№ 145
гр. гр.Велинград, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Лилия Г. Терзиева Владимирова
при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от Лилия Г. Терзиева Владимирова Гражданско
дело № 20215210100966 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК
Предявени са от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*****" 52-54. с ЕИК: *********, представлявано
от А.Ч.Д. и Н.Г.С., в качеството им на изпълнителни директори на
Дружеството, против ИВ. Т. ИЛ., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
*****, № 2, искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество
сума в общ размер 1573.62 лв., от които: сумата от 1184.01 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********
от 24.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ТПК- 18.03.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата
от 335.24 лв., представляваща договорна лихва, за периода от 25.03.2020 г. до
18.02.2021 г., сумата от 54.37 лв., представляваща обезщетение за забава, за
периода 25.03.2020 г. до 18.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК № 9 от 05.04.2021 г., по ч. гр. дело № 322, по описа на съда за 2021
г..
1
Ищцовото дружество „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, излага, че подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на
което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК № 9 от 05.04.2021 г., по ч. гр. дело № 322 по
описа на съда за 2021 г., по описа на ВРС като в срока по чл. 414 ГПК
ответникът възразил срещу дължимостта на сумите, поради което е налице
правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Твърди, че
на 24.04.2019 г. с ответника е сключен Договор за потребителски кредит №
**********, по силата на който му е предоставил в заем сума в размер на
1344 лв., която сума се форми по следния начин: кредит от 1000 лв., като към
отпуснатия кредит се включва еднократна такса за оценка на риска в размер
на 144 лв., която се погасява, ведно с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план. Поддържа, че общото крайно задължение по Договора е в
размер на 2392,34 лв., която сума е разсрочена на 48 погасителни месечни
вноски 47 в размер на по 49,84 лв., ведно с последна изравнителна в размер на
49,86 лв. Сочи, че уговореният между страните лихвен процент е в размер на
31,84 %. Твърди се, че длъжникът е преустановил плащанията по договора,
считано от 25.03.2020 г. за повече от три месечни вноски, съгласно
погасителния план към договора, а именно с падежи 25.03.2020 г., 25.04.2020
г., 25.05.2020 г.. Излага, че ответникът е уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита на 18.02.2021 г. лично. Като до момента не е погасил
задълженията си, поради което се моли да бъде уважен предявения иск.
Претендират се разноски. Ангажират се доказателства.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника И.И., чрез
адв.Д. К., с който оспорва дължимостта на процесните суми. признава, че е
сключен договора за потребителски кредит, като оспорва и да й е била
предоставена сума в размер на 1200лв. Признава, че е извършвала редовно
плащания до обявяване на извънредното положение на 13.03.2020г. и е в
просрочие от 25.03.2020г. Релевира възражение за недействителност на
договора: 1. на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като
от съдържанието на договора не става ясно как е формиран ГПР в размер на
46.83%. ; 2. на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 12 от ЗПК, тъй като в
погасителния план е виден размера на месечната погасителна вноска и падежа
й, но не се установява какво включва тя- размер на главницата, на лихвата и
2
други параметри, на следващо място, така тъй като в чл.12 от Договора е
посочено, че само при писмено поискване е възможно да реализира правото
си предвидено в нормата на чл. 11, ал.1, т. 12 от ЗПК, каквото изискване
нормата не поставя; 3. на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 10а от ЗПК, тъй
като в договора за кредит е посочено, че дължи еднократна такса за оценка на
риска в размер на 144лв., която съставлява част от главницата /1200+144/ и е
олихвена с договорения лихвен процент, без това да е разписано изрично в
договора. В този смисъл поддържа, че процесният договор е сключен в деня, в
които е отправено искането за кредит, което поставя под основателно
съмнение какви разходи са сторени от кредитора за проучване на
платежоспособността и оценка на риска, чието компенсиране се търси с тази
такса. Излага, че неравноправно е поставянето на икономически по-слабата
страна в положение, което води до необосновано оскъпяване на кредита. С
оглед на горните възражения за недействителност моли да се приеме, че
размерът на задължението й следва да се определи като разликата от
действително получената от нея сума - 1200лв и погасената до момента на
образуване на заповедното производство - 498.40лв. или на сумата от
701.60лв. оспорва по размер претенцията за мораторна лихва, като поддържа,
че не са спазени разпоредбите на ЗМДВИП, което е довело до неправилно
изчисляване размера на обезщетението за забава, а отделно от това периодът,
в който се дължи обезщетението за забава върху просрочената главница-
25.03.2020г. до 18.03.2021 г., се припокрива, с периода, в който заявителя
претендира възнаградителна /договорна/ лихва - 25.03.2020г. до 18.02.2021 г.,
поради което е налице кумулиране на две обезщетения за забавата, касаещи
един и същ период /ТР 3/2017г. ОСТТК/, което е недопустимо. Твърди, че
неясните правила, разписани в договора са причина за объркване и не
позволяват да се прецени икономическата тежест, която се поема от
потребителя- чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП, поради което не следва да се
прилагат, тъй като са неравноправни и на основание чл. 24 от ЗПК -
недействителни. Предвид изложеното моли да се отхвърли предявения иск
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните
по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за установено
следното от правна и фактическа страна:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.79 ЗЗД
3
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже,
че между него и ответника е налице валидно облигационно отношение по
договор за потребителски кредит № 7000964721г., по което е изправна страна,
и наличие на правен интерес да изпълни чуждо задължение.
В тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните вземания,
както и възраженията си срещу възникването и съществуването им.
С оглед твърденията на страните с доклада по делото е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 24.04.2019 г.
между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит №
**********, по който ищцовото дружество е изправна страна, а ответницата е
погасила задължения по него в размер на 498,40 лева, като е преустановила
плащания на 25.03.2020 г.; кредитът е обявен за предсрочно изискуем на
18.02.2021 г.. Изложеното се установява и от приетите по делото писмени
доказателства- договор от 24.04.2019 г., уведомление за предсрочна
изискуемост и обратна разписка.
Сключеният между страните договор попада и под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата
на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на
договора за кредит водят до недействителност на същия.
По отношение възражението на ответника, че сключеният договор за
потребителски кредит е недействителен съдът го намира за основателно по
следните съображения. Видно от инкорпорирания в процесния договор
погасителен план, същият не отговаря на изискванията на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 12, тъй като не съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, поради което само на това основание и във връзка с
разпоредбата на чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
На отделно основание и при съобразяване приетата по делото
експертиза съдът достига до извода, че посоченият в договора ГПР не
отговаря на действително прилагания между страните, доколкото при
изчисляването му неправилно не е включена начислената на потребителя
такса риск в размер на 144 лв., която изменя ГПР на такъв в размер 48,43%, а
4
не на този посочен в договора в размер на 46,83%. Посочването в договора на
стойност на ГПР, която не отговарят на действителната такава, а е по-ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на
разпоредбата на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвежда потребителя и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. В този смисъл клаузата за размера на
ГПР е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, поради което и
на основание чл. 146 ЗЗП е нищожна, доколкото по делото не са ангажирани
доказателства да е индивидуално уговорена, въпреки указаната
доказателствена тежест за това на ищцовото дружество. Изводът за
нищожност на клаузата за ГПР от своя страна води до неспазване
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е отделно основание за
прогласяване недействителността на процесния договор за потребителски
кредит на основание чл. 22 ЗПК.
За пълнота следва да се посочи, че и клаузата за такса за оценка на
риска също е нищожна на самостоятелно основание. Това е така, тъй като
съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Таксата за оценка на риска не попада в приложното
поле на чл. 10а ЗПК. Касае се за преддоговорно поведение на кредитора,
което е свързано с евентуално бъдещо усвояване на определена кредитна сума
и без което не би могло да се стигне до сключване на договор. В този смисъл,
тази такса се дължи не за извършването на допълнителна услуга по смисъла
на чл. 10а ЗПК, а като възнаграждение на заемодателя за извършването на
задължителни за него действия – проверка на представените от длъжника
документи, въз основа на които да вземе решение дали да предостави искания
заем и при какви условия. Заплащането на отделно възнаграждение за
подобно преддоговорно поведение на кредитора е недопустимо и
противоречи на разпоредбата на чл. 10а ЗПК, поради което клаузата се явява
нищожна.
По изложените съображения и при съобразяване разпоредбата на чл. 23
ЗПК съдът намира, че отговорността на ответницата следва да бъде
ангажирана единствено за заплащане на чистата стойност на кредита и при
съобразяване безспорният между страните факт, че същата е погасила вноски
5
в общ размер на 498,40 лв., то предявеният установителен иск за заплащане
на главница следва да бъде уважен до сума в размер на 701,60 лв., а за
разликата над него до пълния претендиран размер от 1184.01 лв., следва да се
отхвърли. Предвид приложението на императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК
следва да се отхвърлят и предявените акцесорни установителни искове за
възнаградителна и мораторна лихва.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищцовото дружество се следват разноски в общ размер на 228,69
лв., представляваща сторените в исковото и заповедното производство
разноски. На основание чл. 78,ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят
разноските, сторени от него в заповедното и исковото производство, но
доколкото не са представени доказателства да са сторени такива в
заповедното, то съдът не следва да се произнася по отговорността за тях. В
исковото производство ответницата е била представлявана от адвокат при
условията на чл. 38, ал. 2 във вр. с ал.1 ЗА, поради което и на основание във
вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения на адвоката следва да се заплати
възнаграждение в размер на 340,15 лв..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*****" 52-54, с
ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., в качеството им на
изпълнителни директори, против ИВ. Т. ИЛ., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ул. *****, № 2, иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430,
ал. 1 ТЗ, че ИВ. Т. ИЛ., с ЕГН: ********** дължи на ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД,
с ЕИК: *********, сумата от 701,60 лв., представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № ********** от 24.04.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ТПК- 18.03.2021 г. до
6
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над установения размер от 701,60 лв. до претендираният от 1184.01
лв., е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК № 9 от 05.04.2021 г., по ч. гр. дело № 322,
по описа на съда за 2021 г..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „*****" 52-54. с ЕИК: *********,
представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., в качеството им на изпълнителни
директори на Дружеството, против ИВ. Т. ИЛ., с ЕГН: **********, с адрес:
гр. София, ул. *****, № 2, искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, по отношение на
ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 335.24 лв.,
представляваща договорна лихва, за периода от 25.03.2020 г. до 18.02.2021 г.,
сумата от 54.37 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода
25.03.2020 г. до 18.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК №
9 от 05.04.2021 г., по ч. гр. дело № 322, по описа на съда за 2021 г..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ИВ. Т. ИЛ., с ЕГН:
**********, с адрес: гр. София, ул. *****, № 2, ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ
АЙ БАНК” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*****"
52-54, с ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., в качеството им
на изпълнителни директори,, сумата от 228,69 лв., представляваща разноски в
заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „ТИ
БИ АЙ БАНК” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*****" 52-54, с ЕИК: *********, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., в
качеството им на изпълнителни директори, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.В. К.,
сумата от 340,15 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пазарджишки
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
7