Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №197
гр. ВРАЦА, 31.07.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 17.06.2020г. в
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове:МИРОСЛАВ ДОСОВ
НАДЯ ПЕЛОВСКА
в присъствието на:
секретар Миглена
Костадинова
като разгледа докладваното от съдията Пеловска
в.гр. дело N 95
по
описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба
от „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД-гр.София против решение №112/01.11.2019г.на Районен
съд-Оряхово, постановено по гр.дело №442/2019г., с което е отхвърлен предявения
от жалбоподателя иск по чл.422 от ГПК против М.Г.А. ***, за признаване за
установено, че ответницата дължи сумата от 4 926.90 лв. /четири хиляди
деветстотин двадесет и шест лева и деветдесет
ст./ – главница по Договор за потребителски кредит № ********** от
13.12.2017 г., договорна лихва за
периода от 15.06.2018 г. до 16.08.2018 г. в размер на 1 901.94 лв. /хиляда
деветстотин и един лев и деветдесет и четири
ст./, обезщетение за забава за периода от 15.06.2018 г. до 17.01.2019
г., в размер на 345.32 лв. /триста четиридесет и пет лева и тридесет и две
ст./, ведно със законна лихва, считано
от 31.01.2019 г., до изплащане на вземането, както и сумата 143.48 лв. /сто
четиридесет и три лева и четиридесет и осем ст./ – държавна такса и 150.00 лв.
/сто и петдесет лева и нула ст./ - юрисконсултско възнаграждение, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение № 44/04.02.2019 г.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като
се развиват доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че неправилно районния
съд е отхвърлил искането на
жалбоподателя-ищец за изслушване на счетоводна експертиза, като по този
начин го е лишил от възможността да докаже, че с платената на 07.08.2018г. сума
ответника е погасил забавени предходни вноски по договора, а не вноските,
посочени в извлечението от счетоводните книги. Поддържа се също, че в
противоречие с ТР №8/2017г.на ОСГТК на ВКС и т.9 на ТР №4/18.06.2014г.по
т.д.№4/2013г.на ОСГТК на ВКС, районният съд не е взел предвид настъпването на
падежа на определени вноски след предявяването на иска. Сочи се, че
съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява
към момента на приключване на съдебното дирене, а не към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което и като не е
отчел този принцип, районният съд е постановил неправилно решение.
Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск с
присъждане на направените разноски. В условията на евентуалност се иска са се
признае за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3328,15 лв.,
представляваща непадежирала главница за периода 15.07.2019г.-15.12.2020г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от ответницата М.Г.А., чрез упълномощения й
адвокат Ц.М., е постъпил писмен отговор, с който жалбата се оспорва като
неоснователна. Поддържа се, че на 07.08.2018г. ответницата е погасила освен
сочените от ищеца суми и сума в размер на
454,12 лв., при което към датата на обявяване на предсрочната изискуемост
остава неплатена само една вноска и няма основание за обявяване на кредита на
предсрочно изискуем. Ответницата сочи също така, че в договора са налице
неравноправни клаузи, поради което се дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и лихви, неустойки и други разходи. При тези доводи се иска
обжалваното решение да бъде потвърдено, а евентуално, ако се приеме, че е
налице предсрочна изискуемост, искът да се уважи само до размер на оставащата
главница от 2410,58 лв. Иска се и присъждането на разноски за въззивната
инстанция.
При проверка на допустимостта и редовността на въззивната жалба настоящият
съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната
допустимост на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Във въззивното производство е назначена и изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, чието заключение не е оспорено от страните.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца.
Районен съд-Оряхово е бил сезиран и се е произнесъл по предявен от „ТИ БИ
АЙ Банк“ЕАД-гр.София против М.Г.А. ***, положителен установителен иск по чл.422
от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи
сумата от общо 7174,16 лв., от които:
- сумата от 4926,90 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит №**********/13.12.2017г.;
- сумата от 1901,94 лв. договорна лихва за периода 15.06.2018г.-16.08.2018г.;
- сумата от 345,32 лв. лихва за забава за периода
15.06.2018г.-17.01.2019г.;
- законна лихва върху главницата, считано от 31.01.2019г.до окончателното й
изплащане;
- деловодни разноски в заповедното производство в размер на 150 лв.юрисконсултско
възнаграждение и 143,48 лв.държавна такса.
В исковата молба се твърди, че за така посочените суми е налице издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело №83/2019г.по
описа на РС-Оряхово и тъй като длъжника е подал възражение против заповедта, за ищеца възниква
правен интерес от предявяването на иска.
В исковата молба се твърди също, че по силата на договор за потребителски
кредит №**********/13.12.2017г. ответницата получила кредит в размер на 4000
лв. Към дължимата главница по договора била включена и такса за оценка на
риска, в размер на 595,19 лв., както и застрахователни премии по сключени две
застраховки-Живот и Безработица, в размер съответно на 475,20 лв. и 484, 70 лв.
Сочи се, че главницата и договорените лихви следвало да бъдат изплащани на 36
месечни погасителни вноски, 35 от които в размер на 227,06 лв. и последна
вноска в размер на 226,90 лв. Ищецът твърди, че длъжникът е преустановил
месечните плащания, като е пропуснал да погаси вноските с падежи 15.06.2018.,
15.07.2018г. и 15.08.2018г., поради което и на основание чл.16, т.2 от договора
е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията. Твърди се, че за така
настъпилата предсрочна изискуемост ответницата е била писмено уведомена на
посочения в договора адрес, а към датата на подаване на заявлението по чл.417
от ГПК дължимата по договора главница възлиза на сумата от 4926,90 лв.,
договорната лихва е в размер на 1901,94 лв., а лихвата за забава е в размер на
345,32 лв. за периода 15.06.2018г.-17.01.2019г.
В условията на евентуалност ищецът предявява осъдителен иск за сумата от
общо 3328,15 лв., представляваща непадажирала главница за периода
15.07.2019г.-15.12.2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба.
В срока по чл.131 ГПК от ответницата, чрез упълномощения й адвокат е
постъпил писмен отговор, че оспорва иска. Твърди се, че предсрочна изискуемост
на вземанията по договора не е настъпила, тъй като посочените в исковата молба
вноски за м.юни, юли и август 2018г.са платени. Поддържа се, че договорните
клаузи за лихва са неравноправни, тъй като не са посочени условията за
прилагане на годишния лихвен процент по заема, вкл.базата, върху която той ще
се начислява-върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Поддържа се, че не е ясно как е определена възнаградителната лихва и не е
посочен отделен размер на лихвата, което да позволи да се определи
съотношението й с главницата. При тези доводи се счита, че е налице нарушение
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.11 и т.12 от Закона за потребителския
кредит, като се поддържа също, че договорните клаузи за лихва не са
индивидуално договорени. По отношение на годишния лихвен процент /ГЛП/ и
годишния процент на разходите /ГПР/ се сочи, че са договорени при липсата
на методика за определянето им.
При тези доводи ответницата счита, че дължи само непогасената част от
главницата от 4000 лв., възлизаща на сумата от 2410,58 лв., поддържайки, че
допълнително е погасила сумата от 454,12 лв., което не е отчитано от ищеца.
В производството пред районния съд са били събрани писмени доказателства.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди поотделно
и в тяхната съвкупност събраните в първоинстанционното производство
доказателства, както и заключението на назначената и изслушана пред въззивния
съд счетоводна експертиза, при което приема за установено от фактическа страна
следното:
Въз основа на попълнено от ответника М.А. заявление-декларация за
установяване на договорни отношения с „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД-гр.София, между
страните е сключен Договор за потребителски кредит №№**********/13.12.2017г. От
договора се установява, че ответникът като кредитополучател, е получил от
ищеца, като кредитодател, потребителски кредит в размер на 4 000 лева. От
потребителя-ответник са закупени и две застраховки- BANK КОМБО ЖИВОТ и BANK КОМБО БЕЗРАБОТИЦА на стойност
съответно 475,20 лв. и 484,70 лв., като е финансиран от банката и със
стойността на еднократната такса за оценка на риска в размер на 595,19 лв., при
което общият размер на кредита е договорен на стойност 5555,09 лв. В договора е
уговорен годишен процент на разходите 42,3%, годишен лихвен процент 27,09%,
лихвен процент на ден, представляващ 1/360
част от годишния лихвен процент. При тези договорки, касаещи лихвата и
главницата, общото задължение по кредита е посочено като 8174 лв. Кредитополучателят
се задължил да върне така посочената обща сума на 35 равни месечни вноски от по
227,06 лева и 36-а вноска в размер на 226,90 лв. Съгласно погасителния план, месечните
погасителни вноски са платими на 15-то число, а последната 36-а вноска е
платима на 15.12.2020г.
В договора за кредит са посочени /чл.15 и сл./: приложимият лихвен процент
при просрочие, начините за неговото променяне и
стойността на разходите при неизпълнение; последиците за заемополучателя
при просрочие на вноските; правото на отказ на потребителя /заемополучателя /
от договора; реда за прекратяване на договора. В договора се съдържат и
декларации на потребителя /заемополучателя/, че са му предоставени: безвъзмездно на хартиен носител и на български език,
в ясна и разбираема форма, информация под формата на Стандартен европейски
формуляр за сравняване на различни предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договора.
В заявлението-декларация за установяване на договорни отношения ответницата
е дала съгласие за сключването на застраховки „Живот“ и „Безработица“, както и
съгласие банката да финансира еднократната такса за оценка на риска при
насрещно задължение от потребителя да възстанови таксата и лихви към нея с
месечните вноски по погасителния план.
Съответно, със сключения между страните рамков договор за платежни
услуги-раздел VІІ и декларацията към него от 13.12.2017г., потребителя
декларирал, че е получил предварително цялата предварителна информация по чл.41
от ЗПУПС, вкл.проект на договора преди подписването му, Общи условия, Тарифа и
Лихвен бюлетин, съгласен е с тях и приема задължителната им сила като
неразделна част от договора.
Като доказателство, че заявените от потребителя застраховки „Живот“ и
„Безработица“ са сключени, ищецът е представил застрахователно удостоверение №70003636552017,
изд.от ЗК“Уника“АД.
Страните не спорят, че кредиторът-ищец е превел заемната сума на
потребителя-ответник по иска.
Представено е уведомително писмо от ищеца до ответницата М.А., с което я
уведомява за настъпила на 16.08.2018г.предсрочна изискуемост на вземанията по
кредита, на осн.чл.16, т.2 от договора, поради неплащане на погасителните
вноски с падежи 15.06.2018г., 15.07.2018г. и 15.08.2018г. Видно от
представената разписка за доставяне на писмото, същото е получено лично от
ответницата на 27.11.2018г.
По делото е представено като доказателство извлечение по сметка към
договора за потребителски кредит, от което се установява, че към 17.01.2019г.при
ищцовото дружество са отчетени като платени общо 5 вноски по кредита.
За установяване на спорните между страните обстоятелства по погасяването на
кредита и предсрочната му изискуемост, на основание чл.266, ал.3 от ГПК пред
въззивния съд е изслушана съдебно-счетоводна експертиза. Назначеното по делото
вещо лице установява, че до датата на изготвяне на заключението ответницата е
заплатила по договора за заем сумата от общо 1363,50 лв., с която са погасени
следните задължения: договорна лихва за 6 погасителни вноски с падежи от 15.01.2018г.до
15.06.2018г. в размер на 716,97 лв.;
главница в размер на общо 628,19
лв., с която са погасени 5 пълни вноски с падежи от 15.01.2018г.до 15.05.2018г.
и частично 6-а вноска с падеж 15.06.2018г.в размер на 96,46 лв.; обезщетение за
забава в размер на 18,34 лв.за периода 15.01.2018г.-15.06.2018г.
Вещото лице установява също така, че към датата на подаване на заявлението
по чл.417 от ГПК-24.01.2019г./датата на входиране в РС-Оряхово е 01.02.2019г.,
а 24.01.2019г. е датата на изпращането му/
е налице неплатен остатък от главницата по вноската с падеж 15.06.2018г.
и неплащане на всички погасителни вноски с падежи след 15.06.2018г., вкл.до
датата на уведомяване на ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост- 27.11.2018г./вещото
лице погрешно сочи дата 21/. Според изчисленията на вещото лице към
24.01.2019г. предсрочно изискуемата главница е в размер на 4926,90 лв.,
договорната лихва за периода 15.0.2018г.-15.12.2020г. е в размер на 1901,94
лв., а обезщетението за забава за периода 15.06.2018г.-17.01.2019г. е в размер
на 345,32 лв.
Вещото лице е установило също така, че с платената на 07.08.2018г. от
ответницата сума от 454,12 лв. са
погасени остатъка от главницата по вноска с падеж 15.04.2018г., цялата вноска с
падеж 15.05.2018г., частично вноската с падеж 15.06.2018г. и обезщетението за
забава върху просрочена главница за периода 16.04.2018г.-15.06.2018г. Към
16.08.2018г., когато ищецът твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост, не
са били платени вноските с падежи 15.07.2018г. и 15.08.2018г., както и частично
вноската с падеж 15.06.2018г.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Правното основание на предявените искове е чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК, чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 и чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и
чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът носи тежестта в условията на
пълно и главно доказване да установи, че между „ТИ БИ АЙ Банк“ЕАД-гр.София и М.Г.А.
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по което заемодателят е предоставил на ответницата заем в посочения
размер, а последната се е задължила да върне заетата сума в уговорените
срокове; че между страните по договора за кредит е уговорено заплащане на възнаградителна
лихва и нейния размер; че е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията за
главница и възнаградителна лихва по договора за кредит, поради неизпълнение от
ответницата на задължението й да заплаща месечните погасителни вноски и че е
налице забава в изпълнението, водеща до право на лихва за забава.
Според изложените в исковата молба твърдения, претендираните от ищеца
вземания произтичат от договор за потребителски кредит, който е сключен в
писмена форма, подписан е от страните и е представен по делото.
Настоящият съдебен състав намира, че при липсата на оспорване на сключването
на договора и на твърденията за изплащане на заетата сума на ответницата,
съответно и при наличието на представени доказателства за изплащането, са
налице достатъчно доказателства, въз основа на които може да бъде направен
обоснован извод за възникване на облигационно правоотношение между страните въз
основа на сключен помежду им договор за кредит.
По делото няма спор също така, че банката ищец има качеството на кредитор
по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а ответницата има качеството на потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на
чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.
Основният спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, се свежда до наличието
на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора, като основание
за претендирането както на главницата и договорната лихва с настъпил падеж,
така и на главницата и лихвата, чийто падеж не е настъпил към датата на
приключване на съдебното дирене.
Изхождайки от събраните, вкл. и във въззивното производство доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за потребителски кредит. Съгласно
разпоредбата на чл.16.2 от договора, когато потребителят е допуснал пълно или
частично просрочие при изплащането на 3 поредни месечни вноски, цялото
непогасено задължение по договора става предсрочно и незабавно изискуемо,
считано от датата на падежа на последната от трите поредни просрочени вноски. В
този случай, считано от същата дата, върху непогасената до момента главница се
начислява и законната лихва по чл.9.4 от договора до окончателното й изплащане.
Посредством приетото от въззивната инстанция и неоспорено от страните
експертно заключение по назначената счетоводна експертиза, бе установено пълно
неплащане от ответницата на погасителните вноски с падежи 15.07.2018г. и 15.08.2018г., както и частично
вноската с падеж 15.06.2018г. Установено бе също така, че последното
извършеното от ответницата плащане е от 07.08.2018г., но с него са погасени
стари падежирали вноски, докато посочените вноски за м.юни, юли и август
2018г., както и всички следващи погасителни вноски, вкл. до датата на
приключване на съдебното дирене, са останали неплатени. За настъпилата по
силата на чл.16.2 от договора предсрочна изискуемост на вземанията, ответницата
е била надлежно уведомена от ищеца на 27.11.2018г., поради което и към датата
на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК и към датата на приключване на
съдебното дирене, за ищеца са съществували основанията за претендиране на
всички неплатени задължения по договора за кредит, вкл.тези с ненастъпил падеж
по погасителния план. Съобразно
заключението на вещото лице по счетоводната експертиза, вида и размера на
изискуемите вземания съвпада напълно с исковите суми по главницата и лихвите.
При това положение и с оглед императивния характер на разпоредбите на чл.10
и чл.11 от ЗПК и чл.143-148 от ЗПК, съдът е задължен служебно да проследи
тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания,
дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни
изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в
разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон е нищожна, а според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за
потребителски кредит е недействителен. Посочено е също, че за договора за
потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
При извършената служебна проверка, настоящият състав намира, че договорът
за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените
разпоредби на ЗПК. Спазена е писмената
форма съгласно изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и останалите изисквания
относно формата по чл.10, ал.1 ЗПК. В договора, в съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 1-12, е разяснено наличието на право на отказ от него.
Основното възражение на ответницата, въведено с отговора на исковата молба,
се свежда до действителността на клаузата от договора, касаеща размера на
договорената възнаградителна лихва.
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от
целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили
компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали
Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в
българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна
уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва
да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този начален етап законодателят е въвел
само изисквания за ясно оповестяване на волята на договарящите се, относно
икономическата тежест поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на
годишен процент на разходите като задължителен реквизит на договора и забраната
за търсене от потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи.
Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който
до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е
уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни
разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно
извършените плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно
договорен размер, се приемат за дължимо платени редуцирани по размер
задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. До тази
законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било
регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът намира,
че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци,
договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено надвишаващи
възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва.
Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това,
че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната
лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК
/обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение
на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът
на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ-0% + 10 пункта
отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 42,3% не надвишава
пет пъти размера на законната лихва, а договореният лихвен процент е 27,09%. Както бе посочено, законодателят е предвидил
ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния именно, за да защити
потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите
институции. В тази връзка, след като сборът на договорната лихва и другите
разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с
определянето на лихвен процент от 27,09% кредиторът не е целял да се обогати
неоснователно за сметка на кредитополучателя. Следователно посочената клауза не
е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
По същите мотиви се налага изводът, че не е налице и някоя от хипотезите на
чл. 143, ал. 1, т. 1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй като
клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на
длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение.
Съдът намира за неоснователни изложените в отговора на ответницата
твърдения за нищожност на договорните клаузи за възнаградителна лихва, поради
противоречието им с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9, т.9а, т.11 и т.12 от ЗПК.
На първо място, доколкото с договора изобщо не е предвидено прилагането на
референтен лихвен процент, то изискването на чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК не е
приложимо в разглеждания случай. Изискването за методика се отнася единствено
до референтния лихвен процент, но не е за лихвения процент по кредита, поради
което недействителност по смисъла на посочената разпоредба няма.
Съдът намира, че при сключването на договора са спазени и изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като в чл.9 от договора ясно е посочено какъв е
лихвения процент и какви са условията на прилагането му-като годишен, изчислен
по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на
база 30 дни в месеца и 360 дни в годината. Не е предвидено увеличаване на
лихвения процент, като стойността на възнаградителната лихва за целия период на
договора е елементарно математически определима като разликата между посочената
в чл.10 от договора обща дължима сума от 8174 лв. и стойността на посочената в
чл.7.1 главница от 5555,09 лв.
Поддържаното в отговора на ответницата нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, изразяващо се в липсата на информация за условията за издължаване на
кредита от потребителя и последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, с оглед направения по-горе правен извод се явява също
неоснователно. Различни лихвени проценти за целите на погасяването банката не е
ползвала.
Не се констатира и нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.1 от ЗПК,
тъй като изискуемата от тази разпоредба информация е уредена в разпоредбата на
чл.12 от договора.
При тези съображения и като взема предвид доказателствата за усвояване на
сумата по кредита, настоящият съдебен състав намира, че ответницата дължи
изплащане на цялата непогасена част от главницата и от уговорената възнаградителна лихва, в т.ч.
неплатените от нея /такива/ падежирали вземания до датата на обявяване на
предсрочната изискуемост и предсрочно изискуемите. Върху главницата се дължи и
законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 01.02.2019г.
до окончателното изплащане на вземането.
Съобразно уговорките, съдържащи се в чл.9.4 от договора, ответницата дължи
и заплащане на обезщетение за забава, изчислено като законна лихва върху просрочената
сума за периода на просрочие, в общ размер от 345,32 лв.
Като е достигнал до крайни изводи за неоснователност на предявените искове
и е отхвърлил същите, районният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт,
който следва да бъде отменен и да бъде постановено решение, с което исковете се
уважават.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание
чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени деловодни разноски, както
следва: 143,48 лв.- разноски за държавна такса за заповедното производство, 150
лева - юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, 143,48 лева - деловодни разноски за държавна
такса за първоинстанционното производство, 300 лева - юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство, 71,74 лева - деловодни
разноски за държавна такса за въззивното производство, 250 лева – разноски за
експертиза, назначена във въззивното производство.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №112/01.11.2019г.на Районен съд-Оряхово, постановено по
гр.дело №442/2019г и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени
искове с правно основание чл.422 ГПК, че М.Г.А., с ЕГН ********** и с адрес ***,
дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр. София, ул.“Димитър Хаджикоцев“52-54, следните суми: сумата от 4 926.90 лв.
/четири хиляди деветстотин двадесет и шест лева и деветдесет ст./ – главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от 13.12.2017 г.,
договорна лихва за периода от 15.06.2018 г. до 16.08.2018 г. в размер на
1 901.94 лв. /хиляда деветстотин и един лев и деветдесет и четири ст./, обезщетение за забава за периода от
15.06.2018 г. до 17.01.2019 г. в размер на 345.32 лв. /триста четиридесет и пет
лева и тридесет и две ст./, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 31.01.2019 г., до окончателното й изплащане, за които суми е
издадена заповед №44/04.02.2019г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело №83/2019г.по описа на
РС-Оряхово.
ОСЪЖДА М.Г.А., с ЕГН ********** и с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ
БАНК” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
ул.“Димитър Хаджикоцев“52-54, деловодни разноски за двете съдебни инстанции в
общ размер от 1058,70 лева, включващ: 143,48 лв.- разноски за държавна такса за
заповедното производство, 150 лева - юрисконсултско възнаграждение за
заповедното производство, 143,48 лева -
деловодни разноски за държавна такса за първоинстанционното производство, 300
лева - юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, 71,74
лева - деловодни разноски за държавна такса за въззивното производство, 250
лева – разноски за експертиза, назначена във въззивното производство.
Ответницата М.Г.А. може да заплати
присъдените суми по посочената от ищеца „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД банкова сметка ***:
***” ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:...........
Членове:1..........
2..........