РЕШЕНИЕ
№221/24.1.2020г.
гр. Пловдив, 24.01.2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, ХХV състав в публично заседание на четиринадесети
януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при
секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА, като
разгледа докладваното от Председателя адм.
дело № 2000 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 215 от Закона за устройство на територията ЗУТ), във връзка с
чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).
Образувано е по жалба на „Алфа маркетинг“
ЕООД, ЕИК *********, представлявано от управителя Р.И.У., против Отказ, обективиран в писмо изх. № 6-7000-553(1) от 30.05.2019г. на Главния Архитект на район „Тракия”
при Община Пловдив за издаване на
удостоверение за търпимост на строежи-сгради с идентификатори ******, ***, ***,
***.
Жалбоподателят моли
да се отмени отказа като неправилен и незаконосъобразен. Излагат съображения,
че са налице предпоставките за признаване на търпимост, а именно собственик е
на имотите,в които се намират сградите, представен е АДС 224 от 24.07.1987г. на
Шести РНС Пловдив. Твърди,че аргументите на административния орган за отказа, а
именно,че в отменените планове на р-н „Тракия“ сградите не са отразени, по
действащия ПУП-ПРЗ не се запазват заради предвиждания за обществени
мероприятия, са неправилни. Твърди сградите да са били собственост на държавна
фирма,като преди 1995г. са действали други правила. Позовава се на § 6 от ПЗР
на Наредба № 2 от 31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в
РБ. Претендира разноски.
Ответникът Главен архитект на район „Тракия“,
община Пловдив, чрез процесуалния си представител З., директор на Дирекция
„АПИО и УС“, оспорва жалбата. Твърди, че заявените за издаване на удостоверение
за търпимост сгради не съвпадат с тези по акта за държавна собственост, който
се отнася за съвсем други имоти. Претендира разноски.
Съдът, като разгледа становищата и
възраженията на страните по делото и след преценка на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
Обжалваният отказ е обективиран с писмо от
30.05.2019г. Същото е изпратено по пощата, видно от приложения
пощенски плик с дата на връщане 26.06.2019г. без отбелязана дата на получаване.
Жалбата е подадена чрез административния орган на 28.06.2019г. Доколкото няма данни
за датата на получаване и самото връчване не е удостоверено като момент, а
липсват възражения за срочността на оспорването, съдът приема, че срокът по
чл.215 ал.4 от ЗУТ е спазен.
Жалбоподателят, като заявител на искането
за издаване на удостоверение за търпимост е лице с активна процесуална
легитимация.
Актът е от категорията на обжалваемите по
реда на чл. 215 ал.1 вр. чл. 214,т.2 от ЗУТ, поради което съдът
намира жалбата за допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Началото на спорното административно
производство е сложено със заявление за издаване на удостоверение за търпимост
вх. № 6-7000-553/10.05.2019г. подадено от жалбоподателя.
Заявителят е поискал издаване на
удостоверение за търпимост относно четири сгради, описани по идентификатор,стар
идентификатор, административен адрес, площ, етажи и предназначение.
За да постанови оспорвания отказ, ответния
административен орган се е мотивирал с това, че няма доказателства за периода
на изграждане на сградите, същите не са отразени в предходния ПУП-ПР, одобрен
със заповед № 523/30.06.1973г. и одобрен със Заповед № ОА-339/17.03.1998г., а
по действащия ПУП-ПРЗ, одобрен със Заповед № 14 ОА 3013/20.11.2014г. сградите
са отразени без запазване.
В хода на съдебното
производство,процесуалният представител на ответника прави възражение и за
липса на идентичност между заявените сгради и тези,отразени в констативния
нотариален акт на заявителя,представен със заявлението.
Мотивите на административния орган са
непълни, неточни и необосновани, но с оглед доказателствената
тежест в съдебното производство, като краен резултат оспорваният отказ е
правилен и не са налице основания за неговата отмяна.
Това е така, доколкото и пред съда
жалбоподателят не успя да проведе доказване,при което да установи наличието на
предпоставките по § 16 от ПР на ЗУТ за търпимост на процесните
сгради.
Това, което подлежи на преценка при
постъпването на искане за издаване на удостоверение за търпимост са изрично и
изчерпателно посочените в разпоредбите на закона - § 16, § 127 от ПЗР на ЗУТ
предпоставки, а именно моментът на
изграждане на строежа, липсата на строителни книжа и допустимостта на същия спрямо действащите към момента на извършването
подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите по време на
извършването и към момента на постъпване на искането, както и проверка на
това дали заявителят все пак е извършител, респ. собственик на въпросния
строеж. За последното административният орган не е поставил под съмнение правата
на заявителя, който към заявлението си е представил нотариален акт,
постановления за възлагане на недвижими имоти на ЧСИ и скици от
СГКК-Пловдив,видно от които същият е вписан в ККи КР
като собственик на сградите. Предишният собственик, чийто частен правоприемник
се явява жалбоподателя, се е легитимирал с договор за приватизационна продажба
в производството по издаване на констативния нотариален акт. Последният е
преобразувано държавно предприятие. Според чл. 17а от отменения Закон за
преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (отменен с § 12
от преходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизация и
следприватизационен контрол, обн., ДВ, бр. 28 от
19.03.2002 г.) при преобразуването на държавни предприятия в еднолични търговски
дружества с държавно имущество, имуществото, предоставено за стопанисване или
управление на тези предприятия, с акта на преобразуването се предоставя в
собственост на новите дружества, освен ако в този акт не е предвидено друго. Да
е предвидено друго данни няма, а и в рамките на нотариалното производство е
било представено извлечение от инвентарна книга на ДМА, което е индиция за факта на предоставяне на сградите в собственост
на преобразуваното дружество, праводател на
жалбоподателя. Очевидно сградите са били
заприходени в баланса на приватизиращото се еднолично
търговско дружество, на чийто правоприемник преди това са били предоставени за
стопанисване и управление като държавна собственост, видно от акта за държавна
собственост. Извършените в акта за
държавна собственост отбелязвания за предоставяне правото на оперативно
управление и стопанисване и за последващо включване
на имуществото в капитала на търговско дружество при преобразуване на
държавното предприятие, извършени от длъжностно лице в кръга на правомощията
му, се ползуват с доказателствена
сила до установяване на противното. Актът за държавна собственост е официален
документ. Няма данни да е бил оспорван. От тук и с оглед представените
постановления за възлагане при проведена публична продан,представляващи деривативно основание за придобиване на правото на собственост,
жалбоподателят се е легитимирал като собственик на процесните
сгради. Всъщност, административният орган не е изразил мотиви за обратното,нито
е оспорил това.
Направеното възражение за липса на
идентичност между сградите по заявлението и тези по АДС първо е недопустимо,
тъй като се прави едва в настоящото производство с опит да се домотивира обжалвания отказ, второ е и необосновано. Видно
от заключението на вещото лице инж.Р. по допуснатата по делото
съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено
и неоспорено от страните, процесните четири сгради са
идентични с три от описаните в АДС № 224/24.07.1987г.
Относно моментът на построяване на сградите,
ответникът се е задоволил да отрази без конкретни мотиви, че нямало документи
за периода на изграждане на сградите.
Но от представените към заявлението
доказателства е видно,че такъв най-ранен момент има и той е отразен в акта за
държавна собственост № 224/24.07.1987г. или поне би трябвало да се приеме, че
към 1987г. сградите са съществували, след като са предоставени за управление на
Окръжен пътен комбинат- Пловдив.
Независимо от горното, така и не се установи,
тези сгради да са допустим строеж спрямо действащите към вероятния момента на
извършването им подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите
по време на извършването или към настоящия момент.
И това е така независимо от факта на
актуването им като държавен имот, както и от факта, че са били вещи, включени в
предмета на приватизационна сделка. Акта за държавна собственост не е документ,
който да обосновава законност или търпимост на строежите. Съгласно чл. 19 от
Закона за собствеността правото на собственост върху държавни недвижими имоти
може да се установява и с документ, издаден въз основа на книгите, които се
водят за тези имоти, а именно това са актовете за държавна собственост на
недвижими имот. Към момента на съставяне на АДС № 224/24.07.1987г. е действала
Наредбата за държавните имоти, която предписва реда за актуване, отчитане и
отписване на държавни недвижими имоти. Нормата на чл. 81 от НДИ предвижда
задължение за държавните организации да уведомяват службите "Държавни
имоти" за новопридобити и или новопостроени
сгради в едномесечен срок от приемането им, за да бъдат актувани. Когато
службите "Държавни имоти" установят, че новопридобити
недвижими имоти или новопостроени сгради не са актувани, изискват необходимите
сведения от държавните организации, в чието стопанисване и управление се
намират имотите, и извършват актуването. И в двете алинеи на чл. 81 от НДИ не е
разписано задължение за службите "Държавни имоти" да проверяват дали
имотите са приети или не,дали разполагат със строителни книжа или не. Факта на
приемане е правно релевантен единствено за срока, в който държавните
организации, стопанисващи имотите, следва да уведомят службите, компетентни да
съставят актове. Следователно акта за държавна собственост няма доказателствено значение да установява приемане на строежа
или съответствие на същия с действащите планове, а оттам и извод за законността
му. Акта за държавна собственост като официален документ има доказателствено значение предписано му от чл. 179, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК и съставяла доказателство, че имот с описаните
от длъжностните лица характеристики е държавна собственост до установяване на
противното. Няма законова презумпция, че всичко построено с държавни средства е
законен строеж, нито забрана да се съставя акт за държавна собственост за
незаконно изградени строежи. Не следва да се пропуска и правилото на чл. 77,
ал.3 във връзка с чл. 81 от НДИ да се актуват и всички сгради извън плановете
за застрояване и регулация на населените места.
Така, щом НДИ и ЗС към момента на съставянето
на въпросния АДС предвиждат единствено, че с акт за държавна собственост,
съставен по съответния ред, може да се установява правото на собственост на
държавата върху недвижими имоти, съдът не може да прави други изводи по фактите
въз основа на това писмено доказателство по делото, а още по-малко,че след като
са актувани,то сградите са съответни на действащите планове и на правилата и
нормативите.
Разпоредбата на чл. 108, ал.1 ППЗТСУ действаща
от 1973 г. до 1996 г. дава възможност извън строителните граници на населените
места да се извършат строежи на учреждения, стопански
и обществени организации за задоволяване на специфични нужди на народното
стопанство съгласно строителните правила, норми и нормативи. Строежите се
разрешават въз основа на строително решение, съобразно съответните териториално-устройствени планове и действащите разпоредби
по проектирането и строителството. Нормата на чл. 224 от ППЗТСУ от 1973 г. до
промяната й през 1996 г. изисква строежите на държавата да се разрешават от
органите на народните съвети. Тоест, акта за държавна собственост не е доказателство
нито за законност на строежа,нито за съответствието му с действащите подробни
градоустройствени планове.
Отделно от това, независимо, че
неотразяването на сградите в предходните ПУП-ПР не означава автоматично тяхното
несъответствие с плановете, както очевидно смята ответната страна в мотивите
си, изложени в оспорвания отказ, в рамките на настоящото производство не се
установи именно съответствието с поне един предходен план или с правилата и
нормативите към настоящия момент.
Според констатациите в
съдебно-техническата експертиза, една от процесните
сгради с идентификатор ***е отразена към 1977г. в плана одобрен със Заповед №
523/30.06.1973г. Останалите три сгради са отразени в кадастралната основа на
плана от 1998г.
Към настоящия момент и четирите сгради са
недопустими според предвижданията на действащия застроителен
и действащия регулационен план. В този смисъл са изложени подробно констатации
в т.4 от заключението на вещото лице за това,че сградите попадат в терен без
режим на застрояване. Сгради ***и *** попадат в отреждане за улица, сграда ***
попада в отреждане за УПИ ***-зеленина,а сграда ******
попада в УПИ IV-обществено обслужващи дейности с предвидено
застрояване без запазване на съществуващото.
Не се установява допустимост на сградите и
по разпоредбите и според плановете, действащи към момента на изграждането им. Според
вещото лице строежи от вида на процесните са се разрешавали по отделен правилник, издаван
от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството,като са
се изработвали генерални планове на цялата площадка на държавното предприятие, като
вероятно сградите, построени през 1948г. с идентификатори ***, ***и ***са били
допустими по нормите и правилата към 1948г. Същото касае и другата сграда с
идентификатор ***. И тук се явява основното несъответствие, поради което, дори
и да се приеме,че е имало генерален план за площадката на държавното
предприятие, какъвто не можа да се събере като доказателствено
средство по делото, според който да се е предвиждало изграждане на сгради като процесните, то пак няма да е налице допустимост по смисъла
на § 16 от ДР на ЗУТ, защото се установява,че
всъщност сградите изобщо не попадат в очертанията на отредения за държавното
предприятие имот. Така, според първия регулационен план за територията,
одобрен със Заповед № № 523/30.06.1973г., на мястото на имота с идентификатор ******
няма отреден УПИ,а теренът е вписан като „разсадник“. На мястото на другите два
имота, в които се намират сградите с идентификатор ***и ***в кадастъра е
отразена улица без отреждане. Със Заповед № 403/16.12.1977г. е одобрено
изменение на регулацията с отреждане за складово-ремонтна база на Окръжно пътно
управление по плана на ЖР“Тракия“-гр.Пловдив. Парцелът е определен като 25
дка,точно колкото и по акта за държавна собственост от 1987г. Границите на
отредения парцел съответстват приблизително на сегашните ПИ ****** и ПИ ******,
очертани на приложение № 2 от експертното заключение с розов цвят. Видно е, че
и трите сгради-отбелязани с очертания в червен цвят на същото приложение,
попадат извън очертанията на този отреден за Окръжно пътно управление парцел.
Следователно, дори и да е имало предвиждания касателно
площадката на държавното предприятие,те няма как да са включвали и процесните сгради или поне не се установява да е така.
Иначе, по отношение на терена,върху който
фактически попадат сградите се установява,че до 1973г. територията е била
неурбанизирана, след това,каза се, сградите попадат в означени съществуващи
улици и терен „разсадник“.
С оглед на изложеното, съдът намира, че не
се установяват предпоставките за признаване статут на търпимост на процесните сгради, поради което и правилно е било отказано
издаването на удостоверение за търпимост.
По изложените съображения жалбата ще
следва да се отхвърли.
С оглед
изхода от спора, в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, което при
приложение на чл.78 ал.8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл.37
от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за правната помощ, е в размер
на 150 лева.
Водим от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на „Алфа маркетинг“ ЕООД, ЕИК *********, представлявано от управителя Р.И.У.
против отказ, обективиран в писмо изх. № 6-7000-553(1) от 30.05.2019г. на Главния Архитект на район „Тракия”
при Община Пловдив за издаване на удостоверение
за търпимост на строежи-сгради с идентификатори ******, ***, ***, ***.
ОСЪЖДА „Алфа маркетинг“ ЕООД, ЕИК *********, представлявано от управителя Р.И.У.,***
сумата от 150/сто и петдесет/ лева юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: