РЕШЕНИЕ
№ 13426
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Гражданско дело №
20241110100605 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени осъдителни искове от „ТЕСДО“ ЕООД, ЕИК ...,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „В. Л.“, № ..., ет. .., ап..., срещу
„ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Д.
Х.“ № ..., с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сума в общ размер от 64.69 лева, както следва:
51.26 лева, представляваща платена без основание от М. В. В. в полза на
„ВИВУС.БГ“ ЕООД такса за експресно разглеждане по Договор за кредит №
********** от 22.06.2020г., сключен с „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на
заемодател, и М. В. В., в качеството на заемополучател, които вземания са
прехвърлени в полза на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД по силата на договор за цесия от
02.06.2023 г., сключен между М. В. В., в качеството на цедент, и „ТЕСДО“
ЕООД, в качеството на цесионер, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 02.01.2024г., до окончателното изплащане на
сумата;
13.43 лева, представляваща платена без основание от М. В. В. в полза на
„ВИВУС.БГ“ ЕООД такса за експресно разглеждане по Анекс за допълнителна
сума от дата 30.06.2020г. към Договор за кредит № ********** от 22.06.2020г.,
сключен с „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на заемодател, и М. В. В., в
1
качеството на заемополучател, които вземания са прехвърлени в полза на ищеца
„ТЕСДО“ ЕООД по силата на договор за цесия от 02.06.2023 г., сключен между
М. В. В., в качеството на цедент, и „ТЕСДО“ ЕООД, в качеството на цесионер,
ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 02.01.2024г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че въз основа на Договор за цесия от 02.06.2023г. в
полза на ищеца са били прехвърлени вземания за процесните суми по Договор за
кредит № ********** от 22.06.2020г. и Анекс за допълнителна сума от дата
30.06.2020г. към Договор за кредит № ********** от 22.06.2020г., сключени с М. В. В.,
в качеството на последната на заемополучател, и ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в
качеството му на заемодател. За извършената цесия, сключена с ищеца, ответникът, в
качеството му на длъжник по процесните договори, бил уведомен с уведомление от
07.07.2023 г., връчено на 10.07.2023г. Твърди се, че в задълженията по договорите били
освен главница и възнаградителна лихва, така и такса за експресно разглеждане, като
последната била включена към погасителните вноски по договорите. Посочва се, че
съгласно Общите условия към договора за кредит, кредитополучателят има право да
поиска отпускане на допълнителен кредит/кредити до достигане на кредитния лимит
по вече отпуснат кредит, като цедентът направил искане в този смисъл и между него и
ответника бил сключен анекс за допълнителна сума, срещу която услуга
кредитополучателят дължал на ответника допълнително възнаградителна лихва и такса
за експресно разглеждане. В т. 8.1. от Общите условия, неразделна част от договора за
кредит, било предвидено право за кредитополучателя по договора за кредит да поиска
отпускане на допълнителен кредит до достигане на кредитния лимит по вече отпуснат
кредит. Цедентът М. В. В. е направила такова искане, в резултат на което на 30.06.2020
г. бил сключен между кредитополучателя и ответното дружество Анекс за
допълнителна сума към Договор за кредит № **********, по силата на който
кредитополучателят се е задължил да заплати заедно с останалите задължения по
договора за кредит и допълнителна главница, възнаградителна лихва и такса за
експресно разглеждане. По всеки един от договорите за кредит били начислявани
такси за експресно разглеждане над уговорения размер на главница - в размер на 51.26
лева по договора за кредит и в размер на 13.43 лева по анекса към него, които суми
били заплатени изцяло на 13.08.2020г. без основание от цедента, поради нищожност на
същите на основание чл. 22 от ЗПК, чл. 146 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Поддържа се,
че посочените договори за кредит и отделни техни клаузи са нищожни, поради което
са възникнали посочените вземания срещу кредитодателя за възстановяване на
получените от последния суми, които вземания са цедирани на ищцовата страна от
кредитополучателя. Процесните договори за кредит имали характеристиките на
потребителски договори, а кредитополучателят по тях имала качеството на потребител
по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като в договорите за кредит
2
били предвидени идентични клаузи. В договорите била включена допълнителна услуга
- експресно разглеждане на искането за кредит, представляваща услуга, свързана с
разглеждането на кредита, която гарантира искането за кредит да бъде разгледано и
одобрено до 15мин., която била обособена от наличието на отпуснатия кредит и без
него предоставянето й не би било възможно да бъде предоставена. Навежда се, че
договорите за кредит били нищожни на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
клаузата за заплащане на допълнителната услуга била нищожна, поради липса на
еквивалентност на насрещните престации, както и размерът на възнаграждението на
допълнителната услуга бил необосновано висок. Поддържа се, че с договорите са
нищожни, доколкото било нарушено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.
19 ЗПК, тъй като в ГПР не била включена таксата за допълнителните услуги, свързани
с договорите за кредит, макар такава фактически да е събирана от потребителя, като
грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотеза та на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор
за кредит и анекса към него следва да бъдат обявени за недействителни на основание
чл. 22 от ЗПК. Релевира се довод, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19
ЗПК ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване, така и липсва посочена методика
на формиране па ГПР по кредита, а именно кои компоненти са включени в него и как
се формира посочения в договора и анекса ГПР. Сочи се, че в нарушение на чл.19, ал.4
от ЗПК е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. второ от ЗЗД,
тъй като ако таксите за експресно разглеждане бяха включени в ГПР, стойността па
процента по договора и анекса щеше да надвиши в пъти максимално допустимия
размер съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Навежда се и довод, че процесните договори били
нищожни и поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 147 ЗЗП, тъй
като е нарушено изискването договорът и всички, свързани с него документи да са
написани по ясен и разбираем начин, доколкото и не е посочен ГПР с включване на
всички елементи при формирането му, включително такси за допълнителни услуги. В
договорите не се съдържала клауза относно правото на отказ па потребителя от тях,
както и срокът, в който това право може да бъде упражнено, така и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на
лихвения процент на ден, което е нарушение на чл. 11. ал. 1, т. 20 ЗПК. Така
формулираните клаузи водели до пълна нищожност на процесните договори и на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД същите били нищожни поради противоречие с
добрите нрави поради това, че размерът на таксата за допълнителна услуга експресно
разглеждане е необосновано висок и несъразмерен с услугата, които е предвидено да
бъде предоставена, с оглед на което е налице нееквивалентност на насрещните
престации, така и предоставянето на сумата по договора за кредит било обусловено от
3
постигането на съгласие между страните потребителят да заплати такса за експресно
разглеждане, които съставляват допълнителни приходи за кредитополучателя. В
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорите липсвало посочване и на ГЛП,
както и условията за прилагането му, така и липсвало уточнение дали се начислява
върху целия кредит или върху остатъчната част от главницата, а уговореният такъв
надхвърлял четири пъти размера на законната лихва. Поддържа се, че обвързването на
възможността за отпускане на кредит с клауза, уреждаща уговореното
възнаграждение, на практика прехвърляло върху кредитополучателя финансовата
тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, което било в
противоречие с правилата на Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета относно
договорите за потребителски кредит. Релевира се възражение за нищожност на
отделни клаузи от процесните договори. Поддържа се, че клаузата, предвиждаща
дължимост на такса за експресно разглеждане, била нищожна поради противоречие
със закона, респ. неговото заобикаляне, на основание чл. 26, ал., пр. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК. Поддържа се, че
било налице основание за нищожност на чл. 15.4 от Общите условия и тарифата към
тях, които противоречали на изискването на чл. 33 от ЗПК, тъй като предвиждали при
забава на длъжника същият да дължи освен законна лихва за забава, също и всички
разходи, направени от кредитора за събиране на вземането. С оглед изложеното, се
поддържа, че за кредитополучателя било налице единствено задължение да върне на
ответника предоставената от него в заем сума по процесните договори, а с
надплатените над този размер ответното дружество се е обогатило, тъй като сумите са
му заплатени без основание. Искането към съда е исковете да бъдат уважени.
Претендират се разноски. Представят се доказателства под опис.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„ВИВУС.БГ“ ЕООД, в който се оспорват предявените искове. Релевира се възражение
за нередовност на исковата молба. Оспорва се ищецът да е придобил процесните
вземания при твърденията, че приложеният договор за цесия и уведомлението не
съдържали конкретизация по вид, размер и основание на придобитите вземания.
Оспорва се процесният договор за цесия да е валидно сключен, както и да е надлежно
уведомен за твърдяното прехвърляне на процесните вземания в полза на ищеца.
Поддържа се, че договора за цесия е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради
невъзможен предмет, с оглед липсата на индивидуализация на вземането, предмет на
всеки от договорите, по вид и основание за плащане. Навеждат се и доводи, че
договорът за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД - поради липса на
съгласие, доколкото волята на страните относно възмездния характер на договора не
била ясна и недвусмислена, така и поради обстоятелството, че клаузите на чл. 3 и чл. 4
от договора предвиждали липса на еквивалентност на престациите. Вземанията,
4
предмет на договора за цесия, не били надлежно индивидуализирани, като тяхната
неопределяемост водела до нищожност на целия договор за цесия поради липса на
предмет на основание чл. 26, ал. 2, пр.1 от ЗЗД. Процесният договор за цесия бил
нищожен и поради противоречието му със закона и като накърняващ добрите нрави,
така и поради обстоятелството, че цесионерът еднолично можел да направи
договорите възмездни или не, в зависимост от поведението си, на което потребителят-
цедент, не може да окаже въздействие, както и било налице нищожност на договорите
поради накърняване на добрите нрави. С оглед липсата на изразена воля за дарение,
спрямо договора за вземания от финансови институции приложение по аналогия
намирали правилата относно договора за продажба, а поради липсата на съществен
елемент от съдържанието на договора, същият бил нищожен поради противоречие със
закона - относно правилата, уреждащи договорите за прехвърляне на вземания, както и
поради липса на съгласие относно вземанията, които се прехвърлят. Липсвала и ясно
изразена воля дали вземанията се прехвърлят или се възлагат за събиране, поради
което предметът на договора за цесия не бил ясно определен, което обуславяло
нищожност на целия договор. Оспорва се процесния договор за кредит да съдържа
нищожни клаузи. В тази връзка се сочи, че прилаганите от ответника общи условия по
договорите за кредит са предмет на предварително одобрение и съгласуване от КЗП,
като оспорва да са налице сочените от ищеца основания за нищожност на договора,
както и не било налице основание и задължения за плащане на претендираните от
ищеца суми като получени без правно основание. Искането към съда е предявените
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. Правят се доказателствени
искания.
Софийският районен съд, при преценка на материалите по делото, установи
следното от фактическа страна:
По делото са представени следните договори за кредит и за прехвърляне на
вземания, от които се установява:
1.
1. Между М. В. В. като заемополучател и „4финанс“ ЕООД /към момента и
според служебно извършена справка в ТР дружеството е с наименование
„ВИВУС.БГ“ ЕООД/ като заемодател са сключени два договора за кредит,
които валидно са обвързали страните, а именно:
договор за паричен заем № **********/22.06.2020г., по силата на който
дружеството е предоставило на заемополучателя парична сума в размер на 200.00
лева срещу насрещното му задължение да върне същата в срок до 30 дни, дата на
връщане – 22.07.2020, както и да заплати възнаградителна лихва в размер на
40.94% и ГПР 49.6%. Предвидено е, че кредитополучателят дължи такса за
експресно разглеждане в размер на 51.26 лева, като общо дължимата сума била
257.99 лева.
5
Анекс за допълнителна сума от 30.06.2020г. към договор за паричен заем №
**********/22.06.2020г., по силата на който дружеството е предоставило на
заемополучателя допълнителна парична сума в размер на 100.00 лева срещу
насрещното му задължение да върне общата сума по кредита в размер на 300.00
лева на 22.07.2020г., както и да заплати възнаградителна лихва в размер на
40.94% и ГПР 49.7%. Предвидено е, че кредитополучателят дължи такса за
експресно разглеждане в размер на 13.43 лева, като общо дължимата сума била
373.88 лева.
Видно е от представените разписки л.33 и страните не спорят, че заемополучателят
М. В. В. е погасила изцяло задълженията си към „4финанс“ ЕООД /към момента и
според служебно извършена справка в ТР дружеството е с наименование „ВИВУС.БГ“
ЕООД/, заплащайки сума от 403.12 лева на 13.08.2020г. с основание “номер на кредита
**********“.
С договор за цесия № 1205 от 02.06.2023г. М. В. В. е прехвърлил на ищеца –
„Тесдо“ ЕООД, вземанията си по описаните по горе договор и анекс към него,
сключени с „4финанс“ ЕООД /към момента и според служебно извършена справка в
ТР дружеството е с наименование „ВИВУС.БГ“ ЕООД/, в общ размер на 64.69 лева,
или 51.26 лева платена без основание сума по договор за паричен заем №
**********/22.06.2020г. и 13.43 лева платена без основание сума по Анекс за
допълнителна сума от 30.06.2020г. към договор за паричен заем №
**********/22.06.2020г. С договора са прехвърлени и други вземания, които не са
предмет на делото. Уговорена е цена, равняваща се на 51% от размера на придобитите
вземания, дължима в седемдневен срок от плащането на длъжника. В договора за
прехвърляне на вземания са описани страните между които се сключва, размера на
вземането, което се прехвърля, основанието от което произтича. С клауза от договора
цедентът е потвърдил извършеното прехвърляне и е уговорен начина на съобщаването
му, като самия договора съдържа пълномощно от цедента в полза на цесионера, по
силата на което последният имал право да уведоми длъжника по цедираните вземания
относно настъпилото частно правоприемство. Приложено е уведомление от „Тесдо“
ЕООД до „ВИВУС.БГ“ ЕООД за извършената цесия, като има данни, че същото е било
връчено на адресата преди завеждане на производството – на 10.07.2023г., но същото е
част от книжата по делото като приложение към исковата молба, връчено на
насрещната страна по реда на чл. 131 ГПК.
Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и
доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните
правни изводи:
По осъдителните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже факта на плащане на всяка една от процесните суми /т.е. в тежест
6
на ищеца е да докаже, че всеки един от заемополучателите по посочените в исковата
молба договори за потребителски кредит е извършил плащане на твърдените в
исковата молба суми по посочените от ищеца договор за потребителски кредит,
сключени между посочените в исковата молба физически лица и ответното дружество/,
както и че по силата на твърдените в исковата молба договори за цесии,
заемополучателите по процесните договори за потребителски кредит са прехвърлили в
полза на ищеца вземанията си ответното дружество, представляващи получени без
основание суми от ответното дружество по договори за потребителски кредити
/индивидуализирани в определението по чл. 140 ГПК/. При установяване на горните
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже основанието за задържането на
процесните суми, както и наведените правопогасяващи и правоизключващи
възражения.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание
или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно
от законовия текст в него са уредени три различни специални фактически състава на
неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения
по българската гражданскоправна система. При първия фактически състав се касае за
получаване на имуществена облага при начална липса на правно основание, разбирано
като валидно правно задължение. Вторият фактически състав визира получаване на
престация с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде
осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в този
смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи
реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването,
което важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл.
59 ЗЗД. Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл.
55, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е да докаже факта на плащане, а в тежест на
ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържането – сумата,
предмет на процесната искова претенция е получена на валидно правно основание.
От събраните в производството писмени доказателства се установява и страните
не спорят, че между ответното дружество и лицето М. В. В. са сключени договори за
потребителски кредит /заем/, описани по-горе, по които заемната сума е предадена на
заемополучателя.
Сключеният между „4финанс“ ЕООД /към момента и според служебно извършена
справка в ТР дружеството е с наименование „ВИВУС.БГ“ ЕООД/ и М. В. В. договор е
такъв за паричен заем. Договора съдържа някои от съществените елементи – размер на
заема и валута, в която се предоставя, срок на издължаване, погасителен план
(инкорпориран в самия договор), възнаградителна лихва, както и постигнато между
страните съгласие за начисляване на такса за експресно разглеждане. Договорът
съдържа минимално изискуемото съдържание за потребителски договор по ЗПК и
7
валидно обвързва страните по него. Лицето, предоставило заемната сума, е финансова
институция, която може да предоставя в заем парични средства /така чл. 3 ЗКИ/.
Лиценз за банкова дейност не е необходим, защото заемодателят е финансова
институция, а не банкова. При все това, заемодателят е вписан в публичния регистър,
поддържан от БНБ по силата на чл. 3а ЗКИ.
Установено е също, че към датата на депозиране на исковата молба, носител на
вземанията по договора е ищеца. Уведомлението за цесията по отношение на договора
и анекса е било осъществено преди подаване на исковата молба, а и с връчване на
книжата по делото, което е признат способ за валидно известяване на цесията на
длъжника, съгласно непротиворечивата практика на съдилищата по този въпрос,
обективирана в множество актове (така и в Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК). По този начин, изпълнена се явява и разпоредбата на
чл.99, ал.4 ЗЗД, съгласно която прехвърлянето на вземане има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор, като практиката приема еднозначно, че това съобщаване може да се изпълни
и от цесионера, ако е бил упълномощен за това от цедента, както е в настоящия случай
(така и в Решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.№ 5759/2014г. на ВКС, III ГО). Т.е.
цесията е породила своето действие по отношение на ответника в производството. В
договора за цесия в пълнота са описани страните по тях и техния предмет, като
вземанията са индивидуализирани в достатъчна степен – по размер и договор за
паричен заем с номер, въз основа на който са платени. По изложените мотиви остават
несподелени възраженията на ответника в този смисъл. За неоснователни се приемат и
възраженията, че договора за цесия е нищожен. Договорът за цесия има за предмет
вземане, който предмет е възможен по смисъла на закона и има индивидуализация в
това отношение. Ясна е волята на страните и е налице възмездност на престациите,
като нейното изпълнение или не, т.е. дали ще се плати по договора, не го прави
нищожен. Освен това, законът не предвижда изрично, че договора за цесия следва да
бъде възмезден, напротив – това условие е оставено на свободата на договаряне между
страните. Именно по тази причина е ирелеватно дали престациите са еквиваленти.
Процесният договор за цесия не е нищожен и поради противоречие със закона и като
накърняващ добрите нрави. Порокът противоречие със закона се състои в нарушаване
на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на
сделката с правилото на закона. В настоящия случай, сделката не нарушава
императивна правна норма, напротив – законът позволява прехвърлянето на вземания.
От съдържанието на договора също не може да се извлече противоречие със закона,
тъй като съдържанието на договора е типично като всеки договор за цесия. Договорът
не е нищожен и поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
8
(чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването
им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи
е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност произтичат от характера на договора и принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент.
Съдебният състав споделя изложените в отговора на исковата молба принципни
разбирания относно категорията „добри нрави“ и тяхното нарушение. Така изложени
обаче, не могат да се пренесат директно към настоящия случай и да обусловят
нищожност на договора на това основание. Внимателният прочит на договора дава
основание да се приеме, че има две насрещни престации, каквото изискване в
принципен план в закона за този вид договори не се изисква. Престациите не се
различават една от друга значително по своя размер, за който приложение намира
свободата на договаряне. Обстоятелството, че договорът е сключен от физическо лице
– от една страна, и дружество-търговец, от друга, също не обуславя изначално
недобросъвестно поведение, нито уговорките в договора позволяват да се застъпи
обратното становище. Това е така, защото плащането под отлагателно условие е
клауза, позволена от закона, а приспадането от цената държи сметка за съществуването
на вземането и отговорността на цедента, в който смисъл е текстът на чл. 100 ЗЗД.
Обстоятелството, че страна по договора е търговец, който рекламира своята дейност и
има практика в събирането на вземания по този начин, също не нарушава закона, след
като дейността на ищеца е различна по предмет, вписан в ТР, и по своето естество не е
тъждествена с кредитиране, респ. не изисква разрешение и/или лицензионен режим.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.
10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на
посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на
икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за
тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания,
дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
9
ВКС/.
При извършената проверка относно действителността на сключения между
страните договор и на клаузи от него, съдът констатира следното:
Представените договори за потребителски кредит съдържат недействителни клаузи
– тази за такса за бързо разглеждане като противоречащи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Клаузите, предвиждащи такса за бързо разглеждане са свързани с начисляване на
суми за разходи по покриване на дейности, свързани с отчет на договорите, което е
задължение на кредитора да положи грижата на добрия търговец при водене на делата
си и начисляването на допълнителна такса за това, вкл. при допуснато просрочие по
дълга, поради което същите са в нарушение на добрите нрави и водят до скрито
оскъпяване на заема, поради което заявеното вземане, като основано на нищожна
клауза, не се присъжда. Ето защо клаузите противоречат на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На следващо място следа да се съобрази дали правилно е посечен ГПР в
договорите, тъй като при посочен по – нисък процент на годишните разходи от
реалния също е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните
права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за
цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са
справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на
европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от
правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на
съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на
съответното общностно право – вж. решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-
14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40
от решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от решение от 24.01.2012 г.,
Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред.
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48,
които гласят следното: „(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със
себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да
включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)], приложим за кредита
10
и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […] (20) Общите
разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални разходи. […] Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж)
„общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г.,
в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички
разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които
са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е
длъжен да заплати на кредитора. Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 –
Словакия, предвижда, че Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с
Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че
позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират
във вътрешното право чл.4 от последната директива и предвиждат, че непосочване на
ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен
от лихви и разноски. ГПР е уреден свръх повелителни норми на закона – чл.19, ал. 4
ГПК, поради което съдът следи служебно за нейното спазване.
В обобщение, в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна.
При цялостния анализ на договорите за кредит е видно, че сключването им и
получаването на сумата по кредита е било обвързано от задължението за заплащане на
такса за бързо разглеждане. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за
гаранция следва да се включи в общия размер на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
11
настоящия случай ГПР по процесните договори за потребителски кредити са около
максимално допустимия размер – в диапазона между 49.6%, а с включена такса за
бързо разглеждане ГПР по всеки един от договорите за потребителски кредит,
изчислен от съда, далеч надхвърля максимално предвидения от законодателя размер
/съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК/ и възлиза на 2658.6010%.
Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема,
че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48,
от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.
Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за
прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за
кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него
задължения /вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C‑264/02,
EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело
С-42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да
гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни
процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да
може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви
задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за
кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан
начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно
обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе
информирано решение услугите на коя да избере.
Анализа на представените договори за потребителски кредит, съобразявайки
изложената съдебна практика, позволяват да се заключи, че в тях се съдържа
единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в
съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на
потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална
санкция.
В договорите за потребителски кредит са посочени: размер на кредита, общо
дължимите суми от потребителя, годишния процент на разходите, който по размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва разходите за допълнителните услуги по
кредита, както се посочи по-горе. В тази връзка следва да се посочи, че съдът не е
лишен да контролира евентуално неравноправния характер при определянето на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница, в каквато
насока са разясненията, дадени в т. 57 от решение по дело C-779/18 на Съда на ЕС, а в
12
същия смисъл е също Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14 – вж. § 87-89-
формалното посочване на ГПР в договорите не освобождава съда от проверка на
действителния размер на ГПР по процесните договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
Предвид изложеното, съдът намира, че в ГПР не е включена като разход
дължимата сума за такса за бързо разглеждане. Въз основа ангажираните
доказателства съдът приема, че уговорената такса за бързо разглеждане представлява
разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за
кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба
на § 1, т. 1 ДР ЗПК и от начина, по който тази клауза е уговорена между страните. При
цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване и
получаването от ищцата на сумата по кредита е било обвързано с очакване от страна
на кредитора, че ще получи таксата. Изложеното дава основание да се приеме, че
предоставянето на кредита в случая е резултат от преценката на кредитора, че наред с
уговорената възнаградителна лихва той ще получи и такса за бързо разглеждане, респ.
последната има значението на "скрита възнаградителна лихва", която обаче не е
включена в посочения в договора годишен процент на разходите. Установява се от
заключението по ССчЕ, че при включването на неустойката в годишния процент на
разходите е налице нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че не може да надхвърля 50 % от взетата сума по
кредита. В настоящия случай привидно годишният процент на разходите по договора е
13
в рамките на максимално допустимия размер, но при съпоставка между размера на
отпуснатия кредит и размера на възнаградителната лихва и таксата е очевидно, че
годишният процент на разходите надхвърля 50 % от главницата. Следователно в
случая е нарушено изискването в годишния процент на разходите по ясен и разбираем
за потребителя начин да са включени всички разходи, които той ще направи и които са
пряко свързани с кредитното правоотношение.
Изложените по-горе изводи относно формирането на ГПР дават основание да се
заключи, че представените договори за кредит са и изцяло недействителни по смисъла
на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в относимата редакция/.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните
й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на възнаградителната лихва и определянето
на годишния процент на разходите по кредита не могат да бъдат заместени по право от
повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил
сключен, ако в него не са включени такива клаузи, като се изхожда от възмездния
характер на договора и от обстоятелството, че включването на такива клаузи е
въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Следователно
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима в случая и нищожността на
посочените клаузи от процесния договор обуславя недействителност на целия договор
поради противоречие с конкретни императивни разпоредби на ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на обстоятелството, че сумите по процесните договори са
заплатени, в това число главница, лихва и такса за бързо разглеждане, както и че няма
извършени плащания на вземането от ответника, то предявеният иск се явява
основателен. Задължението по договорите възлиза общо на 373.88 лева, от които
главница 300.00 лева, такса за бързо разглеждане в размер на 64.69 лева и договорна
лихва в размер на 9,19 лева, като платена от заемополучателя е сума в размер на 403.12
лева, т.е. сума, покриваща главницата, лихвата и таксите. След като обаче договорът е
нищожен на посоченото по-горе основание – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в
относимата редакция/, то платеното над главницата се явява недължимо и подлежи на
връщане. След като се претендира сумата за платени такси за бързо разглеждане, то
съдът е обвързан от поисканото и следва да уважи исковете в цялост.
По разноските
14
При този изход на спора по делото разноските се разпределят по правилата на чл.
78, ал. 1 ГПК.
Право на разноски има ищецът, каквито своевременно е поискал и възлизат в
размер на 200.00 лева, от които 100.00 лева държавна такса и 100.00 лева
юрисконсултско възнаграждение, определено в минимален размер съгласно чл. 25, ал.
1 НЗПП. Страната в производството е била представлявана от юрисконсулт, който е
изготвил исковата молба, а уточнителната молба е изготвена от адвокат, участието на
който се изчерпва с това процесуално действие. В проведеното открито съдебно
заседание адвокатът не се е явил. Същевременно, по делото е представен платежен
документ за платено адвокатско възнаграждение, без обаче да има договор за правна
защита и съдействие. Съобразявайки, че адвокатът не е изготвил исковата молба,
която е изготвена от юрисконсулт, не се е явил на съдебното заседание, както и
материалния интерес по делото, непозволяващ да се допуска злоупотреба с права,
изразяващи се в начисляване на разноски в по-голям размер от цената на иска и
липсата на правна и фактическа сложност по делото и необвързаността на съда с
минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно практиката на СЕС по
дело С-438/2022, съдът намира, че се дължат разноски за юрисконсулт в размер на
100.00 лева. Дори да се дължаха разноски за адвокатско възнаграждение, то по
изложените по-горе мотиви, същото би било също в този размер.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско
-ти
отделение, 55 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., ДА ЗАПЛАТИ на „Тесдо“ ЕООД, ЕИК: ...,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следните суми:
51.26 лева, представляваща платена без основание от М. В. В. в полза на
„ВИВУС.БГ“ ЕООД такса за експресно разглеждане по Договор за кредит №
********** от 22.06.2020г., сключен с „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на
заемодател, и М. В. В., в качеството на заемополучател, които вземания са
прехвърлени в полза на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД по силата на договор за цесия от
02.06.2023 г., сключен между М. В. В., в качеството на цедент, и „ТЕСДО“
ЕООД, в качеството на цесионер, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 02.01.2024г., до окончателното изплащане на
сумата;
13.43 лева, представляваща платена без основание от М. В. В. в полза на
„ВИВУС.БГ“ ЕООД такса за експресно разглеждане по Анекс за допълнителна
сума от дата 30.06.2020г. към Договор за кредит № ********** от 22.06.2020г.,
15
сключен с „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на заемодател, и М. В. В., в
качеството на заемополучател, които вземания са прехвърлени в полза на ищеца
„ТЕСДО“ ЕООД по силата на договор за цесия от 02.06.2023 г., сключен между
М. В. В., в качеството на цедент, и „ТЕСДО“ ЕООД, в качеството на цесионер,
ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 02.01.2024г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК ..., ДА
ЗАПЛАТИ на „Тесдо“ ЕООД, ЕИК:..., сумата от 200.00 лева – направени в
настоящото производство разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16