№ 805
гр. София, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Д.а
Николай Ст. Метанов
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно търговско дело №
20221001000842 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава двадесета от ГПК – Въззивно обжалване.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца – „Елма 5“ ООД, ЕИК *********, чрез адв. Д.
срещу решение № 260333 от 13.05.2022г., постановено по т.д. № 330/2021г. по описа на
СГС, т.о., VI-17 състав, с което са отхвърлени предявените обективно и кумулативно
съединени искове за осъждане на ответника - „Застрахователно еднолично акционерно
дружество Булстрад Виена иншурънс груп“ ЕАД, ЕИК ********* да му заплати сумата от
278 034,31 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за
имуществена застраховка на товари за рисковете по време на превоза, сключен със
застрахователна полица № 1100171220000024 от 07.09.2017г., за настъпило застрахователно
събитие – унищожаване на товар, състоящ се от автомобилни филтри и пластмасови крачета
за мебели, при извършване на превоз на този товар от място на натоварване България, с.
Еленино до мястото на доставката Гърция, Солун, в резултат на настъпил на 23.09.2017г.
пожар, както и за сумата от 83 648, 68 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане
на застрахователното обезщетение в размер на законната лихва, начислено за периода от
08.03.2018г. до 22.02.2021г. и е осъден да заплати на ответника сумата от 2 076 лв. разноски
за производството пред СГС.
Въззивникът/ищецът – „Елма 5“ ООД счита, че обжалваното решение е необосновано и
неправилно поради противоречието му с материалния закон. Твърди, че
първоинстанционният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 4б от Конвенцията на
1
Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на
стоки от 11.04.1980г. /Конвенцията/, която не се отнасяла до действието, което договорът
може да има относно собствеността върху продадената стока. Счита, че по отношение на
въпроса за прехвърляне на собствеността върху стоките, приложимото право следвало да се
определи по правилата на международното частно право. Според въззивника,
преминаването на собствеността върху процесните стоки се определяла от разпоредбите на
българското материално право – ТЗ и ЗЗД. Твърди, че от представените по делото проформи
фактури с № 9/11.08.2017г. и № 373/07.09.2017г., се установявало, че мястото на предаване
на стоката е склада на гръцкия купувач. С предаването на стоката на превозвача,
собствеността не е преминала върху купувача, тъй като превозвачът държал стоките от
името и за сметка на продавача, съгласно сключения договор за превоз. Твърди, че
приложение следвало да намери практиката на СЕС, касаеща спорове във връзка с
международната продажба на стоки. Счита, че ищецът е собственик на процесните стоки -
от момента на сключване на застрахователния договор, до момента на погиването им в
пожара. На следващо място твърди, че по делото е доказано сключването на
застрахователен договор, настъпването на застрахователно събитие и размерът на
претърпените имуществени вреди. На последно място твърди, че застрахователят е
уведомен своевременно за настъпване на застрахователното събитие на 23.09.2017г. и е
спазен срокът по чл. 403 от КЗ. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски за
двете инстанции.
Въззиваемият/ответникът – „Застрахователно еднолично акционерно дружество Булстрад
Виена иншурънс груп“ ЕАД, е подал в срок отговор на въззивната жалба, чрез адв. Б..
Изложени са подробни доводи по всяко едно от твърденията на въззивника, които ще бъдат
разгледани при съответното обсъждане на правните доводи във въззивната жалба. Счита
въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно
и моли да се потвърди от въззивния съд. Претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице помагач на страната на ответника – Застрахователно акционерно дружество
ЗАД „ОЗК – Засраховане“ АД, ЕИК ********* е подал в срок отговор на въззивната жалба.
Счита въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и
законосъобразно и моли да се потвърди от въззивния съд. В условията на евентуалност,
прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от
въззивника.
Въззивната жалба е подадена от лице имащо право и интерес от обжалване, срещу
подлежащо на обжалване решение, в законоустановения срок и е допустима, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка и страните по
делото не спорят, че между „Застрахователно еднолично акционерно дружество Булстрад
Виена иншурънс груп“ ЕАД и „Елма 5“ ООД, със застрахователната полица №
1100171220000024 от 07.09.2017г. е сключен договор за застраховка на товари по време на
2
превоз, в сила от 08.09.2017г. Няма спор, че ищецът е заплатил на ответника дължимата
застрахователна премия по договора за застраховка. Предмет на договора за застраховка са
настъпване на уговорени рискове при превоз на товара – автомобилни филтри и дребни
пластмасови изделия, застраховани за сумата от 142 156,69 евро. Превозът ще се извърши от
село Еленино, област Стара Загора до Солун, Гърция, с РА 6559 ВС и РВ 9501 ЕН. „Елма 5“
ЕООД е издал на Cedarwood SMPS проформа инвойс фактура № 9/11.08.2017г. и инвойс
фактура № 373/07.09.2017г., в които са индивидуализирани вещите предмет на договора за
продажба, посочена е продажната цена, уговорено е заплащане на авансова цена в размер от
20%, начин на плащане по банков път, както и че стоките ще бъдат доставени в склада на
купувача. Видно от международна товарителница СМР от 14.09.2017г. се установява, че
„Елма 5“ ООД/продавачът/ е предал на „Карго лукс България“ ЕООД/превозвача/ стоката,
която е натоварена на посочената дата в международната товарителница. От показанията на
свидетеля М./служител на ищеца/ се установява, че имало голямо разминаване от 10 дена,
между деня на товарене на стоката и деня, в който са намерили втори товар и тръгвал
шофьорът. От показанията на свидетеля С. – шофьор на превозното средство и очевидец на
застрахователното събитие, се установява, че първо е натоварил кашони в с. Еленино, след
това камиона е бил на платен паркинг в Пазарджик, където е натоварил втори товар и
тръгнал за Гърция. По време на управление на товарния автомобил след град Самоков,
забелязал, че нещо свети над гумите като огън. Веднага спрял камиона и установил, че нещо
гори, но не успял да го загаси и само откачил горящото полуремарке от камиона. След това
се обадил на телефон 112 и след 15 минути дошли пожарникари, които загасили пожара. По
делото е приета съдебно-оценителна експертиза, изготвена от вещото лице Х. И. С.. Според
вещото лице, пазарната стойност на унищоженото застраховано имущество е в общ размер
на 137 482,29 евро или 268 891,99 лева. От представеното досъдебно производство №
51/2018г. по описа на ОСлО при СОП по описа на РП-Самоков, се установява, че
образуваното наказателното производство за разследване на извършена застрахователна
измама е прекратено поради липса на доказателства.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема за установено от
правна страна следното:
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на
решението установи, че то е валидно и допустимо в обжалваната част и няма допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми.
По исковете за заплащане на договореното застрахователно обезщетение, с правна
квалификация чл. 405, ал. 1 вр. с чл. 419 от КЗ:
Неоснователно е възражението на ответника, че застрахователният договор е
недействителен поради липса на застрахователен интерес от продавача. Продавачът има
интерес да застрахова продадения товар на купувача за настъпването на евентуални рискове
при превоза, тъй като по този начин ще обезпечи собствения си интерес от получаване
цената по договора за търговска продажба, при евентуалното погиване на стоките предмет
на договора за международна продажба на стоки и избягване на бъдещи спорове с купувача.
3
Според първоинстанционния съд, основният източник на норми, уреждащи договора за
продажба на стоки с международен елемент, е Конвенцията на Организацията на
обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки от 11.04.1980г.,
по която страни са Република България и Република Гърция. Приел, че в процесния случай
приложение следва да намерят разпоредбите на чл.чл. 67, 68 и 69 от Конвенцията, уреждащи
момента на преминаване на риска от погиването на стоките от продавача към купувача.
За да отхвърли предявения иск за заплащане на застрахователно обезщетение в общ размер
на 278 034,31 лева, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че ищецът не е
материалноправно легитимиран, поради прехвърляне собствеността върху стоката на
купувача, считано от 14.09.2017г., когато е била предадена на превозвача. Приел, че от този
момент увредено лице може да бъде само новият собственик на веща, който носи и риска от
нейното погиване и повреждане.
Предмет на правния спор във въззивното производство е правото на получаване на
застрахователно обезщетение при сключен договор за търговска продажба с международен
елемент, при който продавачът е предал стоката на превозвача да я достави до склад на
купувача, но по време на превоза стоката е напълно изгоряла.
Според настоящия съдебен състав, ищецът е застраховащ, а застрахован и
материалноправно легитимиран да получи застрахователно обезщетение от настъпилото
застрахователно събитие не е продавачът „Елма 5“ ЕООД, а купувачът Cedarwood SMPS,
град Солун, Република Гърция.
По делото е безспорно установено и страните не спорят, че седалищата на страните по
процесния договор за търговска продажба, са в различни държави – на продавача в
Република България и на купувача – в Република Гърция. Следователно е налице
международна продажба на стоки, което обуславя приложимостта на Конвенцията на ООН
относно договорите за международна продажба на стоки, на основание чл. 1, б. “а“.
За установяването на договора за търговска продажба, по делото са представени и приети,
единствено заверени копия от издадени и подписани от продавача „Елма 5“ ЕООД на
Cedarwood SMPS проформа инвойс фактура № 9/11.08.2017г. и инвойс фактура №
373/07.09.2017г. Фактурите са частни документи представени от ищеца и не са оспорени,
поради което следва да се приеме наличие на договор за търговска продажба на движими
вещи, за които законът не изисква писмена форма като условие за валидност на сделката,
съгласно разпоредбата на чл. 4 вр. с чл. 11 от Конвецията и чл. 180 от ГПК. С тези фактури
са индивидуализирани родово определените вещи предмет на договора за продажба,
продажната цена, уговорка за заплащане на авансова цена от 20%, начин на плащане по
банков път, както и че стоките ще бъдат доставени в склада на купувача. Извън тези
съществени елементи на договора за търговска продажба, липсват каквито и да е други
уговорки между продавача и купувача, относно прехвърлянето на правото на собственост и
на риска от тяхното случайно погиване. Договорът за търговска продажба е двустранен,
възмезден и консесуален, с който продавачът прехвърля собствеността на договорената
стока на купувача и се задължава да му предаде владението. Собствеността е прехвърлена от
4
продавача на купувача със сключването на договора за търговска продажба, тъй като
страните са постигнали съгласие за родово определени стоки и са осъществени всички
кумулативно дадени елементи от фактическия състава на хипотезата на чл. 24, ал. 2 ЗЗД вр.
с чл. 288, пр. първо от ТЗ. Вследствие на сключения договор за търговска продажба е
възникнало задължението на продавача по чл. 30, чл. 31, б“а“ и чл. 32, т. 2 от Конвенцията.
Освен двете фактури, с безспорно установено по делото съдържание, липсват други
доказателства за каквито и да е други уговорки между страните по договора за търговска
продажба, че купувачът е запазил правото си на собственост върху процесните стоки до
доставянето в склада на купувача, че собствеността не е преминала върху купувача, тъй като
превозвачът държал стоките от името и за сметка на продавача. По делото не са доказани
нито едно от тези твърдения за факти, от които ищецът претендира изгодни правни
последици и следва да понесе тежестта от тяхното недоказване.
Принципно са правилни твърденията на въззивника, че разпоредбата на чл. 4б от
Конвенцията не се отнася до действието, което договорът може да има относно
собствеността върху продадената стока. Съгласно разпоредбата на чл. 30 от Конвецията,
собствеността се прехвърля в съответствие и съобразно уговореното в договора за търговска
продажба и тази конвенция. Ищецът твърди, че всички условия на договора за търговска
продажба между страните по него, са отразени в приложената с исковата молба две фактури,
в които липсват клаузи уреждащи реда и начина за прехвърляне на собствеността, поради
което приложение следва да намерят горепосочените законови разпоредби. В случая
договорът за търговска продажба изисква превоз на стоката до склада на купувача, поради
което изпълнението на задължението на продавача за доставяне на стоката се състои в
предаването й на превозвач, който да я достави на купувача, на основание чл. 31, б.“а“ от
Конвенцията.
По делото е безспорно установено предаването и натоварването на процесната стока от
продавача на превозвача - „Карго лукс България“ ЕООД. С предаване стоката на
превозвача, който следва да извърши превоз и доставка до склада на купувача, продавачът
вече не държи продадените стоки и рискът преминава върху купувача, съгласно
разпоредбата на чл. 66 вр. с 67, ал. 1 от Конвенцията. Цитираните правни норми определят
момента на преминаване на риска от продавача върху купувача, както и неговото
задължение да плати уговорената цена, поради което прехвърлянето на правото на
собственост няма правно значение. В процесния случай не са налице хипотезите на чл. 66,
пр. последно и чл. 68, пр. последно от конвенцията, когато погиването се дължи на действие
или бездействие на продавача, или той е знаел или е трябвало да знае, че стоката е погинала
преди сключване на договора, рискът се носи от него. След като по време и във връзка с
превоза е настъпило процесното застрахователно събитие, застрахован не е продавачът
сключил договора за застраховка, а купувачът – гръцкото дружество, в качеството му на
купувач носещ риска от погиването на процесните стоки. Освен това, противно на
твърденията на въззивника, продавачът има право да иска заплащане на цената от купувача,
но не и заплащане на застрахователно обезщетение за погиналия товар по сключения
5
договор за международна продажба на стоки.
Неоснователни са възраженията на ищеца, че поради уговарянето на място на доставка в
склада на купувача, рискът бил за продавача. Тази уговорка не попада в хипотезата на чл.
67, т. 1 от Конвенцията, която урежда предаване на стоката на определено място на
превозвача, а не на купувача.
По вече изложените съображения са неоснователни и възраженията на ищеца, че
превозвачът държал стоката от името и за сметка на продавача. Това представлява
твърдение на ищеца за факт, от които извлича благоприятни правни последици и нямат
никаква доказателствена стойност. Още повече, че нито в договора за продажба, нито в
договора за превоз има такива уговорки.
Ирелевантни за това производство са недоказаните твърдения на ищеца, че вместо
погиналите стоки бил доставил други стоки на купувача, тъй като не могат да обосноват
различен извод за принадлежността на правото на купувача да получи застрахователното
обезщетение, ведно със законна лихва за забава.
Предвид гореизложените съображения, ищецът не е материалноправно легитимиран да иска
заплащане на застрахователно обезщетение от ответното застрахователно дружество, тъй
като вземането по застрахователния договор принадлежи на купувача по договора за
търговска продажба – гръцкото дружество. Следователно предявените искове са
неоснователни само на това основание и като краен резултат правилно са отхвърлени от
първоинстанционния съд.
По иска за законна лихва върху застрахователното обезщетение, с правна квалификация чл.
409 от КЗ, неправилно квалифициран от първоинстанционния съд по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца да получи застрахователно
обезщетение, досежно своята акцесорност от принадлежността на главното задължение, има
за своя правна последица и неоснователност на иска за законна лихва върху това
обезщетение.
Предвид липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца, не следва да се
обсъждат останалите възражения във въззивната жалба, че е настъпило застрахователно
събитие по сключения застрахователен договор и е доказан размерът на претърпените
имуществени вреди, както и че застрахователят е уведомен своевременно за настъпване на
застрахователното събитие на 23.09.2017г., с което е спазен срокът по чл. 403 от КЗ.
Предвид изхода на правния спор във въззивното производство, неоснователно е искането на
въззивника за заплащане на разноски за двете инстанции и следва да се остави без уважение.
Въззиваемият/ответникът претендира разноски за въззивното производство, но не е
представил доказателства, че такива са договорени и реално направени до приключване на
устните състезания във въззивното производство, поради което искането му следва да се
остави без уважение.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260333 от 13.05.2022г., постановено по т.д. № 330/2021г. по
описа на СГС, т.о., VI-17 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника –
Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Засраховане“ АД, ЕИК *********.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на
страните и при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7