РЕШЕНИЕ № 260177
гр.Хасково, 28.05.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Хасковският окръжен съд, въззивен граждански състав, на двадесет и първи
април, през две хиляди двадесет и първа година, в открито съдебно заседание, в състав:
Председател:Деляна Пейкова
Членове:Георги Гочев
Капка Вражилова
при
секретаря В.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Вражилова В.гр.д.№ 210 по описа на съда за 2021год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К.К.С. ЕГН **********, подадена чрез адв.М.Л., срещу Решение №260053/28.01.2021г. на РС-Хасково, постановено по гр.дело № 694/2020г. по описа на съда в частта, с която е уважен предявеният от "Кредитреформ България"ЕООД- гр.София, ЕИК ********* срещу К.К.С. осъдителен иск за заплащане на сумата 1000 лева, представляваща главница по сключен между К.К.С. и "4финанс"ЕООД Договор за кредит № ****/02.09.2016г., вземанията по който са прехвърлени от "4финанс" ЕООД на "Кредитреформ България"ЕООД- гр.София по силата на сключен помежду им Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-033/ 23.11.2018г. с приложение № 1 към него, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 02.10.2019г. до окончателното изплащане.
В жалбата се релевират оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалваната част от съдебния акт, като постановен при нарушение на материалния закон и в противоречие с канстантната съдебна практика.
Твърди се, че в първоинстанционното производство ищецът не е доказал реалното предаване на процесната сума, предмет на договора за кредит, доколкото последното е било в негова доказателствена тежест. Прави се извод, че не са били събрани доказателства, за това ответникът да е давал съгласие за сключването на договора, а съдът неправилно е кредитирал заключението на вещото лице по приетата СТЕ, като е направил погрешен извод, че договорът е бил сключен.
На следващо място се излагат правни аргументи за недействителност на целия договор, като съдът е следвало да отхвърли иска на това основание, доколкото е приел, че клаузата, с която е била договорена лихва в размер на 40.99 %, е нищожна. Цитира се практика на съдилищата в страната, с която се обосновава тезата, че установената нищожност на клаузите, касаещи лихвата, влече след себе си и недействителност на целия договор, доколкото същият не би бил сключен без нея.
При заявените оплаквания жалбоподателят, чрез своя процесуален представител, моли за отмяна на решението на РС-Хасково в обжалваната част. Моли за присъждане на сторените разноски в двете инстанции, като представя списък по чл.80 ГПК.
По делото е постъпил отговор, в който се заявава, че жалбата е неоснователна. Излагат се правни аргументи, с които се обосновава валидността на заемното правоотношение, регламентирано в разпоредбите на ЗПФУР. Коментира се нормативно уредената в ЗЕДЕП същност на електронния подпис и неговата стойност. Прави се извод, че приетата в първоинстанционното производство СТЕ доказва по несъмнен начин сключването на процесния договор за кредит, по който е възникнало задължение за кредитополучателя да върне заетата сума. Твърди се, че приетата по делото разписка от 02.09.2016г. във връзка с извършения превод от кредитодателя на сумата от 1000 лева, издадена от „Изи пей“, с фигуриращи в нея имена и подпис на ответника, е достатъчно доказателство за предаването на процесната сума. На последно място счита се, че е налице утвърдена съдебна практика, която потвърждава уреденото в чл.23 ЗПК правило, че когато договорът бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по делото. В този смисъл се прави извод, че дори и договорът да бъде приет за недействителен на основание чл.22 ЗПК, отговорността на кредитополучателя за главницата не отпада.
Иска се решението на РС-Хасково да бъде потвърдено изцяло. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
След анализ на всички събрани
доказателства, поотделно и в пълнота, във връзка с доводите и съображенията на
страните, настоящият състав приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Районен съд-Хасково е сезиран с искова молба, депозирана от "Кредитреформ България"ЕООД- гр.София, чрез юриконсулт Г.К. против К.К.С., с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ЗЗД вр. чл.6 ЗПФУР вр. чл.86 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сума в общ размер на 2 301, 11 лв., от която: главница – 1000 лв., такса за експресно разглеждане – 206,31 лв. и наказателна лихва – 1094,80 лв. за периода 03.10.2016г. - 22.11.2018г. и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски.
С постановеното в първоинстанционното производство решение Районен съд- Хасково уважил частично предявения иск до размера на претендираната главница, ведно със законна лихва върху нея от подаване на исковата молба до окончателно изплащане, а в останалата му част за претендираните такса за експресно разглеждане и за наказателна лихва- го отхвърлил.
В пъровоинстанционното производство било прието за установено, че на 02.09.2016г. между "4финанс" ЕООД-гр.София ЕИК ********* като кредитодател и К.К.С. като кредитополучател бил сключен Договор за кредит № *** при специални условия на договора за кредит, явяващ се 11-ти по ред между тях. Кредитът бил отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата 02.10.2016г.. Със сключването на договора, ответникът се задължил да върне на кредитодателя сумата от общо 1 240 лв., от които главница в размер на 1000 лв., договорна лихва от 33,69 лв. за периода на ползване на кредита и такса за експресно разглеждане от 206,31 лв.. При спазване условията по договора сумата била преведена на името на кредитополучателя чрез "Изи пей" АД още на същия ден- 02.09.2016г., за което била издадена разписка №07000479911522/02.09.2016г., подписана от кредитополучателя в графата за „клиент“. С настъпване на падежа по договора на 02.10.2016г., кредитополучателят не погасил дължимите суми и изпаднал в забава. На основание т.13.2 от ОУ към договора, считано от 03.10.2016г. кредитодателят започнал да начислява наказателна лихва, формирана от сбора на основния лихвен процент – 10% и договорния лихвен процент- 40,99% върху неизплатената сума за периода на просрочието.
Установено било също така, че на 23.11.2018г. "4финанс" ЕООД, в качеството си на цедент, сключил с ищеца, като цесионер, Договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-033/23.11.2018г., по силата на който цедентът прехвърлил на цесионера вземанията по договор № **********/02.09.2016г., като цесионерът бил изрично упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за прехвърлянето на задълженията му. Съгласно предоставеното пълномощно и в изпълнение на условията на чл.99, ал.3 от ЗЗД, ищецът изпратил на длъжника уведомление за прехвърляне на вземания изх.№9846/23.11.2018г. с препоръчано писмо, чрез "Български пощи" ЕАД, върнато с отметка "непотърсено".
РС-Хасково приел в решението си, че процесният договор е сключен при условията на чл.6 ЗПФУР, за което ответникът изразил валидно съгласие за това чрез електронно изявление по смисъла на ЗЕДЕП, установено по надлежния ред от приетата по делото СТЕ. Като допълнителен аргумент в тази насока е била посочена приетата по делото разписка от „Изи пей“ във връзка с извършеното от кредитодателя плащане на сумата от 1000 лева и фигуриращите в нея подпис и имена на кредитополучателя, от които се установявало реалното получаване на сумата, условие за валидността на договора за заем. Изводът си съдът аргументирал и с липсата на доказателства за извършено плащане на дължимата главница по кредита от страна на кредитополучателя. Отделно приел, че задължението по главницата не е погасено по давност, доколкото в случая била приложима нормата на чл.110 ЗЗД.
С Решението си първоинстанционният съд постановил неравноправност на клаузите на процесния потребителски по своя характер договор, касаещи ГЛП и ГПР, като противоречащи на чл.143 т.9 ЗЗП вр. чл.24 ЗПК, доколкото потребителят не е имал възможност да се запознае с тях при сключването на договора и като неиндивидуално уговорени с него. По този начин е направен извод за недействителност на целия договор по смисъла на ЗЗП, а така също и съгласно чл.22 вр. чл.10 ал.1 ЗПК. Във връзка с последното са изложени аргументи по отношение яснотата на формиране на ГЛП и ГПР, относно съдържащите се в стойността им като видове и количество компоненти, като е обобщено, че ответникът като потребител не е разполагал към датата на сключване на договора с информация относно съществени условия по него. Същите клаузи, касаещи ГЛП и ГПР, съдът прогласил за нищожни и на основание чл.21 ЗПК. Аргументирал се с факта, че не се установявали обстоятелства, които да обосновават определянето на ГПР в размер на 49,70%, а ГЛП в размер на 40,99%.. По този начин се създавала нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти.
Прието било също, че уговорената такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита не следвала да се присъжда, доколкото същата била свързана с усвояване на кредита, поради което била начислена в противоречие с разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК.
Най-накрая съдът изложил и мотиви за това, че обезщетението за забава, уговорено в т.13.2. б."а" от ОУ, противоречи на добрите нрави, доколкото предвидената в тази разпоредба неустойка се формира от размера на законната лихва за забава, който се добавя към размера на ГЛП, установен в договора, след което се начислява за всеки ден забава върху просрочената сума.
Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, в която предявените осъдителни искове са отхвърлени.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа обстановка е правилно установена, поради което и на основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя от въззивната инстанция. С оглед наведените в депозираната въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 6 от ЗПФУР вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. За основателността на така предявените искове е необходимо наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валидно сключен договор за кредит №***/02.09.2016г.; 2) установен размер на претендираните суми и настъпване на тяхната изискуемост; 3) валидно сключен договор за цесия от 23.11.2018г. между "4финанс" ЕООД и "Кредитреформ България" ЕООД и 4) уведомяване на длъжника К.К.С., за извършената цесия от цедента.
Основният спор по делото е съсредоточен върху съществуването на облигаторна връзка между страните, от която е възникнало задължението, чието изпълнение се търси чрез предявените осъдителни искове.
Основанието, на което въззивникът претендира процесните суми, е сключен договор за цесия с "4финанс" ЕООД, с което дружеството е прехвърлило вземанията си по договор за кредит №****/02.09.2016г. спрямо лицето К.К.С.. Посоченият договор има характера на договор за потребителски кредит, доколкото страните по него са физическо лице, действащо извън рамките на своята професионална или търговска дейност, потребител, и юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност, кредитор. Същевременно процесният договор за кредит трябва да отговарят на изискванията на ЗПФУР, тъй като същият е сключен от разстояние.
Разпоредбата на чл.6 от ЗПФУР въвежда правната характеристика на този вид договори. Съгласно цитираната правна норма договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Като средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя – аргумент от § 1, т. 2 от ДП на ЗПФУР.
Поради особения начин на сключване на този вид договори са въведени редица задължения в тежест на доставчика. Такива са предвидени и в чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР, тъй като изрично се посочват юридическите факти, които доставчикът е длъжен да докаже при договорите за предоставяне на финансови услуги от разстояние, а именно: 1) изпълнение на задължението за предоставяне на информация на потребителя, 2) спазване на сроковете по чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗПФУР и 3) получаването на съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо за неговото изпълнение през периода, през който, потребителят има право да се откаже от сключения договор.
Следователно за сключването на договор за кредит №****/02.09.2016г. с К.К.С. е било необходимо да е налице съгласие на потребителя. При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от ЗПФУР (регламентиращи по какъв начин следва доставчикът да проведе доказване на изпълнението на задълженията по ал.1, предоставянето на преддоговорната информацията, предвидена в чл.8 от ЗПФУР, възможността за записване на преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, ползващи се с доказателствена стойност) следва изводът, че съгласието на потребителя за сключване на договор за финансови услуги от разстояние трябва да бъде изразено по ясен и недвусмислен начин. Без изрично заявено съгласие на потребителя не може да се приеме, че е възникнало договорно правоотношение.
Същевременно за всички изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017 г.).
Съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001 г.) от ЗЕДЕУУ (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017 г.) електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ. За електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, а подписан документ е само този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 13, ал. 4 (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001 г.) от ЗЕДЕУУ (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017 г.) законодателят е допуснал хипотеза, в която при съгласие на страните може да се придаде на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато електронният документ е подписан, той притежава доказателствена сила по смисъла на чл. 180 от ГПК.
Установено е по делото, че правоотношението между К.К.С. като кредитополучател и "4фананс" ЕООД е сключено по реда на чл.6 ЗПФУР, съгласно който договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние (без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя – § 1, т. 2 ДР на ЗПФУР). Процесният договор за кредит е именно за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние ( в случая – уеб страницата на vivus. bg). Установено е по делото, че договора за кредит е сключен чрез средства за комуникация от разстояние, поради което попада под режима на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Съгласно т. 1 от ДР на ЗПФУР този ред за сключване на договор е приложим по отношение на финансови услуги като кредитирането. Връзката между страните е извършена чрез електронната страница на кредитора, в случая – уеб страницата на vivus. bg, на която кредитополучателя е подал заявление за получаване на кредит, предоставила е необходимата информация и се е съгласила да получи такъв. Изискуемата от ЗПК писмена форма за сключването на договора за кредит е спазена, тъй като за нея е съставен електронен документ, като по делото той е представен в разпечатка. Същият съдържа всички необходими белези и данни, установяващи категорично кой е техният автор, какво е тяхното съдържание, както и каква е била целта да бъдат отправени. По договорната връзка "4финанс" ЕООД е предложил изпълнение като е превел сумата от 1000 лв. чрез електронната система за плащания на „Изипей“, за което е била изготвена Разписка №07000479911522/02.09.2016г./л.42 от гр.д.№694/2020г. на РС-Хасково/, подписана от кредитополучателя в графата за „клиент“. Последната е била представена по реда на чл.192 ГПК от „Изипей“АД и приета като писмено доказателство от първонистанционния съд с протоколно определение, постановено в проведеното на 11.01.2021г. открито съдебно заседание. По делото е била приета с протоколно определение в открито съдебно заседание от 28.09.2020г. и представената към исковата молба Разписка за извършено плащане №2000000110113539/02.09.2016г./л.21 от гр.д.№5129/2019г. на РС-Стара Загора/, генерирана от системата за електронни плащания и отразяваща превода по процесния договор за кредит, в която не фигурират горепосочените реквизити. Очевидно се касае за два документа, отразяващи едно и също обстоятелство, а именно извършения превод и получаването на сумата от 1000 лева с наредител „4финанс“ЕООД и получател К.К.С.. Доколкото и двата документа са били надлежно приети от първата инстанция, направеното във въззивната жалба оплакване, че ответникът не е имал възможност да се запознае със съдържанието им, не отговоря на действителното положение. В този смисъл истинността на разписка №07000479911522/02.09.2016г., подписана от кредитополучателя в графата за „клиент“, не е била оспорена от ответника в срока по чл.193 ГПК. Поради това настоящата съдебна инстанция приема, че е налице валидно доказателство относно предаването и получаването на процесната сума. Последното е достатъчно основание, предвид реалния характер на договора за заем, за да бъде приет за сключен. С получаването на сумата за ответника е възникнало задължение за връщането й, съгласно уговорките по договора– в срок от тридесет дни, с падежна дата 02.10.2016г. По делото не са представени доказателства за отправяни искания от ответника за удължаване срока на договора, същевременно липсват и такива той да е извършил плащане по главницата.
Установено е също така, че на 23.11.2018г. "4финанс" ЕООД, в качеството на цедент е сключил с "Кредитреформ България" ЕООД, в качеството му на цесионер, договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-033/23.11.2018г., по силата на който цесионерът е придобил вземането на "4финанс" ЕООД, произтичащо от договор за кредит №****/02.09.2016г., сключен с кредитополучателя К.К.С..
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В случая по делото е прието уведомление за прехвърляне на вземания с изх. № 9846/23.11.2018г., изходящо от цедента "4финанс" ЕООД, с което се уведомява длъжникът за извършената цесия. Уведомлението не е било получено от адресата, като видно от представеното известие за доставяне то е останало непотърсено. Представено е и пълномощно, приложение към договора за цесия, с което цедентът "4финанс" ЕООД е упълномощил цесионера "Кредитреформ България" ЕООД да уведоми длъжника за извършената цесия.
В съдебната практика последователно се приема, че когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК, като това връчване следва да бъде съобразено от съда като нов факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл – Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о.). Това е така, защото самото уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта на договора (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на евентуално ненадлежно изпълнение. Затова, както моментът, така и начинът на уведомяването на длъжника ще имат значение за легитимацията на цесионера само, ако ответникът е изплатил вече дълга на първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно, ако възражения за погасяване на вземането изобщо не се предявяват. Поради това, всъщност няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията, ако представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента, както е и в настоящия случай.
Въз основа на изложеното настоящият съдебен състав намира за правилни и законосъобразни изводите на районния съд за основателност на предявения главен иск с правно основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за присъждане на сумата от 1000 лева, представляваща неизплатена главница по договор за кредит №***/02.09.2016г., сключен между "4финанс" ЕООД, като кредитодател и ответника като кредитополучател, вземанията по който са прехвърлени на ищеца "Кредитреформ България" ЕООД, с договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-033/23.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба на 02.10.2019 до окончателното й изплащане.
При тези съображения решението в обжалваните му части следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемият, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да му заплати разноски вразмер на 300 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260053/28.01.2021г. на РС-Хасково, постановено по гр. дело № 694/2020г. по описа на съда в частта, с която съдът е уважил предявения от "Кредитреформ България"ЕООД- гр.София, ЕИК ********* срещу К.К.С. осъдителен иск за заплащане на сумата 1000 лева, представляваща главница по сключен между К.К.С. и "4финанс" ЕООД Договор за кредит № **/02.09.2016г., вземанията по който са прехвърлени от "4финанс" ЕООД на "Кредитреформ България" ЕООД- гр.София, по силата на сключен помежду им Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-033/ 23.11.2018 г. с приложение № 1 към него, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 02.10.2019г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА К.К.С. ЕГН **********, със съдебен адрес: *** да заплати на "Кредитреформ България" ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес:*** сумата 300 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател:
Членове: 1. 2.