РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Г” въззивен състав, в публичното
заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов в.
гр. дело № 16759 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С
Решение № 455902 от 23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 55012/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 124 с-в, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Е.Р.С.Т.“ ООД срещу З. „Л.И.“ АД обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 232 вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 194,92 лева, представляваща цена за
незаплатен наем и такса поддръжка за периода от м.11.2015 г. до 10.04.2016 г.,
дължими по сключен Договор за наем от 01.04.2014 г. за отдаване за временно и
възмездно ползване на недвижим имот, а именно – търговско помещение, обект –
магазин № 3 от сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******, партерен етаж с
лице към ул. „Г.С.Раковски“, с обща площ
от 15,37 кв.м.; офис № 4 от сградата, находящ се на втори етаж с обща площ от
45,96 кв.м. и офис № 6 от същата сграда, находящ се на втори етаж с обща площ
от 35,51 кв.м., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 30082/2017г. по описа на СРС, 24 състав, като исковете са
отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 9 026,60 лева.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените искове,
в срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.Р.С.Т.“ ООД, в
която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт в
обжалваната част. Въззивникът твърди, че по делото безспорно било установено,
че процесният имот бил ползван от ответника в периода от м.10.2015 г. до
11.04.2016 г., като за този период от ищеца били издадени от 6 броя фактури, в
които надлежно било отразено задължението за заплащане както на уговорения
наем, така и на консумативните разноски за електрическа енергия и студена вода.
Това задължение произтичало и от изричната уговорка между страните,
обективирана в чл. 11, ал. 5 от сключения между тях договор за наем. Нито в
цитирания договор било упоменато, нито от отношенията между страните следвало,
че наемодателят трябвало да представя на наемателя доказателства за извършени от
него плащания към експлоатационните дружества на съответните консумативни
разходи, включени в издаваните от него фактури. Доколкото по делото безспорно
било установено ползването на процесния имот в претендирания от ищеца срок, то
и произтичащият от това факт – извършването от страна на ответника на
разноските за ползването на електроенергия и студена вода, посочени в
издадените фактури, следвало да се счита за напълно доказан. На следващо място,
от приетото по делото Писмо от 25.02.2016 г., изпратено от ответника на ищеца,
било видно, че възраженията на З. „Л.И.“ АД се отнасяли единствено и само до
начина на получаване на процесните фактури, но не и до дължимостта и размера на
отразените в тях суми за наем, такса поддръжка и консумативни разходи за електроенергия
и студена вода. Ето защо, претендираните от ищеца суми за консумативни разходи
/електроенергия и студена вода/ следвало да се считат за доказани и приети от
ответника. Предвид гореизложеното моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да признае за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1778.22 лв. с ДДС за електрическа енергия за периода от
м.10.2015 г. до м.04.2016 г. и сумата от 53.46 лв. с ДДС за студена вода за
периода м.09.2015 г. до м.04.2016 г. Претендира разноски за въззивното
производство.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по въззивната жалба „З. „Л.И.“ АД е депозирал
отговор на жалбата, в който поддържа, че първоинстанционното решение е правилно
в обжалваната част, поради което моли да бъде потвърдено. Твърди, че цената за
електрическа енергия на стойност 1778.22 лв. кореспондира на консумацията за
цялата сграда, а не за един офис с разгърната площ от 80 кв.м. Претендира
разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Предявени
са по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание
чл. 232, ал. 2, предл. второ ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че между
страните е породено облигационно правоотношение, възникнало от сключен на 01.04.2014
г. договор за наем, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника
за временно възмездно ползване недвижим имот, а именно – търговско помещение, обект –
магазин № 3 от сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******, партерен етаж с
лице към ул. „Г.С.Раковски“, с обща площ
от 15,37 кв.м.; офис № 4 от сградата, находящ се на втори етаж с обща площ от
45,96 кв.м. и офис № 6 от същата сграда, находящ се на втори етаж с обща площ
от 35,51 кв.м. срещу наемна цена в размер на 535 евро без ДДС, за срок от една
година. След
като е приел за установено, че от представените по делото доказателства се
изяснява, че ответникът е ползвал през исковия период наетия имот, СРС е
присъдил уговореното наемно възнаграждение за м.11.2015 г., м.12.2015 г.,
м.01.2016 г., м.02.2016 г., м.03.2016 г. до 11.04.2016г. за сумата от 6 696,75
лева с ДДС, с приспадане на сумата от 165,24 лева, направено от ищеца
прихващане от надвнесени от ответника суми, както и такса поддръжка на общите
части в размер на 663,41 лева с ДДС за същия период, но е отхвърлил
положителните установителни искове за установяване съществуването на
облигационното задължение за заплащане на консумативните разноски /електроенергия
и студена вода/ за ползване на наетата недвижима вещ, тъй като е счел, че по
делото не са представени никакви доказателства по отношение на размера на тази
претенция, нито фискални бонове и/или съобщения към фактури за заплатени суми.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата
е необходимо да се добави и следното:
Страните
във въззивното производство не спорят и от представените по делото
доказателства се установява, че на 01.04.2014г. в гр. София между „Е.Р.С.Т.“
ООД, в качеството му на наемодател и З. „Л.И.“ АД, в качеството на наемател, е
бил сключен договор за наем за отдаване за временно и възмездно ползване на
недвижим имот, а именно – търговско помещение, обект – магазин № 3 от сграда,
находяща се в гр. София, ул. „*******, партерен етаж с лице към ул. „Г.С.Раковски“, с обща площ от 15,37
кв.м.; офис № 4 от сградата, находящ се на втори етаж с обща площ от 45,96
кв.м. и офис № 6 от същата сграда, находящ се на втори етаж с обща площ от
35,51 кв.м. срещу наемна цена в размер на 535 евро без ДДС, за срок от една
година.
Договорът
за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици,
към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на
вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение,
не се включва в неговия фактически състав, а е в изпълнение на породените от
него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на
уговореното наемно възнаграждение, респ. за заплащане на разноските за ползване
на наетата вещ, наемодателят следва да предаде на наемателя вещта, предмет на
наемния договор.
Основното
задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му
предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок,
а за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати
уговореното наемно възнаграждение, респ. сторените за ползването на наетата вещ
разноски; 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение; 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок
на ползване.
Страните
не спорят, че обектът, предмет на договора за наем, е предоставен за временно
възмездно ползване от ищеца на ответника, като наемодателят е осигурил правната
възможност наемателят да използва наетата вещ съобразно нейното предназначение
необезпокоявано през целия исков период. Това правнорелевантно обстоятелство се
установява и от двустранно съставените Приемо-предавателни протоколи от 01.04.2014
г. и изпратеното от ответника до ищеца писмо изх. № 1909 от 25.02.2016 г.
относно отправено от последния предизвестие за прекратяване на договора за наем.
Следователно, ответникът като наемател е ползвал процесния обект и за исковия
период, за което е следвало да осъществи насрещната парична престация –
заплащане на уговореното наемно възнаграждение и консумативните разходи за
ползването и поддържането на наетото помещение.
Съгласно
диспозитивната правна норма, уредена в чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД наемателят
е длъжен да плаща всички разходи, свързани с ползването на вещта, като
диспозицията на тази разпоредба на е била изменена по съгласие на страните – в
клаузата на чл. 11, ал. 5 от процесния договор за наем страните по него изрично
са уговорили, че „всички разходи, свързани с ползването на имота – за
електроенергия, вода, отопление и др. режийни разноски, са за сметка на
наемателя”. Следователно, при точното изпълнение договорното задължение на
наемодателя да предостави на наемателя свободното ползване на наетата вещ през
уговорения срок възниква насрещната парична престация на наемателя – да заплаща
уговореното наемно възнаграждение, ведно със сторените т. нар. консумативни
разноски – тези, свързани с ползването на наетата вещ.
В
конкретния случай, обаче, в отговора на исковата молба ответникът изрично е
оспорил, че удостоверените във фактурите от 04.11.2015г., 04.12.2015г.,
06.01.2016г., 05.02.2016г., 07.03.2016г. и 11.04.2016г., издадени от „Е.Р.С.Т.“
ООД, суми за електрическа енергия и студена вода са били реално заплатени от
ищеца. Ето защо, с оглед оспорването на ответника и доколкото ищецът не е
представил никакви доказателства за заплащането на претендираните суми за
електрическа енергия и студена вода, както и че тези суми се отнасят за
имотите, предмет на сключения договор за наем, то правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил исковата претенция в тази част.
Поради
съвпадение на правните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Решението
– в частта, в която предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни
установителни искове с правно основание чл. 232 вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД са
уважени, не е обжалвано от ответника в законоустановения срок, поради което в
тази част то е влязло в сила и настоящата съдебна инстанция не дължи
произнасяне.
По
разноските:
При
този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство,
въззивникът следва да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 360 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
С
оглед цената на исковете, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 455902 от
23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 55012/2017 г. по описа на СРС, ГО, 124
с-в, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО в останалата
необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК „Е.Р.С.Т.“ ООД, ЕИК ******* да заплати на З. „Л.И.“
АД, ЕИК ******* сумата от 360 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС.
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.