Приел е в съответствие с
ангажираните и безпротиворечиви гласни доказателства, че е налице предаване от ищеца на
ответника на сумата от 6700 лв. на датата 31.07.2017г. Въззивният съд счита, че от същите
доказателства свидетелстват, че ищецът е предал на ответницата на 21.07.2017г. и сумата от
500 лв. Установява се, че тези суми на обща стойност 7200 лв. са дадени от ищеца на
ответницата с цел предплащане от нея на наемната цена на жилищен имот, в който тя да
живее, за което обстоятелство свидетелстват и изявленията на страните, видно от
протоколите за разпитите им в досъдебното производство. От горното се налага извода, че
по делото се установи, че е налице разместване на блага, представляващи парични суми на
обща стойност от 7200 лв. Въпреки доказателствената тежест, която носи ответницата не е
провела доказване на възражението си, че дадената й от ответника сума от 7200 лв. е в
изпълнение на нравствен дълг към нея и децата й, като направеното в тази връзка
възражение за прихващане не е прието за разглеждане от първоинстанционния съд. При това
положение, щом като липсва доказано от ответницата каквото и да е основание за
получаване на процесната сума, настоящата съдебна инстанция напълно споделя направения
от районния съд извод, че предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява основателен.
Предвид това въззивния съд счита, че обжалваното решение на БРС досежно този иск в
уважения от районния съд размер от 6700 лв. се явява правилно и следва да бъде потвърдено
в тази част. По гореизложените съображения основателен се явява и иска за присъждане на
останалата част от получената от ответницата сума от 500 лв., с която последната се е
6
обогатила за сметка на ищеца без да има основание за това, което налага уважаване и на
този евентуален иск на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед изхода на делото разноските по делото следва да останат в тежест на
страните, така, както са направени, още повече, че по делото липсват представени
доказателства за направени от някоя от тях разноски във въззивното производство.
Що се касае до държавната такса за въззивно обжалване, от чието заплащане
въззивницата е освободена на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, същата с оглед изхода на
делото следва да остане в тежест на бюджета на съда.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА на основание чл.270, ал.3 от ГПК решение № 1053 от 27.04.2020
г., постановено по гр. дело № 8484/2019г. по описа на РС- Бургас, В ЧАСТТА
относно уважения иск по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата от 6700 лв., предявена при условията на
евентуалност на основание неоснователно обогатяване, считано от подаване на
исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й изплащане и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 1053 от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело №
8484/2019г. по описа на РС- Бургас, В ЧАСТТА по отношение на уважените искове
на основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за връщане на сумата от 500 лв. - главница,
представляваща задължение по устен договор за паричен заем от 21.07.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба -03.10.2019г. до
окончателното й изплащане, като ВМЕСТО него постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Н. П. ЯН., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „М.*“,
бл.***, вх. *, ап. ** за осъждане на П. Д. Д., ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. Бургас,
ул. „Васил Априлов“ 18, ет. 3, офис 6 да му заплати на основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД,
сумата от 500 лв. - главница, представляваща останалата част от предадена на 21.07.2017г.
в заем сума от общо 7200 лв. по сключен помежду им устен договор за паричен заем от м.
юли 2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 500 лв., считано от подаване на
исковата молба -03.10.2019г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА П. Д. Д., ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Васил
Априлов“ 18, ет. 3, офис 6 ДА ЗАПЛАТИ на Н. П. ЯН., ЕГН: **********, с адрес: гр. С.,
ж.к. „М.*“, бл.***, вх. *, ап. ** на основание чл. 59 от ЗЗД сумата от 500 лв. – главница,
получена на 31.07.2017г., с която същата неоснователно се е обогатила за сметка на ищеца.
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1053 от 27.04.2020 г., постановено по гр. дело
№ 8484/2019г. по описа на РС- Бургас, в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8