№ 282
гр. Русе, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20214500500566 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Прокуратурата на Република
България, представлявана от прокурор при Районна прокуратура – Русе Д.П.,
против Решение № 260449/04.06.2021 г. по гр.д. № 226/2020 г. на РС – Русе в
частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на
ищеца Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, сумата от 6 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди във връзка с водено наказателно
производство за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1 и пр. 2, т. 1, вр. ал. 2 и ал.
1 НК, по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т. 5,
вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК и по чл. 214, ал. 2,
т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3 и т. 7, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал.
1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК, прекратено с Определение № 60/16.01.2015 г. по
Н.О.Х.Д. № 843/2014 г., в сила от 16.01.2015 г., по описа на Специализирания
наказателен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
16.01.2015 г. до окончателното ѝ изплащане.
1
Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно.
В тежест на ищеца било да докаже наличието на твърдените неимуществени
вреди, тяхната непосредствена връзка с незаконосъобразните актове или
действия, респективно бездействия, на правозащитните органи на държавата,
както и техния размер. Според ищеца статусът му на обвиняем, който
продължил близо пет години, му попречил да започне работа на трудов
договор. Твърдял, че за него настъпили отрицателни последици в
емоционален, социален, професионален и здравословен план, изразяващи се в
стрес, напрежение, безпокойство, страх, физическа болка, психическо и
емоционално страдание, негативни изменения на личността. Въпреки това
ищецът не представил доказателства за съществуването на пряка причинно-
следствена връзка между воденото наказателно производство и твърдените
вреди. Видно от справката му за съдимост в периода от 1995 г. до 2018 г. по
отношение на ищеца във връзка с извършени от него престъпления от общ
характер били постановени близо 17 присъди, 12 от които влезли в сила
преди датата на образуване на наказателното производство, водено от
Специализираната прокуратура, като в повечето от тях той изтърпявал
наказания „лишаване от свобода“, които явно не оказали възпитателен и
възпиращ ефект. В периода на провеждане на конкретното наказателно
производство ищецът имал процесуално качество на обвиняем, както и на
подсъдим по още три наказателни производства – НОХД № 470/2013 г. на РС
– Велико Търново, НОХД № 1023/2013 г. на РС – Плевен и НОХД №
2087/2014 г. на РС – Русе, които приключили с осъдителни присъди, с едната
от които отново му било наложено наказание „лишаване от свобода“. В
периода след 16.01.2015 г. спрямо ищеца били постановени още две
осъдителни присъди, едната от които по НОХД № 49/2018 г. на РС – Русе, с
която му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две
години и шест месеца, изтърпяно, считано от задържането му под стража, от
14.11.2017 г. до 10.01.2020 г. Това имало за цел да покаже, че било
невъзможно да се разграничи и конкретизира какви негативни преживявания,
в какъв обем и в какъв момент били причинени на ищеца във връзка с
наказателното производство, за прекратяването на което иска обезщетение. В
хода на воденото от Специализираната прокуратура наказателно
производство спрямо ищеца не било осъществявано въздействие с висок
интензитет. Освен предприетите през 2010 г. процесуално следствени
2
действия спрямо ищеца, изразяващи се в привличането му в качеството на
обвиняем и разпит, впоследствие такива били осъществени през 2013 г., а
именно ново предявяване на обвинение и на материалите по разследването.
От доказателствата по делото не се установявала информация относно
воденото наказателно производство да е била разпространявана чрез медии
или други средства за комуникация, с посочване имената на ищеца, като дори
при наличие на такива публикации Прокуратурата не следвало да носи
отговорност, защото липсвало данни провежданото от нея разследване да е
било разгласявано от нея или с нейното знание и съгласие. Поради това не би
могло да се направи извод за непосредствена и доказана обусловеност на
невъзможността за започване на работа от наказателното производство, още
повече при липсата на доказателства ищецът да е проявявал инициатива в
тази насока и да е получил откази от избрани от него работодатели. Не били
ангажирани доказателства от страна на ищеца за обективно засегнат
авторитет и достойнство, сътресения в личен аспект, промяна в семейно и
социално отношение, които да са били пряка последица от воденото срещу
него наказателно производство. Определеното от съда обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. не съответствало на критериите за
справедливост. Паричното обезщетение за морални вреди следвало да
съответства на необходимото за преодоляването им и ни би било проява на
справедливост, а на дисхармония, ако бъде определено парично обезщетение
по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Налице
била хипотезата на чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ – увреждането било причинено по
изключителна вина на пострадалия. Алтернативно била налице хипотезата на
чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ – ищецът е допринесъл за увреждането и присъденото му
обезщетение следвало да се намали като неоснователно завишен. В
настоящия случай се касаело за лице, което било многократно осъждано за
извършване на престъпления от общ характер и изтърпявало наказание
„лишаване от свобода“ , с оглед на което можело да се приеме, че нивото на
душевни притеснения и негативни изживявания било занижено, като това
обосновавало обезщетение в значително по-нисък размер от определения от
съда 6 000 лв. По отношение на присъденото обезщетение в размер на
законната лихва върху главницата от датата на прекратяване на наказателното
производство 16.01.2015 г. намира същата за погасена по давност за периода
до 2017 г., тъй като искът е предявен през 2020 г. и са изминали повече от три
3
години от датата на прекратяване на наказателното производство. Моли за
отмяната на решението в обжалваната част, като вместо това да бъде
постановено ново, с искът да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемата страна Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, представлявана пред
районния съд от адв. З.З. от АК – Русе, със съдебен адрес гр. Русе, ул.
„Александровска“ № 100, в законоустановения двуседмичен срок не е
депозирала отговор на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно, но недопустимо в частта, с
която районният съд е осъдил ответника да заплати и обезщетение в размер
на законната лихва от 16.01.2015 г. до окончателното изплащане на
обезщетението за неимуществени вреди. В исковата молба не е направено
искане за присъждане на такова обезщетение, но въпреки това районният съд
е разгледал, обсъдил в мотивите си въпроса за дължимостта на обезщетението
за забава и е отразил формираната своя воля в диспозитива на съдебното
решение. Първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на спора
и в тази част решението е недопустимо, поради което следва да се обезсили.
Решението е допустимо в останалата му обжалвана част.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява ЧАСТИЧНО
ОСНОВАТЕЛНА.
От приложеното ДП № 173/2013 г. на НСлС, Том 3, се установява, че с
Постановление от 18.11.2010 г. на прокурор при СГП, предявено на ищеца Р.
на 19.11.2010 г. в 01,00 ч, същият е бил привлечен в качеството му на
обвиняем за следните престъпления: чл. 321, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, т. 1, вр. ал. 2
и ал. 1 НК, чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр.
чл. 20, ал. 2, и по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3, вр.
чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1. На 18.11.2010 г., в 07,50 ч в гр. Плевен, ищецът е
бил задържан със Заповед за задържане на лице на основание чл. 63, ал. 1, т. 1
4
ЗМВР. Впоследствие с Постановление от 19.11.2010 г. на прокурор при СГП
Р. е бил задържан на основание чл. 64, ал. 2 НПК за срок от 72 часа – от
19.11.2010 г. до 22.11.2010 (в самото Постановление е допусната явна
фактическа грешка по отношение на годината, като е изписано 2011 г.). От
приложените на л. 21 и л. 31 в Том 11 от горецитираното ДП става ясно, че на
24.11.2010 са извършени две разпознавания във връзка с наказателното
производство, в които ищецът е участвал като едно от лицата за разпознаване.
По делото няма приложени доказателства каква мярка за неотклонение е била
взета спрямо ищеца по време на наказателното преследване. Единствена
информация за това ни дава приложеното на л. 20 от делото на районния съд
писмено доказателство – писмо от Специализираната прокуратура, в което се
посочва, че от 18.11.2010 г. ищецът е бил задържан под стража и освободен
след 45 дни по здравословни причини. Сочи се, че след това по отношение на
него е била взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 1 000
лв. Такива доказателства обаче не се намериха в приложеното наказателно
дело, по което ищецът е бил обвиняем. В последствие, за прецизиране на
обвинението, на 29.03.2013 г. и на 08.08.2013 г. били извършени нови
привличания на ищеца в качеството на обвиняем по ДП № 173/2013 г. на
НСлС, докато делото все още е било под надзора на СГП. По приложените
материали от наказателното производство няма други доказателства за
извършени следствени действия спрямо ищеца, негово участие в такива,
както и други актове, които по някакъв начин да го засягат. След извършените
през 2013 г. нови привличания на ищеца като обвиняем единственият
постановен акт, който го засяга, се явява Определение № 60/16.01.2015 г. по
НОХД № 843/2014 г. на Специализирания наказателен съд, с което
наказателното производство спрямо ищеца е било прекратено на основание
369, ал. 4 НПК.
По делото са приложени 5 бр. епикризи от СБАЛЛС – Ловеч, „УМБАЛ
– БУРГАС“ АД и „УМБАЛ – РУСЕ“ АД, които отразяват здравословното
състояние на ищеца две и повече години след прекратяването на
наказателното производство, а ищецът не е обосновал причинно-следствената
връзка на същите с реализираното против него наказателно преследване за
период от малко повече от четири години. На следващо място, видно и от
приложената справка за съдимост на ищеца Р. същият е бил осъждан
многократно за престъпления от общ характер – кражби, грабежи,
5
изнасилване, разпространение на наркотици, лъжесвидетелстване и др., като
от справката става ясно, че за периода, за който се отнасят представените от
ищеца медицински документи, срещу него е било образувано поне едно
наказателно производство – това по НОХД № 49/2018 г. на ОС – Русе,
приключило със споразумение на 13.02.2018 г., по което ищецът дори е и бил
задържан, считано от 14.11.2017 г., което е отразено и в Удостоверение №
385/2018 г., издадено от началника на Затвора – гр. Бургас. Това се
потвърждава и от издадената на 14.12.2017 г. епикриза от СБАЛЛС – Ловеч,
т.е. от болница, в която постъпват на лечение само лишени от свобода и
задържани под стража. От тази доказателствена информация не може да се
заключи по категоричен начин, че твърдените от ищеца в исковата молба
болки, страдания, а в депозираното от него преди връчването на отговора на
исковата молба на ответника писмено изявление от 19.08.2020 г., и отключена
епилепсия, за което заболяване всъщност са и издадените епикризи, са в
причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно
производство по ДП № 173/13 г. по описа на НСлС (пр. пр. № 345/14 г. по
описа на СП и пр.пр. № 5484/2010 г. по описа на СГП), тъй като, от една
страна, това заболяване се е проявило преди повече от две години след
прекратяването му, а от друга страна съдът не разполага със специални
знания, за да установи дали същото може да се прояви вследствие на воден
срещу ищеца наказателен процес или при упражняване на мерки за
процесуална принуда с различен интензитет.
По делото не са събрани никакви доказателства относно това какви
болки, физически, психически и емоционални страдания, безпокойство,
страх, напрежение и негативни изменения в личността е причинило
наказателното производство и в какъв интензитет. За това не са били
ангажирани дори и гласни доказателства. Липсват доказателства също и
какви мерки за процесуална принуда ищецът е търпял в периода на
наказателното производство, като са налице единствено доказателства, че
същият е бил задържан за срок от 24 часа по силата на чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР
и за 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 НПК. Приложеното писмено
доказателство – Писмо от Специализираната прокуратура сочи, че ищецът е
бил задържан под стража 45 дни, след което е бил освободен, макар и в
същото да е отразено, че не е намерен актът, с който ищецът е бил освободен.
6
Този извод на прокурора обаче противоречи на приложените към настоящото
дело материали по ДП № 173/2013 г. на НСлС, в които не се открива
определение на съда, с което да е била взета мярка за неотклонение
„задържане под стража“ спрямо ищеца. Липсва и съответния акт, с който
същият се освобождава или му се взема мярка за неотклонение „гаранция в
пари“ в размер на 1 000 лв. Поради тези обстоятелства изводите на районния
съд за търпените процесуални мерки от страна на ищеца се явяват
неподкрепени от доказателствата по делото, като настоящият състав може
само и единствено да приеме, че спрямо ищеца не са били налагани други
мерки за процесуална принуда, различни от задържането му на 18.11.2010 г.
със Заповед по чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР и за 72 часа по силата на прокурорско
постановление от 19.11.2010 г.
Неподкрепени с доказателства по делото остават и изводите на
първоинстанционния съд, че спрямо ищеца са били прилагани специални
разузнавателни средства, медийното отразяване на обвинението спрямо
ищеца или затруднението му да започне работа на трудов договор. Медийно
отразяване според приложените материали по ДП № 173/2013 г. на НСлС е
имало спрямо само един от обвиняемите – Д.М., като в публикациите за него
никъде не се споменава за ищеца Б.Р.. Доказателства за използвани специални
разузнавателни средства не са представени от ищеца, а и не се откриват в
приложеното наказателно дело. Аналогичен отговор следва да се даде и на
въпроса за трудността на ищеца да си намери работа на трудов договор, тъй
като и за това обстоятелство доказателства не са представени. Освен това
спрямо ищеца има данни за водени други наказателни производства за същия
времеви период, като видно от справката за съдимост ищецът е бил осъждан
за още три престъпления, извършени в периода, през който му е било
повдигнато обвинението по прекратеното наказателно дело. От това следва
изводът, че ищецът, макар и да му е било повдигнато обвинение за три тежки
престъпления, не е търпял вреди в такъв обем и интензитет както би търпяло
едно лице, което е със съдебно необременено минало и без изявена склонност
към извършване на противообществени деяния. Липсата на представени
доказателства обаче не е абсолютно основание за цялостното отхвърляне на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди съгласно практиката на
ВКС, изразена в Решение № 480/23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г.,
IV г. о. и Решение № 165/16.06.2015 г. по гр.д. № 288/2015 г., III г.о. на ВКС,
7
според която за иска по чл. 2 ЗОДОВ е достатъчно да се претендира
обезщетение за причинените неимуществени вреди, като предметът на спора
е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното
действие или бездействие на разследващите органи, прокуратурата или съда.
Вредите се изразяват в нравствените, емоционални и психически терзания на
личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото.
Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство
лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е
оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно.
Накърняват се моралните и нравствените му ценности, както и социалното му
общуване. В настоящия случай обаче се касае не само за наказателна
репресия в по-нисък интензитет, но и правомерно търпени вреди в рамките на
същия период от страна на ищеца, поради образувани, водени и приключени
други срещу него наказателни производства, три от които с влязла в сила
осъдителна присъда. Ищецът е многократно осъждан за престъпления от общ
характер, поради което е основателен доводът на Прокуратурата, че нивото на
душевни притеснения и негативни изживявания е занижено, обосноваващо
обезщетение в по-нисък размер от присъдения от районния съд. Според
горецитираната практика обезщетение за неимуществени вреди се дължи
винаги поне в размера на обичайно претърпените такива, като в този смисъл
обичайно търпените морални вреди за ищеца настоящият съд намира, че
възлизат в размер на 500 лв., съобразно гореизложените обстоятелства, а
именно наличието на други наказателни производства срещу него, ниският
интензитет на наказателна принуда и многобройните предишни осъждания,
което представя ищеца като личност, за която това е поредното образувано
наказателно производство. Поредността, разбира се, не означава, че ищецът
следва да бъде лишен от обезщетение, защото държавното обвинение не
следва да повдига неоснователни обвинения, които не може да докаже, а от
друга страна всяко едно наказателно преследване причинява морални вреди
на всеки обвиняем и подсъдим, но в различен обем и интензитет, като за
ищеца вече беше прието същите да са в по-ниска степен. Претърпените
неимуществени вреди в по-голяма степен обаче следва да бъдат доказани с
всички възможни доказателствени средства, каквото обаче не е сторено от
ищеца в хода на настоящия процес.
8
С оглед гореизложеното обжалваното решение следва да бъде отменено
за размера от 500 лв. до 6 000 лв., като бъде постановено друго, с което
предявеният иск в тази му част бъде отхвърлен.
Предвид изхода на делото следва да бъде извършено ново
преразпределение на разноските. Районният съд е присъдил на ищеца сумата
от 100 лв. разноски, за което няма никакви доказателства същите да са
действително заплатени. Правилен се явява изводът му да не присъди на
страната посочения в договора за правна защита и съдействие адвокатски
хонорар, тъй като няма доказателства същият да е бил заплатен. Реално
направените от въззиваемия ищец разноски, които следва да му бъдат
присъдени, се явяват само 10 лв. държавна такса за иска за неимуществени и
5 лв. такса за издаване на съдебно удостоверение, които, тъй като искът за
неимуществени вреди се явява отчасти основателен, все пак следва да му
бъдат заплатени в пълен размер.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260449/04.06.2021 г. по гр.д. № 226/2020 г. на РС
– Русе В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена
да заплати на Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, със съдебен адрес гр. Русе, ул.
„Александровска“ № 10, обезщетение за неимуществени вреди във връзка с
водено наказателно производство за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1 и пр.
2, т. 1, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4,
пр. 1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК
и по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3 и т. 7, вр. чл. 20,
ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК, прекратено с Определение
№ 60/16.01.2015 г. по Н.О.Х.Д. № 843/2014 г., по описа на Специализирания
наказателен съд за размера от 500 лв. до 6 000 лв. , както и в ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, със съдебен
адрес гр. Русе, ул. „Александровска“ № 10, против Прокуратурата на
Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата
над 500 лв. до 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди във връзка с
9
водено наказателно производство за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1 и пр.
2, т. 1, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4,
пр. 1 и пр. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК
и по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 3 и т. 7, вр. чл. 20,
ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ НК, прекратено с Определение
№ 60/16.01.2015 г. по Н.О.Х.Д. № 843/2014 г. по описа на Специализирания
наказателен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, ДА ЗАПЛАТИ на Б.
ЦВ. Р., ЕГН: **********, сумата от 15 лв. – разноски за
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260449/04.06.2021 г. по гр.д. № 226/2020
г. на РС – Русе В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е
осъдена да заплати на Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, сумата от 500 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка с воденото
срещу него наказателно производство.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260449/04.06.2021 г. по гр.д. № 226/2020 г.
на РС – Русе В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е
осъдена да заплати на Б. ЦВ. Р., ЕГН: **********, обезщетение в размер на
законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 16.01.2015
г. до окончателното му изплащане.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10