Р Е Ш Е Н И Е
№ 86/20.02.2023 г., гр. Монтана
В името на народа
Административен съд -
Монтана, ІV-ти състав, в открито
заседание на тринадесети февруари
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Административен
съдия: Мария Ницова
при секретаря Лазарова и с участието на прокурора Александрова
като разгледа докладваното от съдия Ницова
адм. дело № 431 по описа за 2022 г.
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Настоящето дело е образувано по искова молба с вх. № 3143/15.09.2022 г. по описа на АС Ловеч, от Г.В.В., понастоящем в Затвора гр. Ловеч, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) в Министерството на правосъдието, гр. София с посочено правно основание чл.284 и сл. От ЗИНЗС във вр.с.чл.3 от ЗИНЗС. С исковата молба се претендира заплащане на обезщетение в размер на 140 000/сто и четиридесет хиляди/ лева за претърпени неимуществени вреди от ищеца, за периода 28.12.2018 г- 28.07.2022 г., причинени му от незаконното поведение на служители на ответника, изразило се „ всяка нощ без изключение във времето след вечерна проверка и след 24 часа до към 5 часа през нощта отключват килията ми и нахлуват вътре, с цел уж извършване на проверка, обхождат килията, тежко и шумно тропат с кубинките и токчетата на обувките, след което отново шумно заключват килията ми с мощен метален звън - удар на езика на ключалката метал в метал под напора на пружината на заключващото устройство със силата по децибели от рода на изстрел от малокалибрено оръжие, което отеква в цялото спално помещение с ефекта на ехо в църква, като това се случва всяка нощ по различно време на 2 м от главата ми, докато спя, ведно с блъскане и то и отключването на другите врати и ключалки, от което непрекъсната 8-часова нощна почивка е невъзможна…“, след което са цитирани разпоредби на ЗИНЗС и ППЗИНЗС и коментари към тях, като се твърди, че всичко това се е отразило“ необратимо и крайно негативно на психическото ми и физическо здраве от рода на тормоз, репресия, душевно страдание, физически и психически болки и страдание чрез принудително безсъние – стрес, обезвереност в системата на ГДИН и използването и като репресивен апарат за частни цели и външни поръчки и интереси и лично отношение от страна на държавната институция ГДИН..“ В уточнени към исковата молба вх.№ 189/23.01.2023 г., ищецът излага подробни доводи, като отново твърди, кои лица от охранителния състав влизали в килията му през нощта, вкл. дежурният на пост 15/56, „...като проверката се състои от влизане в килията и обход до дъното на килията и обратно, което отстои от вратата на около 10 м..“, сочи конкретни дати и имена на служители, за нощните нахлувания, като твърди, че тези действия е обжалвал многократно пред административните органи.
В проведеното по видеоконференция съдебно заседание, вече се прави опит за допълване и изменение на иска, искане за втори ищец, но съдът е отхвърлил тези необосновани искания.
Ответната страна – ГДИН, гр. София, чрез процесуалния представител юрк.П., оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан. Твърди, че при всичките си действия служителите от надзорно-охранителния състав са съблюдавали разпоредбите на два вида инструкции, съответно в една част от периода и в друга част от периода. Това как Г.В., ищеца, разбира зона за повишена сигурност, няма никакво значение, защото и в част „архитектура”, която е официална, зоната за повишена сигурност е отделена и разделена с две коридорни помещения и всяко спално помещение на всеки един лишен от свобода е заключено веднъж, след което и двата коридора са заключени втори път. В нито един случай няма ангажирани доказателства, че има извършено нарушение от страна на администрацията освен неговите голи твърдения. В с.з. е изяснено как е разделена зоната за повишена сигурност. Твърденията на ищеца, че се ходи по коридора, по което не се спори, макар той да нарича коридора „килия”,а неговото лично индивидуално спално помещение е заключено с врата. Никога, никой от администрацията не си е позволявал нарушение на тази дисциплина. Няма доказателства в тази посока, а напротив, служителите са били длъжни пряко и постоянно да наблюдават лишените от свобода. Затова считам, че не е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника, а именно незаконосъобразни действия. След това, ищецът не доказа да е претърпял каквито и да е неимуществени вреди, от което е видно, че не е налице и втората предпоставка, а оттам и третата, че няма никаква причинно-следствена връзка между действията на администрацията и твърденията неимуществени вреди. Предвид което моли съда да отхвърли исковата молба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на ОП Монтана излага становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Сочи, че не са нарушени разпоредбите на ЗИНЗС и видно от събраните по делото доказателства служителите в затвора Плевен са изпълнявали служебните си задължения по инструкция, не се установи в производството да са влизали в спалното помещение на Г.В. през нощта, а твърдението, че там където обхождат дежурните е част от неговата килия, не намери потвърждение в производството.
По делото са събрани писмени и гласни доказателства, с оглед необходимостта от тяхното обсъждане в съвкупност и поотделно. Като съдът изключи оспорените от ищеца по реда на чл.193 ГПК доказателства от личното му досие, т.к. същите касаят други претенции на ищеца и са неотносими към заявената с исковата молба претенция.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори от страните в производството, че ищецът Г.В.В., понастоящем изтърпява наказание „лишаване от свобода“-доживотен затвор без право на замяна, в затвора гр.Ловеч, а към процесния исков период е пребивавал в затвора гр.Плевен. Спорът касае факта, дали през процесния исков период 28.12.2018 – 28.07.2022 г., докато ищецът Г.В.В. е изтърпявал наказанието „ лишаване от свобода“ в затвора гр.Плевен, е бил лишен всяка нощ от непрекъсната 8-часова нощна почивка, поради действия на служителите от надзорно-охранителния състав на затвора гр.Плевен, дежурен главен надзирател (ДГН) или дежурен командир на отделение (ДКО), т.к. през нощта отключвали по твърдения на ищеца килията му и „обхождали до дъното на килията и обратно, което отстои от вратата на около 10 м., като подовата настилка в килията и в поста на постовия се състои от теракот, от което обхождане с наблюдение над уж спящите л.св. е съпроводено с шумно тропане на кубинки или токчета на обувки на около метър от леглото ми, т.е. от главата ми, освен острия метален звън, особено от заключването на входната врата на килията ми, находяща се на около1.5 м от леглото ми….“
От събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства, се установи, че ищецът В. излага доводи в разрез с фактическата обстановка, т.к. не приема, че е настанен в зона за повишена сигурност/ЗПС/, където са обособени 17 броя спални помещения за л.св. и която е разделена от общ коридор, като спалните помещения са от двете страни, а твърди, че в зоната са обособени две килии 307 и 309 и в тези килии са отделните спални помещения, т.е. няма коридор, а това всъщност е част от килиите и там влизат през нощта служителите. Твърдението е, че обхождайки през нощта тези пространства/наречени от административния орган коридор в обособена зона за повишена сигурност, а от ищеца обща част на килия 307 или 309/ служителите от надзорно-охранителния състав всъщност са действали в нарушение на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, т.к. отключвали метални врати и ходели по теракота, което било твърде шумно и с това нарушавали 8-часовия му нощен сън, което му се е отразило “ … необратимо и крайно негативно на психическото ми и физическо здраве от рода на тормоз, репресия, душевно страдание, физически и психически болки и страдание чрез принудително безсъние – стрес, обезвереност в системата на ГДИН и използването и като репресивен апарат за частни цели и външни поръчки и интереси и лично отношение от страна на държавната институция ГДИН..“
От представените писмени доказателства, се установява, че всъщност действията на служителите са в изпълнение с приложените по делото инструкция на пост № 15 в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, утвърдена от началника на затвора гр.Плевен, като първата е с вх.№ В-6940/10.11.2018 г., впоследствие актуализирана с вх.№ В1816/11.03.2021 г./л.147-155 от делото/. Конкретно във актуализираната инструкция е посочено в т.6.8 „Влизането на постовия надзирател от пост № 15 през нощта за проверка по коридорите се осъществява на 30 минути, само в присъствието на постовия на пост №8/ІІІ етаж/, който има ключ за отключване на вратата, като постовия с ключ остава на вратата без да влиза.След приключване на обхода вратата се заключва.“, а съгласно 6.9“Отварянето през нощта и влизането в спалното помещение в зоната за повишена сигурност се извършва след уведомяване и разрешение на дежурния главен надзирател или дежурен командир на отделение, в негово присъствие и присъствието на не по-малко от двама надзиратели при засилени мерки за сигурност..“ , т.е. безспорно е, а и не се оспорва от свидетеля Г., че служителите влизат в коридора на зоната за сигурност през нощта, но това е в изпълнение на служебните им задължения, спазвайки правилата в посочените инструкции.
Независимо, че зоната за повишена сигурност, някъде е посочена и като килия № 307, това всъщност е условно обозначение, т.к. в зоната са обособени 17 спални помещения, а т.к. наречените в инструкцията коридори, всъщност разделят разположението на тези спални помещения, отляво и отдясно.
При така установените факти, предвид и изрично посочените в исковата молба и уточнението към нея доводи от ищеца В., става ясно, че претенцията му касае точно влизането в това пространство/коридор, неречено от него килия, а не в спалното му помещение, т.к. изрично в уточнението сочи“ ..влизане в килията и обход до дъното на килията и обратно, което отстои от вратата на около 10 м. ..“, т.е. безспорно ищецът оспорва осъществяваните проверки, обход през нощта, т.к. нарушавали 8- часовия му сън, защото били много шумни.
В хода на производството същият поиска да бъдат събрани от съда множество -27 на брой негови сигнали и жалби до различни институции, но съдът отхвърли това искане, т.к. не бе посочено в каква връзка са тези доказателства, а от друга страна същите изхождат от ищеца и ако са били относими към производството е имал възможност да ги представи. В хода на производството не се събраха доказателства в процесния период от 3 години и седем месеца, докато В. ***, същият да е обжалвал конкретни действия, извършени през нощта от служители от охранително – надзорния състав. Единствено в приложена от него молба, без дата и подпис, наред с други претенции се твърди, че се нарушава правото, закрепено в чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС/гърба на л.23 от делото/.
Тук за пълното следва да се посочи, че въпреки множеството претенции на ищеца В. в настоящото производство, при направена справка от съда предвид изричните твърдения в уточнението към исковата молба от ищеца за нарушения на посочени дати и изискана от съда справка за нарядите, съдът установи, че всъщност на тези дати посочените от ищеца служители не са били наряд, има само едно съвпадение на изрично посочената дата 01.03.2021 г./л.161-163 от делото/. Което навежда на извод, че заявените претенции за влизане на посочените лица при него в килията, не отговорят на установените факти.
Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни административни действия на служители на ответника, изразили се в невъзможност за непрекъсната 8-часова нощна почивка, за периода от 28.12.20218 – 28.07.2022 г., докато е бил в затвора гр.Плевен, в размер на 140 000 лева.
Делото е изпратено на АС Монтана за разглеждане на основание определение № 9392/25.10.2022 г., постановено по адм.д.№ 9578/2022 г. по описа на ВАС.
Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, на което основание е предявен искът, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.
В контекста на § 197 от решението на ЕСПЧ по делото Н. и др., и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, претенцията на ищеца следва да се разгледа от гледна точка на кумулативното въздействие на твърдените от него нарушения и в контекста на общата забрана за нечовешко и унизително отношение, предвидена в чл. 3 от Конвенцията, респ. в чл. 3 ЗИНЗС.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 от с. р., за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства.
Разпоредбата на чл. 3 от Конвенцията многократно е била тълкувана от ЕСПЧ. С Решение по делото Г. срещу България (Жалба вх. № 47823/99), § 58, ЕСПЧ е приел, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в ареста и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин, по-конкретно от прилагането на изискуемите медицински грижи. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3, дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие. Тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение - § 59 от същото решение.
С решението по делото К. срещу България, § 63, ЕСПЧ е посочил, че отнасянето е "нечовешко" когато, между другото, е умишлено, непрекъснато в продължение на часове и причиняващо действителна телесна повреда или силно физическо или психическо страдание. Отнасянето е "унизително" когато предизвиква у пострадалия такива чувства на страх, безпокойство и малоценност, които да го унижат и подтиснат. Преценявайки дали конкретна форма на третиране е унизителна по смисъла на чл. 3, съдът трябва да определи дали целта й е да унижи и потисне съответното лице и дали, що се отнася до последиците, е засегната неблагоприятно неговата личност по несъвместим с чл. 3 начин. Липсата на такава цел обаче не изключва задължително възможността за установяване на нарушение на чл. 3. В § 64 от същото решение е посочено, че понесеното страдание и унижение трябва да надхвърля неизбежния елемент на страдание или унижение, свързано със законното понасяне на наказание. Мерките изразяващи се в лишаване на определено лице от свобода, често съдържат такъв елемент. Все пак може да се каже, че задържането под стража само по себе си повдига въпрос по чл. 3 от Конвенцията. Независимо от това, съгласно тази разпоредба държавите трябва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането.
В решението по делото Ч. срещу България, § 70, ЕСПЧ е посочил, че твърденията за отношение, несъответстващо на чл. 3, следва да бъдат доказани "извън всякакво разумно съмнение", а доказателството за подобно отношение може да произтича от серия улики или необорени презумпции, достатъчно тежки, точни и сходни.
В тежест на ищеца е да сочи доказателства относно незаконосъобразните действия от страна на служителите на затвора гр.Плевен, в резултат на които претендира да е претърпял вреди, като в случай на установено нарушение по чл. 3, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на противното – чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС забранява осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 от с. з. за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Видно е, че разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия закон.
Основателността на претенцията за вреди по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС изисква доказването на три кумулативно свързани предпоставки - акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното на основание чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС, както и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/ или бездействие и настъпилата вреда.
Според чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искът по чл. 284, ал. 1 от с. з. се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал. 2 на текста сочи като ответници органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл. 205 от АПК са юридическите лица, представлявани от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Съобразно горното, ГДИН се явява пасивно легитимирана страна, т. к. упражнява общо ръководство и контрол на местата за лишаване от свобода и арестите, в който смисъл има правосубектност да бъде надлежен ответник по делото. Ответникът ГДИН със седалище град София съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС, е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода, и ареста, респ. този в гр.Плевен. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затвора и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това ГДИН има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявеният иск. Следователно исковата молба е подадена и срещу пасивно легитимирания ответник по аргумент от чл. 205 от АПК във вр. с чл. 284 от ЗИНЗС.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вреди, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като отговорността се реализира по реда на чл. 203 и сл. от АПК, а чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС урежда тази отговорност по отношение на лицата, лишени от свобода, при наличие на вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Доколкото предявеният иск се обосновава от фактическа страна твърдения за незаконосъборазни действия при осъществяване на административна дейност от служители в ГДИН, следва да се приеме от формална страна, че са налице специфичните предпоставки по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу ГДИН осъдителен иск с правно основание чл. 284 и 285, ал. 1 от ЗИНЗС, е процесуално допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Разгледан по същество искът по наведените от ищеца твърдения е неоснователен и недоказан, по следните съображения:
Съдът съобразно доказателствата по делото намира, че не е доказана първата необходимата за ангажиране отговорността на ответника материалноправна предпоставка – наличие на незаконосъобразна дейност на служители на ответната администрация.
В конкретния случай се претендира обезщетение за вреди, причинени от служителите на затвора гр.Плевен, с което лишавали л.св.В. от 8-часова непрекъсната нощна почивка, в разрез с разпоредбата на чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС, т.к. служителите от надзорно-охранитения състав обхождали нощем пространството между спалните помещения, което от ищеца е посочено като килия, а в хода на производството се установи, че всъщност е коридор, които разделя спалните помещения в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, но както и да се нарича това пространство, видно от събраните доказателства, служителите го обхождат в изпълнение на вменените им от посочените Инструкции задължения.
От представените писмени доказателства и от разпита на свидетеля Г., които съдът кредитира като обективни, т.к. не са налице основания за некредитирането им, макар ищецът да твърди обратното, от тях не се установява безспорно и категорично ищецът да е претърпял вреди във връзка с изложените в исковата молба и в с.з. множество претенци.
Съдът също така не е установил в настоящото производство л.св. В. да е обжалвал действия на служителите от надзорно-охранителия състав в затвора гр.Плевен през периода когато е бил преместен там. Едва впоследствие след преместването в затвора гр.Ловеч е предявил такава претенция и то за целия период от 28.12.2018 – 28.07.2022 г.. Не се събраха никакви доказателства, извън твърдяното от Г.В., че е нахлувано през нощта в килията му. Установено и неоспорено от ответника е твърдението, че през нощта са извършвани проверки/ обходи на 230 минути в зоната за повишена сигурност, без да се влиза в спалните помещения на осъдените.
Ищецът твърди, че му е било невъзможно да почива 8- часа непрекъснато през нощта, т.к. при извършваните проверки/обход се отключвали и заключвали врати с метални ключалки, а проверяващите с кубинки и токчета ходели по теракота, което според него било твърде шумно.
В хода на производството се установи, че тези действия- проверки/обходи са в изпълнение на утвърдена от началника на затвора гр.Плевен Инструкция за пост № 15 в повишената зона за сигурност/ПЗС/, независимо как е наречена от ищеца. Не се събраха доказателства, а и не се твърди някой да е влизал в спалното помещение на л.св.В..
Горното само по себе си е достатъчно, за се приеме, че на ищеца безспорно е осигурена среда, отговаряща на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, с оглед приложените по делото доказателства, конкретно отделно спално помещение в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, т.е. не може да се претендира изобщо нарушаване на чл. 3 поради това, че се извършват проверки/обходи в тази зона и през нощта, съгласно установени в Инструкция правила.
Ето защо принципно, съдът намира, че всяка претенция на лишен от свобода за нарушаване на чл. 3 от ЗИНЗС и конкретно на предвиденото в чл. 84, ал.2, т.2 от същия закон „непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа на денонощие“, се явява неоснователна, т.к. няма доказателства лицето да е лишено от такъв, а що се отнася да претенцията, че проверките/ обходи пречели на съня на л.св., т.к. били шумни, същият би могъл да намери индивидуален способ за намаляване на шума, след като му пречи, като например си постави слушалки или тапи за уши, с които да се изолира и да ограничи съпровождащите проверките шум от отключването на врати и вървенето по коридора.
Дори и обаче да не бъде споделено това разбиране, следва да се посочи, че в случая не е доказано нарушение на твърдяното от ищеца, че не му е осигурена възможност за непрекъснат 8 – часов нощен сън.
Така, по същество относими към фактическите му твърдения, обосноваващи основателността на иска остава изложеното в молбата твърдение, че всъщност тези нощни проверки са в разрез с посочени разпоредби на ЗИНЗС и ППЗИНС, т.к. в зоната за повишена сигурност имало и видеонаблюдение.
Ответникът първо оспорва твърдението на ищеца, че нощните проверки са били в килии 307 и 309, а що се отнася до обхода през нощта, не оспорват, че се извършва такъв, но при строго спазване на правилата, конкретно разписани в утвърдената от началника на затвора Инструкция. По делото доказателства за обжалване на действия, извършвани през нощта от на служители от надзорно-охранителния състав в затвора гр.Плевен не са представени.
Както вече се посочи многократно обаче, за съда е решаващо обстоятелството, че лицето, за целия посочен период не е лишен от 8-часова нощна почивка, а твърдението, че същата е била невъзможна, т.к. осъществяваните проверки/обходи според ищеца са били шумни – отключване на врати с метални ключалки и вървене по теракот, съдът не приема, че с това е нарушено непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа. Това го мотивира да приеме, че поведението на администрацията на ответника не е препятствала тази 8- часова нощна почивка и не може да се приеме за доказано нарушение на чл. 3 и чл. 84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС. Доказателствата сочат, че в затвора гр.Плевен са определени правила, конкретно за пост № 15 в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, в изпълнение на които служителите от надзорно- охранителния състав извършват нощни проверки/обход в тази зона и след като това е така не е налице твърдяното нарушение.
С оглед липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС неприложима е и презумпцията за настъпили вреди съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
По делото обаче липсват доказателства и за това, че за ищеца са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от правото негови неимуществени интереси, причинени от поведението на ответника. Ясно е и съдът не подлага на съмнение, че престоят в затвора, като лишен от свобода, ограничава драстично възможностите за лицето, но все пак, следва да се отчита, че това е част от същественото съдържание на самото наказание и приложената мярка спрямо лицето. Твърдението за неприятен шум през нощта, които съдът не подлага на съмнение, от извършваните през нощта проверки/обход, не произтича и не се намира в причинно – следствена връзка с поведението на ответника. Както се каза ответникът, в лицето на затворническата администрации в Плевен, нито се твърди, нито се доказва да е нахлувал в спалното помещение на л.св.В., а това, че има задължението за проверява/обхожда зоната за повишена сигурност през нощта означава само, че не могат да търсят отговорност за изпълнение на тези задължения.
Ето защо не е налице и каквото и да е причинно – следствена връзка (изобщо като правна възможност, съобразно механизма на причиняване на увреждането), между страданията на ищеца и поведението (което е и съобразено със закона) на ответника.
След като не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска по чл. 284 от ЗИНЗС, то последица от това е отхвърляне на предявения иск. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав е достатъчно основание искът да бъде отхвърлен. След като фактическият състав на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС не е осъществен, за ответната страна не възниква задължение за заплащане както на обезщетение, така и на акцесорното задължение за заплащане на лихва върху главното задължение.
По тези съображения, исковата претенция се явява неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена като такава.
С оглед изхода на спора и претенциите на пълномощника на ответника да бъде осъден ищецът да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение, Съдът намира, че с оглед постановеното определение № 3/06.01.2023 г., постановено по чкад № 9/2023 г. по описа на АС Монтана, с което ищецът е освободен от внасяне на държавна такса в това производство, то не следва да бъде осъден да заплати и юрисконсултско възнаграждение на ответника.
Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 203 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.В.В., понастоящем в затвора гр.Ловеч, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в Министерство на провосъдието, гр. София, иск за заплащане на обезщетение в размер на 140 000 лева за претърпени неимуществени вреди, за периода 28.12.2018 г- 28.07.2022 г., причинени му от незаконното поведение на служители на ответника, изразило се „ всяка нощ без изключение във времето след вечерна проверка и след 24 часа до към 5 часа през нощта отключват килията ми и нахлуват вътре, с цел уж извършване на проверка, обхождат килията, тежко и шумно тропат с кубинките и токчетата на обувките, след което отново шумно заключват килията ми с мощен метален звън - удар на езика на ключалката метал в метал под напора на пружината на заключващото устройство със силата по децибели от рода на изстрел от малокалибрено оръжие, което отеква в цялото спално помещение с ефекта на ехо в църква, като това се случва всяка нощ по различно време на 2 м от главата ми, докато спя, ведно с блъскане и то и отключването на другите врати и ключалки, от което непрекъсната 8-часова нощна почивка е невъзможна…“
Решението подлежи на касационно обжалване и протест пред тричленен състав на Административен съд Монтана, в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните по делото.
Препис от решението да се изпрати на страните по делото.
Административен съдия: