Решение по дело №665/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от Ю. И. И. от с. Новград, общ. Ценово, обл. Русе, чрез процесуалния му представител адв. М. Б., против решение № 1040-17-47 от 23.07.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 172-03-79-3 от 06.06.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление вх. № 172-03-79 от 06.11.2023 г. В жалбата, в хода на устните състезания и в представените писмени бележки се развиват подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и неправилното приложение на материалния закон въз основа на неизяснената фактическа обстановка. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждането на направените в производството разноски, съгласно представен списък на разноските (л. 110 от делото).

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт И.. К., в депозиран писмен отговор по жалбата, в проведеното открито съдебно заседание в хода на устните състезания и в представени писмени бележки, изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения срок – решение № 1040-17-47 от 23.07.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, е връчено лично на жалбоподателя на 26.07.2024 г. (вж. известие за доставяне на л. 4 от преписката), а жалбата до съда е депозирана чрез административния орган с вх. № 1040-17-47#1 от 07.08.2024 г., т.е. в 14-дневния преклузивен срок по чл.118, ал. 1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.

Обжалваното решение № 1040-17-47 от 23.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 172-03-79-3 от 06.06.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е издадено на 23.07.2024 г., т.е. в едномесечния срок по чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО, считано от получаването на жалбата, регистрирана с вх. № 1012-17-359 от 27.06.2024 г.

Жалбоподателят Ю. И. И. е подал заявление вх. № 172-03-79 от 06.11.2023 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава членка на ЕС – Германия (л. 40 от преписката).

На 07.11.2024 г. И. представя документи от Германия, доказващи трудова дейност в Германия и прекратено трудово правоотношение – фишове за заплати, писмо-уведомление за прекратяване на трудово правоотношение, удостоверение за регистрация за социално осигуряване – служители с посочена причина за подаване – дерегистрация поради прекратяване на трудовото правоотношение и др., декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и заявление за издаване на преносим документ U1 от Германия за периода от 01.01.2017 г. до 31.10.2023 г. (л. л. 30 - 37 от преписката). В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 И. е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 01.01.2017г. до 31.10.2023 г. е работил като наето лице от работодател в Германия. Няма съпруга и деца. Разполага с постоянно жилище в България. Преобладаващата част от роднините му и социалните му контакти са в България. Плащал е данъци върху доходите си от трудова заетост в Германия. През периода на заетост се е завръщал в България няколко пъти в годината и по-рядко, когато е нямало работа. Не възнамерява да се установи трайно в Германия. Заявлението е подадено в съответствие с образеца, представляващ Приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица.

С оглед посочените в заявлението периоди на заетост в Германия и данните в декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, с искане за информация за пребиваване СЕД H005 административният орган инициирал обмен на информация с компетентните власти в Германия относно критериите за определяне на местопребиваването на жалбоподателя през процесния период.

Според чл. 8, ал. 3 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, когато лицето декларира осигурителен стаж, придобит в държава, с която се прилага международен договор, по който Република България е страна, или европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, но не представя необходимите документи, се извършва проверка и този стаж се удостоверява по установения ред. Следва да се отбележи, че посочената служебна проверка очевидно е дължима не само относно стажа в чужбина, но и по отношение на въпроса за пребиваването на лицето по време на периода на осигурена заетост. Задължението за сътрудничество между органите на държавите-членки при изясняването на този въпрос произтича от чл.76 от Регламент (ЕО) № 883/2004, респ. чл. 20 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

На 03.04.2024 г. е получен отговор, СЕД H006, с който компетентната институция в Германия удостоверява, че И. е пребивавал в Германия от 01.01.2017 г. до 31.10.2023 г.

На 19.03.2024 г. е получен структуриран електронен документ U002, с който компетентната институция на Германия удостоверява период на осигурена заетост от 05.10.2016 г. до 31.10.2023 г.

Липсват данни осигурителното досие на жалбоподателя да е било изпращано от страна на компетентните власти в Германия на ТП на НОИ – Русе.

Събрани са и допълнителни доказателства за преценка правото на претендираното обезщетение за безработица.

С писмо изх. № 1056-17-573 от 16.04.2024 г. е поискано от директора на офис Русе на ТД на НАП - Варна да предостави информация плащал ли е жалбоподателят данъци върху доходите си от заетост в Германия за времето от 2016 г. до 2023 г., вкл. С писмо изх. № 1056-17-571 от 16.04.2024 г. до директора на ОД на МВР – Русе е поискано предоставянето на справка за датите на влизане и излизане на жалбоподателя и членовете на неговото семейство на територията на страната през ГКПП за периода 2016 г. – 2023 г. С писмо изх. № 1056-17-735 от 17.05.2024 г. до директора на дирекция „Бюро по труда“ – Бяла е поискано предоставянето на информация от индивидуалния план за действие, изготвен за И., регистриран като безработно лице на 06.11.2023 г., като съгласно получения отговор за периода на регистрация на лицето не е предлагана подходяща работа. Представена е съответната информация и от ТД на НАП - Варна, офис Русе, и от ОД на МВР – Русе.

С разпореждане № 172-03-79-1 от 08.11.2023 г., на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица по заявлението на жалбоподателя било спряно до получаване на СЕД Н006, U017 и U004 от компетентната институция на Германия.

След получаването на СЕД Н006 и СЕД U002, с разпореждане № 172-03-79-2 от 06.06.2024 г., на основание чл. 55 от АПК производството по заявлението било възобновено.

С разпореждане № 172-03-79-3 от 06.06.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе отказал на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на жалбоподателя. В мотивите към разпореждането е налице позоваване на получения СЕД U002, с който е потвърдена заетост от 05.10.2016 г. до 31.10.2023г., като е посочено, че европейското законодателство е възприело период от пет и повече години за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл е становището на ЕК по дело С-30/22, ч.III, т. 11). Органът се позовава и на справки от ТД на НАП и ОД на МВР и служебни справки от регистрите, въз основа на които се установявало, че И. не е осъществявал дейност при прилагане на българското законодателство повече от 7 години; България не е държавата, в която се счита, че той пребивава за целите на данъчното облагане. Според органа, събраните доказателства и факти обосновават извод, че за жалбоподателя държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост и следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а" от Регламент (ЕО) N9 883/2004 България не се явява компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което липсвало основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Разпореждането е съобщено на жалбоподателя на 26.06.2024 г. (вж. известие за доставяне на л. 12 от преписката). И. го е обжалвал по административен ред в 14-дневния срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе, жалбата до който орган е регистрирана с вх. № 1012-17-359 от 27.06.2024 г. по описа на ТП на НОИ – Русе. С решение № 1040-17-47 от 23.07.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Русе е отхвърлил жалбата и е потвърдил разпореждане № 172-03-79-3 от 06.06.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе.

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане обаче са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от съюзното законодателство – отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК.

От доказателствата по делото се установява, че през последния период на заетост – от 01.01.2017 г. до 31.10.2023 г. жалбоподателят е работил в Германия по трудово правоотношение при работодател HGN-Bau GmbH.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен – съгласно чл. 2, § 1, респ. чл. 3, § 1, б. “з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните се концентрира по въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б. “а“, изр. второ от същата разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Текстът на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Следователно предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинено.

Разпоредбата на чл. 11, § 1, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл. 11, § 3, б. “а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано, че е необходимо лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице.

Според легалната дефиниция на чл. 1, б. “т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б. “р“, т. “i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, § 3, б. “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последният е подчинен на законодателството на тази държава.

Видно от представените със заявлението писмени доказателства за получаваното от жалбоподателя през този период трудово възнаграждение и за социалното му осигуряване, по-конкретно за 2023 г., от възнаграждението му са извършвани удръжки за осигурителни вноски за безработица, т.е. към датата на депозиране на заявлението жалбоподателят е бил осигурен за социалния риск безработица именно в Германия, която поради това се явява и компетентната държава-членка.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо законодателство в Германия и последната държава-членка на ЕС се явява компетентната обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Понятието „пребиваване“, според чл. 1, б. “й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл. 1, б. “к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка вж. критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

• Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки:

В случая, видно от изготвената от ОД на МВР – Русе справка, за периода на последна трудова заетост на жалбоподателя са регистрирани влизания и излизания на жалбоподателя в/от страната, като от датите на влизане и на излизане в/от страната, както и от продължителността на престоя му в България, при съобразяване с данните, установени от събраните по делото гласни доказателства, може да се направи извод, че И. се е връщал редовно в България, за да поддържа връзка с роднините си през времето на отпуските си, за празници и т.н. Разгледани и ценени в тяхното единство и цялост, въз основа както на писмените, така и на гласните доказателства може да се приеме за доказано твърдението на жалбоподателя, че престоят му в Германия е бил обусловен единствено от факта, че там той е полагал труд по трудово правоотношение с цел получаване на по-високи доходи, за да осигури по-висок стандарт на живот на близките си в България – на своите родители, а и за себе си, като редовно се е връщал в България. Следва да се отбележи обаче, че сама по себе си продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят се е намирал фактически в Германия през периода на осигурена заетост в тази страна като наето лице от 01.01.2017 г. до 31.10.2023 г. не може да служи сам по себе си за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна.

На следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това пребиваване, тъй като през този период той е пътувал до България често, по думите на разпитаните по делото свидетели - неговата майка и негов съсед, няколко пъти в годината, с цел именно да се вижда с роднините си и да поддържа постоянен контакт с тях, да се грижи за тях, като се върнал в България, когато баща му получил инсулт, за да помага в грижите за него, помагал и при ремонта на семейната къща в с. Новград, в която живеели жалбоподателят, родителите му и брат му, който към настоящия момент живеел в София. Жалбоподателят се е връщал в България през отпуските си, за празници, когато баща му се разболял, оставал за различен период от време, като през време на престоя си ремонтирал и къщата, в която живеел заедно с родителите си. Спестяването на средства за ремонтиране на фамилната къща, осигуряване на по-добър живот за роднините му и за него тук, в България били и основната цел на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия.

• Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост:

Принципно правилно се явява виждането на административния орган, според което, с оглед стабилната/дългосрочна заетост на жалбоподателя в Германия, е налице презумпция, че същият пребивава в тази държава, дори и неговите близки – семейство, роднини да са останали да живеят в България. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС (вж. т. 22 от решение на Съда на ЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91, Knoch). В същата точка обаче се приема, че е важно да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на работата.

В конкретния казус, както вече беше посочено в настоящото изложение, събраните по делото гласни доказателства са изцяло в подкрепа на твърдението на жалбоподателя, че той е взел решение да работи в чужбина единствено, за да може да спести средства от по-високото трудово възнаграждение, получавано в Германия, с които средства да извърши ремонт на фамилната къща в с. Новград, както и да осигури един по-добър начин на живот за себе си и за роднините си в България.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето:

От показанията на разпитаните свидетели - майката на И. и негов съсед се установява, че родителите му живеят в България, където са живели и през процесния период. Установява се, че връзката между него и баща му и майка му по никакъв начин не е прекъсната предвид продължителната работа на жалбоподателя в чужбина. Напротив, при всяка една възможност И. се е връщал в България при родителите си като им е помагал финансово, правил е ремонти в къщата, в която живеят, грижил се за баща си, когато получил инсулт и др.

• Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава;
• Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му:

По делото се установява, че през процесния период жалбоподателят действително е имал адресна регистрация в Германия – посоченият в документите, получени от компетентните власти в Германия адрес, като този адрес е свързан единствено с времето на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия. Същевременно се установява, че в България жалбоподателят разполага с постоянно жилище, в което живее заедно с родителите си и което жилище е ремонтирал и поддържал през периодите, в които се е връщал в България при роднините си.

• Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане:

Ответникът по жалбата е изискал информация от ТД на НАП - Варна, офис Русе за това заплащал ли е жалбоподателят данъци върху доходите си от заетост в Германия за периода от 2016 г. до 2023 г. Директорът на офис Русе на ТД на НАП - Варна е отговорил, че за периода от 2016 г. до 2023 г. жалбоподателят няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и чужбина. В оспореното решение това обстоятелство е интерпретирано като установяващо трайна връзка през процесния период на жалбоподателя с Германия, където именно жалбоподателят заплащал данъци върху доходите от извършваната трудова дейност.

Направеният от административния орган извод се намира в противоречие с чл. 4, § 1, изр. последно и чл. 14, § 1 от Спогодбата между Република България и Федерална република Германия за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото и за предотвратяване на отклонението и заобикалянето на данъчното облагане, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 19.05.2010 г. - ДВ, бр. 41 от 1.06.2010 г. Издадена от Министерството на финансите, обн., ДВ, бр. 6 от 18.01.2011 г., в сила от 21.12.2010 г., изм., бр. 107 от 29.12.2023 г., в сила от 13.12.2023 г. Според чл. 4, § 1 от посочената СИДДО, за целите на тази спогодба понятието „местно лице на едната договаряща държава“ означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място на учредяване, място на управление или всеки друг критерий от подобно естество, а също включва тази държава, нейна федерална провинция и всяко нейно политическо подразделение или неин орган на местна власт. Този термин обаче не включва лице, което подлежи на данъчно облагане в тази държава само по отношение на доходи от източници в тази държава или имущество, разположено в нея. Чл. 14 „Доходи от трудово правоотношение“, § 1 на същата СИДДО гласи, че заплати, надници и други подобни възнаграждения, получени от местно лице на едната договаряща държава въз основа на трудово правоотношение, се облагат с данък само в тази държава, освен ако трудът се полага в другата договаряща държава. Ако трудът се полага по този начин, така получените възнаграждения могат да се облагат с данък в тази друга държава. Следователно доколкото в СИДДО с Германия е предвидено облагане на доходите от труд в страната, където трудът е полаган, то обстоятелството, че жалбоподателят е заплащал през периода на осигурена заетост данъци върху доходите си от трудова дейност в тази страна не го прави местно лице на същата и поради това не съставлява аргумент в подкрепа на направения от административния орган извод, че жалбоподателят е пребивавал в нея.

На следващо място, видно от събраните писмени доказателства И. е заплащал данък МПС, т.е. данъчната връзка между жалбоподателя и Република България не е била прекъсната.

• Намерението на лицето и причините за неговото преместване:

Този допълнителен критерий е посочен в чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. В мотивите на оспореното решение този критерий е приет за неприложим като съответната част от текста им дори е повдигната с курсив. Органът е приел, че ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването.

Следва да се подчертае, че признаването на правото на обезщетение за безработица от страна на компетентните власти в Германия не произтича от обстоятелството, че през процесния период на заетост Германия е била държавата по пребиваване на жалбоподателя. Според чл. 64, § 1, б. “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът споделя виждането на ответника по жалбата, че този документ е официален, но не и че в него е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. При липса на попълнени каквито и да било конкретни данни в СЕД Н006 за положението на жалбоподателя - естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че германската институция е извършила обоснована преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Настоящият състав счита, че само в такава хипотеза може да се обсъжда налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки.

Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано с адресната регистрация на И. в Германия е било оспорено с довод, че жалбоподателят е имал адресна регистрация единствено за периода на и за целите на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия до 31.10.2023 г. и че центърът на жизнените интереси на И. по смисъла на закона е в България, като същият се е завръщал в страната често, социалните контакти, роднините му са в България, тук разполага с постоянно жилище, има постоянен и настоящ адрес, има регистрирани МПС-та, за които заплаща дължимите данъци, а средствата от трудови доходи, получавани в Германия е влагал в подобрения и ремонти на фамилната им къща в с. Новград, подпомагал е родителите си финансово, осигурявал е по-добър живот за себе си и за тях тук, в България, като точно обратното е било по време на престоя му в Германия – нямал е постоянно жилище, живеел е в стая, предоставена от работодателя му, там не са живеели негови близки роднини, не е имал социални контакти. По тази причина съдът приема, че регистрирането на адрес в Германия е свързано именно с упражняването на трудова дейност там, поради което единствено въз основа на това обстоятелство не може да се направи извод относно пребиваването на жалбоподателя.

След завръщането му в България, жалбоподателят се е регистрирал в ДБТ – Бяла като лице, търсещо работа, но по данни от тази трета неучастваща в производството страна за периода на регистрацията му подходяща работа не му е била предлагана. По данни от събраните по делото гласни доказателства, след като се върнал в България И. е търсел работа тук, но не е могъл да намери и все още е безработен. Фактът обаче, че жалбоподателят не е успял за този период да се реализира на трудовия пазар в България не води на извод, че центърът на жизнените му интереси не е в България, както неправилно органът интерпретира това обстоятелство.

С оглед гореизложеното приложим, и при това решаващ, се явява посоченият в чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. критерий, а именно какво е било намерението на жалбоподателя и какви са били причините за преместването му в Германия. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, както беше посочено вече в мотивите на настоящия съдебен акт, намерението на жалбоподателя да отиде да работи в Германия е продиктувано от желанието му да осигури повече средства за ремонт на фамилната къща в с. Новград и да осигури по-добър живот за себе си и за роднините си тук, в България. Никога не е имал намерение да се премести да живее трайно в чужбина, като от всички събрани по делото доказателства се установяват твърденията на И., че той се е връщал в България през непродължителни периоди от време, а всички спестени средства от получени трудови доходи в Германия той е изразходвал за посочените цели в България.

Въз основа на цялостната оценка на горепосочените обстоятелства в тяхната взаимна връзка, съдът намира, че през процесния период на последна осигурена заетост на жалбоподателя в Германия неговият център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където той е пребивавал по смисъла на чл. 1, б. “й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Поради това спрямо него се явяват приложими нормите на чл. 65, § 2 и § 5 от същия регламент.

По тези съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При новото разглеждане на депозираното от жалбоподателя заявление ръководителят на осигуряването за безработица следва да съобрази, че съгласно чл. 65, § 5, б. “а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, дължимото на жалбоподателя обезщетение следва да бъде определено в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в съответствие с българското законодателство, както ако спрямо него то се е прилагало и по време на последната му дейност през процесния период като заето лице в Германия. Така определеното обезщетение следва да бъде предоставено от институцията по пребиваване - от българския Национален осигурителен институт. При произнасянето си ръководителят на осигуряване по безработица в ТП на НОИ – Русе следва да съобрази също и изричната норма на чл. 65, § 5, б. “б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, чиято цел е да се предотврати неоснователното кумулиране (съвпадане) на обезщетения за безработица, дължими от компетентните органи на съответните държави за един и същ период. Според цитираната разпоредба работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен (т.е. в случая за сметка на компетентните власти в Германия) при завръщането си в държавата-членка по пребиваване (т.е. в Република България) първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен. За да установи дали на жалбоподателя са изплащани или предстои да бъдат изплащани обезщетения за безработица според немското законодателство, което се явява приложимото за периода на последна осигурена заетост, ръководителят на осигуряването за безработица следва да направи съответното запитване до немските власти чрез иницииране на електронен обмен на информация. Според чл. 56, § 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., за целите на прилагането на чл. 65, § 5, б. “б“ от основния регламент, институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало спрямо работника, информира институцията по мястото на пребиваване, по поискване от последната, дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на направените по делото разноски, за които е представен и списък (вж. т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). Дължимо е договореното и заплатеното в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 01.08.2024 г. (л.6 от делото) и от 15.10.2024 г. (л. 111 от делото). Следва да се присъдят като деловодни разноски и претендираната сума от 130 лева – такси за административни услуги за дубликат на документи от община Ценово приходни квитанции на л.112-л.116 от делото/, както и сума от 97, 75 лева – заплатена такса за извлечения от банкова сметка на ЦКБ АД клон С. Б. /банков документ на л.117 от делото/, посочени в списъка за разноски на жалбоподателя, тъй като тези разходи са направени за снабдяване на страната с писмени доказателства, които тя е ангажирала по делото и са приобщени към доказателствения материал. Общо разноските възлизат на 727,75 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1040-17-47 от 23.07.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 172-03-79-3 от 06.06.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по заявление вх. № 172-03-79 от 06.11.2023 г., подадено от Ю. И. И..

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново разглеждане и произнасяне по заявление вх. № 172-03-79 от 06.11.2023 г., подадено от Ю. И. И., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на Ю. И. И., [ЕГН], от с. Новград, обл. Русе, [улица], сумата от 727,75 лева - разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.