№ 677
гр. Стара Загора, 18.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530100213 по описа за 2024 година
Предявени са първоначални евентуално съединени искове с правно основание чл.415,
ал.1, т.1 ГПК и чл.55, ал.1 ЗЗД, както и насрещни евентуално съединени искове с правно
основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Ищецът „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София твърди в исковата си молба, че е търговско
дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а, ал. 1 от Закона за
кредитните институции с peг. № BGR00428 със Заповед № БНБ - 23940/21.02.2020г. на
подуправителя на Българска народна банка. Основната дейност на ищеца била отпускане на
онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не били набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с
кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и правоотношението
се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи
(ЗПУПС), Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Ответникът кандидатствал за получаване
на потребителски кредит чрез сайта на ищеца на адрес www.crcditins.bg. като предоставил
личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за кандидатстване, одобрена
от управителя на финансовата институция и при спазване на всички изисквания за
предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на подадената заявка и
предоставените от ответника данни, служител на ищеца се свързал с него на посочения
телефон, като ответникът потвърдил самоличността си, истинността на предоставената
информация и желанието си да получи от ищеца при условията на дружеството, кредит в
размер на 2000.00 лв. След обработване на данните и одобрение на кандидата за финансова
1
услуга, на ответника бил изпратен на посочената от него електронна поща, електронен
формат на договора за кредит от разстояние. Същият потвърдил, с избиране на изпратения
му от ищеца линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит
„Екстра” №.../... г. и желаната сума му била преведена чрез системата Е-рау и получена от
същия на каса на партньорски офис на „Изипей” АД срещу представена от ответника лична
карта. Съобразно съдебната практика електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлявало електронен
документ, съгласно чл.З ал.1 от ЗЕДЕУУ. Електронното изявление било представено в
цифрова форма словесно изявление, което можело да съдържа и несловесна информация.
Същото се считало за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен
подпис се считала всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. В данните посочени в
заявката на ответника фигурирала информация, която логически била свързана само и
единствено с него, който лично предоставил на дружеството при кандидатстването.
Следователно ответникът с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично
следвало да се счита, че бил неин автор и никое друго лице не следвало да притежава тези
данни. Законът придавал значение на подписан документ не само на този електронен
документ, към който бил добавен квалифициран електронен подпис, но допускал страните
да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис се считал всяко въвеждане на
лична информация, която логически се свързвала с издателя й, какъвто бил настоящия
случай. Когато посочените предпоставки били налице, бил създаден подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът признавал на
подписаният писмен документ, ако се касаело за частен документ, той се ползвал с такава
сила само за авторството на изявлението. Въвеждането на лични данни от страна на
ответника в системата на ищеца, съгласяването му с условията на същия, потвърждаване на
издадения му договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер било равнозначно на
подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла
на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Преписът имал значението на носител, обективиращ частни,
подписани от страните, документи. Съгласно чл. 180 ГПК, те се ползвали с формална
доказателствена сила за авторството им. Съгласно разпоредбите на Закона за потребителския
кредит на длъжника била предоставена преддоговорна информация, като същият се
запознал и приел Общите условия на предлагания му кредит, като потвърдил и получил на
посочения от него e-mail адрес „Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити”. Съгласно условията на сключения договор, ищецът поел
задължение да предостави на ответника заем, под формата на потребителски кредит, а
ответникът поел задължение да върне предоставения кредит с договорна лихва, като общият
размер на задължението бил платим ведно с главницата на равни месечни вноски със
следните падежи: 04.04.2022, 04.05.2022, 04.06.2022 г., 04.07.2022 г., 04.08.2022 г., 04.09.2022
г., 04.10.2022 г., 04.11.2022 г., 04.12.2022 г., 04.01.2023 г., 04.02.2023 г., 04.03.2023 г.,
04.04.2023 г., 04.05.2023 г., 04.06.2023 г., 04.07.2023 г., 04.08.2023 г., 04.09.2023 г. Към
2
20.09.2023 г. Кредитополучателят не погасил нито една от вноските по кредита, падежите на
които настъпили съответно на 04.04.2022 г., 04.05.2022 г., 04.06.2022 г., 04.07.2022 г.,
04.08.2022 г., 04.09.2022 г., 04.10.2022 г., 04.11.2022 г., 04.12.2022 г., 04.01.2023 г., 04.02.2023
г., 04.03.2023 г., 04.04.2023 г., 04.05.2023 г., 04.06.2023 г., 04.07.2023 г., 04.08.2023 г.,
04.09.2023 г., Служители на дружеството неколкократно осъществили връзка с ответника,
посредством изпращане на напомнителните email-и на посочения от заявката електронен
адрес, изпращани били SMS-и и били осъществени телефонни обаждания, непосредствено
преди и след настъпване на падежните дати, но ответникът не осъществил никакво плащане
или индикация, че желаел да направи такова на дължимата към ищеца сума. Съгласно чл. 86
ЗЗД ответникът дължал на ищеца обезщетение за забава в размер на законната лихва по
просрочени задължения, която до датата на подаване на заявлението възлизала на 246.70 лв.
Ищецът потърсил начин да защити интересите си, като на 20.09.2023 г. подал на основание
чл.410 от ГПК Заявление за издаване на Заповед за изпълнение. PC Стара Загора образувал
ч.гр. дело №3852/2023 г. и по същото дело издал заповед за изпълнение, срещу която било
подадено Възражение от страна на ответника в законоустановения срок. Общата стойност на
непогасения паричен дълг на ответника, към датата на депозиране на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, била в размер на: 3326.70 лв., от които 2000.00 лв. -
главница на основание сключен договор за потребителски кредит „Екстра” №.../... г., 1080.00
лв. - договорна лихва за периода 04.04.2022 г. - 04.09.2023 г., 246.70 лв. - законна лихва за
забава за периода 05.04.2022 г. - 20.09.2023 г. Към задължението били направени
допълнителни разноски за образуване на заповедното производство по чл. 410 ГПК в размер
на 816.54 лв., както и разноски за образуване на исково производство в размер на 1266.54
лв. Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на П. К. П., че дължи на „КРЕДИТ ИНС” АД: сумата от 2000.00 лв. главница на
основание сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №.../... г., сумата от 1080.00
лв. договорна лихва за периода 04.04.2022 г. - 04.09.2023 г., сумата от 246.70 лв. законна
лихва за забава за периода 05.04.2022 г. - 20.09.2023 г. и законна лихва за забава върху
главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за
изпълнение до окончателното заплащане на главницата. В условията на евентуалност, при
условие че съдът не установи, че страните имат сключено валидно облигационно отношение
- договор за потребителски кредит „Екстра” №.../... г., и отхвърли иска по чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК като неоснователен, ищецът предявява иск на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
и моли съда да постанови решение, с което да осъди П. К. П., да заплати на „КРЕДИТ ИНС”
АД: Сумата от 2000.00 лв., като получена без основание и законна лихва за забава върху нея,
считано от датата на получаване до окончателното й заплащане. Претендира сторените по
делото разноски в исковото и в заповедното производство.
Ответникът П. К. П. взема становище, че исковете са изцяло неоснователни.
Потвърждава, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА"
№ ... от ... година. Съгласно сключения договор за потребителски кредит и погасителния
план към него, заемът в размер на 2000 лева трябвало да бъде погасен за 18 месеца.
Съгласно чл. 3.1 от договора, годишен лихвен процент на заема от 36%, а годишният
3
процент на разходите е 49.7%. Ответникът признава иска, в частта до размера на главницата.
Признава, че не е заплатил претендираните суми по кредита. Това било така, поради факта,
че последният имал насрещни вземания към ищеца в производство, като поради факта, че не
било ясно между страните коя страна дължила повече на другата, ответникът не изпълнявал
своите задължения към ищеца. Ответникът оспорва останалата част от иска по основание и
по размер. Целият процесен договор бил недействителен, поради противоречие с
императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит и Закона за задълженията и
договорите. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на
разходите бил различен от посочения в договора и с вписания от ищеца, в размер от 49.7%.
Видно от приложения погасителен план към договора, погасителната вноска била
анюитетна и бил в размер на 171,11 лв., без включеното възнаграждение за поръчител, а с
включено такова, таксата била в размер на 251,11 лв. Ответникът следвало да плаща вноска
от 145.42 лева, включваща като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, а с
възнаграждение на поръчител - 225,42 лв. Съгласно погасителния план договорната лихва не
намаляла съобразно главницата, а оставала в същия размер, което означавало, че ежемесечно
лихвения процент нараствал. Вследствие на това, приложения лихвен процент бил много
по-голям от представения на ответника. Това от своя страна означавало, че клаузата
уреждаща размера на възнаградителната лихва била както неравноправна, така и
недействителна. Последната целяла да заблуди потребителя, като по този начин кредитора
се обогати значително повече. Дори и да не се приемело, че приложената възнаградителна
лихва по договора била по-ниска от посоченото в договора, то за да била такава вноската по
заема, кредиторът инкорпорирал в нея допълнителна сума, която оскъпила кредита за
ответника и съответно ищецът не спазил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с
договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № ... от ... година. Разпоредбата сочела, че
договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Годишният процент на разходите следвало да включва
всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но
не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други.
Спазването на това изчисление, и даването на тази информация на потребителя как бил
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като
императивно разпоредба в ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не било изпълнено,
договорът за заем бил недействителен. Второ основание за нищожност на процесния
договор за заем, била клаузата на чл. 4 от договора. Във връзка с договор за потребителски
кредит "ЕКСТРА" № ... от ... година, ответникът сключил и договор за гаранция в същия ден
с „ВИКНЕЛ КОРП” ООД, рег. номер .../23.10.2014г. със седалище и адрес на управление:
държава Сейшели, гр. Махе, ... - представлявано от М.П.Д., с цел обезпечение на договор за
потребителски кредит. С договора за гаранция се уговаряло, че ответникът дължал
възнаграждение на поръчителя за това, че щял да отговаря пред ищеца солидарно с
ответника за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали съгласно
4
Договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на същия по Договора за потребителски кредит. Същото възнаграждение се
заплащало от ответника директно по сметките на ищеца ежемесечно, заедно с първоначално
уговорената погасителната вноска по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за
поръчителство, ищецът не отразил това обстоятелство в годишния процент на разходите и
не включил този разход в годишния процент на разходите, въпреки че трябвало. Нарушение
на закона било налице и защото в договора, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на годишния процент на разходите по заема.
Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.7%.
Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани
с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия било недопустимо. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при
което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулирал, завишавайки цената на
ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи
или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва не намаляла въпреки
погасяване на част от главницата. За достигане на тази стойност на лихвата годишния
лихвен процент със сигурност трябвал да е по-голям. Били недействителни и клаузите
уреждащи възнаградителната лихва и таксата за предоставяне на поръчител. Договорната
лихва противоречила на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Страните уговорили
заплащането на възнаградителна лихва в размер на 36 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9
от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на
договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави,
като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можел да се уговаря
възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва
следвал да компенсира заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя
парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не водел до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се
правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразили всички относими
обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата
5
двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно
ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но
договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания
период, което правело клаузата, уговаряща размер й нищожна.В Наредбата за дейността на
заложните къщи били установени нормативно максимални размери на лихвите. Съгласно чл.
18 от същата наредба, заложна къща не можела да уговаря месечен размер на лихва по
заемите, по-голям от три на сто. Ограничението било приложимо както за заеми в левове,
така и за заеми в чужда валута. Отчитайки гореизложеното, както и, че договорната лихва
била цена за предоставената сума, размерът на лихвата от 36 %, противоречил на добрите
нрави. Предвид депозирането на насрещен иск срещу ищеца, ответникът моли на основание
чл. 103 от ЗЗД, да бъде сторено съдебно прихващане между дължимите суми от ответника
по Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № ... от ... година към ищеца и тези
дължими от ищеца по Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019 година към
ответника, до размера на по-малкото, в случай че се установило, че такива били платени от
ответника на ищеца.
Ответникът е предявил насрещни искове, като твърди, че между него и ищеца, в
качеството на кредитор, бил сключен договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от
04.06.2019 година. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни
средства в размер на BGN 1000 лева. Съгласно чл. 3.1. от Договора - годишният лихвен
процент на заема бил 36 %. Срокът на кредита бил 12 месеца. Ответникът заплатил
доброволно и извънсъдебно заема. Той надплатил сумата от 500 лева по договора за кредит,
тъй като заплатил по процесния договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019
година, общата сума от 1500 /хиляда и петстотин/ лева, а последният бил недействителен,
защото договорът за заем не отговарял на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК,
ответникът следвало да върне само чистата стойност на заема от 1000 лева, без да дължал
лихва и други разходи по кредита. Договорът бил недействителен, поради липсата на
посочен размер на годишния процент на разходите по Договор за потребителски кредит
"ЕКСТРА" от 04.06.2019 година, с което се нарушавали изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК във връзка с договора за потребителски кредит. Разпоредбата сочела, че договорът
трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното
правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита,
възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази
информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако
това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен, а в конкретния
случай никъде в Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019 година не бил
посочен размер на годишния процент на разходите. Съобразно разпоредбите на ЗПК,
6
годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички разходи,
които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение, като се
посочил и точният размер на годишния процент на разходите. В случая, в договора за
кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм
бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги
кумулирал, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. По този начин за кредитополучателя
оставало неизвестно какъв точно бил размерът на разходите, които следвало да заплати във
връзка с договора за кредит. Друго основание за нищожност на процесния договор за заем,
била клаузата на 4.1., буква b от договора. С нея се уреждало, че от кредитополучателя се
дължала на ответника такса „гарант“ на дружество поръчител за това, че щяло отговаря
пред кредитодателя солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за
потребителски кредит. Същото възнаграждение се заплаща от ответника директно по
сметките на ищеца ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска по
кредита. Никъде обаче не бил посочен поръчителят, не бил приет от кредитора такъв, в
съответствие с чл. 101 от ЗЗД и договорът за поръчителство можел изобщо да не съществува,
което щяло да означава, че без правно основание била начислена и събрана такса „Гарант“,
като стойността на заема била многократно оскъпена по този начин, а цел единствено била
била свръхпечалба на ответника. Посоченият лихвен процент в договора от 36 % не
отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като ефективно приложената
възнаградителна лихва и таксата „Гарант“ не били калкулирани в последния. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била само един от компонентите му, но същият не бил
обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3.1 от договора в действителния му размер, а
това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. Също така
невключването на таксата „Гарант“ в посочения от потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявала "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това договорът за кредит
бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т.
20 от ЗПК. Съгласно приложения към договора погасителен план, договорната лихва не
намаляла съобразно главницата, а оставала в същия размер, което означавало, че ежемесечно
7
лихвеният процент нараствал. Вследствие на това трябвало да се направи извод, че
приложеният лихвен процент бил много по-голям от представения на ответника. Това от
своя страна означавало, че клаузата уреждаща размера на възнаградителната лихва била,
както неравноправна, така и недействителна. Последната целила да заблуди потребителя,
като по този начин кредиторът се обогатявал значително повече. В случай, че съдът
преценил, че договорът не бил нищожен, в условията на евентуалност следвало да се
постанови, че договорната лихва противоречиа на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от
ЗЗД. Страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 36 % годишно.
Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от
Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне,
доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми
на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер,
до който можела да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент
на възнаградителната лихва следвал да компенсира заемодателя за това, че се лишил
временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето
лице/кредитополучателя/, но да не водела до неоснователното му обогатяване за сметка на
насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на
сключване на договора и като се съобразили всички относими обстоятелства. Според
приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд,
противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била
уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай, не
било от значение обстоятелството дали задължението по договора за кредит се приемало
като необезпечено или като обезпечено, тъй като сключеният договор за гаранция следвало
да се приеме като вид обезпечение по кредита, тъй като уговорената възнагратителна лихва
надхвърляла и двете допустими хипотези, което правело клаузата, уговаряща размера й
нищожна. Ответникът моли, в случай, че съдът прецени, че договорът не бил нищожен в
условията на евентуалност да постанови, че уговорената клауза на чл. 4.1., буква b от
договора, предвиждаща задължение за потребителя да заплати такса "Гарант", включена в
месечните вноски е недействителна. Съгласно Приложение 1, неразделна част от договора за
заем, таксата била в размер на 60 лева месечно или в общ размер от 720 лева. Таксата
„Гарант“ била уговорена във вреда на потребителя и била нищожна /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/.
Таксата била определена в размер, почти равен с размера на отпуснатия кредит, и водела до
неоснователно обогатяване на кредитора и създавала опасност от свръхзадлъжняване на
потребителя, което противоречало на изискванията за добросъвестност и обуславяло извода
за неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП. В случая таксата била
включена като падежно вземане - част от дължимата вноска, като същевременно не била
отразена в размера на ГПР. По този начин заобикаляла ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при
определяне ГПР, което обуславяло нищожност на договорната клауза относно таксата гарант
и съответно недължимост на претендираното на това основание вземане. В случай че
8
предявеният иск на ответника бъдел уважен и в случай че съдът приемел, че предявеният от
ищеца иск по гражданско дело № 213/2024 година по описа на Районен съд - гр. Стара
Загора, бил основателен и се установяло наличие на две насрещни задължения между
страните, на основание чл. 103 от ЗЗД, ответникът прави възражение за прихващане на две
насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, като моли съда служебно да бъде
извършено прихващане на задълженията до размера на по-малкото от тях. Въпреки
обстоятелството, че възражението за прихващане на две насрещни задължения се правело в
установително производство, а не в производство по предявен осъдителен иск, искането
било допустимо и основателно. Ответникът моли съда да постанови съдебно решение, с
което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от
04.06.2019 година сключен между „КРЕДИТ ИНС“ АД и П. К. П. е изцяло недействителен.
В хипотезата на евентуалност, в случай че съдът не преценял, че целият договор е
недействителен, моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено,
че следните клаузи по сключения между „КРЕДИТ ИНС“ АД, и П. К. П., договор за
потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019 година, са нищожни, а именно: Чл. 3.1. от
Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019 година, съгласно който се
дължала възнаградителна лихва в размер от 36% /тридесет и шест на сто/ върху главницата;
Чл. 4.1. б. „b“ от Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019 година, съгласно
който се дължала „такса гарант“. Моли съда, в случай че бъдат уважени предявените
насрещни искове във връзка с Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" от 04.06.2019
година, както и предявения от „КРЕДИТ ИНС“ АД иск по гражданско дело № 213/2024
година по описа на Районен съд - гр. Стара Загора и в процеса се установи наличие на две
насрещни задължения между П. К. П. и „КРЕДИТ ИНС“ АД, служебно да бъде извършено
прихващане между двете насрещни задължения на страните по делото до размера на по-
малкото от тях.
Ответникът по насрещната искова молба заявява, че предявените евентуално
съединени искове се явявали процесуално допустими, но били изцяло неоснователни и
недоказани. На първо място, счита за изпяло неоснователно твърдението на ищеца, че е
налице противоречение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Процесният договор за
потребителски кредит „Екстра” № Д3007999/04.06.2019г. отговарял на законовите
изисквания, заложени в ЗПК, а в погасителния план, който е неразделна част от същия, бил
посочен общият размер на кредита, както и отделно по месечни вноски. От текста на
договора ставало ясно, че същият е ясен и изготвен на разбираем език и съдържа всички
необходими реквизити посочени в чл. 11 от ЗПК. В сключения между страните договор
фигурирали както годишният лихвен процент, така и годишният процент на разходите по
отпуснатия кредит, като бил посочен и точният размер на дължимата сума. Посочените
параметри били подробно описани и в Общите условия, неразделна част от договора за
кредит. Същите били публикувани на страницата на дружеството, като ищецът се запознал с
тях предварително още преди подписването на договора за кредит. Документът бил изготвен
и потвърден по електронен път и отговарял на всички приложими изисквания, като същият
бил действителен, съставен при стриктно спазване на разпоредбите на закона. Процесният
9
договор за кредит попадал под уредбата на ЗПК. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.
1-2 от ЗПК били изчерпателно изброени задължителните реквизити на договора, като
съобразно чл. 20 от ЗПК, когато не били спазени изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и чл.20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил
недействителен. При подробната преценка и съпоставка на клаузите в процесния Договор
"Екстра" № ДЗО 10290/... г. с разпоредбите на ЗПК, се установявало, че сключеният с ищеца
договор отговарял на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно изискванията на
чл.22 от ЗПК. Разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвиждала, че в договора за
потребителски кредит кредитодателят следва да посочи „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит”. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗКП, годишният процент на разходи по
кредита включвал „общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.“ Изцяло неоснователно било твърдението, че
сумата за гаранция по процесния кредит следвало да се включва към годишния процент на
разходите. Съгласно формата за кандидатстване ответникът имал възможност да избере
опция да предостави банкова гаранция или да му бъде предоставена такава от дружество, с
което кредитодателят имал сключен договор. Двете полета, между които потребителят
можел да избира при подаване на заявка, били „кандидатстване за заем с осигурен гарант“ и
„ще предоставя банкова гаранция“ - като под първото поле било посочено, че в този случай
„Кредит Инс“ щяло да осигури гаранция от одобреното от него дружество, а
кредитополучателят се задължавал да заплати такса за услугата, а във второто поле било
посочено, че в този случай, в рамките на 3 дни след одобрението на кредита, следвало
кредитополучателят да представил безусловна и неотменима банкова гаранция. Ищецът
спазил разпоредбите на ЗПФУР и по-конкретно чл. 11, ал. 2 - информацията, която била
предоставена на потребителя преди сключване на кредита била пълна, вярна, разбираема и
не въвеждала в заблуждение. При подаване на заявката ищецът изявил желание за заем с
осигурен гарант, с оглед което се задължил да заплаща възнаграждението за предоставената
от дружеството гарант гаранция по отпуснатия потребителски кредит. „КРЕДИТ ИНС”АД
имало сключен договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014 г.
с „ВИКНЕЛ КОРИ” ООД, рег. номер .../23.10.2014г., съгласно който „ВИКНЕЛ КОРИ” ООД
в качеството на дружество гарант се задължавало да гарантира вземанията на кредитодателя
по отпуснати потребителски кредити, по сключени договори за потребителски кредити
между кредитодателя и кредитополучателите, ако тази опция била избрана от съответния
кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на кредит и същата била
одобрена. Съгласно чл.1 ал.2 от сключения договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити. Кредитодателят се задължавал да събира от името и за сметка на
дружеството гарант сумата, представляваща таксата „Гарант” от кредитополучателя. В чл.1
ал.З било предвидено, че дружеството гарант се задължавало след писмено поискване да
изплатило сумите по просрочени задължения във връзка с договори за предоставяне на
10
потребителски кредити на кредитодателя, само след като последният положил усилия и
грижа на добър търговец и не бил събрал дължимите му се суми включително по съдебен
ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната им изискуемост. По силата на
сключения договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г,
ищецът превел сумата по изплатената такса „Гарант“ на „ВИКНЕЛ КОРП” ООД, рег. номер
.../23.10.2014г., съобразно направените от кредитополучателя вноски, отнесени за покриване
на нейния размер. Съгласно чл. 442 от ТЗ с банковата гаранция банката писмено се
задължавала да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно
условията, предвидени в нея. Трайната съдебна практика и установената правна доктрина
приемали, че повод за издаване на гаранцията било наличие на задължение на наредителя
към бенефициера по съществуващ между тях възмезден договор. С цел обезпечаване на това
задължение между наредителя и банката се сключвал договор за поръчка, по силата на който
банката се задължавала срещу възнаграждение да издаде банкова гаранция. Вследствие на
издаването на гаранцията възниквало и правоотношение между банката-гарант и
бенефициера, по силата на което банката се задължавала да плати задължението на
наредителя, което последниятл има към бенефициера. Предпоставките, при които
възниквало гаранционното задължение били предмет на договора за поръчка между
наредителя и банката- гарант и реквизит на самата банкова гаранция. В случая само
ответникът бил легитимна страна по договор с банка за предоставянето на банкова гаранция
на кредитодателя и нямало как той да поискал същата да му била предоставена от ищеца
при подаване на заявката. При прилагане по аналогия на правилата за банковата гаранция
към такава, предоставена от дружество гарант, възнаграждението дължимо от наредителя по
нея не следвало да се включва към разходите по потребителския кредит. Същата
представлявала дължимо възнаграждение за услуга, предоставена от дружеството гарант, за
обезпечаване на вземанията по Договор за потребителски кредит „Екстра” №
Д3007999/04.06.2019 г. и била дължима по силата на самостоятелно правоотношение, което
било резултат от съзнателния избор на ответника. На последния била предоставена
възможност за избор, като същият бил надлежно информиран за последиците от своя избор.
Още преди да избере опцията за предоставяне на заем с осигурен гарант, ответникът бил
надлежно информиран за съществуването на задължение за заплащане на такса към
дружеството, предоставящо гаранцията. Същият бил информиран и за размера на
задължението, както и за начините и сроковете за заплащане му, с което в последствие се е
съгласил. Съгласно Договор за потребителски кредит „Екстра” Д3007999/04.06.2019 г.
сключен между страните, ответникът се съгласил задължението му за заплащане на такса
"Гарант" да бъде разрочено и включено към месечните му вноски. Не било вярно
твърдението, че претенцията за възнаградителна лихва била недействителна, тъй като
надвишавала установения в съдебната практика максимум. В конкретния случай съгласно
чл. 240 от ЗЗД страните уговорили задължението на кредитополучателя да заплатил на
дружеството договорна лихва във връзка с ползване на процесния кредит.
Правоотношенията между страните се уреждали от специалния Закон за потребителския
кредит. Размерът на акцесорните задължения бил предварително съгласуван между
11
кредитополучателя и кредитодателя, като бил съобразен с действащите към момента на
сключване на договора изисквания в ЗПК относно годишния процент на разходите по
кредита и е резултат от съзнателния и свободен избор на договарящите. Съгласно чл. 19,
ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а не както било посочено и
установено в съдебната практика - трикратният размер, доколкото се касаело за специални
правоотношения. Отношенията на страните били предварително уредени между страните,
като ищецът, в качеството си на кредитодател посочил възнаграждението, което следвало да
му бъде заплатено срещу риска от предоставяне на конкретната сума. Било всеизвестно, че
бързите кредити се предоставяли в рамките на 20 минути, като при тях се взимали само
данните по лична карта на лицето и се правела справка за неговия социален и кредитен
статус. Както в конкретния случай, така и в много други, ищецът предоставял бързи заеми
на хора със спешна нужда от средства, като поема риск същите да не му бъдат върнати в
дълъг период от време. Размерът на възнаградителната лихва бил съответен на насрещната
престация от страна на ищеца и на риска, който поел в качеството си на небанкова
институция, която се самоиздържала от собствената си печалба. Простата лихва, каквато
била предвидената в процесния договор, била лихва, която се пресмятала само върху
основната предоставена сума (началния капитал). Пресмятала се към датата на отпускане на
кредита и се разделяла по равно спрямо погасителния план, избран от кредитополучателя.
Нямало противоречие, нито заобикаляне на закона, защото съдържанието на разпоредбите,
уреждащи такса „Гарант” и договорната лихва в процесния договор, било съобразено с
нормите на ЗПК и ЗПФУР, още повече, че потребителят имал горепосочената възможност да
се откажел от целия договор, ако считал, че бил поставен в заблуждение с тези клаузи или че
те неправомерно го санкционирали финансово. Водейки се от поведението на ответника,
който кандидатствал при ищцовото дружество множество пъти и на когото били отпуснати
общо три на брой потребителски кредита, следвало да се приеме, че лицето не възприемало
условията по договорите му като неизгодни за него, а напротив, възползвал се многократно
от услугите на ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Съдът е сезиран с първоначален иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, който представлява
специален положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на
кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение въз основа на
документ сума се дължи. По иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже
факта, от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 3852/2023 г. по описа на Старозагорския районен
съд, съдът е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1873/27.09.2023 г. за сумата 2000
лева за главница по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство
„ЕКСТРА” № .../... г., с 1080 лева договорна лихва за периода от 04.04.2022 г. до 04.09.2023
12
г., с 246,70 лева законна лихва за забава за периода от 05.04.2022 г. до 20.09.2023 г., и
законната лихва от 25.09.2023 г. до изплащане на вземането. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
постъпило възражение от длъжника и в срока по чл.415, ал.4 ГПК е подадена настоящата
искова молба.
По делото не спорно, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../... г. В посочения договор е отразено,
че на ответницата е предоставена сума в размер на 2000 лв. със задължение за връщането й в
срок до 04.09.2023 г., като кредитът ведно с дължимата лихва се издължава на равни
месечни вноски в зависимост от срока на ползване на сумата.
Следователно между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за заем по смисъла на чл.240 и сл. от ЗЗД. Спорното материално правоотношение
попада и в легалната дефиниция на договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1
ЗПК, според която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на
процесния договор намират приложение и разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 49,7 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
13
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че разходът,
включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната лихва, която е в размер на
36%. При изчисляване на ГПР с оглед посочения в договора процент на възнаградителната
лихва вещото лице обаче е стигнало до извода, че същият би следвало да е в размер на
42,5762%. Посоченото разминаване потвърждава необходимостта от ясно посочване в
договора на методиката за изчисляване на ГПР и съобщаването й на потребителя. От друга
страна, вещото лице е установило, че ако в ГПР се включи вноската за гаранция, то
размерът на ГПР би бил 284,1865 %.
Тъй като с посоченото допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани
с договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя,
доколкото сключването на договора за поръчителство е предвидено в самия договор за
потребителски кредит /чл.4/ и сумата за възнаграждение на поръчителя в размер на 1440 лв.
е посочена в погасителния план. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде
включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК.
С невключването на посочения разход се нарушава и императивното изискване на
чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва. В същия смисъл е и практиката
на ОС – Стара Загора, отразена в Решение № 382 от 30.11.2023 г. по в. т. д. № 292 / 2023 г. на
Окръжен съд - Стара Загора, в което освен това досежно възнаграждението на поръчителя се
приема следното: „Последната сума на практика оскъпява кредита, а двата договора, този за
кредит и този за поръчителство са свързани, тъй като договорът за поръчителство няма
самостоятелен характер. Така на практика в договора за кредит има вписана уговорка за
обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и формално да е
дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит, като включена
в съдържанието на същия. Аргумент в полза на този извод е и факта, че в съдържанието на
самия договор за кредит е предвидено, че одобряването на обезпечението се извършва
посредством одобряването на заема и от този момент уговорката свързана с обезпечението
не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Поради това, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна услуга -
обезпечение се нарушава и императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Макар в договора за
кредит да не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита,
14
тази допълнителна услуга по своето естество представлява заплащане на разходи, свързани с
отпускането и управлението на кредита. Договорът за поръчителство в този случай няма
самостоятелно значение, доколкото заплащането на таксата поръчител е предвидена в
договора за кредит, от който произтича и задължението за обезпечаване на кредита.“
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита е в размер на
2000 лв., за която не се спори, че е получена от ответника.
По делото не е спорно, че ответникът не е извършил плащания по процесния договор
за кредит. Поради това следва да се приеме, че на основание чл.23 ЗПК същият дължи
връщането на получената главница в размер на 2000 лв.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК е
основателен и следва да бъде уважен до размера на 2000 лева за главница, представляваща
задължение по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА”
№ .../... г., със законната лихва от 25.09.2023 г. до изплащане на вземането, присъдени със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1873/27.09.2023 г. по ч. гр.
д.№ 3852/2023 г. по описа на Старозагорския районен съд. В останалата част искът се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид уважаването на установителния иск съдът не следва да се произнася по
евентуалния осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за същата сума, тъй като не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.
Ищецът е предявил главен насрещен иск за недействителност на Договор за
потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../... г. на основание
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По-горе бяха изложени мотиви, обуславящи извод за недействителност на посочения
договор на заявеното от насрещния ищец основание, които не следва да бъдат преповтаряни.
С оглед на това предявеният насрещен иск за прогласяване недействителността на Договор
за потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../... г. на основание
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се явява основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния насрещен иск съдът не следва да се произнася по
евентуалните искове за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3.1 /на основание
чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД – противоречие с добрите нрави/ и чл. 4.1. б. „b” /на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП – поради неравноправност на клаузата/ от договора, тъй като не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
15
ищеца направените разноски в заповедното производство съобразно установената част от
вземането в размер на 320,37 лв., представляващи държавна такса и адвокатско
възнаграждение, и направените в исковото производство разноски съобразно уважената част
от предявения иск в размер на 761,44 лв., представляващи държавна такса и адвокатско
възнаграждение. Съдът намира за основателно възражението на ответника по чл.78, ал.5 от
ГПК за намаляване размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца в заповедното производство. Минималният размер на възнаграждението в
заповедното производство, определен съобразно чл. 7, ал.7, вр. с ал.2, т.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 466,34
лева. Възнаграждението за адвокат, заплатено от ищцата, е в размер на 750 лева, което е
прекомерно съобразно фактическата и правната сложност на делото. Със заявлението е
претендирано само едно главно вземане и акцесорни вземания за лихва, с оглед на което
минималният размер на адвокатското възнаграждение съответства на действителната
сложност на производството. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника
Съдът намира за основателно възражението на ответника по чл.78, ал.5 от ГПК за
намаляване размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
ищеца в исковото производство. Минималният размер на възнаграждението, определен
съобразно чл. 7, ал.2, т.2, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1123,67 лева. Възнаграждението за
адвокат, заплатено от ищцата в размер на 1200 лева незначително надвишава посочения
минимум, поради което не може да се счита за прекомерно.
На основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, следва да бъде осъден ищецът да заплати на
ответника направените разноски съобразно отхвърлената част от иска и уважения насрещен
иск в размер на 199,84 лв., представляващи държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ищецът дължи и разноски за възнаграждение за един
адвокат на ответника съобразно отхвърлената част от иска и уважения насрещен иск, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. На адвоката на
ответницата се дължи сумата 79,76 лв. – възнаграждение в заповедното производство, на
основание чл. 6, ал.1, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /200 лв./, и 647,53 лв. – възнаграждение в исковото
производство, на основание чл. 7, ал.2, т.2, вр. с чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /1123,67 лв. за първоначалния и 500
лв. за насрещния иск/.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. К. П. от гр. Стара Загора, ...,
ЕГН ********** съществуването на вземането на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар
16
Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК *********, представлявано от М.Г.А., за сумата 2000 лева за
главница по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” №
.../... г. и законната лихва от 25.09.2023 г. до изплащане на вземането, присъдени със Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1873/27.09.2023 г. по ч. гр. д.№
3852/2023 г. по описа на Старозагорския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет.
Мецанин, ЕИК *********, представлявано от М.Г.А., против П. К. П. от гр. Стара Загора, ...,
ЕГН ********** иск за установяване съществуването на вземането по Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1873/27.09.2023 г. по ч. гр. д.№
3852/2023 г. по описа на Старозагорския районен съд в останалата част както следва: за
сумата 1080 лева договорна лихва за периода от 04.04.2022 г. до 04.09.2023 г. и за сумата
246,70 лева законна лихва за забава за периода от 05.04.2022 г. до 20.09.2023 г., като
неоснователен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по иск на П. К. П. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН
**********, по отношение на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет.
Мецанин, ЕИК *********, представлявано от М.Г.А., че Договор за потребителски кредит
на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../... г. е недействителен на основание чл.22,
вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА П. К. П. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН ********** да заплати на „КРЕДИТ
ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК *********, представлявано
от М.Г.А., сумата 320,37 лева, представляваща разноски в заповедното производство, както
и сумата 761,44 лева, представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК
*********, представлявано от М.Г.А., да заплати на Н.Г. П.а от гр. Стара Загора, ... сумата
199,84 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК
*********, представлявано от М.Г.А., да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „М.“, гр.Стара Загора, ..., представлявано от адвокат М. В. М., сумата 727,29
лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Присъдените на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин,
ЕИК *********, представлявано от М.Г.А., суми може да се заплатят по банкова сметка
IBAN: ....
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17