РЕШЕНИЕ
№ 15135
гр. София, 04.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело
№ 20231110143909 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от К. Т. С., с която срещу С. Ц. Ц. по
реда на чл. 415, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени искове за признаване за установено
в отношенията между страните дължимостта на сумите по издадената на 06.04.2023 г.
срещу длъжника заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 14208/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.
Ищцата твърди, че е собственик на 66 % идеални части от поземлен имот с
идентификатор [*****] по кадастрална карта и кадастралните регистри [*****],
съставляващ [*****], м. [*****], находящ се в [*****], по силата на нотариален акт №
[*****] г. и на нотариален акт № [*****] г. Посочва, че през процесния период,
възлизащ на 36 месеца (01.01.2020 г. – 01.01.2023 г.), ответникът е ползвал имота без
да е налице облигационно правоотношение между страните, което ползване се
изразявало в ежедневно паркиране на МПС марка [*****] с рег. № [*****] и на МПС
марка [*****] с рег. № [*****], като по този начин възпрепятствал ползването на имота
от страна на ищцата. След извършена справка в сайтовете за отдаване под наем на
недвижими имоти ищцата установила, че средната пазарна цена за наем на паркомясто
в центъра [*****], е в размер на 300 лв., поради което изчислява, че съобразно
притежаваната от нея част от имота, следващото се обезщетение възлиза на сумата от
7 128 лева. Заявява искане за постановяване на съдебно решение, установяващо
наличие на парично вземане в нейна полза и претендира разноските, сторени в
заповедното производство и в исковото производство.
Ответникът оспорва предявените искове. Счита, че в исковата молба не е
посочено къде конкретно е паркирал автомобили, как от уличната мрежа се стига до
мястото, на което евентуално се е паркирало, както и дали в процесния имот са
обособени паркоместа. Твърди, че липсват доказателства именно ответникът да е
1
паркирал посочените автомобили, както и че същите са били в действителност
паркирани в имота през процесния период. Навежда доводи, че не е ясно как е
формиран размерът на обезщетението, както и че не е посочен конкретно процесният
период. Въвежда възражение за настъпила погасителна давност. Моли за отхвърляне
на иска и претендира разноски.
Софийски районен съд въз основа на съвкупна преценка на събраните в
хода на производството доказателства, приема за установено следното от
фактическа страна:
Установено е в производството, че с договор за продажба на недвижим имот, за
който е съставен нотариален акт № 148, том I, дело № 150/1995 г. на нотириус при
СРС, ищцата е придобила апартамент на партерния етаж на [*****], както и 34 %
идеални части от общите части на сградата и 8,50 % идеални части от дворното място,
съставляващо[*****] по плана [*****], цялото с площ 792 кв.м. С договор за дарение
на недвижим имот, за който е съставен нотариален акт №[*****] г. на нотариус
[*****], ищцата е придобила 58,16 % идеални части от дворното място, находящо се
на процесния адрес –[*****].
От друга страна е установено по делото, че по силата на договор за продажба на
недвижим имот, за който е съставен нотариален акт № [*****]г. ответникът и
съпругата му [*****] са придобили правото на собственост върху апартамент, находящ
се в сграда, построена в процесния имот, съставляващ парцел XI-7a, кв. 538 по плана
[*****], местността ГГЦ – Зона – 12, както и идеални части от правото на строеж
върху имота. Установено е също така, че праводателите на ответника и съпругата му са
придобили апартамента, заедно с 7,5 % ид.ч. от правото на строеж върху мястото с
договор за продажба на държавен недвижим иот по реда на Наредбата за държавните
имоти, сключен на 01.10.1968 г.
Ищецът и ответникът не спорят, че останалите идеални части от правото на
собственост върху процесния поземлен имот (34 %) са собственост на Столична
община.
Съгласно удостоверение № [*****] г., издадено от Столична община, отдел
„Общински приходи – [*****]“ в информационната система на общината има разкрити
три партиди за превозни средства на ответника – лек автомобил [*****], рег. №
[*****], лек автомобил [*****], рег. № [*****], притежаван в съсобственост с [*****]
(съпруга на ответника) и лек автомобил[*****], рег. №[*****][*****], притежаван в
съсобственост със [*****] В. [*****]и [*****]Ц. Ц..
Съгласно справка, издадена за целите на производството, от СДВР, отдел „Пътна
полиция“, на името на ответника са били регистрирани 4 броя МПС, както следва:
ремарке за лек автомобил, рег. № [*****], специален автомобил [*****], рег. №
[*****], лек автомобил[*****], рег. № [*****], лек автомобил [*****], рег. № [*****].
По делото като доказателство е приет договор за покупко-продажба от
09.08.2022 г., сключен между [*****], чрез [*****] и [*****] за лек автомобил [*****],
рег. № [*****], рама №[*****] за сумата от 33 000 лева, заплатени по банков път.
Съгласно договора, продавачът се е задължил да представи пред КАТ за регистрацията
на автомобила описаните в договора документи.
По делото са приети документи, от съдържанието на които става ясно, че
съпругата на ответника [*****] е отправила до Столична община искане за изкупуване
на идеални части от правото на собственост върху поземления имот с
административен адрес: [*****]. Не се твърди и не е установено в хода на
производството, че през процесния период ответникът и съпругата му са придобили
право на собственост върху идеални части от поземления имот.
2
Съгласно предоставената от НАП информация ответникът е подал декларация,
по чл. 54 ЗМДТ за притежаваната от него ½ част от лек автомобил [*****], рег. №
[*****] на 09.01.2023 г.
По делото е изяснено, че правото на собственост върху автомобил [*****], рег.
№ [*****] е притежавано от Р. С. Ц., син на ответника в периода 01.01.2020 г. –
01.01.2023 г.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, са събрани
гласни доказателствени средства, като са разпитани свидетелите [*****] [*****] и Р. Ц.
(син на ищеца и собственик на лекия автомобил [*****]).
Въз основа на показанията на свидетеля [*****], който работи в офис на
печатно издание на същия адрес, съдът приема за установено, че в двора на имота се
паркират коли, имало място за 5-6 автомобила. Достъпът от улицата до дворното
място бил свободен. Ответникът от години паркирал коли там – най-често джип
„[*****]“, син на цвят и лек автомобил [*****], сив цят металик, нов автомобил, който
ответникът паркирал там от края на 2022 г. През процесния период м. Януари 2020 г. –
м. Януари 2023 г. свидетелят е виждал автомобили в дворното място да паркират
ответникът, синът му и дъщеря му. Г-н [*****]не е запомнил регистрационните номера
на управляваните и паркирани от ответника автомобили, но ги описва по вид, марка и
цвят. Случвало се в офиса на списанието да идват посетители, които да паркират
автомобили в имота. Случвало се е също да паркират на места, на които обичайно
паркирали ответникът и синът му. Когато на тези места били паркирани други
автомобили, се е случвало синът на ответника да звъни по телефона или на вратата на
офиса и да пита кой е паркирал на мястото му. Свидетелят си спомня, че това се е
случвало много пъти. Съгласно показанията в дворното място паркирали автомобили
и други живущи в пететажната сграда, построена в имота.
Свидетелят [*****] също живее в сградата на [*****]. Шофира и също паркира
автомобил за товарене и разтоварване на багажи в дворното място, ако има свободно
пространство. Достъпът до вътрешната част на имота съгласно показанията на този
свидетел не е ограничен. Имало поставен знак, указващ забрана за влизане с
автомобил с изключение на живущите на [*****], но тази забрана не се спазвала.
Имало и табела, че изключението се отнася и за живущите на [*****]. До [*****] се
стигало само през двора на [*****]. До [*****] се стигало през друг вход. Имотите на
[*****] и [*****] не били разделени с вътрешна граница. Имало малък зид – колкото
по-голяма врата. Между имотите на [*****] и [*****] имало поставена телена мрежа и
дървета, като свидетелят не е сигурна дали оградата минава по имотната граница. В
имотите на [*****] имало вътрешни къщи. Съгласно показанията имало пешеходни
задни входове, които обаче не се ползвали. Случвало се е посетители на съседните два
имота също да паркират автомобили в двора на [*****]. Не са възниквали сериозни
проблеми относно паркирането на автомобилите, в някои случаи възниквало
напрежение.
Разпитан по делото е и свидетелят Р. Ц., син на ищеца, който в хода на разпита
си пред съда заяви, че е собственик на лек автомобил [*****], както и че не е
предоставял същия за управление на ответника. През процесния период свидетелят е
управлявал това МПС на територията на Република България, като се е случвало да
паркира същото на [*****].
По делото са приети заключенията на съдебно-технически и оценителни
експертизи, както следва:
Прието е заключението на съдебно-техническата оценителна експертиза,
изготвено от вещото лице инж. А. В.. Съгласно същото, процесният имот с
идентификатор [*****] е с площ [*****] и е застроен със сграда на пет етажа със
3
застроена площ 221 кв.м., разположена на уличната регулационна линия и втора
жилищна сграда на четири етажа, разположена в дъното на имота със застроена площ
от 114 кв.м. Между свете сгради има вътрешен двор, който се ползва за паркиране на
леки коли без разчертани паркоместа. Дворното място е покрито с тротоарни плочки.
Входната врата към двора е метална, решетъчна. Вещото лице В. е направила
проучване и е обосновала заключение относно средната пазарна наемна цена на едно
паркомясто за 2020 г. в размер на 3012,98 лева, за 2021 г. в размер на 3152,47 лева, за
2022 г. в размер на 3181,93 лева. От констативно-съобразителната част на
експертизата, като и от изявленията на вещото лице В., направени по реда на чл. 200
ГПК в откритото съдебно заседание на 13.3.2024 г., става ясно, че се е ръководила от
предвиденото в чл. 55 от Наредба № 7 относно правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони, като е направила изчисленията за
паркомясто с размери 20 кв.м.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице
инж. Н. К., се установява идентична на описаната от вещото лице В. фактическа
обстановка. При извършването на оглед в двора на имота са били паркирани 7
автомобила, без наличие на означение за паркоместа. Вещото лице К., позовавайки се
на отрежданията с Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. и Приложение към същата е
посочила, че за едно паркомясто в свободна дворна площ са необходими 12,20 кв.м.
Въз основа на собствени проучвания и изчисления, вещото лице К. е предоставила на
съда заключение относно средния пазарен наем за едно паркомясто през 2020 г. в
размер на 1516,08 лева, за 2021 г. в размер на 1525,44 лева и за 2022 г. в размер на
1625,52 лева.
Въз основа на заключенията на вещите лице по съдебно-техническите и
оценителните експертизи, съдът приема, че границите между имотите с
административни адреси на [*****] са видими и същите са ясни.
Вещото лице К. е пояснила заключението си по реда на чл. 200 ГПК в
проведеното на 09.05.2024 г. по делото открито съдебно заседание. Същата е
акцентирала и е пояснила как е изчислила релевантната средна наемна пазарна цена на
открито паркомясто в дворното пространство, както и че е съобразила, че в конкретния
случай достъпът до имота е свободен, лиспва осветление, вода, видеонаблюдение,
плочките са стари, на места разместени, поради които обстоятелства е възприела, че
дадената цена не следва да се коригира с увеличаващ коефициент.
Въпреки възраженията на ищеца срещу обосноваността и правилността на
заключението на повторната експертиза, съдът намира, че следва да даде вяра на това
заключение и да ползва изводите на вещото лице К. за установяване на
правнорелевантните за спора факти. В експертизата е обяснено въз основа на какви
критерии е направено проучването, за да обоснове заключението си, като съдът
приема, че е отчела в най-висока степен конкретните особености на имота и е
представила нагледно аналозите, които е ползвала, за да изчисли среден пазарен наем
на едно място за паркиране на автомобил в конкретния имот. За да кредитира
заключението на вещото лице по повторната експертиза, съдът съобразява, че в
действителност конкретни пазарни аналози в непосредствена близост до имота не са
били открити, но не са налице фактори, които да обуслявят повишаване на цената за
паркиране на автомобил до стойностите, възприети от вещото лице В.. В дворното
място не са създадени условия за ограничаване на достъпа на автомобили по никакъв
начин, т.е. липсва контролиран достъп, който да осигуряване безпрепятствано ползване
на конкретна реално обособена част от имота за паркиране от конкретно лице
(ползвател, наемател и т.н.), липсва осветление, видеонаблюдение, покрив, който да
защитава пространството от атмосферни влияния и т.н. С други думи, не са налице
4
фактори, които да обусловят покачване на цената на този вид „стока“ до стойностите,
възприети от вещото лице В. в заключението й. В тази връзка съдът приема, че
определената от вещото лице К. средна месечна наемна цена за паркиране на един
автомобил в дворното място на [*****] през процесния период се явява реалистична,
обоснована и в никакъв случай не е прекомерно занижена. В случая, изхождайки от
критериите, заложени в съдебната практика по релевантните спорни въпроси, не бива
да се забравя, че се търси именно средната пазарна наемна цена, т.е. на сравнение и
изследване се подлагат различни ценови аналози, а не само и единствено онези с най-
висока стойност. Съдът държи сметка, че в случая и двете вещи лица не са открили
достъпни според възможностите им данни за реално сключени в района договори за
наем, а са използвали офертни цени и прилагайки съответните коефициенти са извели
именно средномесечна пазарна наемна цена, която представлява усреднена стойност и
служи за пазарен измерител, необходим за разрешаване на спорните между страните
въпроси.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти по отношение на главните искове, а именно: че е собственик
на идеални части от процесния имот, че през исковия период имотът е ползван от
ответника за паркиране на два броя МПС в свободното дворно пространство на имота,
с оглед което ищецът е бил лишен от възможността да го ползва, както и размера на
настъпилото за него обедняване.
В тежест на ответника по предявения иск е да докаже възраженията си.
Следва да се посочи, че ответникът не оспорва и не установява свое
протИ.поставимо на ищеца право на собственост върху идеални части от процесния
имот с идентификатор [*****]. Ищецът от друга страна е доказал обема на
притежаваното от нея право на собственост. Следователно и съдът приема, че първата
предпоставка за основателност на исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е доказана от страна на
ищеца.
В допълнение на горното съдът намира за необходимо да посочи, че не могат да
бъдат споделени възраженията на ответника,че границите на поземления имот не били
ясни или че достъпът до построената в имота в дъното му сграда се осъществявал през
дворното място откъм [*****], че живущите на [*****] също използвали входа откъм
[*****] за достъп до имота си, че и те паркирали автомобили в дворното място, както
и че се случвало случайни посетители на паркират автомобили там с оглед свободния
достъп откъм улицата. Тези обстоятелства, доколкото по делото е доказано
притежавано от ищеца право на собственост в твърдения обем, не се явяват
релевантни за разрешаването на правния спор между страните.
Установява се на следващо място от събраните по делото доказателства, че
ответникът (заедно със своята съпруга) има качеството на суперфициарен собственик,
тъй като притежава идеални части от правото на строеж върху имота, в който сградата
е построена.
Съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползува от земята
само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното
предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго.
Това право, както е изяснено в съдебната практика, включва правото на преминаване
през поземления имот за достъп до сградата, ползване на площта около постройката за
5
поддържането й в изправно и функционално състояние, вкл. за извършване на ремонт
на сградата, на инсталациите и т.н. Правото да се ползва поземленият имот, в който
сградата е построена, не предполага и не включва право да се паркира автомобил в
незастроената част от дворното място, доколкото последното, настоящият състав
приема, че не е непосредствено свързано с упражняването на правото на собственост
върху самостоятелният обект, от една страна, а от друга страна, необосновано
ограничава правата на собственика на земята. Също така следва да се посочи, че актът,
по силата на който праводателите на ответника са придобили право на строеж върху
имота, не е предвиждал правото на строеж да включва и ползване на дворното място с
такава цел.
Тук е мястото да се обсъдят съображенията на ответника, изложени за първи
път в хода на устните състезания, развити и с писмената защита по делото, за
наличето на право на ползване върху незастроената част от имота. Същите, освен че са
преклудирани, не могат да бъдат споделени, доколкото съдът ги намира за
неоснователни. Ответникът се позовава на действието на Указ № 115/1954 г. (във вр.
чл. 15, ал. 3 ЗС отм.). Посоченият нормативен ред обаче е различен от осъществилия се
фактически състав, в резултат от който праводателите на ответника са придобили
правото на строеж върху имота в неговата „латентна“ форма (като принадлежност към
продадения им през 1968 г. самостоятелен обект на правото на собственост).
Съгласно чл. 1 от Указ № 115 от 1954 г. за насърчаване и подпомагане на
кооперативното и индивидуално жилищно строителство за насърчаване и подпомагане
на кооперативното и индивидуално (групово или единично) жилищно строителство
изпълнителните комитети при народните съвети могат да отстъпват безсрочно,
възмездно или безвъзмездно, правото да се построи сграда върху урегулирана
държавна земя, предоставена на народните съвети, като е предвидено построените
жилищни сгради върху отстъпените по предходната алинея държавни земи да стават
собственост на строителите. Последните придобиват право на ползване върху
отстъпената им държавна земя. Аргументи, че по реда на Указа и по реда на чл. 15 ЗС
се е отстъпвало право на строеж върху незастроени недвижими имот държавна
собственост, се съдържат и в разпоредбите на чл. 5 от Указа, който е предвиждал от
урегулирани и неурегулирани незастроени имоти на частни лица и обществени
организации в селата да се образуват парцели, които да се отчуждават в полза на
държавата, като върху парцелите, придобити съгласно ал. 1, да се отстъпва право на
строеж за индивидуално (единично или групово) или кооперативно жилищно
строителство съгласно чл. 1 от този указ. Аргументи в тази насока могат да бъдат
почерпени също и от разпоредбите на чл. 6, чл. 7 и т.н. от същия Указ.
В подкрепа на извода на съда, че по реда на чл. 15 ЗС е отстъпвано право на
строеж върху незастроен терен държавна собственост е също и решение № 56 от
2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6153/2007 г., I г. о., ГК, с което е възприето, че правото
на строеж върху държавен парцел включва правото да се построи сграда върху земя,
собственост на държавата, построеното да бъде собственост на суперфициара, като се
дерогира принципът на приращението и правото да се ползва незастроената част от
терена на целия държавен парцел. Последният представлява обект на собственост,
върху който се разпростира правото на ползване, което в хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС
(отм.), за разлика от тази на чл. 56, ал. 1 ЗС, няма самостоятелен характер, а е
акцесорно право, включено и производно от суперфициарното, отстъпено от
държавата за съответния парцел, с което тя го е обременила с оглед на неговото
застрояване.
При отстъпване правото на строеж за жилища върху държавни терени в полза
на отделни граждани, за задоволяване на нуждите им по реда на чл. 15 ЗС (отм.)
6
приобретателите на така отстъпеното право на строеж придобиват по-широки
правомощия от суперфициаря в общия случай. Учреденото право на строеж освен
правото да се построи сграда в държавния имот, включва още и и правото да се
построят жилища за нуждите на роднини по права линия на суперфициарния
собственик. Прехвърля се и правото на ползване върху незастроената част от парцела,
което за разлика от правото на ползване по чл. 56, ал. 1 ЗС, няма самостоятелен
характер, а е акцесорно право, включено и производно от суперфициарното, отстъпено
от държавата за съответния парцел, с което тя го е обременила с оглед на неговото
застрояване. За разлика от чл. 64 ЗС, собственикът на постройката обаче не е
ограничен в ползването на незастроената част от терена, а може да извършва всякакви
фактически действия, дори те да не са свързани с използването на постройката според
нейното предназначение, като тези фактически действия се разпростират върху цялата
незастроена площ. В хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.) правото на ползване
продължава да съществува и след смъртта на суперфициаря и преминава в
патримониума на наследниците, които са приели наследството, може да бъде
прехвърлено и в полза на трети лица, ведно с правото на строеж, съответно с правото
на собственост върху построената сграда. Държавата създава в полза на суперфициаря
право за "трайно и по-обсебително ползване (вечно ползване)", като за държавата
остава "голата собственост".
От изложението в цитираните по-напред в мотивите на настоящото съдебни
актове на ВКС, е видно, че в полза на суперфициарите, легитимиращи се и като
притежатели на правото по чл. 15, ал. 3 ЗС, е било отстъпено право на строеж за
построяване на сграда за жилищни нужди върху държавен недвижим имот именно по
този ред (по реда на чл. 15 ЗС, респ. по реда на Указ № 115 от 1954 г.), какъвто
настоящият случай не е.
От приобщените по делото писмени доказателства, съдът приема, че
поземленият имот, в който сградата, в която се намира и собственият на ответника
апартамент, е била построена още през 1891 г.
През 1968 г. апартаментът на ответника и съпругата му е бил предмет на
договор за покупко-продажба, сключен между държавата и праводателите на ищеца по
реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. Съгласно чл.
1 от тази Наредба народните съвети продават на нуждаещи се граждани жилища от
наличния и новосъздадения държавен жилищен фонд (жилища, предоставени за
управление и стопанисване на народните съвети, на министерствата и ведомствата и
подчинените им учреждения, предприятия и организации). Съгласно чл. 15, ал. 4 от
Наредбата купувачът придобива собственост върху жилището и съответната идеална
част от общите части на сградата (ако се отнася за етажна собственост). Върху мястото
купувачът придобива право на строеж. С договора за продажба от 1968 г. на
купувачите са прехвърлени 7,5 % идеални части от правото на строеж върху мястото.
Никъде в договора не е предвидено, че със същия се отстъпва право на строеж по реда
на чл. 15 ЗС, респ. по реда на Указ № 115 от 1954 г. Ето защо и според настоящия
състав на съда основанието, въз основа на което праводателите на ответника са се
легитимирали като притежатели на правото на строеж, ги е снабдило с правомощията
по чл. 63 – чл. 64 ЗС – да притежават право на собственост върху самостоятелен обект
в сградата, изключвайки приращението, да се разпореждат с правото на собственост
върху построеното, да построят обекта си отново в същия обем, в случай че
постройката погине, както и да се ползват от земята само доколкото това е необходимо
за използването на постройката според нейното предназначение, тъй като с акта, с
който им е прехвърлено правото на строеж, не е предвидено друго.
Правата на ответника са производни от правата, които неговите праводатели са
7
имали. Същите са придобити въз основа на договор за продажба по реда на Наредбата
за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. Правото на строеж върху
идеалните части от поземления имот е придобито именно въз основа на договор за
продажба на жилище, в който случай съдът приема, че е приложима разпоредбата на
чл. 64 ЗС. Придобиването на правото на строеж по реда на чл. 15 ЗС произтича от друг
фактически състав (разгледан по-горе), а осъществяването на такъв по делото не е
установен.
Ето защо и настоящият съдебен състав намира, че паркирането на автомобили в
незастроената част на поземления имот, ограничава правото на собственост на ищеца
и по този начин го лишава от възможността да ползва имота, както намери за добре.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, вкл. и
заключенията на вещите лица, съдът намира за доказано, че свободната част от
поземления имот, 66 % идеални части от който принадлежат на ищеца, се използва за
паркиране на автомобили. Свидетелят [*****], чиито показания съдът кредитира като
последователни и изразяващи непосредствените му впечатления от процесния период,
ответникът е паркирал в дворното място два автомобила – джип [*****], син на цвят,
и лек автомобил [*****], сив на цвят (от края на 2022 г. насетне). Установено е също
така, че правото на собственост върху автомобила [*****] през исковия период е
принадлежало на сина на ответника, който също е паркирал автомобил там, а лекият
автомобил [*****] е придобит по време на брака между ответника и неговата съпруга с
договор за покупко-продажба, сключен на 09.08.2022 г. В тази връзка съдът акцентира
и върху показанията на свидетеля [*****], съгласно които това е нов автомобил, който
ответникът управлявал от края на 2022 г. Следва да посочи, че публично достъпна е
информацията (на интернет сайта на Гаранционен фонд), че за лекия автомобил
[*****] е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на
05.08.2022 г. От друга страна, свидетелят Р. Ц. е установил в показанията си, че той е
паркирал автомобила[*****] в дворното място на процесния адрес. Свидетелят [*****]
не установява в показанията си синът на ищеца Р. Ц. да е паркирал различен от
притежавания от него автомобил. Ето защо и съдът приема, че през процесния период
и доколкото друго не е установено от доказателствата по делото, автообилът „[*****]“
е бил паркиран в собствения на ищеца недвижим имот както от ответника, така и от
сина му. Автомобилът [*****] съдът намира, че е бил паркиран от ответника в периода
от 09.08.2022 г. до края на процесния период – 01.01.2023 г. Никой от свидетелите не е
изнесъл пред съда данни автомобилът [*****] да е бил управляван от съпругата на
ответника. За трайния характер на ползването на терена за паркиране на автомобилите
от страна на ответника сочи изнесеното в показанията на свидетеля [*****], който
заяви пред съда, че ответникът е спирал същите на едни и същи места. Ето защо и не
могат да се приемат възраженията, че автомобилите „епизодично“ са пребивавали в
дворното място.
За иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е без значение с какво намерение, респ. отношение
се упражнява фактическата власт върху имота. Релевантна за уважаване на
претенцията е липсата на основание за това ползване. Ответникът не протИ.поставя
правно основание за ползването на имота на ищеца чрез паркирането на автомобили в
същия, с оглед което и искът за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване е
доказан по основание. В тази връзка и доколкото съдът приема, че правото на
собственост върху автомобилите е ирелевантно за фактическия състав на
неоснователното обогатяване, а от доказателствата по делото е установено, че
автомобилът [*****] през процесния период е паркиран в имота на ищеца както от
ответника Ц., така и от неговия син Р. Ц., то и срещу ответника искът в тази част
следва да се уважи за ½ част от сумата, която се следва на ищцата според правата и в
съсобствения със Столична община недвижим имот. Съгласно заключението на вещото
8
лице К. за периода 01.01.2020 г. – 01.01.2023 г. средният пазарен наем за паркиране на
един автомобил на процесния адрес възлиза на сумата 4667,04 лева, като на ищцата от
същата се следва 3080,24 лева, от която ответникът дължи ½ част или сума в размер на
1540,12 лева за ползването на дворното място за паркиране на автомобила [*****]. По
отношение на ползването на имота за паркиране на лекия автомобил [*****] искът е
основателен за период 09.08.2022 г. до 01.01.2023 г., за който цената за паркиране на
един автомобил в дворното място съгласно заключението на вещото лице К. е в размер
на сумата 642,34 лева, от която ищцата има право на 66% или на сумата 423,95 лева.
Ето защо и искът съдът намира за доказан по размер за сумата от общо 1964,07 лева.
За разликата до пълния предявен размер от 7128 лева искът е неоснователен и следва
да се отхвърли.
Във връзка с доводите на ищеца относно размера, за който страната чрез
процесуалния й представител намира претенцията за установена, съдът следва да
посочи, че разпоредбите на Наредба № 2, на които се е позовала и вещото лице В., не
са приложими в случая. Доколкото сградата е била построена още през 1891 г., то и
същата се явява в „заварено“ положение по отношение на всички нормативни
изисквания във връзка с благоустройството и строителната дейност, в т.ч.
необходимите площи за паркиране на автомобили в урбанизираните територии.
Следва да се допълни, че между страните не е спорно, че липсва взето решение
относно начина на ползване на дворното място (по реда на чл. 32 ЗС), включително и
чре отреждането на конкретни реални части от дворното място за паркиране на
автомобили. От друга страна, предявената претенция е основана на твърдения, че
ответникът ползва площ от имота за паркиране на два автомобила. Не е налице
основание съдът да определи, че тази площ възлиза на 20 кв.м. С оглед изложените
съображения защо съдът дава вяра на заключението на вещото лице К., се възприема,
че площта от имота, която се ползва за паркиране на един автомобил, е в размерите,
посочени от този експерт в заключението му.
В случая собственикът е лишен от ползването на реална част имота си и
обедняването за него се изразява в пропуснатите наемоподобни доходи, които би
получавал при отдаването под наем на тази част от имота, които следва да се
определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени, като се вземат
предвид всички особености. Критериите от значение за определяне на дължимото
обезщетение по чл. 59 ЗЗД в размер на средния пазарен наем произтичат от
индивидуалните особености на конкретния имот и са: предназначението на имота /за
търговска дейност, за обществени нужди или др./; местоположението му;
регулационният му статут; установеният начин на ползване, както досежно вида на
ползването за съответна дейност, така и досежно обстоятелството дали ползването
обхваща целия имот или част от него. Когато ответникът ползва без правно основание
част от собствения на ищеца недвижим имот по начин, непрепятстващ ползването на
останалата част от имота от собственика, обезщетението по чл. 59 ЗЗД обхваща
средния пазарен наем само за частта от имота, ползвана без основание, изчислен с
помощта на съдебна експертиза /в този смисъл е Решение № 185 от 04.01.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 937/2017 г., III г. о., ГК и др./. Цитираната съдебна практика е
съобразена от съда в конкретния случай.
За пълнота и във връзка с доводите на страните, необсъдени до момента със
съдебния акт, съдът намира за необходимо да посочи, че без значение за
основателността на предявения срещу ответника иск са обстоятелствата дали в
дворното място има или няма разчертани паркоместа, дали е взето решение за
ползването на отделни части от парцела в полза на определени лица и т.н. В случая
дворното място не е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, доколкото не е налице
съвпадение между собствениците на терена и етажните собственици. Ето защо и тези
9
съображения на ответника не следва да бъдат по-подробно обсъждани, доколкото
съдът е достигнал до извод, че паркирайки автомобили в собствения на ищцата
недвижим имот, ответникът я е лишил от ползване в пълен обем на правото й на
собственост съобразно възприетото в мотивите на съдебния акт по-горе.
Напълно неоснователно също така ответникът поддържа, че претенцията на
ищцата е неоснователна, тъй като той не е бил поканен да й заплаща обезщетение за
лишаване от ползване. Между страните по делото не е налице съсобственост и
отправянето на покана би имало значение само за изпадането на ответника в забава за
заплащане на обезщетение, но не и за основателността на предявения иск.
Възражението за изтекла погасителна давност също е неоснователно, доколкото
вземането произтича от неоснователно обогатяване и давността за същото е
петгодишна.
По изложените мотиви искът срещу ответника следва да бъде уважен в
посочения по-горе размер (за сумата 1964,07 лева).
По разноските:
С решението съдът следва да се произнесе и по исканията на страните за
присъждане на разноски.
С оглед изхода от спора правно на разноски имат и двете страни по делото.
Ищецът е сторил разноски в исковото производство в размер на сумата 558,96
лева (142,56 лева за заплатена държавна такса, 1,40 лева – такса за изготвяне на
преписи от документи по чл. 102з ГПК, 25 лева – такси за съдебни удостоверения, 390
лева – депозити за вещо лице и за свидетел). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
съобразно изхода от спора на ищеца се следват разноски в размер на сумата от общо
154,02 лева.
Ответникът е заплатил депозит за вещо лице в размер на сумата от 350 лева, от
които на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъди сумата 253,56 лева.. Не
се установява извършването на други разноски.
Съдът следва да се произнесе и по исканията за разноски за заповедното
производство. В същото заявителят е заплатил държавна такса в размер на сумата
142,56 лева, от която следва да му се присъди сумата 39,28 лева.
На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв. в полза на адв. И. следва да се
присъди възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
ищеца в исковото производство в размер на сумата 336,16 лева.
В полза на адв. [*****] съобразно съотношението между уважена и отхвърлена
част от претенцията се следва адвокатско възнаграждение за заповедното
производство в размер на сумата 181,86 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. Т. С., ЕГН **********,
със съдебен адрес: [*****], по реда на чл. 415, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че С. Ц. Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****],
дължи на К. Т. С. сумата 1964,07 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползване в периода 01.01.2020 г. - 01.01.2023 г. на части от следния недвижим имот:
поземлен имот с идентификатор [*****] по КККР [*****], находящ се в [*****], в
който С. Ц. Ц. е паркирал два броя МПС (лек автомобил [*****], рег. № [*****] и лек
10
автообил [*****], рег. № [*****]), ведно със законната лихва от 17.03.2023 г. до
окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 10219/06.04.2023 г. по ч.гр.д. № 14208/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 41
състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения до пълния предявен размер
от 7128 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА С. Ц. Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****], да заплати на
К. Т. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 154,02 лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство и
сумата 39,28 лева, представляваща разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА К. Т. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****] да заплати на С.
Ц. Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата 253,56 лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА С. Ц. Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****], да заплати на
адв. Н. И. И., ЕГН **********, с адрес: [*****], на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.
3 ЗАдв. сумата 336,16 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на К. Т. С. в исковото производство.
ОСЪЖДА С. Ц. Ц., ЕГН **********, със съдебен адрес: [*****], да заплати на
адв. [*****] [*****], ЕГН **********, с адрес: [*****], на основание чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 3 ЗАдв. сумата 181,86 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство на К. Т. С. в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, подадена до Софийски
градски съд чрез Софийски районен съд, в двуседмичен срок от връчване на препис от
него на страните чрез процесуалните им представители.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11