№ 5619
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100511673 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищцата Б. Б. А.-Т. срещу решение № 13242 от 27.07.2023 г., постановено по гр.
дело № 43088/2022 г. по описа на СРС, 153 състав, с което са отхвърлени предявените срещу
„К.К. Х.Б.С.О.“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 150, вр. с чл. 262, ал. 1, т. 4
КТ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 27826,27 лв., представляваща възнаграждение за положен и
незаплатен извънреден труд за периода 27.05.2019 г. – 30.08.2021 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане,
както и за сумата от 2821,25 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода
03.08.2021 г. – 08.08.2022 г.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и
необоснованост, като въззивникът счита, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност, както и изложените в писмената защита доводи, респ.
дал е превес на представените от ответника писмени доказателства и не е обсъдил детайлно
събраните по инициатива на ищцата гласни доказателства, поради което е достигнал до
погрешни правни и фактически изводи. Поддържа, че първоинстанционният съд е определил
1
погрешна правна квалификация на иска по чл. 262, т. 4 КТ при липса на данни за полагане
на труд от ищцата при сумиранo изчисляване на работното време, както и не е съобразил
пречките, които работодателят е създал за събиране на доказателства, като не е запазил
данните от вътрешните системи за по-дълъг период от време. Счита, че забраната за
полагане на извънреден труд по време на извънредното положение не е нарушена, доколкото
той е полаган със знанието на работодателя, който е получавал копие от всички изпращани
от ищцата имейли, като полагането на труд извън работното време се установявало
несъмнено от показанията на разпитаните свидетели, а компенсирането му с отпуск било
недопустимо при нормиран работен ден. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното
решение и уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият „К.К. Х.Б.С.О.“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и моли да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
По делото е безспорно обстоятелството, че през процесния период от 27.05.2019 г. до
30.08.2021 г. между страните е съществувало трудово правоотношение по безсрочен трудов
договор за заеманата от Б. Б. А. – Т. длъжност „ръководител екип, управление и събиране на
вземанията“, с уговорено работно време от 8 часа дневно, при 5-дневна работна седмица.
Противно на възраженията във въззивната жалба, предявеният главен иск правилно е
квалифициран на основание чл. 150 КТ, вр. с чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ – претенция за заплащане
на възнаграждение за положен извънреден труд за работа при сумирано изчисляване на
работното време, доколкото от приетите писмени доказателства е видно, че именно така е
регламентирано изчисляването на работното време по трудовото правоотношение с ищцата.
Със заповед № БС-О-133/01.11.2017 г. (л. 210-211 от делото на СРС, приложена към отговора
2
на исковата молба и неоспорена от ищцата) управителите на ответното дружество са
наредили поради особения характер на работата, свързана с разработването и внедряването
на проекти и осигуряване обслужването на всички държави от Групата на К.-К.Х.,
определени позиции в компанията да работят при ненормиран работен ден, съобразно
приложения списък, в който липсва длъжността на ищцата – „ръководител екип, управление
и събиране на вземанията“, а всички останали служители в компанията, сред които и тези на
заеманата от Б. А. – Т. длъжност, да продължат да работят при сумирано изчисляване на
работното време, утвърдено в заповед № БС 007/30.08.2011 г. и в заповед № БС
62/31.10.2014 г. По идентичен начин е регламентирано работното време в раздел III на
Правилника за вътрешния трудов ред и кодекс за бизнес поведение на ответното дружество,
в сила от 01.01.2021 г., приложен към отговора на исковата молба и неоспорен от ищцовата
страна. В чл. 14 от същия е регламентирано, че всички служители, извън посочените в
приложение 1 (по отношение на които е въведен ненормиран работен ден и сред които не
попада длъжността на ищцата), работят при сумирано изчисляване на работното време,
предвид спецификата на работата и необходимостта от обслужване на всички държави от
групата на компанията. Сумираното изчисляване на работното време се извършва за период
от един месец, като в зависимост от изискванията на страните, които се обслужват, се
въвеждат работни смени, които се отбелязват в графиците със символи, съобразно
приложение 2.
В приетите по делото таблици за отчитане явяването и неявяването на работа (отчетна
форма 76) е отбелязано, че Б. Б. А. работи при смени с код „8“, т.е. на редовна смяна от 9:00
до 18:00 ч. (съобразно Приложение 2 към Правилника за вътрешния трудов ред и кодекс за
бизнес поведение), като работният й ден е 8-часов при 5-дневна работна седмица, респ.
нормата за полагане на труд е стандартната от 40 часа седмично, при помесечно отчитане
съобразно броя работни дни в месеца. Съобразно разпоредбата на чл. 9г от Наредбата за
работното време, почивките и отпуските (НРВПО), отработените часове от работника или
служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на
работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл. 9б, се отчитат за
извънреден труд по реда на чл. 149 КТ пред инспекцията по труда. Следователно, за да се
приеме, че е положен извънреден труд в случая, следва да се установи, че ищцата е полагала
труд в повече от установената норма за месеца, а тя се изчислява като броят работни дни в
съответния месец се умножи по 8 часа, съобразно правилото на чл. 9б, ал. 1, изр. 2 НРВПО.
В този смисъл, обстоятелството, че ищцата е работила определени часове след края на
работния ден в 18:00 ч. не обуславя сам по себе си извод за положен извънреден труд, тъй
като работното й време се изчислява сумирано, т.е. извънреден труд ще е налице само ако с
тези отработени часове след 18:00 ч. тя е надхвърлила нормата за конкретния месец.
Противно на доводите във въззивната жалба, по делото не се установява пълно и главно
положен от ищцата извънреден труд през процесния период. Във всички таблици за
отчитане явяването и неявяването на работа (отчетна форма 76) Б. А. е отбелязала
отработени часове в рамките на стандартната норма за месеца, като в този смисъл е и
3
приетото заключение на ССЕ, според което след проверка в ответното дружество не се
установяват отбелязвания за положен извънреден труд от ищцата. Показанията на
свидетелката В.Р.Ц., която твърди, че всички ръководители на екипи се въздържали да си
вписват допълнителни часове труд във формулярите, тъй като не се гледало с добро око на
това, не обуславят обратното – ищцата сама е вписвала данните за положения от нея труд в
отчетите като част от работните й задължения и твърдението, че тези данни не отговарят на
истината, на практика целят опровергаване съдържанието на изходящ от самата страна
частен документ, за което гласни доказателства по правило са недопустими (арг. чл. 164, ал.
1, т. 6 ГПК). От друга страна, дори и кредитирани в тази част, показанията на свидетелите Ц.
и П. са твърде общи и не доказват конкретно положени извънредни часове труд от ищцата в
определени дни. Свидетелките разказват, че натоварването в екипа на ищцата е било много
голямо, че тя често си е тръгвала от работа след 20:00-21:00 ч., а по време на Ковид кризата
работата е станала още по-интензивна и ищцата е била претоварена, но тези показания не
изясняват по колко часа дневно или седмично ищцата реално е работила, респ. дали и с
колко този труд е надхвърлял като времетраене месечната норма за работното време.
От изложеното е видно, че събраните свидетелски показания не установяват положен
извънреден труд от ищцата по смисъла на чл. 9г НРВПО, като такъв не се доказва нито от
приложените извлечения от служебната електронна поща, нито от заключението на
допуснатата по делото СТЕ – фактът, че ищцата е изпращала служебни имейли след 18:00 ч.,
не обуславя извод за положен извънреден труд при липса на данни колко часа е работило
лицето в конкретния ден, респ. сумарно през съответния месец. По същите съображения
това обстоятелство не се доказва и от изводите на СТЕ, че в периода 30.03.2021 г. –
26.07.2021 г. са установени 89 активни часа извън работно време, в които Б. Б. А. е била
активна във VPN системата на ответника – на вещото лице не са поставени задачи да
изчисли колко общо време ищцата е била активна в системата през този период, за да се
извърши преценка дали това време надхвърля нормата за работното време през всеки месец.
В допълнение следва да се отбележи, че според разясненията на вещото лице в открито
съдебно заседание от 27.06.2023 г. VPN връзката може да се използва за браузване в
интернет и в мрежата на ответното дружество, като тя не дава директен лог в останалите
системи на работодателя, поради което не доказва категорично изпълнение на служебни
задачи по време на извършената дистанционна връзка.
По делото е установено, че SAP системата на ответника – софтуер за управление на бизнес
процесите, от който може да се установи активността на ищцата като неин потребител, не
съхранява журнални записи за период повече от 1 година предвид големия обем
информация, поради което СТЕ не установява каквито и да било записи за профила на
ищцата през процесния период. Противно на доводите във въззивната жалба, настоящият
въззивен състав намира, че невъзможността за събиране на данни за служебната дейност на
Б. Б. А. от SAP и от VPN системите за процесния период не може да се вмени във вина на
ответника – функциите за автоматично заличаване на данни след определен период от време
са заложени принципно и за всички профили в мрежата, а не само за конкретния служител,
4
поради което не може да се приеме, че работодателят съзнателно е създал пречки за
събиране на доказателства в настоящия процес. В допълнение следва да се отбележи, че
ищцата е разполагала с процесуалната възможност да инициира производство по
обезпечение на доказателства и да поиска изготвяне на СТЕ предварително по реда на чл.
207 ГПК в случай на риск доказателствата да бъдат изгубени във времето на провеждане на
исковия процес, но подобно производство не е проведено, поради което и при липса на
каквито и да било данни за умишлено изтриване на данни от ответника, нормата на чл. 161
ГПК се явява неприложима.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал по
делото не се доказва пълно и главно полагането на извънреден труд от ищцата през
процесния период – при липсата на данни за общия брой часове положен труд от ищцата и
при установеното сумирано изчисляване на работното й време не е възможно да се извърши
преценка дали отработените от нея часове извън работно време са довели до надхвърляне на
нормата за продължителността на работното време през процесния период, а и по делото не
се установява това да се е случило по разпореждане на работодателя или с неговото знание и
без противопоставяне. Видно е, че съобразно вътрешните правила на ответника полагането
на извънреден труд е бил забранен, а от приложеното извлечение от служебната поща на
ищцата не се установява и уведомяване на работодателя за извършваните от нея служебни
дейности извън работно време – ищцата не е ангажирала доказателства, от които да е видно
кои са били нейни преки ръководители през процесния период, така че да се извърши
проверка дали тези лица действително са получавали копие от изпращаните служебни
имейли. В показанията си свидетелите К.А.А. и Й.И.И. са заявили, че са били преки
ръководители на ищцата през определена част от процесния период, но от данните в
приложените имейли не се установява тези лица да фигурират сред получателите на
електронните писма (с единични изключения за няколко имейла, изпратени до Й.И.), нито по
делото са представени други доказателства, от които несъмнено да се установява знанието на
работодателя за евентуално положения от ищцата извънреден труд.
Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че предявеният иск за възнаграждение за
незаплатен положен извънреден труд е неоснователен и следва да се отхвърли, а предвид
липсата на главен дълг неоснователна се явява и предявената акцесорна претенция за
заплащане на мораторна лихва. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за платено възнаграждение за един адвокат, като в хода на устните
състезания въззивникът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд
намира за основателно. Предвид фактическата и правна сложност на делото и обема на
положения труд по процесуално представително във второинстанционното производство,
настоящата въззивна инстанция намира, че уговореният и платен от ответника хонорар за
подаване на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство пред СГС в
размер на 3600 лв. е прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 1000 лв.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13242/27.07.2023 г., постановено по гр.д. № 43088/2022 г. по
описа на СРС, 153 състав.
ОСЪЖДА Б. Б. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да заплати на „К.К.
Х.Б.С.О.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1000 лв., разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6