Р Е
Ш Е Н
И Е N
48
гр.
Сливен, 10.03.2021 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на десети
март през двехиляди и двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
КРАСИМИРА КОНДОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 43 по описа за 2021 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260041/21.08.2020г. по
гр.д. № 4411/19г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и
недоказани предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София против В.М.П.
положителни установителни искове по чл. 422
ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 т. 2 от ГПК, вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за
установено между страните, че В.М.П. дължи сумите за които по ч.гр.д. № 224/2019г.
на СлРС е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК № 156 от 21.01.2019г., поправена с
определение № 260212 от 20.01.2021г. и изпълнителен лист от същата дата –
главница в размер на 2 493, 40 евро
по договор за потребителски кредит от 10.08.2010г., заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК на 18.01.2019г., 821, 91 евро
договорна възнаградителна лихва от 10.09.2014г. до 10.08.2018г.
и 1 338, 73 евро мораторна
лихва от 10.04.2014г. до 17.01.2019г. и
разноски по заповедното производство в размер на 232, 05 лв. и е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на
разноски по заповедното и исковото
производство за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивникът – ищец в
първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС като твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства. Заявява,
че от представените доказателства се установяват твърдяните от него факти
относно предоставянето на потребителски кредит и преустановяването н аплащанията по него. Изтъкнатият от първоинстанционния съд
довод относно недоказаността на правоприемството
между ищеца и първоначалния кредитодател бил не
състоятелен, тъй като в ТР е вписано вливане на първото търговско дружество в
„Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София и то е станало негов универсален
правоприемник. Що се отнася до допуснатите в заповедта по чл. 417 от ГПК грешки
относно датата на договора за потребителски кредит, въззивникът твърди, че те
са технически и заявената от него е правилна, относно именно този договор от
10.08.2010г. са представени доказателства и той е предмет на претенцията.
Поради изложеното моли
въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и постанови ново, с което
уважи исковете както са предявени. Претендира и разноските за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производства.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, подадено
е писмено становище от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска уважаване на исковете. Развива
подробна аргументация в писмена защита. Претендира всички разноски, представя
списък.
В с.з., въззиваемата, редовно призована, не се
явява лично и не се представлява.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна
и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е
подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което
следва да бъде отменено.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са основателни.
Предявените установителни искове имат за предмет установяване на
парични задължения на ответника към ищеца, чийто размер и основание следва да
бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължат: главница в размер на 2 493, 40 евро по договор за
потребителски кредит от 10.08.2010г., заедно с обезщетение за забава в размер
на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК на
18.01.2019г., 821, 91 евро договорна
възнаградителна лихва от 10.09.2014г. до 10.08.2018г.
и 1 338, 73 евро мораторна
лихва от 10.04.2014г. до 17.01.2019г. и
разноски по заповедното производство в размер на 232, 05 лв. Източникът на облигационното отношение, което ищецът
сочи в заявлението и исковата молба е договор за потребителски кредит №318-208 от 10.08.2010г., сключен с ответницата като
кредитополучател и „МКБ Юнионбанк“ АД, гр. София. Сключен
е на 10.08.2010г. и договор за поръчителство между и „МКБ Юнионбанк“
АД, гр. София и Т.С.С. относно изпълнението на договор
за потребителски кредит №318-208 от 10.08.10г. и в заявлението е посочен като
солидарен длъжник и поръчителя. Заповедта за незабавно изпълнение е постановена
и срещу него, но искът е предявен само срещу единия солидарен длъжник – кредитополучателката В.М.П., която отговаря за цялото
задължение и няма пречка ищецът да избере да насочи иска си само срещу едното
от солидарно задължените лица.
Настоящият състав намира,
че успешно са доказани всички релевантни положителни факти, от чието
съществуване ищецът извлича основателността на претенциите си.
Посредством представените
от ищеца писмени доказателствени средства се установява, че на 10.08.201ог. е
сключен с ответницата договор за потребителски кредит №318-208, по който кредитодател е „МКБ Юнионбанк“
АД, гр. София. От справка в ТР е видно, че „МКБ Юнионбанк“
АД, гр. София, ЕИК *** е вписало на 17.10.2013г. промяна на наименованието си
на „Юнионбанк“ ЕАД, ЕИК ***, което не променя правосубектността на страната по договора. На 04.03.2014г.
в ТР е вписано вливане на „Юнионбанк“ ЕАД, ЕИК *** в
„Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София ЕИК ********* и с оглед разпоредбите
на ТЗ последното дружество е станал пълен правоприемник на цялото имущество,
права, задължения и правоотношения на вливащото се дружество, което се
прекратява и престава да съществува в правния мир. Така въззивният
съд счита, че няма съмнение относно качеството кредитор на заявителя именно въз
основа на представения договор.
По отношение на посочените
в заповедта за незабавно изпълнение № 156 от 21.01.2019г. по ч.гр.д. № 224/19г.
на СлРС различни дати на сключване на договора,
явяващ се източник на облигационното правоотношение, настоящият въззивен състав
счита, че след като заповедта е поправена с определение № 260212 от
20.01.2021г. и техническите грешки са отстранени, няма и съмнение, че
договорът, на който се позовава заявителят-ищец в заявлението е именно този,
който е представен по делото и заповедта се счита издадена въз основа на него.
Така има пълно съвпадение между заявеното и уваженото искане, като при
въззивната проверка се установява и че е несъмнено доказано съществуването на
задълженията в претендираните размери.
При сключването на договора
са спазени всички изискуеми към релевантния момент условия, включително
запознаването на кредитополучателя с общите условия, инкорпорирани в договора,
в който са посочени ясно и разбираемо размерът на кредита и неговото
предназначение, погасителният план с размера на вноските и начинът на
погасяване, както и отговорността при просрочие. Договорът
и погасителният план носят подписа на кредитополучателя на всяка страница.
Установено е категорично,
че крайният срок за погасяване на кредита е бил 10.08.2018г., заявлението е
подадено на 18.01.2019г., тоест – не се касае за обявена предсрочна изискуемост
на кредита, а за редовна такава. От неоспореното заключение на СИЕ, изготвено
въз основа на справки със счетоводната документация на дружеството-ищец е
видно, че са погасени общо 43 вноски, след което са преустановени плащанията.
Към момента дължимата главница е в размер на 2 493, 40 евро с левова
равностойност4 876, 67 лв., дължимата договорна лихва за периода 10.09.2014г.-10.08.2018г.
е в размер на 821, 91 евро с левова равностойност 1 607, 52 лв. и дължимата наказателна
лихва за периода 10.04.2014г.-17.01.2019г. е в размер на 1 338, 73 евро с
левова равностойност 2 618, 32 лв.
Поради липсата на
доброволно изпълнение, кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично вземане по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 224/19г. на СлРС, поправена с определение № 260212 от
20.01.2021г..
Така въззивният
съд счита, че съществуването, основанието и размерът на всяко от вземанията са
безспорно доказани, поради което всички описани в заявлението, съответно – в исковата
молба суми, се дължат в пълния заявен размер, съответстващ на този, за който е
издадена заповедта за изпълнение, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва.
Установителните искове се явяват изцяло основателни и
доказани, както и по отношение на дължимостта на
сумата, представляваща направени разноски по заповедното производство в размер
на 232, 05 лв., поради което следва да бъдат изцяло уважени.
Ето защо, щом правните
изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба се явява основателна
и следва да се уважи, а първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
вместо това бъде постановено ново, с което исковете бъдат уважени. На ищеца
следва да се присъдят разноските за първоинстанционното производство в размер
общо на 812, 05 лв. съгласно представения списък.
С оглед изхода на процеса в
тази инстанция отговорността за разноски за следва да бъде възложена на въззиваемата
и тя следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззивника
в размер на 282, 05 лв. – 182, 05 лв. д.т., 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло
първоинстанционно решение № 260041/21.08.2020г. по гр.д. № 4411/19г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД,
гр. София ЕИК ********* със седалище и адрес на управление на дейността гр.
София, бул. „Драган Цанков“ № 37 и В.М.П. ЕГН ********** ***, на основание чл.
422 ал.1 вр. чл. 415 ал. 1 т. 2 и чл. 124 от ГПК, че В.М.П. ДЪЛЖИ на Първа
инвестиционна банка“ АД, гр. София сумите, за които по ч.гр.д. № 224/2019г.
на СлРС е издадена заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 156 от 21.01.2019г., поправена с
определение № 260212 от 20.01.2021г. – главница в размер на 2 493, 40 евро /с левова
равностойност 4 876, 67 лв./ по договор за потребителски кредит №318-208 от
10.08.2010г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК на 18.01.2019г., 821, 91 евро /с левова равностойност 1
607, 52лв./ договорна възнаградителна лихва от
10.09.2014г. до 10.08.2018г. и 1 338, 73
евро /с левова равностойност 2 618, 32 лв./ мораторна
лихва от 10.04.2014г. до 17.01.2019г.
ОСЪЖДА
В.М.П. да заплати на „Първа
инвестиционна банка“ АД, гр. София направените разноски по делото за
заповедното производство в размер на 232, 05 лв., за първоинстанционното
производство в размер на 812, 05 лв. и
за въззивното производство в размер на 282, 05 лв.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: