Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г
състав, в публично заседание на двадесет
и втори юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Мл. съдия ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря Виктория Иванова, като разгледа
докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 11919 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 153203 от 17.07.2020 г., постановено по гр. д. № 29074/2019 г.,
Софийски районен съд, II ГО, 156-ти състав е отхвърлил
предявените по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД срещу Г.С.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество
сумата от 1 135,25 лв., представляваща главница по Договор за стоков
кредит № 2774770 от 18.06.2017 г., сключен с „У.К.К.Ф.“ ЕАД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца с rндивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.02.2018 г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични вземания от 20.12.2016 г., сумата от 12,74 лв.,
представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 07.02.2018 г. до
07.09.2018 г., както и сумата от 112,38 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от 07.07.2017 г. до 02.10.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
16.10.2018 г. по ч. гр. д. № 63823/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 156-ти състав.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, в
която се сочи, че същото е неправилно.
Въззивникът се противопоставя на възприетите в обжалваното решение изводи за
нищожност на договора за потребителски кредит поради неспазване на заложеното в
чл. 10, ал. 1 ЗПК изискване за големина на шрифта. На следващо място
жалбоподателят оспорва съображенията на първоинстанционния съд за недоказаност
на твърденията за реалното усвояване на средствата по кредита, като посочва, че
в случая същите са предоставени като цената на финансираната стока е преведена
директно по сметка на търговеца, от когото е закупена стоката, като в тази
насока по делото е представена издадена от последния фактура от 18.06.2017 г.,
подписана от кредитополучателя, съдържаща данни за вида на стоката, имената на
клиента, чийто подпис върху фактурата удостоверявал получаването на стоката. На
последно място въззивният жалбоподател възразява срещу съображенията за
недоказаност на твърдяното прехвърляне на процесните вземания, като посочва, че
същите са в пълна степен индивидуализирани в представената като писмено
доказателство по делото извадка от Приложение № 1, представляващо неразделна
част от сключения с кредитодателя индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.02.2018 г. Моли решението да бъде отменено, като
вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени
изцяло.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия Г.С.И. не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски
съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение
във обжалваната му част, съдебният състав намира следното:
Съдът
е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове,
предявени по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК с правно чл.
79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Основателността
на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден
договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между ответника и
праводателя на ищеца, сумата по който да е предоставена от кредитора и усвоена
от длъжника, като задълженията на последния за връщане на главницата по кредита
и заплащане на възнаградителна лихва да не са били изпълнени на уговорените
падежи. На следващо място следва да бъде установено наличието на валиден
договор, сключен между кредитора по договора за потребителски кредит и ищеца, с
предмет прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, както и
надлежното уведомяване на ответника за прехвърлянето, извършено от
първоначалния кредитор или овластено от него лице.
По
делото е представен Договор за стоков кредит № 2774770 от 18.06.2017 г.,
сключен между „У.К.К.Ф.“ ЕАД от една страна, в качеството на кредитодател и Г.С.И. от друга, в качеството на
кредитополучател, видно от който кредитодателят се е съгласил да отпусне на
кредитополучателя стоков кредит за закупуване на мобилен телефон „Samsung
Galaxy S7 EDGE G935F” в размер на 1 139 лв., който да бъде заплащан на 15 равни месечни
погасителни вноски в периода от 07.07.2017 г. до 07.09.2018 г., ведно с
уговорена възнаградителна лихва и застрахователна премия.
При
съобразяване съдържанието на ангажирания по делото Договор за стоков кредит №
2774770 от 18.06.2017 г., съдът намира, че същият разкрива характеристиките на
договор за потребителски кредит, по отношение на който приложение намират
правилата на ЗПК. Доколкото кредитополучателят има качеството на потребител
приложими са и нормите на Закона за защита на потребителите, с който е
транспонирана Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на
Директива 93/13/Е. на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/Е. на Съвета и Директива 97/7/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета/, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета (ОВ, L 1ЗЗ/66 от 22 май
2008 г.) и на Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г. за
изменение на част II на Приложение I към Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, в която са предвидени допълнителни допускания за
изчисляването на годишния процент на разходите (ОВ, L 296/35 от 15 ноември 2011
г.).
По
въпроса за валидността на процесния договор за потребителски кредит съдът следи
служебно и без довод за нищожност на неговите клаузи. (т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В
този смисъл към процесния договор следва да се приложат императивите на Закона за
потребителския договор и Закона за защита на потребителите, Закона за
задълженията и договорите, Търговския закон в съотношение на специален към общ
закон.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, в приложимата към момента на сключване на договора за кредит
редакция договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. Следователно, в специалният закон – ЗПК, са
въведени специални основания, при доказване на които договорът за кредит се
приема за недействителен, по силата на самия закон.
Съгласно
чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. От
заключението на съдебно-техническата експертиза действително се установява, че
печатните текстове на сключения между „У.К.К.Ф.“ ЕАД и Г.С.И. договор за стоков
кредит № 2774770 от 18.06.2017 г. и общите условия към него са набрани на шрифт
“helvetica condensed normal“, като целият текст на
договора и общите условия са с набрани с шрифт размер 12, като единствено по
отношение на личните данни на лицето е използван шрифт размер 11. В тази връзка
обаче следва да се отбележи, че независимо от това, че в чл. 10, ал. 1 ЗПК
всички елементи на договора следва
да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12, транспонираната със ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета не въвежда изрични изисквания относно големината
на шрифта. В светлината на директивата, въпреки, че последната дава право на
държавата членка да приложи на национално равнище и предвиди законодателно по
засилена степен на защита на потребителите, същата се следва да бъде съобразена
с духа и целта на директивата.
Настоящият
съдебен състав намира, че въведеното с чл. 10, ал. 1 ЗПК изискване за големината на
шрифта, доколкото същото се отнася до данните на страните, излиза извън рамките
и целта на защитата на потребителя по смисъла на посочените по-горе приложими
национални правни норми в светлината на правото на ЕС, като при съобразеното им
тълкуване съдът счита, че следва да остави неприложена разпоредбата на чл. 10,
ал. 1 от Закона за потребителския кредит, в частта относно размера на шрифта –
не по-малък от 12, доколкото в случая по-малък шрифт е използван единствено при
изписване на данните на кредитополучателя, като използваният при изписването им
шрифт 11 позволява същите да бъдат прочетени.
С оглед на горното изложение, настоящия
съдебен състав като оставя неприложена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Закона
за потребителския кредит в частта относно предвидения от националния
законодател размер на шрифта, достига до извода за неоснователност на твърденията
на ответника за нищожност на договора поради противоречие с императивна правна
норма – тази на чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит и приема, че
не е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение
първо ЗЗД и чл. 143 от Закона за защита на потребителите във връзка с чл. 10,
ал. 1 от ЗПК.
С
оглед на изложеното съдът намира, че по силата на сключения между „У.К.К.Ф.“
ЕАД, от една страна, и Г.С.И., от друга, договор за стоков кредит № 2774770 от
18.06.2017 г. дружеството се е задължило да отпусне на потребителя стоков
кредит за закупуване на мобилен телефон „Samsung Galaxy S7 EDGE G935F” в размер
на 1 139 лв., като в чл. 5 от общите условия е предвидено средствата по кредита
да бъдат предоставени като цената на стоката, закупена от потребителя, бъде
преведена директно по сметка на съответния търговец, в случая „Т.Б.“ ЕАД, като
кредитът се счита усвоен със заверяване на сметката на търговеца със сумата на
отпуснатия кредит. Възникването на задълженията на кредитополучателя да върне
отпуснатите му като кредит средства, ведно с уговорената възнаградителна лихва
и застрахователна премия съгласно уговорените условия и падежи, се обуславя от
реалното усвояване на кредита съгласно предвидения в договора начин. В тази
насока по делото е ангажирана фактура № **********/18.06.2017 г., издадена от „Т.Б.“
за сумата от 1 139,00 лв. с ДДС, представляваща цена по сключен с Г.И. договор
за продажба на мобилен телефон „Samsung Galaxy S7 EDGE G935F”, като в същата е
отбелязано, че цената е заплатена с кредитна карта. Макар и във фактурата да не
се съдържа изрично посочване на номера и датата на договора за продажба,
доколкото съдържащите се в нея данни за страните, предмета и продажната цена
съответстват тези по процесната продажба на мобилен телефон от 18..06.2017 г.,
съдът намира, че фактурата се отнася именно до нея. По отношение на начина на
заплащане на продажната цена във
фактурата е посочено единствено, че плащането е извършено с кредитна карта „Unicredit“, като в тази връзка е
приета и ССЕ, която не е оспорена и от която се установява, че плащането е било
извършено от „У.К.К.Ф.“ ЕАД на търговеца
в изпълнение на задължението му за предоставяне на средствата по сключения с Г.С.И.
договор за стоков кредит № 2774770 от 18.06.2017 г., още повече, че и самия длъжник е извършил частични плащания
по кредита.
Правилни са
обаче изводите на първоинстанционният съд по отношение твърдяното
прехвърляне на вземанията в полза на ищеца по делото.
„А.З.С.Н.В.“
ЕАД основава твърденията си за прехвърляне на процесните вземания на сключен с „У.К.К.Ф.“
ЕАД индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.02.2018 г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 20.12.2016 г., като се
твърди, че вземанията към Г.С.И. са индивидуализирани в Приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора за цесия от 19.02.2018 г.
При
съвкупното изследване на представените по делото писмени доказателства не се
установява постигнато съгласие за прехвърляне на вземанията на „У.К.К.Ф.“ ЕАД
по отношение на Г.С.И. за главница и възнаградителна лихва по сключения между
тях Договор за стоков кредит № 2774770 от 18.06.2017 г. Представените по делото
рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 20.12.2016 г., индивидуален
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.02.2018 г. с извадка от
Приложение № 1 към него и потвърждение за сключена цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, не
позволяват да се заключи, че процесните вземания са били предмет на
прехвърлителна сделка, по силата на която да са били придобити от ищеца. В
случая по делото са представени единствено части от стр. 1, стр. 2 и стр. 30
(последна страница) от Приложение № 1, в рамките на които са налице заличени
данни. Макар и на стр. 2 от документа да се съдържат данни за номера и датата
на сключване на процесния договор за стоков кредит, както и такива за
кредитополучателя и актуалния размер на задълженията по договора, доколкото
съдържанието на посочената страница се изчерпва с това – отсъстват данни за
номера и страните по договора за цесия, на страницата не са положени никакви
подписи – не може да се приеме, че тази страница изобщо представлява част от
посоченото Приложение № 1, съответно от сключения между „У.К.К.Ф.“ ЕАД и „А.З.С.Н.В.“
ЕАД индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.02.2018 г.,
от който приложението представлява неразделна част.
Изложените
съображения дават основание на настоящия съдебен състав да приеме за недоказано
твърдението на ищеца за сключен между него и „У.К.К.Ф.“ ЕАД договор за
прехвърляне на вземанията срещу Г.С.И. по Договор за стоков кредит № 2774770 от
18.06.2017 г. Отсъствието на посочената материална предпоставка за уважаване на
предявените искове на самостоятелно основание налага извод за тяхната
неоснователност.
Поради
съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С
оглед изхода на спора по въззивната жалба на въззивника не се дължат разноски. Предвид
отсъствието на съответно искане за присъждането на разноски в полза на въззиваемия,
такива не следва да бъдат присъждани и на него.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 153203 от
17.07.2020 г. на Софийски районен съд, II ГО, 156-ти състав, постановено по
гр. д. № 29074/2019 г.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.