РЕШЕНИЕ
№ 1233
гр. Пловдив, 16.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300501640 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
Обжалва се от ответника по спора „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ********* Решение
№ 4418/29.12.2022 г. по гр.д. № 4702/2021 г. на РС – Пловдив, с което е прогласен за
нищожен сключения между „ Изи Финанс „ ЕООД и Д. В. Д., ЕГН – ********** Договор за
потребителски кредит № ***/*** г. и дружеството е осъдено да заплати/върне на Д. на
основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД сумата 362 лв., съставляваща недължимо платени от
нея по договора възнаградителна лихва и неустойка, ведно със законната лихва от
предявяването на иска, и съответно на този резултат да заплати на Д. направените за
производството деловодни разноски в размер на 370 лв., а на процесуалния й представител
адвокат С. М. да заплати възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т.2 от ЗА в размер на 600
лева.
Въззивникът поддържа неправилност на решението, в която насока заявява, че при
лежаща върху въззиваемата – ищца доказателствена тежест същата не е установила
сключването на твърдяния договор за кредит. С оглед което изводът на съда за наличие на
възведеното облигационно отношение между страните е необоснован и формиран в
нарушение на съдопроизводствените правила. Представеното ксерокопие на документ на
хартиен носител, именуван договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** и
заверен от адвокат М. не доказвал валидно сключен такъв договор, тъй като в същия
липсвали волеизявления на посочените в него страни, както и подписи на тези страни. В
тази насока се поддържат още, че дружеството сключва договори за кредит само от
разстояние и чрез използване на електронни средства по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като в
1
много редки случаи договорите му са сключени чрез кредитни посредници и на хартиен
носител, но процесния договор не е сключен чрез такъв посредник и на хартиен носител.
Съдът не изследвал спазването на стъпките за сключването на договора по ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ, като не съобразил и факта че задължителната предварителна информация по
ЗПФУР е елекронна – както и самият договор, като използваното техническото средство
позволявало мащабиране на шрифта. Оспорват се и заключенията на назначените по делото
експертизи с твърдения, че същите не се основават на обективни данни, а не несигурни и
ненадеждни такива. Така заключението на вещото лице М. относно шрифта на текста на
договора било изготвено на база представения към исковата молба договор в ксерокопие –
което не съставлявало документ, установяващ валидно сключен такъв договор с оглед
казаните по горе възражения, като и всеки можел да представи предварително изготвена
разпечатка на документ с шрифт под изискуемия се, но същата не съставлява годен обект на
експертиза. Заключението на вещото лице К. се основавало на извършената проверка в
дружеството на счетоводните отразявания по твърдяния договор относно усвоената
главница и извършваните погашения, които записванията обаче не са достоверни, тъй като
оригиналните първични счетоводни документи в тази насока са унищожени поради изтекъл
срок на съхранение.
По така изложените доводи се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска.
Въззивникът „ Изи Финанс „ ЕООД обжалва и постановеното по
първоинстанционното дело Определение № 4974/28.04.2023 г. по чл. 248 от ГПК, с което е
отхвърлена молбата му за редуциране на присъденото на адвокат М. възнаграждение от 600
лв. на 300 лева. Поддържа се, че предявеният иск е само един, делото не е с фактическа и
правна сложност, минимума възнаграждение по иска съгласно чл. 7 ал. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. е 300 лв. / редакцията й към меродавния момент/.
По така изложените доводи се иска отмяна на определението и уважаване на молбата
по чл. 248 ГПК - в случай, че решението бъде потвърдено.
Въззиваемата чрез процесуалния представител адвокат М. е депозирала отговор по
чл. 263 от ГПК за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се по делото да е
доказано валидно възникнала между страните облигационна връзка по твърдяния договор за
кредит. Същият е представен в заверен от адвоката препис, който съдържа волеизявленията
и подписите на страните и който е осчетоводен при въззивника – кредитодател съгласно
заключението на ССчЕ. Оспорването на истинността на документа - обективиращ договора
за кредит, и положените в него подписи като изпълнени от страните , не е заявявано пред
първоинстанционния съд с отговора на ИМ и е недопустимо това оспорване да се заявява за
пръв път пред въззивната инстанция. От заключението на в.л. М. е установено че големината
на шрифта на текста на договора е 9 пункта, поради което правилно районният съд е приел
договора за недействителен на това самостоятелно основание. Поддържат се и всички
възведени с исковата молба и неразгледани от районния съд доводи, съставляващи също
самостоятелни основания за недействителност на облигацията като цяло и отделно на
клаузата за възнаградителната лихва на търговеца.
С оглед изложеното се пледира за потвърждаване на решението. Претендира се
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т.2 от ЗА.
Въззиваемата чрез процесуалния си представител адвокат М. е депозирала отговор за
неоснователност и на въззивната частна жалба. Поддържа, че предявените искове са два и
като така се дължат две възнаграждения, чийто минимален размер е 300 лв. – съгласно
редакцията на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/9.7.2004 г. към датата на договарянето. С оглед
което пледира частната жалба да бъде оставена без уважение и се претендира адвокатско
възнаграждение и за производството по частната жалба в размера по чл. 11 от наредбата.
Съдът установи следното:
2
Производството пред районния съд е образувано по предявени от Д. В. Д., ЕГН -
********** срещу „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ********* обективно съединени искове с
правно основание чл. 22 ал. 1 от ЗПК, чл. 26 ал. 1 от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД – за
признаване за нищожен на сключения между тях Договор за потребителски кредит № *** от
*** г. като цяло, а при условие на евентуалност – да се прогласи за нищожна като
противоречаща на добрите нрави клаузата за възнаградителна лихва; за осъждането на
ответното дружество да заплати/ върне на ищцата сумата 362 лв., представляваща платени
без основание възнаградителна лихва и неустойка по договора.
Исковете се основават на твърдения, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ал.
1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК / шрифт на договора с големина под 12 / вр. чл. 11 ал. 1 т. 9
от ЗПК / липса на информация за условията за прилагане на ГЛП по кредита, липса на
индекс или референтен лихвен процент, непосочени периоди, условия и процедури за
промяна на лихвения процент / вр. чл. 11 ал. 1 т. 9а от ЗПК / липса на информация за
методиката на изчисляване на референтния лихвен процент / вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК /
непосочване на разходите, на база които е изчислен ГПР / и вр. чл. 11 ал. 2 от ЗПК /
непредставяне от кредитора на потребителя на общите условия на кредитора, съставляващи
неразделна част от индивидуалния договор/. Поддържа се нищожност на самостоятелно
основание на клаузата за възнаградителна лихва – противоречие с добрите нрави поради
договарянето й в размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва към датата на
сключването на договора. Твърди се, че ищцата е изпълнила всички свои задължения по
договора към ответника - кредитор, в т.ч. и недължимите се възнаградителна лихва и
неустойка в размер на исковата сума.
Ответникът е депозирал отговор за недопустимост и неоснователност на исковете.
Счита, че след като договорът е с изтекъл краен падеж и ищцата доброволно е заплатила
всички свои задължения по него, за нея не е налице правен интерес да прогласява
облигацията за недействителна и да претендира връщане на доброволно престираното, което
представлява и злоупотреба с право. Поддържа, че договорът е такъв по ЗПФУР, сключен е
във вид на електронен документ, като така самият договор, както и цялата дължима се от
кредитора информация за договора се разчита по електронен път, като всяка компютърна
програма може да мащабира шрифта на текста към по голям размер. Цялата дължима
информация, в т.ч. и общите условия, са също предоставени по електронен път. Твърди, че
нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 9а не е налице, тъй като договорения лихвен процент е
фиксиран за целия срок на договора. Нямало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК – ГПР
по кредита е под максимално установения размер от чл. 19 ал. 4 от ЗПК и няма разходи,
които да не са взети предвид при изчисляването му. Оспорва и възведеното възражение за
нищожността на възнаградителната лихва с оглед размера й. В тази насока поддържа, че с
приемането на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ГПК и в случаите когато ГПР не надвишава
пет пъти размера на законната лихва / какъвто е настоящия случай /, клаузата за
възнаградителна лихва в размер над трикратния размер на законната не е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и съдебната практика в противна насока е вече неактуална
и не намира приложение.
Към исковата молба е представен договорът за кредит – на хартиен носител и с
ръкописно положени подписи на страните. Съгласно същия на ищцата са предоставени от
ответника заемни средства в размер на 500 лв., подлежащи на връщане чрез 8/ осем / равни
месечни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40,15% ГЛП, фиксирана за
целия срок на договора. Посочено е, че общата подлежаща на връщане сума, съставляваща
главница и договорна лихва е 574 лева. Договорено е, че при непредставено обезпечение по
чл. 3 от договора / банкова гаранция или двама поръчители / се дължи неустойка в размер на
257, 20 лв. и общата подлежаща на връщане сума и 831,46 лева / главница, възнаградителна
лихва, неустойка/. Посочен е ГПР в размер на 48, 44%.
3
Назначена е СТЕ, от чието заключение е установено, че договорът е изписан с шрифт
от семейство „ Calibri „ с големина 9 пункта.
Назначената е ССчЕ, от чието заключение е установено, че съгласно записванията в
счетоводната система на ответното дружество по договора ищцата е заплатила сумата 862
лв. както следва: 500 лв. – главница, 74, 26 лв. – договорна лихва, 257, 20 лв. – неустойка за
недадено обезпечение и 30, 54 лв. – неустойка за забава.
При така установеното съд е прогласил за нищожен на основание чл. 22 ал. 1 вр. чл.
10 ал. 1 от ЗПК процесния договор, съответно евентуалният иск не е разгледан, уважен е и
иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД с довод, че на основание чл. 23 от ЗПК дължима е само
чистата стойност на кредита / предоставената в заем сума /, съответно разликата над нея се
явява платена при начална липса на основание.
При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.
269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо. За
ищцата е налице правен интерес да прогласи договорът за кредит за недействителен, тъй
като това ще рефлектира пряко в нейната правна сфера досежно действителните й
задължения по облигацията. Факта, че в случая договорът е с настъпил краен падеж и
ищцата е престирала в срок произтичащите за нея от договора плащания, не обосновава
извод в противна насока. Успешното провеждане на иска по чл. 22 от ЗПК ще поради за нея
правото на иск за връщане на платеното без основание / чл. 23 от ЗПК вр. чл. 55 ал. 1 от ЗЗД
/, който иск е в случая и съединен с този по чл. 22 от ЗПК и който не съставлява злоупотреба
с права.
По същество, във връзка с възведените във въззивната жалба и отговора й
възражения, решението се явява и правилно.
Макар да е поддържал, че договорът е сключен от разстояние, чрез електронна
платформа за комуникация и във формата на електронен документ въззивникът не е
представил доказателства в тази насока и не оспорил представения към исковата молба
договор за кредит на хартиен носител с ръкописно положените в него подписи на страните,
нито е поискал представянето му в оригинал. Като така правилно, съдът е приел наличие на
възникнало облигационно отношение между страните въз основа на този писмен документ,
правилно същият е бил предмет на обследване от назначената СТЕ, която е установила
големина на шрифта, на който е изписан под 12 – което е самостоятелно основание за
недействителност на договора / чл. 22 вр. чл. 10 ал. 1 от ЗПК/. Правилно е кредитирано и
заключението на ССчЕ относно извършените от ищцата плащания по облигацията. То се
основава на счетоводните записвания при въззивника - кредитор и довода, че записването е
вторичен счетоводен документ, а първичните такива са унищожени поради изтекъл срок на
съхранение е без значение. Счетоводните записвания при ответника сами по себе си са
годно доказателство за установяване на престираните му плащания и в случая установяват
престирани от въззиваемата - ищца плащания по обявения за недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК договор за кредит над чистата стойност на кредита / чл. 23 от ЗПК/, които са в
общ размер на исковата сума, съответно така платеното е при начална липса на основание и
подлежи на връщане от въззивника - кредитор по договора.
Предвид изложеното решението за уважаване на исковете е правилно по изложените
в него мотиви и се потвърждава.
Доколкото в отговора на въззивнита жалба се настоява, че процесният договор е
недействителен и на останалите възведени с исковата молба основания - които не са
разгледани от първостепенния съд, настоящата инстанция намира, че следва да се произнесе
и по тях. Те са неоснователни. Възнаградителната лихва е фиксирана по размер за целия
срок на действие на договора и е инкорпориран в същия погасителен план, сочещ
ежемесечните погасителни плащания като общ размер и поотделно като погасяващите се с
4
всяко плащане главница и възнаградителна лихва. С оглед което не е налице нарушение на
чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 9а от ЗПК. Не е налице нарушение и на чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, тъй като
разпоредбата не изисква посочване на разходите, на база които е формиран ГПР, а само на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Възражения по кредита да
има разходи, които е следвало да бъдат включени, но не са включени в ГПР не са
релевирани, не се релевира и оплакване действителния размер ГПР да е различен от
посочения и за нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В случая по тези въпроси съдът не
извършва служебна проверка за нарушения на императивни правни норми и за
неравноправни клаузи по ЗЗП и ЗПК, тъй като такава дължи само при иск с предмет
изпълнение на задълженията, произтичащи от договор, докато при иск за прогласяване на
недействителността/ нищожността но договора е ограничен от възведените от ищеца
основания. Няма данни договорът да е сключен при предварително създадени от кредитора
Общи Условия, съдържащи клаузи различни от тези по индивидуалния договор, поради
което неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 11 ал. 2 от ЗПК. Възражението за
нищожност на клаузата за възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави е
по евентуалния иск – който не се разглежда поради уважаването на главния, поради което
съдът не се произнася по него.
Неоснователна е и частната жалба на въззивника срещу постановеното
Определението № 4974/28.04.2023 г. по чл. 248 от ГПК. Правилно на адвоката на ищцата по
чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА е определено възнаграждение за два иска – чл. 2 ал. 5 от Наредба №
1/9.7.2004 г., в размер на минимума за всеки иск съгласно посочената наредба.
Определението се потвърждава.
На въззиваемата страна не се присъждат разноски за настоящото производство, тъй
като такива не са направени. На процесуалният й представител адвокат М. се присъжда
възнаграждение в размер на 400 за всеки от двата иска - което минимума по чл. 7 ал. 2 т.1
от наредбата, или общо 800 лева. Присъжда се и възнаграждение по частната жалба в размер
на минимума по чл. 11 от казаната наредба – 400 лева. Общо възнаграждение – 1 200 лева.
И съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 4418/29.12.2022 г. по гр.д. № 4702/2021 г. на РС –
Пловдив.
Потвърждава Определение № 4974 от 28.04.2023 г., пост. по гр.д. № 4702/2021 г. на
РС – Пловдив по чл. 248 от ГПК.
Осъжда „ Изи Финанс „ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адвокат С. П. М., ЕГН
- ********** възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА в размер на 1200 / хиляда и
двеста / лева.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5