Решение по дело №438/2024 на Административен съд - Велико Търново

 

Производство с правно основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.284 от с.з., по реда на Глава XI от АПК „Производства за обезщетения”,

Образувано е по Искова молба вх. № 2514/05.06.2024г. в АСВТ, подадена от В. Н. В. – лишен от свобода, изтърпяващ наказанието си в Затвора в [населено място]. В тази връзка с Определение № 2592/13.08.2024г. на ищеца е предоставена правна помощ, а на 16.08.2024г. е назначен служебният му защитник.

Предявен е осъдителен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“/ГДИН/ [населено място]. Претенцията е за присъждане на парично обезщетение в размер на 10 000,00лв., като обезвреда за причинени на ищеца неимуществени вреди при задържането му в Следствения арест-В.Търново „под стража“, за следните периоди: от 04.03.2019г. до 30.05.2019г.; 07.08.2019 до 09.08.2019г.; от 03.09.2019г. до 04.09.2019г.; от 11.03.2022г. до 25.05.2022г.; от 08.06.2022г. до 13.06.2022г.; 20.06.2022г. до 23.06.2022г.; от 19.07.2022г. до 20.07.2022г.; от 15.08.2022г. до 17.08.2022г.; от 07.09.2022г. до 08.09.2022г.; от 07.04.2023г. до 10.04.2023г.

Искът е основан на следните твърдения на ищеца:

1. Липса на минимално необходимата жилищна площ;

2. Неосигурен престой на открито;

3. Липса на постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода;

4. Липса на пряк достъп в килията на дневна светлина;

5. Нарушена тайна на разговорите с адвокат и с близките му.

Всички тези обстоятелства се отразили негативно на самочувствието на ищеца и накърнили достойнството му. Твърди, че се почувствал унижен и отхвърлен от обществото. Изпитал чувства на незащитеност и страх, т.к. бил принуден да търпи против волята си такова отношение.

При тези оплаквания в ИМ се търси обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неизпълнението на произтичащи от закона задължения от страна на ГДИН да осигури благоприятна среда и нормални условия за поддържане на физическото и психическо здраве на ищеца по време на задържането му, както и съхраняване на достойнството му като личност. Обезщетението се претендира ведно с лихва за забава от момента на увреждането 04.03.2019г. в размер на 2 000,00лв. и законната лихва от датата на предявяване на ИМ/03.06.2024г./.

В хода на съдебното следствие от ищеца постъпи писмено изявление, именувано „допълнение към ИМ“/вж. л.87/. Същото не разкрива фактически основания на друг иск, за друг период или изменение на вече предявения за лоши битови условия. Новите оплаквания са, че през лятото в помещенията е много горещо, а през зимата много студено, като одеялата и възглавниците са с тежка миризма и не са чистени, а килиите са пълни с дървеници. Освен това нямало килии за непушачи. В о.с.з. съдът обяви на страните, че ще обсъди допълнително посочените обстоятелства като такива, които следва да се вземат предвид при кумулативната преценка на въздействието на средата върху психиката и физиката на ищеца, съгласно чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС.

В отрито с.з. ищецът участва чрез видео връзка и се представлява от назначения по ЗПП процесуален представител, който пледира за основателност на ИМ и представя писмена защита.

Ответникът по иска - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" [населено място]/ГДИН/, действащ чрез упълномощения юрисконсулт, в представения писмен Отговор оспорва ИМ като неоснователна и недоказана. Заявява възражение за недопустимост на ИМ поради изтекла погасителна давност за периода от 04.03.2019г. до 30.05.2019г. В хода на съдебното следствие ангажира писмени и гласни доказателства. В пледоарията си и в писмена защита излага подробни съображения по всяко едно от твърденията в ИМ. Аргументира липсата на незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията, които да са вредоносни. Изтъква, че престоят в Ареста, както във всяко пенетенциарно заведение, е свързан с обичайни негативни усещания. Задържаните лица не могат да се движат свободно и да избират своя социален кръг за общуване, което е подтискащо само по себе си. ПП на ответника моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът дава мотивирано заключение за частична основателност на предявения иск, но счита същия за завишен по размер. Споделя становището на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на част от претендирания в ИМ период. Счита, че са частично доказани от събраните по делото доказателства предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Налице са незаконосъобразни бездействия, изразяващи се в поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка за неотклонение, а именно недостатъчна жилищна площ, недостатъчно осветление, липса на санитарен възел, липса на престой на открито, които водят до накърняване на човешкото достойнство и психически страдания. Предлага на съда да вземе предвид, че липсата на престой на открито и минималната жилищна площ не са били за целия претендиран период и в някои от случаите сам ищецът се е отказал от ползване на това право. Прокурорът счита, че недоказани са останали твърденията за нарушение на свижданията и срещите с адвокат, както и за ухапванията от дървеници. Поради това предлага искът да се уважи частично, като се вземе предвид и липсата на доказателства за някакви по-интензивни въздействия върху личностната сфера на ищеца от обичайните в такива случаи.

ИМ е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Същата е редовна и допустима. Изтичането на период от време, покрит от погасителна давност не прави ИМ недопустима, а неоснователна. Същата е предявена срещу надлежен ответник. АСВТ е местно компетентен съд, т.к. е налице изборна местна подсъдност по мястото на увреждането. Налице са положителните процесуални предпоставки за разглеждане на иска, като липсват процесуални пречки за това.

Разгледана по същество ИМ е частично ОСНОВАТЕЛНА, при следните съображения по фактите и правото:

С Определението за насрочване на делото бе указано на ищеца да докаже твърденията в ИМ, че е бил в Следствения арест на Велико Търново за посочените периоди, че е бил поставен в неблагоприятни условия на задържане, унизителни за човешко същество. На ответника бе указано да установи, че условията, при които е бил задържан ищецът са били в съответствие с националните и международни стандарти за положението на лишените от свобода и лицата, задържани под стража, с които държавата е обвързана.

На страните бе разяснено и това, че в специалния ЗИНЗС правилата за доказателствената тежест са разместени, чрез въведена презумпция по чл.284, ал.5 от ЗИНЗ и фикцията по чл.284, ал.3, изреч. последно. При доказване на наличие на неблагоприятни условия на задържането, в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, неимуществените вредите се предполагат, както впрочем и причинната връзка, до доказване на противното/вж. чл.284, ал.5 от ЗИНЗС/. Това обратно доказване е в тежест на ответната страна. Когато ответникът не представи намиращи се у него доказателства за релевантните факти, съдът може да приеме същите за доказани.

Делото е основано на писмени доказателства, представени от ответника с Отговора на ИМ/вж. л.55 и сл. от делото/, в изпълнение на задължението му по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. Същите не са оспорени от страните. Постановено е и определение/20.08.2024г./ за служебно известни на съдията докладчик факти от други дела на негов доклад с идентичен предмет /напр. 644/2018, 385/2021, 10 044/2020, 10 099/2021, 119/2024 и др./, Това са обстоятелствата относно архитектурата, битовото устройство и организацията на дейността по охрана, хигиена на лицата и помещенията, медицинско обслужване, дезинфекция, дератизация и др. в Следствения арест на В. Търново. С цел установяване има ли настъпили промени в същите условия бе разпитан гл. надзирател на Следствения арест в [населено място]. По искане на защитата на ищеца бяха разпитани двама свидетели за обстоятелствата какви са били условията на задържането и как е реагирал В. на тях.

Като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната взаимна връзка, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

1.Представените с ПО на ответника доказателства потвърждават, че В. Н. В. е бил задържан в Следствения арест на [населено място] за посочените в ИМ периоди.

2.По време на престоя си В. е пребивавал в различни спални помещения, с различен брой лица, а именно:

• спално помещение № 1 – от 04.05.2019г./вж. л.133 от делото/ до 30.05.2019г., с още едно лице, което е различно в различните части на периода, а само за два дни в края на периода с две лица;
• спално помещение № 8 - от 07.08.2019г. до 09.08.2019г. с още едно лице;
• спално помещение № 9 - от 03.09.2019г. до 04.09.2019г. е пребивавал с още две лица;
• спално помещение № 7 – от 14.03.2022г. до 26.03.2022г. с едно лице и отчасти сам за 5 дни;
• спално помещение № 6 – от 11.03.2022г. до 14.03.2022г. с още едно лице.
• спално помещение № 1 – от 26.03.2022г. до 25.05.2022г., сам до 01.04.2022г., след това с още едно лице за периода от 01.04. до 21.04.2022г., а след това от 13.05.2022г. до 25.05.2022г. с още две лица;
• спално помещение № 9 – от 08.06.2022г. до 15.06.2022г. с още едно задържано лице, което е различно в различните части на периода;
• спално помещение № 9 – от 22.06.2022г. до 23.06.2022г. с още едно задържано лице;
• спално помещение № 9 – от 19.07.2022г. до 20.07.2022г. с още едно задържано лице;
• спално помещение № 8 – от 15.08.2022г. до 17.08.2022г. с още едно задържано лице;
• спално помещение № 8 – от 07.09.2022г. до 08.09.2022г. с още две задържани лица;
• спално помещение № 8 – от 07.04.2023г. до 10.04.2023г. с още едно задържано лице.

2.1. В ИМ се твърди задържане за общо 186 дни. Доказателствата сочат, че периодът на задържането е общо 126 дни, от които ищецът е пребивавал при нарушение на минималните стандарти за жилищна площ през 16 дни, а през останалото време е бил само с още едно лице в килия. Най-продължителният непрекъснат период е от 59 дни през 2022г., а следващият от 26 дни през 2019г. Вторият период е покрит от давност.

2.2. В ИМ е посочен период от 04.03.2019г. до 30.05.2019г., но де факто доказателства за задържането на ищеца има само за периода от 04.05.2019г. насетне, но не и преди това. Поради това АСВТ приема, че не е налице задържане под стража на В. за периода от 04.03.2019г. до 03.05.2019г., вклч., което обуславя извод за липса на основания за обезщетение, а ИМ в тази част е неоснователна. Освен това целият заявен в ИМ период от 04.03.2019г. до 30.05.2019г е покрит от давност, което обуславя отхвърляне на иска в тази част. Поради това, основателността на исковата претенция за предпоставките на отговорността ще бъде разгледана за периодите след 30.05.2019г.

3. Условията в Следствения арест в [населено място], според обявените за служебно известни на съда обстоятелства и изявленията в представения от ответника ПО, както и показанията на св. Д.. П. са следните:

3.1. Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД "Полиция" Велико Търново. В експлоатация е от 1982 г. и според изискванията към онзи момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. С. се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Масичка и две столчета, неподвижно закрепени към земята, на които задържаните се хранят. Осветлението във вс. спални помещения се осигурява от луминисцентни лампи, разположени над вратите, а пряк достъп на дневна светлина има от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на вратите на килиите. Отоплението е чрез централно парно отопление през деня и с климатици през нощта. Охлаждането е чрез климатици, които се намират в арестния коридор. Понастоящем Арестът обслужва съдебните райони на Велико Търново и Габрово.

3.2. В спалните помещения няма тоалетна и течаща вода, но достъпът на задържаните до тях са осъществява денонощно, при спазване на съответните мерки за сигурност. Забава може да се получи при наличие на изведени вече лица в арестния коридор.Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012 г. са поставени допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Спалното бельо се сменя всяка седмица, одеялата се изпират периодично, а дюшеците и възглавниците редовно се дезинфекцират.

3. 3. В Ареста се извършват ежедневно почистване и дезинфекционни мероприятия под надзора на медицинското лице. Дезинсекцията и дератизацията се извършва съгласно договор от фирма по график и извънредно при възникнала необходимост.

3.3.1. Няма приложената медицинска документация, която да доказва, че ищецът е бил нахапан от дървеници. Присъствието им се сочи от св. И.. Г./вж. л.148/, но същият е заинтересован по см. на чл.172 от ГПК, т.к. се установи по данни от ДС на АСВТ, че същият е осъдил вече ГДИН като ищец по АД № 114/2024г. по описа на АСВТ. Проблемът с наличието на тези насекоми в Ареста обаче, е факт служебно известен на съда, както и обстоятелството, че се налага допълнителна дезинсекция, извън графика.

3.4. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в Ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Там се провеждат и телефонните разговори. В. е имал откази от престой на мястото за свеж въздух, за което са приложени декларации.

3. 5. Няма данни конкретно В. колко и какви телефонни разговори е провеждал, със свои близки и/или с адвокат. Свидетелят П. пояснява, че редът за провеждането им е съгласно чл. 79 от ППЗИНЗС, като постовият застава максимално далеч, за да не чува разговорите, но да има визуален контрол с цел гарантиране на сигурността в ареста.

3.6. От показанията на разпитания свидетел се установява, че не е настъпила съществена промяна в условията в Следствения арест на гр. В. Търново, нито в начина на организация на бита на задържаните там, въпреки усилията на администрацията, т.к. сградата е непригодна в архитектурно отношение за целта.

4.Свидетелят П. твърди, че е пребивавал в Ареста в гр. В. Търново по времето, когато и В. е бил там, макар да не са били в една килия. Потвърждава оплакванията в ИМ за липса на дневна светлина и достъп на свеж въздух в килиите, както и затрудненията при извеждането им да ползват тоалетна. Признава, че е ползвал бутилки от минерална вода, за да уринира в тях. Престоят на открито бил в стая на последния етаж и там когато другите задържани пушели ставало много задимено.

5.Свидетелят Г. сочи, че с В. били в една килия през м. май 2022г., после ги разделили. Спомня си, че е нямало течаща вода, нито дневна светлина в килията. Б. отначало 4 човека в килията. Килията била малка с 4 легла, тоалетните и банята са на едно, миришели отвратително. На каре ги изкарвали в една стая, която нямала прозорци. Имало дървеници и когато се обърнел към доктората или към някой надзирател да поискаш помощ, те се държели агресивно и казвали, че и тях ги хапят. В килията имало маса, вградена в стената и столчета, направени от метал, малки, ръждясали. Не можели да се съберат в тях да ядат. В тоалетната миришело, защото нямало препарати. Задържаните нямали задължение да участват в почистването на ареста. НОС карали момчета от по-хубави килии, където няма дървеници те да чистят и ако не искат да чистят, ги премествали в килии с дървениците.

5.1.Съдът вече посочи по-горе, че не кредитира изцяло като достоверни показанията на този свидетел, по аргумент то чл.172 от ГПК. Тъй като същият има основания да се счита заинтересован, поради обстоятелството, че е имал съдебен спор с ГДИН на същите фактически и правни основания. Съдът приема показанията му само в частта, в която те са подкрепени от други доказателствени източници с висока степен на достоверност. Така например не се споделя твърдението, че ищецът е хапан от дървеници, т.к. на ищеца са били извършвани редовни медицински прегледи, при което основните оплаквания са за болки в кръста и високо кръвно налягане, без да има регистрирани ухапвания от дървеници или жалба до ръководството в този смисъл. Независимо от това съдът приема за доказано, че наличието им в помещенията е създавало дискомфорт на задържаните лица, независимо дали са нахапани или не и дали са развили алергична реакция.

В обобщение от фактическа страна съдът приема за доказани твърденията в ИМ относно условията на задържане в Следствения арест на гр. В. Търново, с изключение на това за нарушаване тайната на разговорите с адвокат. Доказано е поставянето на задържаното лице в неблагоприятни условия в Ареста за един продължителен период от време. Липса на достатъчно жилищна площ, на достъп до дневна светлина, на престой на открито и др. Част от установените нарушения се субсумират пряко в хипотезата на нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Липса на постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода, наличието на дървеници също съставляват нарушения на забраната по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвид естеството на въздействие върху физическото и психическо състояние на задържаните лица, както и на установената практика на ЕСПЧ по въпроса. В тази връзка видно е от текста на закона, че изброяването в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС е неизчерпателно.

При тези фактически установявания, настоящият съдебен състав стигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК. Производството е вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС. Според чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС въвежда в национален закон забраната хора, със статут на осъдени на лишаване от свобода и задържани под стража, да бъдат подлагани на изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение.

Тази забрана е конституционно закрепена и е част от националното право/вж. чл.29 КРБ/. Прилагането й е скрепено и със задълженията на държавата, произтичащи от присъединяването на България към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Нормата на чл.3 от Конвенцията гласи, че никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията ни нормите на Конвенцията като международен договор, вклч. забраната за изтезания по чл.3 от същата, са част от вътрешното ни право. Конвенцията е в сила за България от 7.09.1992 г. Именно с този международен договор се създава Европейския съд по правата на човека/ ЕСПЧ/вж. чл.19/. На основание чл. 46, вр. с чл. 19 от Конвенцията решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавата страна по Конвенцията, а националният съд следва да съобрази и принципите на тълкуване и прилагане на Конвенцията, утвърдени в практиката на ЕСПЧ, вклч. по дела срещу България.

Фактите, посочени в ИМ са се осъществили след влизане в сила на нормата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС/нов-ДВ бр.13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г./. Искът е предявен в петгодишния давностен срок, с изключение на периода 04/03 - 30/05.2019г., който е покрит от погасителна давност.

Погасителната давност може да бъде определена като право на длъжника да погаси с волеизявление пред компетентен държавен орган за защита правото на иск или правото на принудително изпълнение поради това, че то не е упражнено в определен от закон срок. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на едно право бездейства. Като преобразуващо право ПД може да се упражнява само в защита, т. е. само когато една страна се брани по предявен срещу нея иск, затова се казва, че погасителната давност се упражнява чрез възражение. Погасителната давност не се прилага служебно от съда. При наличие на направено възражение обаче съдът трябва да се произнесе по него. В случая с Отговора на исковата молба (л. 37 от делото) от страна на процесуалния представител на ответника е направено възражение за изтекла погасителна давност. Съдът го намери за основателно.

Според приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за обезщетение от незаконни фактически действия или бездействия на административните органи е момента на преустановяването им. Поради това в случая давността е започнала да тече от преустановяване на задържането като незаконосъобразно действие, т.е. за първия период това е от 31.05.2019г. Не са налице доказателства за спиране или прекъсване на давността, преди предявяване на ИМ, която съгласно чл.116„б“ от ЗЗД прекъсва давността. Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Поради това за първия посочен период в ИМ/04.03.2019г. до 30.05.2019г./, общата петгодишна погасителна давност е изтекла на 31.05.2024г., а ИМ е предявена по пощата на дата 03.06.2024г. От изложеното следва изводът, че към датата на предявяване на исковата молба, правото на иск за претендираното обезщетение, свързано с посочения период, е погасено поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност. Наличието на възражение, направено от ответника в настоящото производство, обуславя неоснователност на депозираната искова молба, в тази й част, поради което същата следва да бъде отхвърлена.

Специалната разпоредба на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на чл.284 от ЗИНЗС въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда, а това значи и причинна връзка, за лице, което е преживяло нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.

За да бъде уважен иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава забраната по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното.

Неимуществените вреди в случая са резултат на незаконосъобразна административна дейност. Следствения арест в [населено място] е част от структурата на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - [населено място]. Дирекцията е юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби "Изпълнение на наказанията", съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС.

Искът по чл. 284 от ЗИНЗС е основателен, когато се установи поставянето на задържаното лице в условия, посочени неизчерпателно в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съдът намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в Следствения ареста в гр. В. Търново са доказани, в преобладаващата част на посочените в ИМ и допълнението към нея, а именно:

1. Основателни са оплакванията на ищеца, че не му е осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева светлина и до свеж въздух. В чл. 43, ал.4 от ЗИНС минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. Съдебната практика на националните съдилища и на Европейския съд по правата на човека в последните години е константна в смисъл, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчният приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение, като превишават целите на изтърпяване на наказанието. В конкретния случай това нарушение не е налице за целия период на задържането. В. е пребивавал в условия на пренаселеност на спалното помещение само за период от 16 дни, от които 12 без прекъсване. За пренаселеност съдът приема случаите, когато в помещението са пребивавали трима задържани, а за останалата част, когато е бил с ще един задържан/68 дни/ са спазени изисквания за минимална жилищна площ.

2. Установи се по делото липсата на естествена светлина и чист въздух в килиите на Ареста. Съгласно чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване/свеж въздух/. В решението Н. и др. срещу България /вж. Жалба 36925/10 пред ЕСПЧ/ се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп. Отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Липсата на дневна светлина в килията препятстват възможността на задържаното лице да се занимава със смислени занимания като четене или писане, което обстоятелство терзае психиката и създава отрицателни мисли и чувства, още повече съчетано с липсата на същински престой на открито, поради което също представлява нарушение на забраната за нечовешко отношение, предвидено изрично в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.

3. Оплакването за неосигуряване на престой на открито съдът намери за основателно:

Разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон, ако същите са неблагоприятни. Освен това съгласно ал. 3 и 4 от текста, по време на престоя на открито администрацията на затвора осигурява подходящи условия – съоръжения, екипировка и организирани дейности, насърчаващи поддържането на добро физическо здраве, като лишените от свобода могат да се обединяват за участие във физически упражнения или спортни игри. Законодателят е предвидил, че при неблагоприятно време се осигуряват алтернативни условия за упражнения на затворниците (ал. 7). Редът за провеждане на престоя се определя с правилника за вътрешния ред по смисъла на чл. 71, ал. 8 от ППЗИНЗС. Следователно съдът приема, че правото за престой на открито на лишените от свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането му са законово регламентирани, а конкретния ред за осъществяването му се урежда в съответния правилник за вътрешния ред.

Безспорно е по делото, че престоят се е осъществявал в помещение от около 20 кв. м. с отваряеми прозорци на четвърти етаж на сградата, което определено не може да покрие законовото изискване. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. и др. срещу България ЕСПЧ приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Стая с прозорци също не представлява място за раздвижване и упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти.

Няма спор по делото, че ищецът се е възползвал от възможността да се качи на каре на 4 ет. на сградата. Налични са и доказателства, че нееднократно е декларирал отказ от това си право. Но липсата на същински престой на открито с физическа активност, преценена съвкупно с неблагоприятните условия в самата килия категорично сочи на поставянето му в нечовешки условия на задържането, т. е. за нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, т. к. не са му осигурени условия за двигателна активност.

4. Безспорно се установи, че задържаните в ареста и в частност ищеца са били лишени от постоянен/свободен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Според становището на ответника, а и служебно известното на съда, в килиите не са изградени тоалетни, но достъп до такива, както и до течаща вода се осигурявало през цялото денонощие, след сигнализиране на охранителния състав.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС изрично, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице. Служебно е известно на съда, а и от начина на организация в Ареста е видно, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, т.к. е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.

Съгласно трайната практика на ЕСПЧ, "достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения и на възможността за поддържане на тялото на човек чисто. " – вж. § 175 от Раздел V от решението по делото Н. и др. срещу България. След като компетентния съд/ЕСПЧ/ приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото от чл. 3 на Конвенцията и на чл. 3 от ЗИНЗС нечовешко и унизително отношение към задържания, т. е. съдът приема наличието на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и по този пункт от ИМ.

5. Съдът намира за доказано наличието на дървеници в килиите. Служебно известно му е, че са предприемани мерки по обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за което има договорни взаимоотношения със специализирана компания, която е ангажирана с регулярна дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда. Необходимостта от честа дератизация и дезинсекция навежда на мисълта, че действително в арестантските помещения е имало дървеници и хлебарки, което е предизвикателство пред пенетенциарните заведения по принцип и несъмнено е довело до дискомфорт на ищеца. Доколкото последният не може да промени това състояние на нещата и е принуден да го търпи, а същото не е част от самото наказание, то е налице нарушение по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС.

6. Оплакването за нарушена тайната на разговорите между ищеца и негов адвокат съдът намери за недоказано. Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. На съда не се представиха доказателства, че са възпрепятствани разговори на ищеца с адвокат, която комуникация следва да е защитена от подслушване и записване/вж. чл. 254, ал. 3 от ЗИНЗС/. Свидетелят П. уточни, че по време на провеждане на телефонни разговори в ареста в [населено място] през цялото време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но няма възможност да чуе разговора. Присъствието на служители на ответника по време на провеждане на телефонни разговори не може да се приеме като неправомерно поведение, а е израз на задължението им за осигуряване на безопасността. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не е довело до унижаване на човешкото достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена тайната на разговорите между ищеца и негов защитник, като не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори.

В заключение съдът приема за доказано, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни за физическото му здраве и психическото му състояние условия по време на задържането му в Следствения арест в [населено място], което е предпоставка за презюмиране на настъпили неимуществени вреди. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража". При това тези ограничения не са част от режима на изтърпяване на мярката. Същата може да бъде реализирана в пълнота и ефективността й не зависи от установените от съда нарушения.

Разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, т. е. нарушения по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС. Но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, според практиката на ЕСПЧ, с която настоящият съдебен състав следва да се съобрази. За ангажиране отговорността на държавата по чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения / вж. § 205 от Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди, при наличие на посочените нарушения,се предполага до доказване на противното.

Липсата на добър температурен режим, тежката миризма на одеялата и възглавниците, както и наличието на пушачи и непушачи между задържаните в едно помещение са само обстоятелства, които подсилват негативното преживяване на условията на средата в която е задържаният, но сами по себе си не са с интензитет, който да е накърнил физическото или психическо здраве на лицето. Поради това съдът взема предвид тези обстоятелства при преценката за кумулативното въздействие на условията на задържането върху ищеца.

По изложените съображения, съдът приема иска за доказан в своето основание на почти всички заявени фактически основания, с изклч. на оплакването за нарушена тайна на разговорите с адвокат.

Според разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" е етична категория. В случая то изисква държавата да признае стореното зло и да даде на пострадалия възмездие. Това налага преценка на съотношението между деянието и възмездието, като при това се даде защита на достойнството на човека.

Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът трябва да вземе предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Това изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила именно на увреденото лице.

Всъщност самият факт на осъждането има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението следва да отчита икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.

В случая исковата претенция е за период от 186 дни, а са доказани 126 дни задържане, като 26 от тях са покрити от давност. През тези около четири месеца в 110 дни ищецът е бил с още един задържан в килия или сам, а случаите на пренаселеност в спалното помещение се отнасят само за 16 дни, когато в килията са били трима задържани. Най-продължителният непрекъснат период е от 59 дни през 2022г., като пренаселеността е за 12 от тези дни. Казано по друг начин половината от периода е непрекъснат период на задържане при пренаселеност в 75% от периода. Липсата на престой на свеж въздух под открито небе с възможност за физическа активност е обстоятелство влияещо негативно както върху психиката, така и върху физическото здраве и самочувствие, т. е. съдът приема предвид характера на нарушението за висока неговата интензивност. Съпоставимо като тежест е и нарушението, при което лицето няма свободен достъп до тоалетна и течаща вода. При това липсват данни за конкретно физическо или психическо увреждане на здравето. Не се потвърди оплакването за нарушения при провеждането на разговори с адвокат, което е с по-нисък интензитет на въздействие върху емоционалното състояние на ищеца. Следва да се има предвид, че за 2022г./когато са повечето периоди и с по-голяма продължителност/ МРЗ е 710,00лв., т.е. 23,66лв. дневно/.

Съдът съобрази и практиката на Европейския съд по правата на човека относно справедливото обезщетение на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в [населено място]. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230 лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11, 97 лв. на ден. В този ред на мисли съдът съобрази кумулативното въздействие на множество неблагоприятни фактори, но за относително непродължителен период от време. Престоят в Ареста е бил за множество двудневни или тридневни периоди. Има само един продължителен период то 59 дни през 2022г. непрекъснато пребиваване в Ареста, като от тях общо само 12 дни са в условия на пренаселеност в килията, от общо 14 дни. Съобразявайки се с общия период на пребиваване от 100 дни в следствения арест в [населено място] и размерът на справедливото дневно обезщетение от 11,97лв., обезщетението за причинените му неимуществени вреди възлиза на 1 197,00лв. Съдът намира, че този размер следва да бъде намален предвид недоказаност на твърденията за пренаселеност на килията за част от престоя, в който ищецът е пребивавал в ареста в гр. В. Търново. Ищецът е прекарал в помещение в Ареста в [населено място] при неспазване на минималната квадратура само 12 дни от периода от 100 дни, т.е. около1/10 от времето. Предвид това, настоящият състав приема за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 1 077,00 лева. За разликата над 1077,00 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен.

Ищецът е заявил акцесорна претенция за законната лихва за забава върху сумата от 04.03.2019г. в размер на 2 000,00лв. Основателна е претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва за забава върху сумата, но считано от 11.04.2023 г. /датата на прекратяване на бездействието/ до депозиране на исковата молба – 02.06.2024 г. Същата възлиза на 163,84лв. За горницата над тази сума до 2 000,00лв. искът за заплащане на мораторна лихва следва да се отхвърли.

В заключение, съдът достигна до следният решаващ правен извод:

Съдът приема за доказано, че е извършено от органи на ГДИН нарушение на забраната по чл. 3 от ЗИНЗС, вр. с чл. 3 от КЗПЧОС. Установи се по делото, че условията, при които е бил задържан ищеца в Ареста на гр. В. Търново за посочения в ИМ период са неблагоприятни за неговото физическо и психическо здраве. При това, в своето кумулативно въздействие всички неблагоприятни фактори на средата, описани в ИМ, коментирано по-горе и доказани по делото, са причинили неблагоприятно засягане на емоционалната сфера на ищеца. Преживял е страдания, които съдебната практика определя като неимуществени вреди. Липсата на свеж въздух и дневна светлина, на престой на открито е постоянен достъп до тоалетна и течаща вода за поддържане на личната хигиена са проявления, които не са присъщи на режима на изтърпяване на наказанието, независимо от основанието за процесуалната принуда. Освен това, преценени конкретно при задържането му в случая тези проявления надвишават минималния праг на сериозност, необходим по естеството на правния му статут на задържан под стража.

По силата на специалния ЗИНЗС щом бъдат доказани неблагоприятните условия на задържането, в случая попадащи по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, което изброяване не е изчерпателно, се презюмира неблагоприятното въздействие върху психиката на задържания, т. е. настъпването на неимуществени вреди и наличието на причинна връзка между тях и бездействието на администрацията да преустанови това неблагоприятно въздействие, което с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 3 от КЗПЧОС следва да се квалифицира като нечовешко и унизително отнасяне към задържаното лице.

При доказано засягане на личността на задържания под стража ищец на същия се следва компенсация в парична форма, доколкото естеството на наказанието му не предполага друг механизъм за обезщетяване. Искът е доказан в своето основание, но завишен по размер. Исковата молба следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана за размер на претенцията над 1 077, 00 лв., която съдът определя като справедлив размер на действително претърпените неудобства и страдания от ищеца в Ареста в [населено място]. Дължима е и мораторна лихва върху размера на обезщетението в размер на 163,84лв.

От ответника е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото е неоснователно. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Воден от горните мотиви, на основание чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 203 от АПК, VII-ми адм. състав на АСВТ

 

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" [населено място] да заплати на В. Н. В. с [ЕГН], изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора в [населено място], сума в размер на 1 077, 00 лв. (хиляда седемдесет и седем лева), представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в [населено място] за периодите, посочени в исковата молба: от 04.03.2019г. до 30.05.2019г.; 07.08.2019 до 09.08.2019г.; от 03.09.2019г. до 04.09.2019г.; от 11.03.2022г. до 25.05.2022г.; от 08.06.2022г. до 13.06.2022г.; 20.06.2022г. до 23.06.2022г.; от 19.07.2022г. до 20.07.2022г.; от 15.08.2022г. до 17.08.2022г.; от 07.09.2022г. до 08.09.2022г.; от 07.04.2023г. до 10.04.2023г., поради допуснати нарушения на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, изразяващи се в липса на минимално необходимата жилищна площ, на достъп до дневна светлина и свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща и топла вода в килията, липса на постоянен достъп до тоалетна, лоши санитарно битови условия, наличие на дървеници, неосигурен престой на открито, ведно с лихва за забава в размер на 163,84 лв. /сто шестдесет и три лева и осемдесет и четири стотинки/, изчислена върху сумата на обезщетението за периода от 11.04.2023г. до 02.06.2024 г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата молба/03.06.2024 г. / до окончателното й изплащане.

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Н. В. иск срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за неимуществени вреди, причинени му при престоя му в следствения арест в [населено място] в нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, за периода от 04.03.2019г. до 30.05.2019г. вклч., като погасен по давност, както и В ЧАСТТА, за разликата над 1 077,00 лева до пълния предявен размер от 10 000, 00 лв., като недоказан, както и този за мораторна лихва над сумата от 163,84лв. до пълния предявен размер от 2 000,00лв.

 

Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав на АСВТ, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните, съгласно чл. 285, ал. 1, изреч. 2-ро от ЗИНЗС.

Решението, на основание чл. 138 от АПК, да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.