РЕШЕНИЕ № 134
гр.
Кюстендил, 03.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от петнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При
участието на секретаря Г. Кирилова, като разгледа докладваното от младши съдия
Василев в. гр. д. №236/2020г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба с вх. №2494 от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община,
район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от изпълнителен директор М.Д., чрез юрисконсулт Е.Р., против решение
№19 от 14.01.2020г., постановено по гр. д. №1094/19г. по описа на Районен съд –
Кюстендил.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е
оставил без уважение претенцията на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:
***, против Е.Б.И.,
ЕГН: **********, с адрес:г***, по договор за паричен заем №2320190/01.06.2015г.
Жалбоподателят счита, че решението е
неправилно и незаконосъобразно. На първо място не е съгласен с извода на
първоинстанционния съд, че длъжникът по договора не бил уведомен за извършената
цесия, предвид факта, че ответникът се е
представлявал в съдебното производство от особен представител, назначен от
районния съд. Уведомителното писмо до длъжника за станалата цесия било върнато
в цялост при положение, че било изпратено на адреса посочено от длъжника при
сключването на договора. Било направено искане за връчване на ответника на
исковата молба, ведно с приложенията към нея. Цитира се съдебна практика, съгласно
която, ако към исковата молба по иск на
цесионера било приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената
цесия и същото уведомление достигне длъжника при връчването му заедно с
исковата молба, то прехвърлянето на вземането пораждало действие на основание
чл.99, ал.4 от ЗЗД. КРС не бил съобразил решението си с посочена съдебна
практика. Неправилен бил изводът на съда, че
уведомлението може да породи действие, само ако лично достигне длъжника.
Акцентира се във въззивната жалба, че длъжникът не е страна по договора за
цесия и неговото съгласие не е необходим елемент по договора за цесия и липсата
на уведомление не прави цесията недействителна. Практиката на ВКС сочела, че не
е необходимо договорът за цесията да бъде съобщен на длъжника, за да възникне
за цесионера качеството на кредитор. Правилото на чл.99, ал.4 от ЗЗД поставяло
като условие за противопоставимост на цесията на длъжника и на трети лица
осъществяването на факта на уведомяване на длъжника от предишния му кредитор.
До съобщаването му длъжникът можел валидно да изпълни на предишния
кредитор с погасителен ефект, без
цесията да му бъде противопоставена. Цитира се съдебна практика, съгласно
която, ако ответникът не бъде намерен на
адреса си, съобщението бъде връчено по реда на чл.47 от ГПК и се установи по
исковото производство, че задължението не е погасено, то получаването на
уведомлението било ирелевантно за основателността на иска. На следващо място се
сочи, че фактът кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от значение за основателността
на иска, след като по делото е установено, че вземането не е погасено.
Сочи се, че по делото било установено, че
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД бил
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., а с приложение 1 от
01.01.2016г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД прехвърлило в полза на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД вземането си спрямо Е.И.. От приложение 1 към
договора за цесия се установявал размерът на прехвърленото по договора за цесия
вземане, а в настоящото производство се претендирало частично суми по договора
за кредит. От съдебно-счетоводната експертиза
се установявал размерът на дължимите от ответника суми, както и че след
датата на прехвърляне на вземането не били постъпвали плащания от страна на
ответника. Въззивникът цитира съдебна практика, сочеща, че с оглед връчването
на уведомлението за извършената цесия до длъжника чрез особения му
представител, като част от преписката към исковата молба следвало да се приеме,
че длъжникът бил надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото задължение.
Коментира се в жалбата, че никой не можел да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, а в случая това се изразявало в нарушение на нормите на
чл.94, ал.1 и чл.99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация. Според тях
настоящ е адресът, на който лицето живее и съществува задължение всяко лице в
срок от 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. Счита че ответникът в
първоинстанционното производство се е отклонил от тези норми, напускайки
вписания в регистрите за гражданско състояние постоянен и настоящ адрес – извод
от изпратените до него съобщения в заповедното и исковото производство. Наред с
това се изтъква, че в ГПК е предвиден института на особения представител, който
имал широк кръг от процесуални правомощия. На тази база се прави извод, че
особеният представител е надлежен адресат на твърденията в исковата молба, а
включително и на уведомлението за извършената цесия, като се цитира съдебна
практика в тази насока. Сочи се още, че въззивникът бил положил дължимата грижа
и е направил всичко необходимо за уведомяване на длъжника за цесията и поради
това било неоснователно да търпи неблагоприятни последици от неполучаване на
уведомителните писма, въпреки добросъвестното си поведение. Иска се присъждане
на разноски за въззивната инстанция в общ размер на 350 лв., включващ
юрисконсултско възнаграждение и държавна такса, както и отмяна на
първоинстанционния акт и произнасяне по същество на спора.
Съобщение с препис от въззивната
жалба е изпратена на особения представител на ответника – С.К.. С отговора
изцяло се оспорва въззивната жалба срещу решението. Намира атакувания акт за
правилен и обоснован. Сочи се липса на твърдените в жалбата пороци на
първоинстанционното решение.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, явява се особеният
представител адв. К.. Депозирана е молба от въззивника, че поддържа жалбата си
и иска постановяване на съдебен акт, с който да бъдат удовлетворени исканията
на дружеството и присъждане на разноските. В хода на устните състезания адв. К.
сочи доводите си от отговора на въззивната жалба, както и твърди, че е налице
неспазване на изискването на чл.10, ал.1 от Закона за потребителския кредит
относно размера на шрифта на документите, на които се основава ищцовата
претенция, поради което се позовава на недействителност на договора и в тази му
част.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и отговора на въззивната жалба след
проверка на данните по делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Жалбата и отговорът по нея са подадени в срок,
от надлежни страни, процесуално допустими са, заплатена е дължимата държавна
такса, поради което съдът пристъпи към разглеждане на тяхната основателност. Атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Между страните е сключен договор за
паричен заем №2320190 от 01.06.2015
г., като „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило на въззиваемия сума в общ размер
на 600.00 лв., платими на 12 равни седмични вноски, всяка в размер на 52, 54
лева за периода 08.06.2015 г. – 24.08.2015 г., с лихва при фиксиран годишен
лихвен процент 40, 00% и ГПР 49, 23 %. Пълната сума по договора не е
възстановена.
Видно от приложения и неоспорен рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010 год. сключен на основание чл. 99
от ЗЗД между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и въззивника, както и
подписано на 01.01.2016 г. приложение 1 към
него, вземането по договор за потребителски паричен кредит с № 2320190, било
прехвърлено на въззивника изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Цесията била
потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от приложените по делото
писмени доказателства – на л. 14 от делото пред КРС. Съгласно § 2.1 от договор за
продажба и прехвърляне на вземания, вземанията,
индивидуализирани в приложение №1 били неразделна част от договора. Приложена е и извадката от приложение №1 към
договора, съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия
ответник.
С
представено по делото пълномощно на л. 18
„Агенция за събиране на вземания“ АД била натоварена
да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 16.11.2010 год.
Изготвено и
изпратено от цедента чрез цесионера уведомление от 05.01.2016 г. по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършените продажби на
вземането. Видно от приложената на л. 20 от делото обратна разписка, същото не
е потърсено от получателя. Повторно цедентът, чрез цесионера е изпратил
уведомително писмо до ответника от 13.05.2019 г., като видно от приложената на
л. 22 от делото обратна разписка, лицето не е открито.
Съгласно материалите по приложеното ч. гр.
д. №253/2019 г. на КРС, в полза на заявителя – въззивник понастоящем, била
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 141/2019 г., връчена на
длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал
на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по
заповедното производство е предявил установителни искове.
Прието е и заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, според което общият размер на задължението е
785,80 лв., а лихвата за забава за периода 01.01.2016 г. – 30.05.2019 г. е
199,91 лв.
От правна страна
съдът установи следното:
Допустимостта на установителните искове следва от
наличието на издадена заповед за изпълнение за процесните суми и процедура на
връчване на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Доколкото вземанията си
срещу въззиваемата жалбоподателят основава на твърдения за предоставен кредит, като
няма спор за това, че въззивникът в производството е правен субект, който предоставя
кредит в рамките на своята търговска дейност, то правоотношенията между страните следва да бъдат разгледани при
съобразяване императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит. В
тежест на ищеца по предявения иск е да докаже наличието на валиден договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, размерът и изискуемостта на исковите суми.
Освен общите предпоставки
за валидност на договор за заем – съгласие за получаване в собственост на пари
и предаването им, в същия закон, като условие за валидност на
договора за потребителски кредит е предвидено, че съгласието за предоставяне на
заем, следва да бъде обективирано в писмена форма, като са налице изисквания
относно конкретното съдържание на договора – чл. 10, чл. 11 респ. 12 от закона.
Въззивната жалба е неоснователна по
следните съображения: Основателен
е доводът, посочен в отговора на исковата молба, така и в откритото съдебно
заседание от ососбения представител пред въззивния съд т.е. не е нововъведено оплакване, което да се
явява преклудирано, освен че за тези обстоятелства съдът следи служебно/, че
текстът на договора за потребителски кредит не отговаря на изискването на чл.
10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, за това че едрината на шрифта на
текста не може да е по-малка от размер 12. При извършено обикновено сравнение
между текста в договора и произволно напечатан текст на шрифт 12 е очевидно, че
шрифтът в договора е по-малък от размер 12.
Това несъответствие с нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК на основание чл. 22
от ЗПК води до последица, че процесният договор да се счита за недействителен.
Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според
която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, не може да бъде приложена в настоящия случай, тъй
като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало в
граждански процес (чл.6 от ГПК). Същата е проявление на водещия в
облигационното право принцип за
недопустимост на неоснователното обогатяване и на практика урежда
извъндоговорно основание за връщане на главницата, различно от това, на което
същата е претендирана в заявлението. Прилагането на последиците по чл. 23 от ЗПК по почин на съда, без заявителят да е поискал връщане на чистата стойност,
основано на недействителността на договора, е недопустимо.
Само за пълнота ще се посочи, че
настоящият състав на КОС не е съгласен с извода на КРС що се касае до ефекта на
връчване на уведомлението за цесия на особения представител на въззиваемия. Установената съдебна практика е категорична, че връчването на исковата
молба, в която се съдържа изявление за станалата цесия, осъществява фактическия
състав на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, респективно длъжникът следва да се счита
уведомен за цесията и възражението му за непротивопоставимост, се явява
неоснователно. В случая обаче връчването е извършено не лично на длъжника, а на
назначения от съда негов особен представител.
Целта на института на особения представител е
да бъдат гарантирани правата на определен кръг субекти, сред които е и лицето,
неуведомено за започналото срещу него производство. Определянето на особен
представител на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, се осъществява с акт на
съда при наличието на процесуалните предпоставки по чл. 47, ал. 1, вр. ал. 3 ГПК. Фигурата на особеният представител цели защита интереса на страна в
процеса, която не може лично да вземе участие в него.
В настоящия случай, необходимостта от
назначаване на особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК е
констатирана след проведена процедура по връчване на съобщението с препис от
исковата молба и приложенията към нея на ответника по реда на чл. 47, ал. 1,
вр. ал. 3 ГПК.
В Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. №
193/2018 на I ТО на ВКС е прието, че "връчването на всички книжа по делото
на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици", т. е.
следва да се приеме, че особеният представител е овластен да приема
материалноправни изявления от страна на кредитора. Съобразявайки горното,
настоящият съдебен състав не споделя довода на районния съд, който е приел, че изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало с нея до
длъжника по гореуказания начин, не съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, като уведомлението чрез пълномощник в случая е
допустимо съгласно разпоредбите на чл. 9, чл. 36 и чл. 39 ЗЗД. Практиката на
ВКС е безспорна, че е надлежно уведомяването за станалата цесия на пълномощника
на длъжника. Фигурата на особения представител не се различава от тази на
упълномощения такъв, доколкото целта на същите е да се грижат за интересите на
представляваното лице, което обстоятелство води до извод, че е надлежно
връчването на уведомлението за станалата цесия на особения представител на
длъжника.
Както
правилно е посочил районният съд на основание т.13 от ТР №4/2013г., постановено
по ТД №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, то издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист не подлежат на обезсилване, поради отхвърляне на иска,
предявен по реда на чл.422, респ. 415 от ГПК.
На тази
база правилно Районен съд – Кюстендил е оставил без уважение установителния иск
на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК: ***, срещу Е.Б.И., ЕГН: **********.
Ето
защо, настоящият съдебен състав ще потвърди решение решение №19 от 14.01.2020г., постановено по
гр. д. №1094/19г. по описа на Районен съд – Кюстендил, като правилно.
По разноските:
С
оглед изхода на спора разноски не се дължат. Дружеството жалбоподател е внесло
депозит за особения представител, за което е представен писмен документ по
делото.
По обжалваемостта:
С
оглед общия размер на претенцията – 985, 30 лв., то същата не
надвишава 5000 лв., поради което попада в приложното поле на чл. 280, ал. 3, т.
1, пр. 1 от ГПК, поради което решението е необжалваемо.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №19 от 14.01.2020г.,
постановено по гр. д. №1094/19г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.