В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - СЛИВЕН, в публично
заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Детелина
Бозукова
При участието на секретаря Николинка
Йорданова и на прокурора Христо Куков, като разгледа докладваното от
административния съдия Бозукова административно дело № 508 по описа на съда за
2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на
чл. 46, ал. 1
от Закона за чужденците в Република Б. /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл.
от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба от К.Ш.,
гр. на Р. Т., с ЕГН: **********, подадена против Заповед № 343з-2343 от 11.11.2019 г., издадена от Началник Група „Миграция“ при ОДМВР
- Сливен, с която на оспорващия, на основание чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ, е
наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1
от ЗЧРБ -
"О. на п. на п. в Р. Б.".
В жалбата си оспорващият
твърди, че заповедта е немотивирана, а наложената ПАМ е необоснована. Излага
съображения, че: в РБ. се е у. през 1992 г. и е започнал да развива търговска
дейност; в Б. е семейството му – ж., с която ж. повече от 23 години на с. н.,
която е б. гр. и д. му –Д. К., също б. гр., която е п. и в момента е с. в С.; отсъствал е от Б. в периода 21.06.2017
г. до 21.08.2019 г. по обективни причини, поради з. В Р. Т. от т. в. във връзка
с п. о. за р. на н.; мярката създава големи затруднения за връзката с д. му, м.
на д. му и при развиване на бизнеса му. Позовава се на чл. 44, ал. 2
от ЗЧРБ и
на Директива 2008/115/ЕО на Съвета от 16.12.2008 г.
относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. Моли
оспорената заповед да бъде отменена.
В съдебно заседание
оспорващият, редовно призован, се представлява от упълномощен процесуален
представител – адв. Г.Д. ***, който поддържа жалбата
и моли да бъде уважена. Позовава се на § 1 т.7 и т.16 от ДР на ЗЧРБ. Претендира
разноски за адвокатски хонорар.
Административният орган – Началник
Група „Миграция“, редовно призован, се представлява от упълномощен процесуален
представител – гл.юриск. Кр.
Б., който оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Изтъква,
че нормата на чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ е императивна и за органа липсва
възможност за преценка относно наличие на извънредни обстоятелства или хуманитарни
причини. Счита, че оспорената заповед е законосъобразна. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение и моли за редуциране на размера му.
Представителят на Окръжна
прокуратура - Сливен, встъпила в образуваното административно производство,
дава заключение за неоснователност на жалбата.
Административният съд, след
като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните и на
Прокуратурата, и събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
На оспорващия К.Ш., гр. на Р.
Т., роден на *** г., с Решение № 202079 от 23.02.2004 г. на Дирекция
"Миграция"- МВР, е разрешен статут на п. пр. в РБ., на основание чл. 25, ал. 1,
т. 5 от ЗЧРБ.
Съгласно посочената норма, в редакцията й към датата на издаване на решението,
разрешение за п. пр. могат да получат ч., които са пребивавали на
законно основание без
прекъсване на територията
на страната през последните 5 години.
Видно от Удостоверение за
раждане, издадено на 02.04.2002 г. от Община Сливен, оспорващият е б. на Д. Ш.К.,
родена на *** г. в гр. Сливен - б. гр..
Видно от Удостоверение за
настоящ адрес, издадено на 25.11.2019 г. от Община Сливен, К.Ш. има заявен
последен настоящ адрес ***.
Видно
от Удостоверение за настоящ адрес, издадено на 25.11.2019 г. от Община Сливен, И.
Х. И. има заявен последен настоящ адрес ***.
Видно от нотариален акт №15, том VII дело №
908/2015 г. на нотариус Н. С. с район на действие РС Сливен, К.Ш. е закупил на 14.09.2015 г. сграда и
поземлен имот с идентификатор 67338.503.66 по КК на гр. Сливен с
административен адрес гр. Сливен, ул. „Д. П.-Д.“ № ….
При извършена от служители на ОД на МВР -
Сливен - Група "Миграция", проверка е установено, че оспорващият е
отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз за периода от
21.06.2017 г. до 21.08.2019 г., което е повече от 12 последователни месеца. Приложена
е Справка за пътуване на лице – ч. гр., изготвена на 07.11.2019 г. от служител
в Група "Миграция"- Сливен /л.56/, от която е видно, че К.Ш. е
напуснал РБ. през ГКПП А. С. на 21.06.2017 г., след което е влязъл в страната
на 21.08.2019 г. през ГКПП Л.. В обяснение от 22.10.2019 г. /л.60/ ч. посочва,
че в периода 21.06.2017 г до 21.08.2019г. е отсъствал от Б., тъй като е бил з.
от т. в. във връзка с в. срещу него н. пр. и наложена ПАМ – з. за н. на Р Т..
Въз основа на извършената
проверка и приложените документи, е изготвена докладна рег.№
343р-10681/07.10.2019 г. и е направено предложение до Началника на Група
"Миграция" при ОД на МВР - Сливен, с което е предложено на
административния орган да издаде заповед за отнемане на К.Ш. на п. на пр. на ч.
в РБ., на основание чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ. В
предложението е посочено, че при извършване на справки е установено, че лицето
е отсъствало от територията на РБ. за период от 12 последователни месеца.
На основание чл. 26, ал. 1
от АПК,
оспорващият е уведомен /л.59/, че е образувано административно производство за
отнемане на р. му п. п. в РБ. на основание чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ,
предвид отсъствието му от територията на държавите - членки на ЕС за период от
12 последователни месеца, като му е указано, че ако по време на отсъствието от
страната е пребивавал в държава-членка на ЕС, е необходимо да докаже това
обстоятелство с официален документ, издаден от държавата-членка. По делото няма
данни оспорващият да е представил доказателства във връзка с горепосочените
указания, поради което съдът приема, че такива не са представени.
На 11.11.2019
г. е издадена оспорената в настоящото производство заповед, с която на
оспорващия, на основание на основание чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ, е
наложена ПАМ по чл. 39а, т. 1
от ЗЧРБ -
"О. на п. на пр. в Р. Б.". В мотивите на заповедта е прието за
установено, че К. Ш. е отсъствал от територията на РБ. и от държавите-членки на
ЕС за период от 12 последователни месеца; не са налице извънредни обстоятелства
или причини от хуманитарен характер по смисъла на §1 т.7 и т.16 от ДР на ЗЧРБ;
лицето няма членове на семейството на територията на Р Б. по смисъла на чл.2
ал.3 от ЗЧРБ; няма б. с б. гр., но е р. на пълнолетен б. гр., н. 21 години; направен
е извод, че налагането на ПАМ не би отнело възможността на ч. да кандидатства за пр. пр. в РБ., като финансово
осигурен р. на б. гр. и във връзка със стопанските му дейности; счетено е, че
налагането на ПАМ не противоречи на принципа за съразмерност, предвиден в чл. 6 от АПК, и не засяга правото на
семеен живот по смисъла на чл. 8 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/.
Оспорената заповед е
връчена на К.Ш. на 19.11.2019 г. Жалбата срещу заповедта е входирана
в деловодството на административния орган на 27.11.2019 г.
В хода на производството са
представени от оспорващия документи, в заверен превод от
т. е., от
които се установява, че К.Ш. е п. по
дело № 2017/348 на Първи съд за т. пр.
гр. Е., като в хода на производството спрямо него е била наложена м. „З. под с.“
за периода 21.07.2017 г. до 21.06.2018 г., както на същия е наложена и „З. за
н. на с.“, считано от 21.06.2018 г. до 30.07.2019 г.
По делото е представено
свидетелство за съдимост, издадено на 14.02.2020 г. от РС Сливен, от което се
установява, че оспорващият К.Ш. не е о..
Между страните по делото е безспорно, че
жалбоподателят К.Ш. е гр. на РТ. и е придобил с. на п. пр. ч. в Р. Б. от
23.02.2004 г. /л.51/
По делото са допуснати гласни
доказателства – свидетелските показания на И. И., Д. К. и Р. Д. . И тримата
свидетели твърдят, че оспорващият е във ф. с. с И. И., живее постоянно в гр. С., където развива
търговска дейност с няколко фирми, б. е на п. с. Д. К. и осигурява издръжката й,
както и издръжката на И. И..
В хода на производството от оспорващия К. са
дадени обяснения по реда на чл. 176 ал.1 от ГПК, от които се установява, че
същият е пр. в РБ. с в. на 22.06.1992 г. Първото си р. за пр. в страната е
получил през 1994 г. във връзка с регистрирано от него търговско дружество „В.“ ЕООД
на 25.07.1994 г. В РТ. е бил з. във връзка с о. срещу него н. пр., като
до момента същото не е приключило и К.Ш. не е о.. Сочи, че е отсъствал от РБ. в
периода от 21.06.2017 г. до 21.08.2019 г.
Горната фактическа обстановка, по
същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на
свидетелските показания и писмените доказателства по административната преписка
и тези, приобщени в хода на съдебното дирене, които са взаимно обвързани,
допълващи се и безпротиворечиви, и анализирани в
съвкупност не налагат различни изводи. Въз основа на така установената по
делото фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е допустима.
Подадена е в предвидения в чл. 149, ал. 1
от АПК преклузивен срок, от надлежна страна, при наличие на правен
интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен
контрол за законосъобразност.
Разгледана по същество,
жалбата е основателна по следните съображения:
Оспорената заповед е
издадена от компетентен административен орган, действал в кръга на
предоставените му правомощия, на основание чл. 44, ал. 1
от ЗЧРБ. Със
заповед № 343з-320/14.02.2018 г. /л.50/ Директорът на ОД на МВР – Сливен е оправомощил Началник Група „Миграция“ да издава
заповеди за налагане на ПАМ по глава
Пета Раздел Първи от ЗЧРБ. Спазена е установената от закона форма - оспореният
акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за
издаването му. Актът съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2
от АПК
реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила.
По отношение на оспорващия
с процесната заповед е наложена принудителна
административна мярка по чл. 39а, т. 1
от ЗЧРБ.
Посоченото в заповедта правно основание за налагането й е нормата на чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ,
съгласно която о. на п. на пр. на ч. в РБ. се налага, когато се установи, че ч.,
получил разрешение за д. или п. пр., е отсъствал от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца, освен в случаите на разрешено п. пр. по чл. 25, ал. 1,
т. 6, 7, 8, 13 и 16, както и по отношение на членове на семейство на лице по
чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В разглеждания случай по делото е безспорно
установено, че оспорващият К.Ш. е отсъствал от територията на РБ. и от държавите-членки
на Европейския съюз /ЕС/ за период от 12 последователни месеца /от 21.06.2017
г. до 21.08.2019 г./. Установено е, че по отношение на оспорващия не са налице
изключенията, предвидени в разпоредбата на чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ,
тъй като не му е разрешено п. пр. в хипотезите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13
и 16, и същият не е член на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13
и 16.
По
силата на чл. 44, ал.2 от ЗБРБ, при налагане на принудителните административни
мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на ч. на
територията на Р. Б., категориите уязвими лица, наличието на производства по
ЗУБ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзка с държавата по произход
на лицето.
За прилагането на принудителна
административна мярка по чл. 40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ не е достатъчно лицето да не е пребивавало в
страната за срок, конкретно посочен в закона. Законодателят в нормата на чл. 44, ал.2 от ЗЧРБ задължава административният орган при налагане на
ПАМ да отчете семейното положение и съществуването на семейни, културни и
социални връзки с държавата по произход на лицето. Целта на закона е да бъдат
изяснени всички факти, които имат значение относно съществуването или
несъществуването на "установяване" за постоянно или
"желание" за постоянно установяване на територията на страната, т.е.
създаване на трайни връзки със страната, за което се черпят аргументи и от чл. 15, ал.1 и чл. 25, ал.1, т.4, 6, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
В настоящия случай
безспорен е факта, че жалбоподателят е отсъствал от страната повече от 12
последователни месеца, като не се е намирал на територията на друга
държава-членка на ЕС, той не е от категорията "уязвими лица" и няма
образувано производство по ЗУБ. Установява се обаче безспорно, че лицето има
родена д. на територията на Р. Б., за която осигурява издръжка единствено той.
Това се потвърждава от свидетелските показания пред съда, дадени от лицето, с което ж. на с. н. и от д.,
която в момента е с. в С.. Именно наличието на създадено от него семейство в Р.
Б., за което полага грижи представлява факт с който административният орган не
се е съобразил при постановяване на своя акт, като по този начин е нарушил
разпоредбата на чл. 44, ал.2 от ЗЧРБ. Така постановената ПАМ противоречи и на чл. 8 от КЗПЧОС. Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи е част от националното законодателство. В част I
"Права и свободи" е регламентирано правото на зачитане на личен и
семейния живот - чл. 8, ал. 1, чието ограничаване е допустимо от страна на
държавните власти в случаите, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. Следователно Конвенцията предвижда
възможността с национален закон да се въвеждат ограничения с цел балансиране
правата на човека и националната сигурност на всяка държава. Нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС може да има
в случаите когато личният и семеен живот на ч. гр. се засяга несъразмерно.
Настоящият случай е точно такъв, тъй като от доказателствата по делото се установява,
че именно жалбоподателят осигурява издръжката на д. си и ж., с която е във ф. с. и при изпълнение на процесната
заповед ще се стигне до нарушение на личният и семейният му живот, което води и
до материална незаконосъобразност на издаденият ПАМ. По делото е установено, че
към 23.02.2004 г. на К. Ш. е било издадено р. за п. пр. в Република Б., същият
е вписан в регистъра на населението с постоянен адрес *** /видно от удостоверенията
от Община Сливен/, притежава недвижими имоти в Б. и развива търговска дейност
чрез няколко търговски дружества. В делото се съдържат и разпечатки от интернет
страницата на Търговския регистър, които установяват, че К.Ш. е с. в търговски
дружества, регистрирани в Б.. Преписката не съдържа данни при продължителното
пребиваване на територията на Б., лицето да е извършвало противообществени
прояви или престъпления, няма информация за регистрирани жалби или оплаквания
за такива негативни прояви, напротив видно от представеното свидетелство за
съдимост, оспорващият не е о.. Липсват данни за поведение което създава
опасност за здравето и живота на други лица или конфликтни ситуации. Обратно,
показанията на разпитаните свидетели установяват толерантно поведение на ч.,
имащо за резултат цялостната му интеграция в обществото, вкл. създаване на
приятелски отношения в населеното място, където се е установил.
Всички тези обстоятелства
не са били съобразени от административния орган и както вече се каза, всъщност
не са били изследвани от него. Този подход на административния орган при
упражняване на правомощията му не е съответен на изискванията на чл. 44, ал. 2
от ЗЧРБ и
би имал за резултат несправедливо и несъразмерно прилагане на административна
принуда. Правото на зачитане на личния живот е основно човешко право и съгласно
чл. 8, ал. 2 от
КЗПЧОС,
намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в
случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в
интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние
на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите.
Налагането на мярката без
отчитане на тези обстоятелства не дава възможност съдът да прецени съобразена
ли е ПАМ с принципа на пропорционалност прогласен в чл. 6 от АПК и намерен ли е
справедливия баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя, което
съобразно последната посочена норма, е условие за законосъобразност на
административния акт. Обратно на поддържаното от ответника, предвид
разпоредбата на чл. 44, ал. 2
от ЗЧРБ,
настоящият състав не счита, че в случая администрацията действа в условията на
обвързана компетентност, а притежава правомощията и да не наложи определената в
чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ
принудителна административна мярка, ако преценката му сочи на засегнати от нея
права на ч.. Предвид изложеното съдът счита, че оспорената заповед е издадена
без да бъдат обсъдени и преценени всички факти и обстоятелства, които са от
значение за вземането на крайното решение. Посочените съображения обосновават
извода на настоящия съдебен състав, че оспорената заповед е издадена и в
противоречие с целта на закона.
На самостоятелно основание следва да се
има впредвид, че в разпоредбата на чл. 9 §2 от Директива 2003/109/ЕО са регламентирани хипотези, при които отсъствия
над дванадесет последователни месеца не представляват причина за отнемане или
загуба на с.. Посочено е в тази норма, че чрез дерогация
от параграф 1, буква в) поради особени причини или поради извънредни обстоятелства държавите-членки могат
да предвидят отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за
отнемане или загуба на с.. В настоящия случай са налице именно и особени
причини – жалбоподателят е бил з. в хода на н. пр. от Т. н. съд и е бил с н. з.
да н. Р Т. за продължителен период от време, което му е попречило да се завърне
в Р. Б. повече от 12 последователни месеца. Соченото от жалбоподателя з. несъмнено
представлява "извънредно обстоятелство"
по смисъла на § 1, т. 7, предл.
последно от ДР към ЗЧРБ -
друго събитие, настъпило не по волята на ч., което той не е могъл да предвиди
или предотврати. Следва да се има предвид, че с § 40 от ДР към ЗИД на ЗЧРБ /обн. ДВ бр. 29 от 2007
г./, са транспонирани изискванията на Директива 2003/109/ЕО на Съвета, от 25 ноември 2003 г., относно статута
на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. Съгласно чл. 9, § 2 от посочената директива, се допуска държавите членки чрез дерогация на параграф 1, буква в) да предвидят отсъствия
над дванадесет последователни месеца поради особени причини или поради извънредни обстоятелства, да не са причина за
отнемане или загуба на с.. Действително, за разлика от други хипотези /чл. 9д, чл. 23, ал. 1, т. 1, чл. 24, ал. 7 от ЗЧРБ/, националното законодателство не е взело предвид
цитираната възможност и не е предвидило отсъствия над дванадесет последователни
месеца поради особени причини или поради извънредни
обстоятелства, да не са причина за отнемане или загуба на с.. При това
положение на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета следва да се признае директен ефект и
въпросната норма да бъде съобразявана от административния орган. Съдът намира,
че в разглеждания случай е налице именно такава хипотеза и постановявайки
заповедта си в обратния смисъл, въпреки че е разполагал с доказателства за з.
на лицето, Началник Група "Миграция" при ОДМВР Сливен е приложил
неправилно разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ и чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета. Действително деянието, за което е бил
з. в Р Т. К.Ш. е т. п. и по българското
законодателство, но доколкото самото н. д. не е причина за издаване на оспорената
ПАМ, то деянието не следва да бъде обсъждано в настоящото производство. По-важното
в случая е обаче, че конкретната хипотеза - абсолютна обективна невъзможност на
оспорващия да пребивава на територията на РБ., поради з. и з. да н. РТ. е била налице и направения извод за това, че ч.
не се установил на територията на Р. Б. противоречи на смисъла и на целта на
правната норма. Изтъкнатите от оспорващият, чрез неговия процесуален
представител обстоятелства, които са го принудили да остане продължително време
в Т. представляват, по смисъла на § 1, т. 7 от ДР ЗЧРБ "други събития,
настъпили не по волята на ч., които той не е могъл да предвиди или
предотврати". Законът за чужденците в РБ., транспонирайки изискванията на Директива 2003/109/ЕО на Съвета, от 25 ноември 2003 г., относно статута
на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, допуска с отделни
разпоредби (чл. 9д, чл. 23, ал. 1, т. 1, чл. 24, ал. 7) отклонение от общите
правила и норми, при наличието на извънредни обстоятелства. Разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ съответства изцяло на тази от чл. 9, пар. 1, б. "в" на Директивата. Параграф 2, чл. 9 от същата директива пък допуска, чрез дерогация
от пар. 1, б. "в", поради особени причини
или поради извънредни обстоятелства" държавите-членки да предвидят,
отсъствия за период над дванадесет последователни месеца да не са причина за
отнемане или загуба на с.. За процесния случай е
налице именно такава хипотеза, която е следвало да бъде отчетена от страна на
административния орган.
Постановявайки решението си в обратния
смисъл, той е приложил неправилно обсъдените по - горе материалноправни
разпоредби на ЗЧРБ и на Директива 2003/109/ЕО на Съвета.
По изложените съображения,
оспорената заповед е незаконосъобразна-постановена е в нарушение на материалния
закон и следва да бъде отменена.
Предвид
изхода на делото и своевременно заявената претенция, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК на жалбоподателя следва да бъдат присъдени
направените от него разноски за заплатен адвокатски хонорар. Съобразявайки
текстове на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и предвид
фактическата и правна сложност на делото по ЗЧРБ, съдът намира, че минималният размер на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на жалбоподателя за осъщественото процесуално
представителство би следвало да е 500 лв. Този размер отговаря на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", тоест,
да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие, без да накърнява или
да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
Изложеното до тук налага извод, че са налице
предвидените в чл. 78, ал. 5
от ГПК
предпоставки за частично намаляване до минималния
размер на претендирания адвокатски хонорар,
предвид направеното от ОДМВР Сливен възражение за прекомерност, във връзка с Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл заплатеното възнаграждение за
адвокат в размер на 1500 лв. е прекомерно, поради което ще следва да бъде редуцирано
на 500 лв., в съответствие с чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. Предвид
горното ОДМВР Сливен следва да бъде осъдена да заплати на оспорващия разноски
за адвокатски хонорар в размер на 500 лева.
Воден от гореизложеното и
на основание чл. 172, ал. 2,
предл. второ от АПК, Административен съд -
Сливен
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед № 343з-2343
от 11.11.2019 г., издадена от Началник Група
„Миграция“ в Областна дирекция на МВР - Сливен, с която на К.Ш., гр. на Р. Т.,
с ЕГН: **********, на основание чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ, е
наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1
от ЗЧРБ -
"О. на п. на пр. в Р. Б.", като незаконосъобразна.
ОСЪЖДА ОДМВР Сливен да
заплати на К.Ш., гр. на Р. Т., с ЕГН: **********,*** направените по делото
разноски в размер на 500 /петстотин/ лева.
Решението подлежи на касационно оспорване
пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: