Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
04.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 6168
по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 167047 от 10.07.2017г. по гр.д. № 59556/2014г. Софийски районен съд, 90 състав признал за установено по отношение
на ответника С.Г.С., ЕГН **********, че в полза на „Р.(БЪЛГАРИЯ) ЕАД, ЕИК *******,
съществува вземането, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 24.03.2014г., издадена по ч.гр.д. №
14715/2014г. по описа на Софийския районен съд, което той дължи в качеството му
на поръчител, солидарно с останалите двама длъжници, по договор за банков
кредит от 13.07.2007г. и анекс № 1/27.10.2009г. и № 2/29.06.2012 г. към него, в
размер на 10 292.03 лв. - главница, договорна лихва за периода от
15.08.2013г. до 13.02.2014г. в размер на 828.60 лв., договорна лихва по чл. 6
от анекс № 2/29.06.2012г. за периода от 15.08.2010г. до 28.06.2012г. в размер
на 181.45 лв., и мораторна неустойка за периода от 15.08.2012г. до 18.03.2014г.
в размер на 257.21 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 1 080.49 лв. – разноски за исковото производство,
и сумата 281.19 лв. – разноски за заповедното производство по ч.гр.д. №
14715/2014г. по описа на СРС.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.Г.С., който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност, подробно изложени в жалбата. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции,
като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Р.(БЪЛГАРИЯ) ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
С молба от 06.04.2020г. поддържа, че на 16.10.2019г. между банката и
кредитополучателя по процесния договор за банков кредит – Н.Г.У., било сключено
споразумение, с което кредитополучателят се задължил в срок до 25.03.2020г. да
погаси изцяло дълга по договора. Към 01.04.2020г. дългът по договор за банков
кредит от 13.07.2007г., изменен и допълнен с анекс № 1/27.10.2009г. и анекс №
2/29.06.2012г., бил погасен изцяло. С молба от 06.07.2020г. въззиваемият претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430,
ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 138 ЗЗД. Производството в частта му по предявените
с исковата молба в условията на евентуалност осъдителни искове е прекратено от
районния съд с влязло в сила определение от 04.11.2015г.
В исковата молба се твърди, че за вземанията е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр.д.
№ 14715/2014г. на СРС, 90 състав. Последното е приложено към настоящото дело.
Находящата се в кориците му заповед по чл. 417 ГПК не е подписана от районния
съдия, посочен в заповедта – А.-И.Б..
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но настоящият въззивен състав го намира за
недопустимо като постановено по недопустими установителни искове.
Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, съществува при наличието освен на общите, още и на специални
процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Предмет на иска по чл.
422 ГПК може да бъде само вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 или чл. 417 ГПК. Ако такава не е издадена, ищецът няма правен интерес
от установителен, а само от осъдителен иск.
Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно
съдебното решение (респ. друг съдебен акт, вкл. заповед за изпълнение),
постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото
решение или неподписаното решение. Нищожният съдебен акт, за разлика от
недопустимия, не е годен да породи правни последици.
По аргумент от разясненията, дадени с т. 15 на ППВС № 1/10.11.1985г. (което
в тази част не е изгубило значение), както и с Тълкувателно решение № 1 от
10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК на ВКС, когато съдебният акт се
постановява еднолично, той е постановен с подписването му от
съдията. Неподписаният текст е проект за съдебен акт и следва да се
предложи на неподписалия да го подпише. В случаите на постановяване на
решението в състав от повече съдии, когато някой от тях не може да го подпише,
председателят или старшият съдия отбелязва причините за това - чл. 236, ал. 3 ГПК. Неподписаното от член на състава на
съда съдебно решение поради наличие на пречка за това следва да бъде
разграничено от неподписаното поради пропуск съдебно решение. Съдебното решение
може да бъде подписано от член на съдебния състав и след обявяването му, вкл. и
след постъпване на жалба против решението, когато липсата на подпис е резултат
от пропуск на съдията - т. 15 от ППВС № 1 от 10.11.1985г.
Заповед за изпълнение се издава от районния съдия, т.е. в едноличен състав,
поради което удостоверяването по реда на чл. 236, ал. 3 ГПК е неприложимо.
Процесната заповед по чл. 417 ГПК не е подписана от посочения в нея съдия А.-И.Б.,
вероятно поради пропуск, но понастоящем е обективно невъзможно да му бъде
предложена за подпис, тъй като на съда е служебно известно, че през август
2016г. съдията е починал. Ето защо съдът намира, че заповедта по чл. 417 ГПК от
24.03.2014г., неподписана от посочения в нея съдия, е невалиден съдебен акт.
При липсата на издадена заповед за изпълнение, предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК установителни искове са недопустими. Като се е произнесъл по
недопустими искове, първоинстанционният
съд е постановил процесуално недопустимо решение, което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК следва да бъде
обезсилено, а производството по делото – прекратено.
При този изход и изричната претенция, на основание чл.
78, ал. 4 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените
разноски по делото. Доказано направените такива в първоинстанционното
производство са в размер на 1 150 лв. – адвокатско възнаграждение, което е
заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна
защита съдействие от 24.04.2015г. Релевираното
от ищеца възражение за намаляване на възнаграждението до минимума по Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът намира за
неоснователно. Определеното по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата (в редакция
към датата на договора за правна защита) минимално възнаграждение е 876.78 лв.,
като предвид извършената от адвоката дейност и броя открити съдебни заседания в
първата инстанция, възнаграждението от 1 150 лв. не е прекомерно.
Направените разноски във въззивното производство са в размер на 280.84 лв. –
държавна такса, и 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
08.07.2020г. Релевираното от въззиваемия възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като заплатеното възнаграждение е под
минималния размер по Наредба № 1/2004г.
По арг. от чл. 113, изр. 2 ГПК, настоящото дело е
гражданско, и предвид цената на главния иск, въззивното решение подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 167047 от 10.07.2017г., постановено по гр.д. № 59556/2014г. на Софийски районен съд, 90 състав, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, като недопустимо.
ОСЪЖДА „Р.(БЪЛГАРИЯ) ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
център „Е. ****“, да заплати на С.Г.С.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 1 150.00 лв. (хиляда сто и петдесет лева), представляваща
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 780.84 лв. (седемстотин и осемдесет лева и 84 ст.), представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.