РЕШЕНИЕ
№ 233
гр. Пловдив, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Членове:Елена З. Калпачка
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20225300500126 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Сити кеш“ ООД против Решение №
1843/22.10.2021г., пост. по гр.д.№ 11629/2020, ПРС, с което е признато за
установено в отношенията между страните Д. В. К. и „Сити Кеш“ ООД, че
сключеният помежду им Договор за паричен заем № 411758 от 08.04.2020 г. е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. чл. с 22 от ЗПК, като
са присъдени и разноски.
Жалбоподателят „Сити кеш“ ООД е обжалвал изцяло решението с
мотиви, че същото е неправилно, постановено в противоречие на материалния
и процесуалния закони. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че
процесния договор между страните не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, т.к. не посочва математически алгоритъм за изчисляване на ГПК.
Счита, че ЗПК съдържа изискване единствено да посочване размера на ГПР,
но не и за механизма на формиране на същия. В този смисъл процесният
договор отговаря на императивното изискване за посочване размер на ГПР,
като не е необходимо да съдържа допълнителна информация в тази насока.
1
Оспорва и изводът на първоинстанциония съд относно необходимостта от
включване на неустойката като компонент в ГПР. Позовава се на Приложение
№1 на ЗПК, съгласно което неустойката не е част от параметрите, формиращи
размера на ГПР. Счита, че приемайки обратното, съдът е нарушил чл.19, ал.3,
т.1 от ЗПК. Поддържа, че съдебната практика е трайна в разбирането си, че
ако неустойката противоречи с добросъвестността и ако излиза извън
присъщите й функции, то това води до нейната нищожност. Счита, че
уговорената в случая неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение и не попада в обхвата на ГПР, т.к. същата няма
характер на възнаградителна лихва. Поддържа, че дори и да се приеме
нищожност на
уговорката за неустойка, то тя не влече нищожност на целия договор с оглед
нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Моли за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което се отхвърли предявения иск. Претендира
разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на
ответната страна.
Въззиваемата страна Д. В. К. е подала отговор на въззивната жалба, в
който поддържа нейната неоснователност. По отношение на посочените
оплаквания счита, че правилно съдът е отчел какво следва да е съдържанието
на уговорките, касаещи ГПР и че за кредитополучателя не следва да е неясно
по коя формула се изчислява ГПР. Поддържа, че за потребителя следва по
ясен и разбираем начин да е написано кои са инкорпорираните в ГПР
разходи, които той ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Поддържа за неправилно и оплакването, че уговорената
неустойка не следва да бъде включвана в ГПР. Невключването на този разход
водело до заблуда за потребителя какви точни разходи ще трябва да направи
по кредита и с колко същия би се оскъпи. Поддържа и че посочените в
договора ГПР не съответстват на действителните такива разходи с оглед
конкретните задължения на потребителя.Счита, че неустойката е
допълнителен разход, който е прикрит и изключен от общия размер на
разходите по кредита. Конкретната неустойка няма характер на неустоечно
задължение, а излиза извън присъщите й функции - обезпечителна,
обезщетителна и санкционна. В случая уговорената неустойка има по-скоро
характер на печалба за кредитора, т.к. плащането й е свързано с неизпълнение
2
на задължение, което още при сключване на договора е ясно, че е трудно
изпълнимо. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение, определено по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, за оказана безплатна правна помощ на близък.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 11, във вр. с чл.
22 от ЗПК, с искане за постановяване на решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника „Сити кеш“ ООД, че Договор за
паричен заем № 411758 от 08.04.2020 г. е недействителен, поради
невключване в ГПР на сума от 140 лв., начислена в нарушение на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, представляваща такса за експресно разглеждане на документи,
липса на преддоговорна информация, включително стандартен европейски
формуляр, липса на посочени условия за прилагане на договорения лихвен
процент, липса на погасителен план, съдържащ информация за
последователността на разпределение на вноските, между различните
неизплатени суми, поради което твърди неспазване на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК. Твърди нарушение на чл. 143, т. 19 от ЗЗП,
невъзможност за потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
С обжалваното решение съдът е приел, че исковата претенция по чл.
124 от ГПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК е основателна, тъй като в процесния
договор се явяват посочени само абсолютните стойности на ГПР, без ясно
разписана методика на формирането му – кои компоненти точно са включени
в него, как се формира същият в посочения процент, не е неясно как точно се
съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР и посочената в
договора фиксирана лихва. Прието е, че уговорената в договора клауза за
неустойка в размер на 163,36 лв. /чл. 8/, не е посочено дали е отчетена при
3
изчисляването на ГПР, а същата следва да бъде включена в ГПР, доколкото
представлява разход по кредита, по смисъла на разпоредбата на § 1 от ДР на
ЗПК. Направен е извода, че потребителят е бил поставен в невъзможност да
разбере какъв е реалният процент на оскъпяване на кредита и дали посочения
в договора ГПР съответства на действителните разходи за
кредитополучателя.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията по чл.269 от ГПК съдът намира, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна
проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
каквито са и нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на
потребителския договор, поради което по отношение на тях намират
приложение указанията в ТР №1/ 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и въззивният
съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между страните,
независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за обжалване.
Възприетата от районния съд фактическа обстановка от районния съд
не е оспорена от страните. По делото е безспорно, че между страните е бил
сключен договор за паричен заем Договор за паричен заем № 411758 от
08.04.2020 г., въз основа на който „Сити Кеш“ ООД е предоставило на Д. В. К.
паричен заем в размер на 400 лева, при срок на заема 17 седмици, при
фиксиран годишен лихвен процент – 40,05%, обща сума за връщане – 431,64
лева и годишен процент на разходите – 49,93%. Съгласно чл. 6 от договора
същият се обезпечава с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция
или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия
към договора за заем, а съгласно чл. 8 от договора заемателя се задължава да
заплати неустойка по договора в размер на 163,36 лв., с начин на разсрочено
плащане, подробно посочен в приложение 1 към договора. Към договора не са
представени приложения, погасителен план и общи условия в дадения от
районния съд срок.
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се
подчинява на специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото
кредитополучателят е потребител по смисъла на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
4
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които и тази на чл.11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, която съдът е намерил за нарушена, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Жалбоподателят оспорва този извод,
като счита, че е спазено изискването на закона и изрично заявява, че в ГПР не
е включена уговорената неустойка, която, според него, по дефиниция не
попада в общите разходите по кредита и не може да се взема предвид при
изчисляване на ГПР.
По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за кредит
съдържа посочване на ГПР, без взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването, съдържа и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на
тези величини, посочени в договора не съответстват на действителните
такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В
конкретния случай по договора не са включени допълнителни разходи,
регламентирани в чл. 8 от договора в размер на 163,36 лева, прикрити под
формата на неустойка, с уговорен начин на разсрочено плащане в самия
договор. Действително, съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в чл.8 от
договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се
5
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в
договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение.
Неустойката, както е формулирана в договора, е предвидим разход, уговорен
в глобална сума в договора, с уговорен начин на разсрочено плащане,
начислена аналогично на погасителните вноски по договора, предварително
заложена като разход в договора и включена в размера на погесителните
вноски, видно от представените приходни касови ордери. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора, включени в дължимата сума по
договора, като с оглед начина на уговарянето им и начина на заплащането им
се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото
така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от
неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението и. Налага се извода, че с
клаузата на чл. 8 от договора е уредено допълнително възнаграждение за
заемодателя в размер на 163,36 лева, което съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при установяване на ГПР по кредита.
По делото е безспорно, че посочената сума не е била включена в ГПР. Дори и
без да се ползват специални знания е видно, че щом при предоставената
главница по договора е в размер на 400 лева и включен разход в ГПР за срока
на договора възнаградителна лихва в размер на 31,64 лв. ГПР е в размер на
49,93 %, то при включване и на дължимата от потребителя сума от 163,36 лв.,
дължима при непредставяне на обезпечение, то годишния процент на
разходидите ще надвиши законоустановения максимум. Налице е
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния прилаган
ГПР, в който следва да бъде включено и уговореното допълнителното
6
възнаграждение по чл.8 от договора. Допуснато е и нарушение при
посочването на общата дължима сума от потребителя, тъй като в договор е
записана обща сума за плащане от 431,64 лева, която не кореспондира с
общия размер на задълженията по договора, тъй като в последния е включена
и неустойката, с която общата дължима сума възлиза на 595 лева, с оглед
размер на погасителната вноска, заплащана от ищеца от 35 лв., видно от
приетите по делото приходни касови ордери. Налице е нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс
между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. С посочването в договора за заем на ГПР,
който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и отразява
по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-
малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11,
ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен
на осн. чл. 22 от ЗПК. Ето защо, като е приел, че процесният договор за
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК и е прогласил
неговата недействителност, на осн. чл. 22 от ЗПК, първоинстанциянният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната
7
жалба следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото основателно е искането на въззиваемата
страна за присъждане на разноски за производството. Процесуалният
представител на въззиваемата страна е оказал безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, съгласно представения
договор за правна защита и съдействие от 23.12.2021 г. С оглед изхода на
спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на адв. С.П. адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
безплатна защита пред въззивния съд.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1843 от 22.10.2021 г. постановено
по гр.д.№ 11629 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, VI-ти
граждански състав.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, да заплати на адвокат С.Ж.
П., АК Пловдив, със служебен адрес ***, сумата от 300 лв. (триста лева),
представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана безплатна
правна, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8