Решение по дело №12427/2016 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3019

 

гр.Варна, 21.7.2017г.,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                                Гражданска колегия, 7-ми състав,

на 29-ти юни 2017г.                                                         Година 2017

в публично съдебно заседание проведено в следния състав:

                                

РАЙОНЕН СЪДИЯ: М. КОЮВА

 

 

при участието на секретар Антония Пенчева

разгледа докладваното от съдия М. Коюва

гражданско дело № 12427 по описа за 2016 година

 

 

Предявен е иск с правно основание чл.422 във вр.чл.415 ГПК и чл.79 ЗЗД.

Производството е образувано по подадена в съда искова молба от ищец „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, срещу ответник А.П.Б., ЕГН **********, с адрес ***, като е предявил иск и моли съдът да се произнесе с решение и да приеме за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца следните СУМИ – 15199,21 лева непогасено задължение от Извлечение от счетоводната книга на ”Юробанк“ АД към 26.4.2016г. по кредитна сметка № 5411945872738018 по Договор за потребителски кредит № FL355063 от 11.2.2008г. от която: 13010,61 лева главница, 2188,60 лева договорна лихва за период 11.3.2008г.- 7.4.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата постъпване на заявлението по чл.417 ГПК - 3.6.2016г. до окончателното й изплащане. Ищецът твърди че е подал заявление по реда на чл.417 ГПК, като съдът е образувал за това ЧГД№ 6214/2016г. по описа на РС-Варна, ГК, 8 с-в, и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника, като солидарен длъжник с още две лица, но за тях е влязла в сила издадената заповед за изпълнение. След издаването на заповедта, длъжникът-ответник е възразил в двуседмичния срок от получаване на заповедта, поради което за кредитора-ищец е възникнал интерес за завеждане на иска по чл.422 ГПК срещу възразилия длъжник, поради което моли иска да бъде уважен като се постанови решение на съда с което да се приеме за установено, че ответника дължи на ищеца сумите по издадената заповед по реда на чл.417 ГПК. Ищецът твърди, че е сключил договор описан в ИМ, по който ответника е кредитополучател, за предоставяне на кредит на 11.2.2008г. Твърди, че е изправна страна по договора, като е предоставил кредита, за което е съставен погасителен план. Твърди, че след предоставяне на кредита ответницата е изпаднала в просрочие и кредита не е  обслужван. Твърди, че кредитополучателя не е заплатил останалите дължими вноски, лихви и разноски, затова е подадено заявлението по чл.417 ГПК като целия кредит е обявен за предсрочно изискуем считано към дата на подаване на заявлението в съда.

Моли се съдът да уважи предявения иск. Претендират се направените разноски в заповедното и в настоящото производство при уважаване на исковите претенции.

ОТВЕТНИКЪТ от своя страна в определения едномесечен срок, чрез упълномощения си адвокат, е подал отговор на исковата молба на основание чл.131 ГПК, като оспорва иска като неоснователен. Оспорва, че кредита не е обявен редовно за предсрочно изискуем, защото ответницата не е уведомена за това от банката. Оспорва се, че договора е от 2007г., а не от 2008г. Оспорва се, че чл.3, ал.2 от Договора за кредит е неравноправна клауза, защото не е ясно какъв е начина за формиране на лихвата. Твърди се, че банката не може едностранно да променя лихвата и че тази разпоредба противоречи на чл.143, т.10 от ЗЗП. Иска се съдът да задължи банката да предостави оригинала на договора за кредит.

С оглед изложеното се иска отхвърляне на претенциите на ищеца изцяло и да се присъдят на ответника сторените по делото разноски.

 

В открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не се представлява, с писмена молба моли съдът изцяло да уважи предявените претенции.

В открито съдебно заседание ответника, редовно призован, не се явява и не се представлява.

 

СЪДЪТ, като прецени събраните по делото и относими към разрешаване на спора доказателства във връзка с доводите и съображенията на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са представени и приети като доказателства – копие от Договор за потребителски кредит № FL355063/11.02.2008 г., копие от уведомление за предсрочна изискуемост от „Ю.Б.” АД, копие от известие за доставяне, оригинал на Договор за потребителски кредит № FL355063/11.02.2008 г.

По делото е изготвена и приета ССЕ, заключението на която съдът приема за коректно и обективно изготвено, неоспорено от страните, от което се установява, че е отпуснат кредит от ищеца на ответника в размер на 29300,00 лева на 11.2.2008г. Последна вноска по кредита е извършена от ответника на 29.1.2015г. от 430,00 лева. Вещото лице дава заключение, че от главница 29300,00 лева е погасена 16074,92 лева, като дължимия остатък е 13225,08 лева, останала е дължима лихва в размер на 2198,33 лева и разноски по кредита в размер на 1492,37 лева. Банката е водила надлежно и редовно счетоводните си записвания във връзка с кредита. Вещото лице посочва, че сумите са дължими по подадено заявление по чл.417 ГПК на 3.6.2016г. пред съда.

 

При така установеното от фактическа страна СЪДЪТ прави следните правни изводи:

Искът е допустим, доколкото е предявен по реда на чл.415 ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от уведомяването му за подаденото възражение.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.

С оглед представените доказателства от ищеца с подадената искова молба, и като се вземе предвид предхождащото производство по чл.417 и сл. ГПК, съдът прави извод, че между страните е бил сключен договор за банков кредит на 11.2.2008г. със срок 120 месеца и крайна дата за погасяване – 11.2.2018г. /чл.6 от самия договор/. С оглед установеното по договора възраженията на ответника за това, че липсва валидна дата на договора са неоснователни и остават недоказани. Следва да се отбележи, че на последната страница ответникът е подписал, че е получил екземпляр от договора на 11.2.2008г., което също доказва, че това е датата на сключване на договора. В тази насока следва да се отбележи и заключението на вещото лице по приетата по делото експертиза, което посочва, че отпусната сума по кредита на ответника е усвоена от него на 11.2.2008г., което още веднъж потвърждава, че това е датата на сключване на договора.

По отношение на възражението на ответника, че не е надлежно уведомен от ищеца за предсрочната изискуемост на целия незаплатен и дължим остатък по кредита, съдът достига до извод, че възражението е неоснователно, защото на ответника А. П.Б. на 7.4.2016г. й е връчено, чрез пощенска пратка, уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, връчено от адвокатска кантора обслужваща ищеца, следователно банката надлежно е уведомила длъжника си, че обявява кредита за предсрочно изискуем.

По възражението на ответника, че чл.3 от договора за кредит е нищожен като неравноправна клауза съгласно чл.143 ЗЗП, съдът достига до извод, че също е неоснователно. Анализът на нормата на чл.143 ЗЗП води до извод, че идеята на законодателя е била нормативно да се осигури закрилата на потребителя в отношенията в търговците, каквито безспорно са и банките, доколкото потребителят винаги е икономически по-слабата /т.е. неравностойна/ страна в една облигационна връзка, а търговецът е професионалиста в нея. Изброяването в 17-те точки на чл.143 ЗЗП на хипотезите на възможни неравноправни клаузи предпоставя, че във всяка една от тях постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването на добросъвестност и има за свой резултат създаването на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Въпросът за неравноправността, а оттам и за нищожността на атакуваните клаузи се поставя не от гледище на това в чий интерес са уговорени, а само дали те са “във вреда на потребителя”, като неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателите в настоящето дело / в този смисъл е приетото в решение №546/28.10.2008г. на ВКС по ТД№ 295/2008г. на І ТО/. В конкретния случай съгласно чл.3, ал.2 от процесния договор за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на  “Юробанк и Еф Джи България" АД за потребителски кредит, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от -0,4 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката за потребителски кредити е в размер на 8,25 %.  Според ответника неравноправна е и клаузата на чл.3, ал.5 от договора, според която промяната на БЛП за потребителски кредити не подлежи на договаряне и става незабавно задължителна за страните, както и че за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, банката уведомява кредитополучателите чрез обявяването му на видно място в банковите салони и се публикува на интернет страницата на банката, като договорените надбавки не се променят. Следва да се има предвид, че възнаградителната лихва, представляваща възнаграждение за ползването на заетия капитал през определен период от време, е един от основните елементи на договорите за банков кредит. В случая страните са уговорили променлива лихва в зависимост от БЛП на банката, а не постоянна, представляваща фиксиран процент през целия срок на договора. Според приетото в чл.3, ал.2 от договора лихвата се състои от два компонента – БЛП и надбавка. Първият е променлива величина, а вторият – постоянна, която не подлежи на промяна през целия период на договора за кредит. Следва да се посочи, че уговарянето на променлива лихва не е забранено от действащия към момента на сключването на договора ЗПК /отм./, нито от нормите на приложимия сега ЗПК. Такава забрана не се съдържа и в общностното право на ЕС, икнорпорирано във вътрешното ни законодателство.

От изложеното следва, че е допустимо уговарянето на променлива лихва в договорите за потребителски кредит, както е и в процесния. В този случай всяка промяна на БЛП на  “Юробанк и Еф Джи България“ АД за потребителски кредити води съответно до промяна и на дължимата по кредита лихва след тази дата. При променливата лихва страните по договора за банков кредит изразяват съгласието си за определяне на нейния размер по този начин и кредитополучателите се считат обвързани от тази уговорка, поради което не може да се приеме, че тази клауза позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Посоченото в договора за потребитески кредит  FL 355063/ 11.2.2008г., че действащия БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, както и че за тази промяна и дата от която същата е в сила кредитополучателите се уведомяват чрез обявяването им на видно място в банковите салони и на интернет страницата на банката не следва да се приема като самостоятелна клауза, а като доразвиване на приетото от страните в чл.3, ал.2 от договора. Дори и да се приеме, че същата е нищожна, то това няма да доведе до отпадане на уговорката за променливата лихва и начина на определянето й. В случая лихвата се е променяла по време на договора до обявяването му за предсрочно изискуем въз основа на предвиденото в него, а именно промяната в БЛП за потребителски кредити. Към момента на сключване на договора БЛП е индивидуализиран в чл.3, ал.2, като е посочен и неговия размер.   

Следва да се отбележи, че съгласно чл.146, ал.2 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като в конкретния случай начина на формиране на променливата лихва за целия срок на договора, без първите 6/шест/месеца, е подписан от страните в чл.3, ал.2 от договора, следователно за съдът остава недоказано възражението на ответника за неравноправност на клаузи от договора, и конкретно чл.3 от договора.

При така събраните доказателства съдът прави извод, че ищеца е бил изправната страна по договора, и след като кредито-получателя-ответник е получил сумата по кредита, то същата подлежи на връщане при договорените между страните условия.

Предвид събраните по делото доказателства съдът прави извод, че ответника дължи на ищеца сумите по ЗИ, а именно 13010,61 лева главница по договора за кредит, 2188,60 лева договорна лихва за период 11.2.2015г.-11.5.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата постъпване на заявлението по чл.417 ГПК - 3.6.2016г. до окончателното й изплащане, съгласно данните посочени от вещото лице по приетата по делото експертиза.

Предвид изхода на спора съдът присъжда разноски в полза на ищеца в размер на 453,98 лева, от които 303,98 лева доплатена д.т., 150,00 лева платен депозит за експертиза. Ищецът е представил списък по чл.80 ГПК /лист 79 от делото/.

Съдът следва да присъди и разноските сторени по ЧГД№ 6214/ 2016г. по описа на РС-Варна, ГК, 8 състав, в размер на 303,98 лева за платена д.т.и 851,98 лева за адв.възнаграждение, или общо сумата 1155,96 лева, но за последните не следва да се издава ИЛ, защото такъв е издаден по заповедното производство.

 

Воден от горното, СЪДЪТ

Р Е Ш И :

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответник А.П.Б., ЕГН **********, с адрес ***, ЧЕ ДЪЛЖИ на ищец „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, следните СУМИ - 15199,21 лева непогасено задължение от Извлечение от счетоводната книга на ”Юробанк“ АД към 26.4.2016г. по кредитна сметка № 5411945872738018 по Договор за потребителски кредит № FL355063 от 11.2.2008г. от която: 13010,61 лева главница, 2188,60 лева договорна лихва за период 11.2.2015г.-11.5.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата постъпване на заявлението по чл.417 ГПК - 3.6.2016г. до окончателното й изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ЧГД№ 6214/ 2016г. по описа на РС-Варна, ГК, 8 състав, на основание чл.422, ал.1 във вр.чл.415 ГПК и чл.79 и чл.86 ЗЗД.

 

ОСЪЖДА А.П.Б., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.Б.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,98 лева за сторени пред РС-Варна съдебно деловодни разноски по настоящото дело и 1155,96 лева сторени разноски от ищеца по ЧГД№ 6214/ 2016г. по описа на РС-Варна, ГК, 8 състав, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Варненски окръжен съд в 2-седмичен срок от уведомяването на страните ведно със съобщението за изготвянето и обявяването.

 

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните!

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: