№ 493
гр. Велико Търново, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Евгений Пачиков
Любка Милкова
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500347 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от В. Н. Н. от с.***, против съдебно решение
№158/23.12.2020г., постановено по Гр.д.№494/2020г. по описа на РС – Л, вкл. в частта за
разноските, с което ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл.439 ГПК вр. чл.124
ал.1 ГПК за признаване за установено, че В.В.., с ЕГН **********, не дължи на ЧСИ Ц.Н.,
рег.№756 КЧСИ, район на действие – ОС – П, сумата от 325 лв., представляваща съдебни
разноски, за които е издаден изпълнителен лист №6710/24.11.2016г. по гр. д.№6580/2015г.
по описа на РС – П, като неоснователен, както и на основание чл.78 ал.3 ГПК е осъден В. Н.
Н. да заплати на ЧСИ Ц.Н., рег.№756 КЧИ, район на действие ОС – П, сумата от 360лв.,
представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Релевира
оплакване за нищожност на обжалваното първоинстанционно решение, с довод, че е
напълно неразбираем съдебен акт. Релевира оплаквания и за неправилност на обжалваното
решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че
спорното право неправилно е квалифицирано от съда, като вместо търсената защита чрез
отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, че не дължи исковата
сума от 325лв. разноски, е разгледан отрицателен установителен иск по чл.439 ал.1 ГПК.
Моли съда да се произнесе, че първоинстанционното решение е незаконен, нищожен и
недопустим съдебен акт. Претендира разноски пред двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ответника ЧСИ Ц.Н. с рег.№756 с район на действие ОС – П, чрез
пълномощника му адв.М. от АК – П, с който оспорва въззивната жалба и моли да бъде
1
отхвърлена като неоснователна, респ. обжалваното решение потвърдено като правилно и
законосъобразно, нестрадащо от пороците, посочени в бланкетната жалба. Твърди, че
правилно първоинстанционният съд е приел, че в настоящия казус намират приложение
разпоредбите на чл.110 ЗЗД, респ. чл.117 ал.2 от ЗЗД, както и че последното изпълнително
действие по ИД е налагането на запор върху банкови сметки на 08.11.2018г., от което
следва, че към момента не е налице изтекла пет годишната погасителна давност за вземането
по ИЛ. Претендира разноски за въззивното производство, съгласно представен с писмения
отговор на въззивната жалба списък по чл.80 ГПК.
Производството е образувано и по подадена в срок частна жалба от ищеца по делото
В. Н. Н. против Определение №8/06.01.2021г., постановено по Гр. д.№494/2020г. по описа
на РС – Л, с което е оставена без разглеждане подадената от ищеца молба с правно
основание чл.251 ал.1 ГПК за тълкуване на Решение №158/23.12.2020г., постановено по гр.
д.№494/2020г. по описа на РС – Л.
В СЗ въззивникът лично поддържа подадените въззивна и частна жалби по
съображения по същество, изложени в депозирани по делото множество молби с характер на
писмена защита.
В СЗ въззиваемата страна ЧСИ Ц.Н. с рег.№756 с район на действие ОС – П, чрез
пълномощника си адв.М. от АК – П, с писмени молби оспорва въззивната жалба на
основанията, изложени в писмения отговор по жалбата, и моли същата да бъде оставена без
уважение. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в предвидената писмена
форма, противно на оплакванията във въззивната жалба е напълно разбираемо и от него се
извлича формираната воля на съда по спорното право, поради което решението не страда от
твърдяния в жалбата порок – нищожност. Обжалваното решение е и допустимо, като
постановено по процесуално допустим иск.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба,
разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а обжалваното първоинстанционно
съдебно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено
изцяло.
2
Предмет на разглеждане по делото пред РС – Л е бил предявен от ищеца В. Н. Н.
против ответника ЧСИ Ц.Н., рег.№756 КЧСИ, район на действие - ОС – П, отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК, че не дължи на ответника сумата от
325лв., представляваща съдебни разноски, за които е издаден ИЛ №6710/24.11.2016г. по
гр.д.№6580/2015г. по описа на РС – П. В ИМ са изложени твърдения, че за събиране на
присъдените с издадения ИЛ №6710/24.11.2016г. по гр.д.№6580/2015г. по описа на РС – П
съдебни разноски от 325лв. е образувано в края на 2016г. ИД №20169060400914 по описа на
ЧСИ В.С., рег.№906 КЧСИ, което към края на 2018г. е прекратено на основание чл.433 ал.1
т.8 ГПК по силата на закона. Твърди се, че ответникът ЧСИ Н. се е снабдил с ИЛ за
несъществуващи разноски, тъй като няма плащане на адвокатското възнаграждение,
съгласно пълномощното, по банков път. Твърди, че вземането е погасено по давност 2020г.,
поради изтекли повече от 5 години. Позовава се, че оспореното вземане за разноски за
адвокатско възнаграждение, съгласно пълномощно №550 от 18.03.2016г., към 18.03.2019г. е
било погасено с изтичане на тригодишна давност.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответникът ЧСИ Ц.Н., рег.
№756 КЧСИ, район на действие - ОС – П, е заел становище за допустимост, но
неоснователност на предявеният иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК. Оспорил е
ищцовото твърдение, че поради погасителна давност вземането е погасено, като се е позовал
на разпоредбите на чл.116 б.“в“ ЗЗД и чл.117 ал.1 ЗЗД, както и че в случая не е изтекла
погасителната давност от 5г. и вземането не е погасено по давност.
Правно релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото доказателствен
материал, са следните:
Съгласно издаден ИЛ №6710/24.11.2016г. по гр. д.№6580/2015г. по описа на РС – П, е
осъден В. Н. Н. да заплати на ЧСИ Ц.Н., рег.№756 на КЧСИ сумата в размер на 325лв.
разноски за въззивното производство.
По молба от 08.12.2016г. от взискателя ЧСИ Ц.Н., с рег.№756 с район на действие ОС
– П е образувано против ищеца – длъжник В. Н. Н. ИД №914/2016г. по описа на ЧСИ В.С. с
рег.№906 с район на действие Пл ОС, въз основа на издадения против В.Н. ИЛ
№6710/24.11.2016г. по гр. д.№6580/2015г. по описа на РС за сумата от 325лв. разноски, в
която молба по чл.426 ал.1 ГПК е посочен способ за изпълнение - налагане на запор върху
пенсията на длъжника, получавана от НОИ, както и на основание чл.18 ЗЧСИ взискателят е
възложил на ЧСИ В.С. всички права, посочени в цитирания текст. По молба на взискателя
от 09.12.2016г. по чл.456 ГПК вземането по ИД №914/2016г. по описа на ЧСИ В.С. с рег.
№906 КЧСИ е присъединено по ИД №913/2016г. по неговия опис. На 05.01.2017г. на
длъжника е връчена ПДИ. На 08.08.2017г. е изпратено запорно съобщение до ТП на НОИ –
П, с което е наложен запор върху получавана от длъжника пенсия, получено в ТП на НОИ –
П на 10.08.2017г. На 06.11.2018г. е постъпила молба от взискателя по изп. д.№914/2016г. за
налагане на запор върху банковите сметки на длъжника. На 08.11.2018г. са изпратени
запорни съобщения за наложен запор върху всички сметки на длъжника до „***
3
Във въззивното производство е прието като писмено доказателство по почин на
въззиваемата страна съобщение №8476/20.07.2021г. за приключване на изпълнително дело,
изпратено до взискателя по изп. дело №914/2016г. по описа на ЧСИ В.С., рег.№906 КЧСИ –
до ЧСИ Ц.Н., с което е съобщено на взискателя, че изп. дело №914/2016г. по описа на ЧСИ
В.С., рег.№906 КЧСИ е приключено на основание изплащане на дълга по изпълнителното
дело – чл.433 ал.2 от ГПК, като по делото липсват доказателства постановлението на ЧСИ
по чл.433 ал.2 ГПК да е влязло в законна сила.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предмет на делото е предявен от ищеца отрицателен установителен иск за
недължимост на парично вземане в размер на исковата сума от 325лв. с правно основание
чл.439 ал.1 ГПК. Твърденията в ИМ, че ищецът – длъжник оспорва чрез иск изпълнението
по ИД №914/2016г. по описа на ЧСИ В.С., рег.№906 КЧСИ, обуславят квалифициране на
спорното право от съда като отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1
ГПК, поради което оплакванията във въззивната жалба за неправилно дадена квалификация
на спорното право от първоинстанционният съд са неоснователни. Съдът не е обвързан от
посочената от ищеца правна квалификация на спорното право, а следва да го квалифицира
правно, съобразно изложените в ИМ фактически твърдения на ищеца, които в процесният
случай сочат на оспорване чрез иск изпълнението, което обуславя правна квалификация на
предявеният иск като отрицателен установителен по чл.439 ал.1 ГПК. На основание чл.235
ал.3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право, като за наличието на правен интерес като абсолютна
положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск съдът следи
служебно. Съдът съобразява настъпилия във въззивното производство факт, че ИД
№914/2016г. по описа на ЧСИ В.С., рег.№906 КЧСИ, е приключено на основание чл.433 ал.2
ГПК с изпълнение на задължението и събиране на разноските по изпълнението, но по
делото липсват надлежни писмени доказателства постановлението за приключване на ИД на
основание чл.433 ал.2 ГПК да е влязло в законна сила към релевантният момент на
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, поради което не е отпаднал
правния интерес у ищеца от водене на настоящия отрицателен установителен иск по чл.439
ал.1 ГПК и такъв е налице у ищеца, което обуславя и процесуална допустимост на
предявеният иск по чл.439 ал.1 ГПК, доколкото и по аргумент на по - силното основание
ищецът има правен интерес от предявяване и поддържане на иска, дори и когато правото е
принудително осъществено, а не само застрашено, като позитивният ефект в правната му
сфера, който ще настъпи е разрешаване на повдигнатият правен спор с влязло в сила
съдебно решение, ползващо се със СПН.
Разгледан по същество искът по чл.439 ал.1 ГПК се явява неоснователен и недоказан
и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
На основание чл.439 ал.1 ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.
На основание чл.439 ал.2 ГПК, искът на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
4
изпълнителното основание. Позоваването от ищеца на недължимост на вземането за
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на исковата сума от 325лв., поради липса
на доказателства за изплащане на възнаграждението по банков път, е въз основа на факти,
които са се осъществили преди приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, поради което позоваването на същите в
настоящия процес е недопустимо, с оглед разпоредбата на чл.439 ал.2 ГПК, и не подлежат
на разглеждане. Неоснователно е и ищцовото твърдение, че ИД №914/2016г. по описа на
ЧСИ В.С. с район на действие Пл ОС е прекратено по силата на закона на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК, поради т.н. „перемпция“. Съгласно чл.433 ал.1 т.8 ГПК, изпълнителното
производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. В процесният
случай, с молбата за образуване на ИД взискателят е посочил изпълнителен способ – запор
върху пенсия на длъжника, както и е налице възлагане на ЧСИ на основание чл.18 от ЗЧСИ.
Взискателят по изп. дело не е бездействал в двугодишният срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, а
напротив, с молба от 06.11.2018г., т.е. в рамките на двугодишният срок от образуване на ИД
е посочил друг изпълнителен способ – запор на банкови сметки на длъжника, поради което
и изпълнителното производство не е прекратено, поради перемпция на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК. На основание чл.114 ал.1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Оспореното от ищеца като недължимо парично вземане за
разноски е за адвокатско възнаграждение, което спрямо адвоката има характер на
възнаграждение, но по отношение на страната, в чиято полза са присъдени съдебни
разноски по гр.д.№6580/2015г. по описа на РС - П – ЧСИ Ц.Н., рег.№756 на КЧСИ, в чиято
полза е издаден ИЛ №6710/24.11.2016г., вземането е с характер на съдебни разноски и
същото е изискуемо не от датата на сключване на договора за правна защита и съдействие -
18.03.2016г., а едва, считано от влизане в законна сила на съдебното решение по гр.д.
№6580/2015г. по описа на РС – П, с което е установено съществуването му по съдебен ред,
поради което и оспореното от ищеца вземане за съдебни разноски се погасява с изтичане на
общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, а не с кратката тригодишна давност
по чл.111 б.“а“ ЗЗД.
Според разпоредбата на чл.116 б.“в“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане
на действия за принудително изпълнение. Съгласно т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк. д.
№2/2013г., ОСГТК на ВКС, образуването на изпълнително дело не е изпълнително действие
и не прекъсва давността. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно чл.117 ал.1 ЗЗД,
от прекъсването на давността почва да тече нова давност, като съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение /какъвто е процесният случай на установено
5
със съдебно решение оспорено от ищеца вземане за съдебни разноски от 325лв./, срокът на
новата давност е всякога пет години. В процесният случай, по ИД №914/2016г. по описа на
ЧСИ В.С. с рег.№906 с район на действие Пл ОС в двугодишният срок от образуването му
са предприети валидни изпълнителни действия /запор на пенсия на длъжника на 08.08.2017г.
и запор на банкови сметки на длъжника на 08.11.2018г./, всяко от които, съгласно чл.116
б.“в“ ЗЗД, прекъсва давността, като от последното валидно изпълнително действие – запор
на банкови сметки на длъжника в три банки, предприето на 08.11.2018г., не е изтекла до
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция пет годишната погасителна
давност, поради което оспореното от ищеца вземане не е погасено по давност, и предявеният
отрицателен установителен иск с правно основание за установяване недължимост на
вземането за исковата сума от 325лв., следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
Поради съвпадение в изводите на двете инстанции, обжалваното първоинстанционно
решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, респ.
въззивната жалба отхвърлена изцяло, като неоснователна и недоказана.
По частната жалба против обжалваното определение по чл.251 ал.1 ГПК:
Частната жалба е подадена от активно процесуално легитимирана страна, против
подлежащ на обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивният за това срок, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
На основание чл.251 ал.1 ГПК, споровете по тълкуване на влязло в сила решение се
разглеждат от съда, който го е постановил. Следователно, законът допуска тълкуване само
на влязло в сила решение, предвид което молбата на ищеца за тълкуване на
първоинстанционното решение, което към момента на подаването й не е влязло в законна
сила, се явява процесуално недопустима, поради липса на предмет, вкл. на това основание и
поради липса на правен интерес у ищеца, и като такава правилно е оставена без разглеждане
от първостепенният съд, предвид което обжалваното с частната жалба определение
№8/06.01.2021г., постановено по гр. д.№494/2020г. по описа на РС – Л, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора претенцията на въззивника за присъждане на съдебни
разноски за двете инстанции се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, още
повече, че по делото и липсват доказателства въззивникът /ищец/, който е и освободен по
реда на чл.83 ал.2 ГПК от внасяне на ДТ за производството, да е направил /да е заплатил/
разноски за производството. Не са налице основания за ревизия на обжалваното решение в
частта за разноските, с оглед изхода по спора, и съгласно разпоредбата на §2а от ДР на
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според
която за регистрираните по ЗДДС адвокати /който факт на регистрация по ЗДДС е от
категорията неподлежащи на доказване факти по чл.155 ГПК/ дължимият ДДС се начислява
6
върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото на клиента
адвокатско възнаграждение.
Изходът на спора обуславя основателност на претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на направените съдебни разноски за въззивното производство, съгласно
представен с отговора на въззивната жалба списък по чл.80 от ГПК /за заплатено по банков
път с платежно нареждане от 25.01.2021г. адв. възнаграждение за един адвокат/ в доказан
размер от 360лв. с вкл. ДДС, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №158/23.12.2020г. , постановено по Гр.д.№494/2020г.
по описа на РС – Л.
ОСЪЖДА В. Н. Н., с ЕГН **********, от с.***, ДА ЗАПЛАТИ на ЧСИ Ц.Н., рег.
№756 с район на действие – ОС –П, адрес: гр.П, ул.“*****, сума в размер на 360 лв.
/триста и шейсет лева/ с вкл. ДДС, представляваща направени съдебни разноски във
въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №8/06.01.2021г., постановено по Гр.д.№494/2020г.
по описа на РС – Л.
На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Решението, в частта, с която е потвърдено определението по чл.251 ал.1 ГПК, в която
е с характер на определение, не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7