Р Е Ш Е Н И Е
№
/21.08.2020 г., гр. Провадия
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В., като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 666/2019 г. по описа на РС - Провадия, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба вх. №
7236/29.11.2019 г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********,
чрез юрисконсулт Р. И., против Ю.А.Ю., ЕГН **********, с която е предявен
установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9
и сл. от ЗПК.
В исковата молба са изложени следните
обстоятелства, на които се основават претендираните права: ищецът твърди, че между
страните е бил сключен процесният договор за потребителски кредит №
********** от 09.11.2017 г. за сумата от 2250 лева, при срок на кредита – 24
месеца, размер на вноската – 139.10 лева, годишен процент на разходите –
49.90%; годишен лихвен процент – 41.17% и лихвен процент на ден – 0.11% или
общото задължение възлиза на 3338.40лв. Ответникът е закупил и пакет от
допълнителни услуги, за който дължи възнаграждение от 2089.68 лева и размерът
на вноската по този пакет е 87.07 лева, като общото задължение по кредита и по
пакета от допълнителни услуги възлиза на 5428.08 лева, с общ размер на вноската
– 226,17 лева с дата на погасяване 15 ден от месеца. Кредиторът е превел на 09.11.2017
г. сумата от 2250 лева по банковата сметка на длъжника. Ищецът твърди, че
длъжникът не е изпълнявал точно задълженията си и е направил само 2 пълни
погасителни вноски и една непълна, последната от които с дата 13.03.2018 г.
/съгласно уточнението, направено с молба вх. № 2773/22.06.2020 г./, като
съгласно т. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски кредит на 22.05.2018
г. договорът е бил обявен за предсрочно изискуем. С оглед на това на 23.05.2018
г. на длъжника било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството. Към
дата на подаване на исковата молба размерът на погасеното от Ю. задължение по
договора било в общ размер на 721.08 лева. С плащанията си същият погасил част
от номинала по заема в размер на 678.24 лева и лихви за забава по кредита в
размер на 12.84 лева, на основание т. 12.1 от ОС, както и 30 лева от начислени
такси по тарифа, съобразно уговореното в чл. 17.4 от ОУ, представляващи
обезщетение за разноски на кредитора, свързани с дейността по извънсъдебно или
съдебно събиране на просрочения дълг. Общо дължимата сума е 4749.84 лева.
Поради неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника „Профи
Кредит България” ЕООД е подало заявление за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч. г. д. № 348/2019 г. по описа на РС – Провадия
и издадена заповед за изпълнение за претендираното вземане в размер на исковата
сума.
В допълнителна молба вх.№ 7236/29.11.2019 г. твърди, че
договорът за потребителски кредит е сключен на 09.11.2017 г., както това било посочено в т. 12 от заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Направено е уточнение на претенцията, че
исковата сума от 4749.84 лева включва: неизплатена част от главницата в размер
на 2058.10 лева, неизплатено договорно възнаграждение в размер на 863.27 лева и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1828.47 лева.
Уточнено е също, че от отпуснатата на длъжника сума в размер на 2250
лева, същият е погасил сума в размер на 191.90 лева, като остатъкът за
погасяване е в размер на 2058.10 лева. Размерът на договорното възнаграждение
по договора, дължимо съобразно чл. 4 от ОУ, било в размер на 1088.40 лева, от
която сума длъжникът е платил сума в размер на 225.13 лева, като дължимият остатък е в размер на 863.27 лева. Споразумението за
допълнителни услуги се сключвало по индивидуално желание на длъжника, било
неразделна част от договора и уговорено в чл. 15 от ОУ, като по него дължимата
от длъжника сума била в размер на 2089.68 лева. От нея длъжникът е погасил
сумата в размер на 261.21 лева и дължимият остатък бил в размер на 1828.47
лева. Излага, че въпросното възнаграждение не било цената на допълнителните
услуги, а било дължимо за тяхното наличие, за възможността при необходимост
длъжникът да се ползва от тях. Пакетът от допълнителни услуги се закупувал по
избор на потребителя. Предлаганите допълнителни услуги не били пряко свързани с
договора за кредит, а били по повод на същия. Сключването на споразумението за
допълнителни услуги не било задължително условие за отпускане на кредит, поради
което законодателят е извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите
разходи по кредита.
На 22.05.2018 г. договорът бил прекратен
от страна на „Профи Кредит България” ЕООД и била обявена неговата предсрочна
изискуемост на основание т. 12.3 от ОУ, предвид факта, че длъжникът е изпаднал
в забава - направил е две пълни погасителни вноски и една непълна. На
23.05.2018 г. дружеството изпратило уведомително писмо до длъжника, с което той
бил уведомен, че договорът е прекратен и е обявена неговата предсрочна изискуемост.
По изложените съображения моли съда да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ размер на 4749.84 лева,
включваща главница в размер на 2058.10 лева, договорно възнаграждение в размер
на 863.27 лева и пакет допълнителни услуги в размер на 1828.47 лева,
представляващо неизплатено задължение по ДПК № **********, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението, за която сума е
издадена заповед № 246/06.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. г. д. № 348/2019 г.
на РС – Провадия. Претендира направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът не изпраща представител. С писмена молба вх. № 2773/22.06.2020
г. поддържа иска и моли за неговото уважаване (л. 97 - л. 101). Оспорва изцяло
писмения отговор на ответника. Представя списк на разноските в заповедното и
настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, чрез назначения от съда особен представител, в който е изразено становище за
допустимост на исковите претенции.
По отношение основателността на исковете – счита същите за неоснователни, по следните
съображения:
Оспорва исковете по
основание и размер. Оспорва твърдението, че ответникът е получил сумата, както
и че не е изпълнявал задълженията си по договора за паричен кредит, в това
число, че е заплатил само 721.08 лева, че последното плащане е осъществил на 13.03.2019 г., че са настъпили условията за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем и че е бил уведомен за това обстоятелство.
Твърди, че платените от ответника суми в размер на 12.84 лева и 30 лева
неправилно са отнесени вместо за погасяване на главницата към задължение по т.
12.1 от ОУ /за заплащане на лихва за забава в размер на ОЛП + 10% годишно,
изчислена за всеки ден забава върху размера на просроченото плащане/ и по чл.
17.4 от ОУ /за заплащане на такси по тарифа за събиране на просрочен дълг, в
това число, но не само разноски за телефонни обаждания, писма, посещения на
място, смс-и и др/, като счита посочените разпоредби за нищожни.
Релевира нищожност на процесния
договор при условията на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 21,
ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 32, ал. 4 от ЗПК, поради което счита, че същият не е
породил правно действие между страните, респ. не ги обвързва валидно. Налице били
нищожни клаузи на договора за предоставяне на паричен заем, с оглед
неравноправността им на основание чл. 146, във връзка с чл. 143, т. 5 от Закона
за защита на потребителите, заобикалящ изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
сключен в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Позовава се на решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I
т. о. и т. 1 и т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Твърди недействителност на
процесния договор за потребителски кредит и общите условия към него, поради
нарушаване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит относно формата, за липсата на
метод на изчисляване на лихвата, за включване на нерегламентирани клаузи, задлъжняващи
противозаконно длъжника в противовес на целите на закона, за прикриване и липса
на яснота относно същността и последиците от получаване на пакет за
допълнителни услуги от страна на длъжника, т.е. създаване на предпоставки за
тълкуване на клаузите на договора нееднозначно, изготвяне и предоставяне на
длъжника за подписване на огромно количество документи с множество текстове, в
които да не може да се ориентира за какво става въпрос, което е в нарушение на
изискването на закона за яснота, точност и коректност при сключването и
подписването на този вид договори.
Прави възражение за нищожност на
клаузата за лихвата като противоречаща на българския закон и на европейското
законодателство и накърняваща добрите нрави, както и поради прекомерност и
несъразмерност, представляваща половината от главницата.
Твърди нищожност на
споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги поради липса на
основание, като такова заобикалящо закона - прикрива допълнителна лихва и
такова, накърняващо добрите нрави. Твърди, че не е ясно какъв вид договор -
споразумение е това. Предоставената по кредита сума в размер на 2250 лв.
необосновано и незаконосъобразно е нараснала двойно.
Твърди, че преди да бъде сключен
договора, на ответника не е била предоставена своевременно информация за
сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за
сключване на договора на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Оспорва, че ответникът е получил стандартен европейски формуляр с тази информация, като сочи, че приложеният формуляр е
подписан едностранно от кредитора за нуждите на настоящото дело.
От съдържанието на Договора за
предоставяне на паричен заем било видно, че същият е изготвен въз основа на
типизиран модел и стандартен европейски формуляр, с който уж заемателят бил
запознат. Излага, че в разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП са посочени
критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това
са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да се влияе върху съдържанието им. Договорът
за предоставяне на паричен заем препращал към Стандартния европейски формуляр,
който се посочва, че е бил предоставен предварително и в който са уговорени
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем. Счита, че както по отношение на
съгласието с общите условия и декларирането на получаването им от потребителя,
така и за европейския формуляр и неговото получаване от длъжника, следва да се
приложи нормата на чл. 147а, ал. 5 от ЗЗП.
Твърди, че договорът за
потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Навежда, че в процесния договор, кредиторът единствено е
посочил като абсолютни стойности на лихвения процент по заема ГПР на заема и
годишното оскъпяване на заема. Липсвало обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 % /. Излага,
че в ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Твърди, че в процесния договор за кредит яснота относно
посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема /който е
фиксиран/, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора. Посочва, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Предвид изложеното, твърди, че кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за
този тип сделка правни последици. Излага, че съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК, при недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови
на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В този случай с
оглед недействителност на договора за кредит, то недействителна се явява и
уговорката за заплащане на такса за допълнителен пакет услуги.
Твърди, че възнаграждението,
което се е задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от
допълнителни услуги се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на
закона. Излага, че предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно
изброени в договора за потребителски кредит, каквото е изискването на
императивните разпоредби на закона, а наред с това не е формирана цена за всяка
от услугите поотделно. Позовава се на разпоредбата на чл.10а, ал. 4 от ЗПК,
която предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. Твърди, че в процесния Договор за потребителски кредит не са посочени
видът, размерът и действието, за което се събират съответните такси. Излага, че
в сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 09.11.2017 г. били изброени видовете на услугите, които
може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия договор, нито в
Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 09.11.2017 г. именно към
процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се приеме, че е
изпълнено изискването на чл.10а, ал. 4 от ЗПК за посочване на всяко конкретно
действие, за което се събират такси или комисионни и размера на съответната
такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит. В
противоречие на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни
услуги било определено
общо възнаграждение за плащане. Освен това заплащането на това възнаграждение
от потребителя било предварително, т.е. то било дължимо само за „възможността
за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е посочено и в
самото Споразумение и следователно е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор.
Излага, че принципът на
добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично
ползване на такава. Следователно била налице неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги. По
тези съображения твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет oт допълнителни услуги
се явява нищожна като противоречаща на
императивни правни норми - разпоредбите на чл. 10, ал. 2 предл. второ и чл.
10а, ал. З и ал. 4 от Закона за потребителският кредит.
Относно клаузата от договора, с
която е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в
размер на 41.17%, както и лихвен процент на ден в размер на 0.11%, счита, че
така уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и в този смисъл се явява нищожна.
Навежда, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
трето от ЗЗД е налице именно тогава, когато се
нарушава правен принцип. Основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Твърди, че в конкретния случай, предвид
практика на ВКС, уговореният лихвен процент е 41,17% и надхвърля с над 4 пъти
законната лихва, която е приета за периода на действие на договора, което
представлява нарушение на добрите нрави.
Твърди също, че не са налице основанията за обявяване
на договора за потребителски заем за предсрочно изискуем. Излага, че според практиката на ВКС, в хипотезата
на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за вземане по договор за кредит, за
което се твърди предсрочна изискуемост на кредита, ако фактите, относими към
настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е
изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за
предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК или по друг начин след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица
настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в
договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване, обаче, не
може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от
значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови
основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени
с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а
представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение, доколкото съобразно т. 11.6 от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е
недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение (в този см. решение № 129/09.11.2015г. по т.д.
№1977/2014г., II т.о. на ВКС, решение №161/08.02.2016г по т.д. №1153/2014г., II
т.о. на ВКС, решение №77/10.05.2016г. по т.д. №3247/2014г., II т.о. на ВКС и
др.). Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за
разлика от общите принципи на ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от
страните, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на
падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013
г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства
или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за
настъпването на предсрочната изискуемост е необходимо уведомяването на
длъжника, за да може договорното изменение да прояви действието си.
Приложението на разрешенията на т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на длъжника за
настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по отношение на
небанковите финансови институции (така решение №123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014
г. на II т. о.). Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание,
доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране
в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и от решение № 12 от
02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС, а при възприемане на извода, че
предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава само от банките, но не и от
финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното -
така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на
потребителските кредити, което е недопустим правен резултат. Разпоредбата на
чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено на принципа
за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички
хипотези на предоставяне на потребителски кредит. В този смисъл, доколкото в
случая не са налице доказателства кредиторът да е изпълнил задължението си за
уведомяване на кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди
депозиране на заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
следва да се приеме, че претендираните суми не са изискуеми на посоченото
основание, доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищецът
е посочил, че претендира непогасена главница по кредита, посочена като
глобална сума, възнаградителна и мораторна лихва. Като е основал искането си на
твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг на основание
договора, а в исковата молба липсва разграничение на падежирали и непадежирали
погасителни вноски към датата на заявлението, няма и
петитум за установяване съществуването на вземане само за изискуеми задължения
по кредита, поради което съдът не може да се произнася по този въпрос (решение
№ 205 от 16.02.2017г. по т.д. № 29.12/2015г., II т.о. на ВКС). Действително,
според уговореното в Договора, всички изявления на Кредитора, отправени към
Кредитополучателя, се считат узнати от последния, ако бъдат доставени на адрес,
посочен в договора. В конкретния случай обаче, макар и от ищеца да е отправена
Последна покана за плащане, в която да е обективирано изявление за предсрочна
изискуемост на кредита, липсват доказателства, че същата е достигнала до
ответника. Представената разписка не удостоверява редовно връчване на изпратената
покана - не съдържа нито отбелязване какво е изпратено, нито начина по който е
изпратено. В този смисъл твърди, че ответникът не е получил подобна покана и до
същия не е достигнало отправеното волеизявление за обявяване на вземанията за
предсрочно изискуеми по процесния кредит, преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК. В отговор вх. № 304/20.01.2020 г., подаден във връзка с
уточнителната молба на ищеца от 29.11.2019 г., ответникът, чрез назначения от
съда особен представител, изразява становище за нередовност на исковата молба, а по същество – преповтаря възраженията си за липсата
на конкретизация в процесния договор относно начина, по който е формиран ГПР. Твърди,
че в договора липсва предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 от ЗПК
информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по
договора за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Твърди, че съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, процесният договор е недействителен, тъй като не
отговаря на част от изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, както и на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 12 от ЗПК. Поддържа също, че клаузата
за заплащане на възнаграждението за пакет услуги е неравноправна по смисъла на
чл. 143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Излага, че
таксата за тази услуга, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва
по договора за кредит, представлява възнаграждение за извършена от кредитора
конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта му да е обусловена от
това дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение – да извърши дейността
или да предостави услугата, като освен това следва да се включи в ГПР, а в
случая това не било сторено. С оглед гореизложеното
моли съда да остави без уважение предявените искове, като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски.
По направено от особения представител на ответника искане
по чл.
183 от ГПК ищецът е представил оригиналите на документите, свързани със
сключване на договора за потребителски кредит и споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги.
В съдебно заседание ответникът, чрез назначения от съда
особен представител, поддържа отговора на исковата молба. Заявява, че е
запознат с молба вх. № 2773/22.06.2020
г. Моли
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По
допустимостта:
От
приложеното ч. г. д. № 348/2019 г. по описа на съда се установява, че по
заявление на „Профи Кредит” ЕООД против Ю.А.Ю. е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 246/06.03.2019 г., като е разпоредено
ответникът да заплати сумата 4749.84 лева –
главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от 22.05.2018 г.,
сключен между „Профи Кредит” ЕООД и Ю.А.Ю., законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 01.03.2019
г., до окончателното погасяване на дълга, 30 лева, представляваща такса за
извънсъдебно събиране на вземане за периода от 16.12.2017 г. до 22.05.2018 г.,
14.76 лева, представляваща законова лихва за забава от 16.12.2017 г. до
22.05.2018 г., 145.89 лева, представляваща сторени в заповедното производство
разноски за заплатена държавна такса в размер на 95.89 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева.
С разпореждане от 01.04.2019 г.
съдът е констатирал, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК е дал указание на заявителя в едномесечен срок от
получаване на разпореждането да предяви иск за установяване на вземането си,
като довнесе дължимата държавна такса.
В срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК
ищецът е предявил срещу ответника настоящия иск за установяване на вземането му
за главница по заповедта.
Предмет на
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК е установяване и признаване по исков ред
на съществуването на заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право,
поради което предявеният установителен иск трябва да съвпада по страни и
предмет с посочените в заповедното производство.
В настоящия случай не е налице
разминаване в обстоятелствата, от които се твърди да произтича вземането за
главници. Разликите в исковото и в заповедното производство не са съществени,
доколкото разминаването е по отношение на датата на сключване на договора за кредит
и претенцията за договорно възнаграждение. По напълно идентичен начин обаче са
описани останалите юридически факти, на които заявителят е основал
съществуването на твърдяното от него вземане. Съществени елементи от договора
за паричен кредит са размерът на паричната сума, която кредитодателят
предоставя на кредитополучателя, поетото от кредитополучателя задължение да я
върне, както и срокът, до който това трябва да стане, които съществени елементи
са описани по напълно идентичен начин в заявлението и депозираната искова
молба. Напълно идентично са посочени освен това и номерът на договора, страните,
неговият предмет, права и задължения, размер и период на задължението. По тези
съображения може да се възприеме, че всъщност става дума за едно и също
облигационно правоотношение с това, въз основа на което се претендира
дължимостта на сумите за главници в заповедното производство.
Като навременно е представил пред
заповедния съд искова молба за претендиране на вземане за главници в същия
размер, период, между същите страни, основани на един и същи правопораждащ
юридически факт – кредитно правоотношение, с напълно идентични права и
задължения, заявителят е изпълнил указанията за депозиране на установителен иск
на основанието, на което заповедта е била издадена.
За пълнота следва да се посочи, че
ответникът, чрез назначения от съда особен представител, не оспорва факта, че
упоменатият в заповедта договор за потребителски кредит № ********** от
22.05.2018 г. е идентичен с процесния - № ********** от
09.11.2017 г. и че основанието на претенцията е именно договор за потребителски
кредит № ********** от 09.11.2017 г. При това
разминаването в датите на договора по заповедта и в исковата молба не се дължи
на допусната грешка от заявителя, който коректно е посочил в заявлението номера
и датата на процесния договор.
От
обстоятелствената част и петитума на исковата молба се установява, че е заявен
за разглеждане иск с правно основание чл. 422, ал. 1, от ГПК, че ищецът има
подлежащо на изпълнение вземане срещу ответника по ЗИ № 246 от 06.03.2019 г.,
издадена по ч.гр.д. № 348/2019 г. на РС - Провадия за сумата от 4749.84 лева,
претендирана по Договор за потребителски кредит № ********** от
09.11.2017 г., включваща дадена в заем главница в
размер на 2058.10 лева, възнаградителна лихва за кредитора в размер на 863.27
лева и сумата от 1828.47 лева – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги.
При
извършена справка с книжата по заповедното производство се установява, че е
налице съвпадение в размера и основанието на претендираните по ЗИ и исковата
молба суми само по отношение на главницата в размер на 2058.10 и претенцията за
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1828.47 лева,
която също има характер на главница. Претенцията за сумата от 863.27 лева,
конкретизирана като възнаграждение на кредитора, настоящият състав счита за
недопустима, доколкото същата има характер на възнаградителна лихва, каквато в
заявлението по чл. 410 от ГПК не е претендирана, съответно такава не е
присъдена в издадената ЗИ.
Предмет
на иска е установяване на материално притезание на заявител, легитимиран по
оспорено изпълнително основание. Искът по чл. 422 от ГПК не е просто
установителен, а цели стабилизиране на вече наличното изпълнително основание.
Касае се за специален установителен иск, чийто предмет е нормативно ограничен
до онези вземания, съответно акцесорни претенции, за които заявителят вече е
снабден с изпълнително основание. Установителното решение не може да внася
промени в заповедта. Предмет на установяване по делото е вземането,
обективирано в издадената заповед за изпълнение. Основанието на вземането, за
което е издадена заповедта, трябва да бъде идентично с основанието на
установителния иск, посочено в обстоятелствената част на исковата молба.
В
разглеждания случай липсва идентичност между основанието, посочено в заповед за
изпълнение № 246 от 06.03.2019 г. по частно гражданско дело № 348/2019 г. на РС
- Провадия, и основанието на установителния иск, въведено в обстоятелствената
част на исковата молба на „Профи Кредит България“ ЕООД за част от него – за
сумата от 863.27 лева - основанието е посочено като договорно възнаграждение.
В т. 11б
от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГК и ТК на ВКС е прието, че в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това въз основа, на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви
чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Това е
единствената хипотеза, която ВКС е обсъдил и за която е приел, че е допустимо
да се извърши промяна в основанието на заявеното вземане - съединяването на
положителния установителен иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК с
осъдителен иск в рамките на същото производство при условията на евентуалност.
Настоящият случай не се обхваща от тази хипотеза.
Съдебно
предявеният по реда на чл. 422 от ГПК дълг за сумата от 863.27 лева е различен
от вземането, за което ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, а наличието
на идентичност на материалноправното основание на заповедта и предявената
установителна претенция е процесуална предпоставка за редовността на иска,
респ. за надлежното сезиране с иска, която в настоящия случай липсва. Изводът
се подкрепя както от закона – чл. 415 от ГПК, съгласно която разпоредба на
установяване подлежи именно вземането по заповедта за изпълнение, така и от
постановките в мотивите на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 8, че правният
интерес от исковото производство по чл. 422 от ГПК произтича от оспорване с
възражение вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в
заповедното производство.
Дори в заявлението да е допусната
техническа грешка, последиците ѝ следва да се понесат от заинтересованата
страна, която не е очертала твърденията и исканията си ясно и
недвусмислено, съобразно действителното фактическо положение. Този пропуск не
може да бъде саниран в настоящото
производство /в тази насока решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. №
1880/2014 г., I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; решение №
169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; решение № 43 от
11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на
чл. 290 ГПК, решение на ОС – Варна по в. т. д. № 922/2019 г./.
Ето защо, установителната
претенция в частта относно сумата от 863.27 лева – договорна възнаградителна лихва е
недопустима и производството в тази част следва да бъде прекратено.
По същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че: на 09.11.2017 г. между страните - „Профи Кредит България” ЕООД и Ю.А.Ю., е сключен договор
за потребителски кредит № ********** и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, със соченото в исковата молба съдържание, според което следвало да се заплати възнаграждение от
ответника.
Съдът
приема тези факти за доказани, предвид неоспорването им от ответника.
Относно
действителността на договора за заем:
Всеки
съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава
провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. Затова чл. 5 ГПК задава като
основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата
да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма,
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;
2./ е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави /в т.см. -
Решение № 229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3
от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна
клауза.
В
случая от страна на ответника, чрез назначения от съда особен представител, е
направено възражение за недействителност на процесния договор за кредит, тъй
като в него не била предоставена предвидената
в чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК информация относно правото на потребителя при
погасяване на главницата по договора за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания.
Между
ответника и ищеца са възникнали правоотношения по договор за потребителски
кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. Ответникът изрично е посочил, че
приема общите условия, като е подписал същите, поради което няма пречка част от
изискуемото към договора съдържание да е уговорено в приложените и подписани от
страните общи условия. В т. 7.3.1. общите условия към процесния договор за
кредит изрично е посочено, че при погасяване на главницата по договора клиентът
има право да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете
и условията за извършването на тези плащания.
В процесния
договор, кредиторът е посочил лихвения процент по заема,
ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема, както и лихвения процент на ден, като освен
договорна лихва липсват други уговорени плащания по договора за
заем, които евентуално да бъдат предвидени и посочени като такива, включени в
ГПР. Съгласно чл. 11, т. 9 договорът за потребителски кредит следва
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички лихвени проценти. Внимателния прочит на
разпоредбата налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая
такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да
бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. Не намира приложение
и разпоредбата на чл. 11, т. 9а от ЗПК. В разпоредбите на т. 4 и т. 5 от общите
условия, неразделна част от договора, са уредени определянето и изчислението на
договорното възнаграждение /ГЛП/ и ГПР. Страните са подписали погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, каквото е законовото изискване на чл. 11, т. 11 ЗПК при
договори за кредит с фиксиран лихвен процент. Според
нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, действаща към датата на сключване на процесния
договор за кредит, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В случая и това императивно изискване на закона е спазено.
С оглед
гореизложеното по повод съдържанието на сключения договор за потребителски
кредит между ответника и ищеца съдът счита, че са спазени
императивните изисквания на ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит
не е недействителен поради нарушение на разпоредбите на ЗПК.
Не следва да се обсъждат възраженията на особения
представител на ответника, касащи размера на възнаградителната лихва, доколкото
производството по тази претенция се прекрекратява, като недопустимо.
Ответникът, чрез
назначения от съда особен представител, оспорва, че преди да бъде сключен договора, на ответника не е била предоставена
своевременно информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договора на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2
от ЗПК и че е получил стандартен европейски формуляр с тази информация, като
сочи, че приложеният формуляр е подписан едностранно от кредитора за нуждите на
настоящото дело.
По
делото са представени общи условия към договора за потребителски кредит, стандартен
европейски формуляр и допълнителна преддоговорна информация, представляваща
приложение към стандартния европейски формуляр, всички подписана от двете
страни. Представена е и декларация от кредитополучателя, удостоверяваща както
получаване на екземпляри от посочените документи, така съответната информация
във връзка с тях. В стандартния европейски формуляр се съдържат основните
параметри на договора за потребителски кредит и споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, както и размерът на погасителните вноски. В
тази връзка съдът намира направените възражения за неоснователни.
Оспорва също твърдението, че е получил сумата, както и
че не е изпълнявал задълженията си по договора за паричен кредит, в това число,
че е заплатил само 721.08 лева, че последното плащане е осъществил на 13.03.2019 г., че са настъпили условията за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем и че е бил уведомен за това обстоятелство.
По делото е представено извлечение от транзакции към
дата 07.05.2019 г., от което се установява, че на 09.11.2017 г. от страна на
ищеца е извършен паричен превод по сметката на ответника в размер на 2 250
лева, равняваща се на сумата по кредита, който документ не е оспорен от
ответника. Представено е и извлечение от сметката по процесния договор за
потребителски кредит към дата 02.05.2019 г., в което в детайли са посочени
общият размер на вноските за целия срок на договора, както и отделно за главница
и лихва, посочен е и падеж на всяка една от вноските. Извлечението съдържа също
информация относно броя и размерите на погасените вноски – общо и по пера,
както и датите на погасяване, и дните на забава. В него изрично е посочено, че
общият размер на получените плащания от кредитора е 721.08 лева. Въпросното
извлечение също не е оспорено от ответника. Относно датата на последната
погасителна вноска, посочена в исковата молба – 13.03.2019 г., както беше
посочено по – горе с молба вх. № 2773/22.06.2020 г. ищецът е уточнил, че е
допуснал грешка и същата следва да се счита за 13.03.2018 г. В съдебно
заседание ответникът, чрез особения представител, потвърди, че се е запознал с
молбата, без да я оспори. Ето защо в тези части възраженията на ответника са неоснователни.
Що се отнася до възраженията относно твърденията на
ищеца, че са настъпили условията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
и че ответникът е бил уведомен за това обстоятелство, съдът намира следното:
Съгласно чл. 12.3, т. 12.3.1 от Общите
условия към договора за кредит е предвидено, че когато потребителят просрочи две
или повече последователни месечни вноски в пълен размер, кредиторът може да
обяви предсрочна изискуемост на договора с писмено уведомление. Разпоредбата на
чл.12.4 от договора предвижда, че при обявяване на предсрочна изискуемост на
това основание, клиентът дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен
план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги,
такси и лихви за забава.
Съобразно извлечението от сметката по процесния договор за потребителски
кредит към дата 02.05.2019 г. длъжникът е погасил изцяло само първата и втората
вноска и частично третата вноска. Падежът на втората вноска е 15.01.2018 г.
Константната съдебна практика и доктрината
разглеждат възможността за обявяване на предсрочната изискуемост на
вземанията по договора за кредит като едностранно изменение на същия. Същата е
свързана с правото на кредитора, посредством едностранно волеизявление и при
наличието на две предпоставки – обективна и субективна да превърне в изискуеми
вземанията си с ненастъпил падеж към длъжника. Обективната предпоставка за
настъпване на тази възможност е неплащане от страна на длъжника на изискуеми
вземания на кредитора, а субективната е отправено и достигнало до длъжника
едностранно изявление от кредитора, че се е възползвал от правото да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Ето защо обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ във всички случаи предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж,
които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Съгласно разясненията дадени в т. 18 от ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Това разрешение
се следва и от трайната и последователна съдебна практика на съдилищата в
Република България, включително и по въпроса относно надлежното обявяване на
предсрочната изискуемост, свързана с кредитите предоставяни от небанкови
финансови институции. Ето защо обявяването пред длъжника, че кредиторът ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем е
необходим елемент за настъпване на предсрочната изискуемост, както в случаите,
когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК в
заповедно производство, така в случаите, когато се иска издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, а също и тогава, когато
кредитният дълг се претендира по общия исков ред.
Безспорно „Профи Кредит България“ ЕООД не е
банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, което не изключва приложението на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и
съответно указанията на т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем.
Обстоятелството, че заемодателят - ищец е финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, не го поставя в привилегировано положение спрямо други
заемодатели, които предоставят средства, набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства /напр. банки/. Ето защо и същият не
може да се счита за освободен от задължението да обяви на длъжника, че счита
кредита за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано
положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми
за своя сметка и на собствен риск. Липсва основание за поставяне на
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
Срокът за изпълнение на
задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради
което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и
изявление на кредитора, че се е възползвал от това право да обяви задълженията
по кредита за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства,
кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си след
писмено уведомление до длъжника, не поражда действие, ако кредиторът изрично не
е заявил, че упражнява това свое право. Това волеизявление следва също да е
достигнало до длъжника - кредитополучател. Така предсрочната изискуемост на
вземанията по разглеждания договор за кредит не може да настъпи автоматично, предвид
уговорката в чл. 12.3 от същия, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
По делото липсват каквито и да е
доказателства, от които може да се заключи, че изявлението на ищеца за
настъпването на предсрочната изискуемост е достигнало до длъжника преди
подаване на заявлението на 01.03.2019 г. Представено е по делото уведомително
писмо до ответника с дата 23.05.2018 г. от "Профи Кредит България" ЕООД
(л. 42), но липсват твърдения и доказателства то да е било изпращано до
длъжника, нито такива за получаването им от същия.
Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената
заповед за изпълнение на длъжника също не може да се приеме за уведомяване на
същия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Приложеното на лист 42 от делото волеизявление на кредитора,
че счита кредита за предсрочно изискуем, следва да се счита за връчено на
ответника по иска едва с преписа от исковата молба. Именно от този момент би
могла да настъпи предсрочната изискуемост на кредита /така решение №
139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. и решение №
114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о./.
На основание чл. 47, ал. 6 от ГПК
при изпълнение на предпоставките по чл. 47 ГПК, ал.1-5, с оглед охрана интересите
на ответника, на последния се назначава особен представител. Връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. Изхождайки от цитираните разпоредби, съдът намира, че изявлението на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, следва да се счита за
връчено на ответника по иска едва с преписа от исковата молба, на неговия
особен представител на 15.10.2019 г. /в този смисъл решение № 198 от 18.01.2019
г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о./.
Съгласно разясненията, дадени в т. 2
на ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС от 27.03.2019 г., размерът на вземането при
предсрочна изискуемост
по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непо-гасения остатък от предоставената по договора парична сума
/главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на
пред –
срочната изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно
според клаузите на договора преди изменението му.
В настоящия случай, предвид
гореизложеното и изхождайки от датата на връчване на исковата молба, ведно с
книжата, включващи и изявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем, предсрочната изискуемост следва да се счита за настъпила
на 15.10.2019 г. /датата на която книжата са връчени на особения
представител/. До този момент поетапно са падежирали главниците от първа до двадесет
и втората от месечните вноски по кредита, като до датата на постъпване на
заявлението в съда – 01.03.2019 г. са падежирали от първа до петнадесета вноска
включително, съгласно погасителен план /л. 23/, а след тази дата поетапно са
падежирали главниците и по вноски от шестнадесета до двадесет и втора.
Настъпването на тези обстоятелства следва да се отчете при условията на чл.
235, ал. 3 ГПК. Считано от 15.10.2019 г. са предсрочно изискуеми и главниците по
останалите от 23-та до 24-та вноски.
Неоснователни са възраженията на
ответника, направени чрез назначения му от съда особен представител, че в исковата молба вноските не
били разграничени на такива с настъпил и ненастъпил падеж и че липсвал петитум
за установяване съществуването на вземане само за изискуеми задължения по
кредита. Съгласно т. 2 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС
разграничението
на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и в исковата молба по
чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване
на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението, а съгласно т. 1 от същото
тълкувателно решение Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Обстоятелството, че ищецът по
настоящото дело е небанкова финансова институция, не означава, че дадените по –
горе разрешения са неприложими по отношение на същия. В случая
е настъпил окончателния падеж на всички вноски по договора, от което следва
извод за дължимост на всички неизплатени суми.
Ответникът, чрез особения представител, оспорва, че
платените от него суми в размер на 12.84 лева и 30 лева неправилно са отнесени
вместо за погасяване на главницата към задължение по т. 12.1 от ОУ /за
заплащане на лихва за забава в размер на ОЛП + 10% годишно, изчислена за всеки
ден забава върху размера на просроченото плащане/ и по чл. 17.4 от ОУ /за
заплащане на такси по тарифа за събиране на просрочен дълг, в това число, но не
само разноски за телефонни обаждания, писма, посещения на място, смс-и и др/,
като счита посочените разпоредби за нищожни. Видно от обстоятелствената част и
петитума на исковата молба обаче, установителни искове за съществуване на тези
вземания, за които е издадена заповед за изпълнение, не са предявени от
кредитора пред съда по исковото производство, поради което съдът не дължи
произнасяне по тях, респективно по направени в него правоизключващи възражения
от ответника. Последното не означава, че длъжникът не разполага с друго
средство за защита на правата си.
По отношение на иска
в частта за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: заплащането
на възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2089.68
лева е уговорено в т. VI от договора. Възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги се явява
прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо място,
предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за
потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно. В
тази връзка в чл. 10а, ал. 4 ЗПК е предвидено, че видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В случая в договора за
потребителски кредит не са посочени вида, размера и действието, за което се
събират съответните такси. В сключеното между страните споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 09.11.2017 г., са изброени вида
на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото в самия договор и
в споразумението не е предвидена клауза, която да обвързва действието на
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 09.11.2017 г.
към договор за потребителски кредит № ********** от 09.11.2017 г., то не би могло да
се приеме, че е изпълнено изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в разглеждания договор за потребителски
кредит. По този начин в противоречие на императивното правило на чл. 10, ал. 4 ЗПК в договора за различните видове допълнителни услуги е определено общо
възнаграждение за плащане в размер на 2089.68 лева. Наред с това заплащането на
това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
хипотетичната възможност за предоставянето на изброените по-горе услуги, както
е посочено и в самото споразумение, като е без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните
договор.
В споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 09.11.2017 г. е посочено, че изискуемостта на
задължението за заплащане на възнаграждението за предоставяне на допълнителни
услуги е размер от 2089.68 лева настъпва от датата на сключване на самото
споразумение, а именно от 09.11.2017 г. Доказателство за това, че същото се
дължи независимо от обстоятелството дали някоя от услугите е ползвана въобще, е
включването на размера му във всяка от 24-те месечни погасителни вноски по
кредита, които са с краен размер от 226.17 лв. на месец, съгл. погасителен план от
09.11.2017 г.
По изложените съображения се налага извод, че
уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в
размер на 2089.68 лева се явява нищожна като противоречаща на императивни
правни норми – разпоредбите на чл. 10, ал. 2 пр. второ и чл. 10а, ал. З и ал. 4
от Закона за потребителският кредит (ЗПК).
Освен това, видно от общите
условия на кредитора „Профи Кредит България" ЕООД, съставляващи
неразделна част от договора за потребителски кредит, в т. 15 „Допълнителни
услуги“ са описани условията, при които потребителят може да се възползва от
допълнителните услуги, включените в споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 09.11.2017 г., а именно: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за промяна на дата на падеж; улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Във всички случаи отлагането
на погасителните вноски зависи в крайна сметка от одобрението на кредитора, или
от изложеното се налага извод, че потребителят дължи предварително
възнаграждение за услугата, която кредиторът може да откаже да достави, ако
клиентът дори по обективни причини не успее да спази правилата, установени от
кредитора в ОУ.
Принципът на добросъвестност и справедливост
при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не за хипотетичното ползване на такава и то при условия,
които в определени случаи не би могъл да осъществи по обективни причини.
Следователно налице е неравноправна клауза в договора за потребителски кредит,
с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за
предоставянето на пакет от допълнителни услуги. Заплащане на такива е следвало
да бъде възложено като задължение на потребителя едва след като кредиторът
изпълни всички свои задължения, предвидени в ОУ за доставката им.
Предвид на изложеното съдът приема,
че клаузите т. 15., 15.1., 15.2., 15.3., 15.4 и т. 15.5 от Общите
условите са неравноправни клаузи на основание чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП. Същите
са изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на
тяхното съдържание, поради което, като неравноправни са нищожни. Разпоредбата
на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“
в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Посочените уговорки са част
от общите условия при предварително определени
едностранно от ищецът-кредитор и същите не са били предмет на предварително
договаряне между двете страни. Ответникът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Не се установи, а и не се твърди, че атакуваните уговорки в
договора, разписани в т. 15, 15.1., 15.2., 15.3., 15.4 и 15.5 от ОУ са били
индивидуално договорени, поради което съдът приема, че същите, доколкото предвиждат
условията, при които потребителят може да се възползва от включените в
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги възможности са
нищожни.
Относно главницата в размер на 2250.00лева, дължима по силата
на валидно възникналото между страните облигационно правоотношение по договор
за кредит, следва да се съобразят извършените от длъжника плащания в размер
на 191.90 лева, поради което като дължими остават 2058.10 лева. От този общ размер
следва да се приспаднат платените от кредитополучателя през предходни периоди
суми, отнесени за погасяване на задължения за допълнителния пакет услуги в общ
размер 261.21 лева, недължими въз
основа на формирания извод за недействителност. След приспадането неплатени
остават вноската с падеж 15.06.2018 г. частично и вноските с падеж през периода
от 15.07.2018 г. до 15.11.2019 г. в общ размер 1796.89 лева. В този размер
установителната претенция се явява основателна и следва да бъде уважена, като
за разликата до претендирания размер от 2058.10 лева следва да бъде отхвърлена.
С оглед разясненията, дадени в
т.12 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
отговорността за разноските по издаване на заповед за изпълнение следва да се
разпредели от съда в исковото производство. Дължимите на ищеца разноски по
съразмерност на уважената част от иска за първа инстанция възлизат на сумата от
305,81
лева, изчислена съобразно уважената част от
предявените искове въз основа на представения списък по чл.80 от ГПК и
приложени писмени доказателства, като размерът на юрисконсултско възнаграждение
съдът определя на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25,
ал. 1 от НЗПП. Разноските за заповедното производство възлизат на сумата от 55.19
лева, на основание чл. 78 от ГПК и при отчитането им по съразмерност.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Ю.А.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е,
вх. В, сума в размер на 1796.89
лева /хиляда седемстотин деветдесет и шест лева и осемдесет и девет стотинки/,
представляваща дадена в заем главница по договор за потребителски кредит № ********** от 09.11.2017 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2019
г., на основание чл. 422 от ГПК, като ОТХРЪЛЯ иска за размера над 1796.89 лева до 2058.10 лева, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 01.03.2019
г., на основание чл.422 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА производството в
частта по иска, предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Ю.А.Ю.,
ЕГН **********, с адрес: *** с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване
за установено, че ищецът има подлежащо на изпълнение вземане срещу ответника по
заповед за изпълнение на парично задължение № 246/06.06.2019 г. издадена по ч.г.д. № 348/2019 г., по
описа на РС - Провадия за сумата в размер от 863.27 лева, представляваща
договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит № ********** от 09.11.2017 г., като
недопустим.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е,
вх. В, срещу Ю.А.Ю., ЕГН **********, с адрес: *** за установяване
съществуване на вземане в размер на сумата от 1828.47 лева, представляваща възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги по споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги от 09.11.2017 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Ю.А.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати на Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 305,81 лева /триста и пет лева и
осемдесет и една стотинки/, представляваща разноски в исковото производството,
както и сумата 55.19 лева /петдест и пет лева и деветнадесет стотинки/,
представляваща дължими разноски по заповедното производство съобразно уважената
част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ОС – Варна.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: