№ 627
гр. София , 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на тринадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000500316 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на страните по гр.д.№ 2/2020г. по описа на ОС-
Благоевград срещу решението от 07.10.2020г., с което е уважен частично предявения от Д.
И. Б. срещу “Дженерали Застраховане“ АД иск по чл. 432, ал.1 КЗ, като й е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. Я. П., настъпила в резултат от ПТП
от 07.01.2017г., в размер на 80 000 лева, ведно със законната лихва от 06.11.2018г. и е
отхвърлен иска за разликата над този размер до пълния предявен от 120 000 лева.
Въззивникът ищец Д.Б. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен и е
определена датата 06.11.2018г. като начална, от която се дължи законна лихва върху
обезщетението. Твърди нарушение на чл. 52 ЗЗД и на чл. 429, ал.3 КЗ. Иска отмяна на
решението в обжалваната част и присъждане на пълния размер на обезщетението, ведно със
законната лихва от 17.02.2017г.
Въззивникът ответник „Дженерали застраховане“ АД обжалва решението в частта, с която
искът е уважен, като оспорва активната легитимация на ищцата и размера на присъденото
обезщетение. Иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне изцяло на
исковата претенция.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира
решението за валидно, допустимо и правилно. Съображенията на въззивния съд, формирани
1
в отговор на оплакванията на страните, са следните:
Безспорно е установено по делото, че починалият не е биологичен баща на ищцата.
Заживял е на съпружески начала с майка й през 1993г. и така, заедно с ищцата, са живели
заедно в едно домакинство като семейство 12 години - до 2005г., когато ищцата се е
омъжила и се е преместила да живее другаде.
По време на съвместния им живот и впоследствие фактически установените и
съществували отношения между ищцата и починалия П. са били идентични на тези
родител - дете. Съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства позволява
категоричен извод в тази насока. Починалият не е имал свои, биологични деца. Ищцата не е
живяла с и не познава биологичния си баща. До 10 годишна възраст, когато е заживяла с
починалия, е отглеждана самостоятелно от майка си. Наричала е починалия „татко“ и го е
възприемала именно като такъв, а той я е отглеждал, възпитавал и обичал като свое дете.
След като ищцата се е омъжила и е напуснала общия им дом, починалият е помагал за
отглеждането на нейните деца, които са го наричали „дядо“, виждали са се често, разчитал е
че именно ищцата ще го гледа на старини. Ищцата пък скърби за починалия като за
собствен баща, за какъвто именно го е възприемала. Заплатила е разходите по погребението
му, ходила е често на гробищата.
Причината за възникване на описаните фактически отношения не е била породена от
намерение ищцата да бъде осиновена от починалия П.. Липсата на такова намерение е
ирелевантна. То не е определящо за активната материалноправна легитимация по делото
предвид обстоятелството, че извършеното с ППВС 2/84г. стеснително тълкуване на ППВС
5/69 е преодоляно с ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, поради което не само взетото за
отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете, но и доведеното/ завареното дете имат
право да търсят вреди от смъртта на отглеждащия го, с когото нямат родствена връзка.
От съществено и решаващо значение за легитимацията на ищцата е да установи
фактически сложили се отношения с мъжа, с когото майка й е живяла на съпружески начала,
изчерпващи по съдържание дължимата в емоционален, духовен, социален и материален
план връзка, каквато би следвало да съществува между биологичен родител и дете, респ.
пълноценни по естеството си и достатъчни да отрекат такава пълноценна връзка между
детето и биологичния му родител отношения. Посочените са установени безпротиворечиво
от събраните по делото и цитирани по – горе доказателства. Оплакванията за обратното по
жалбата на ответника не са свързани с доводи за необоснованост или нарушения на
съдопроизводствените правила, а се базират на провокирани от житейската логика и опит
едностранни съждения за начина, по които е възможно да се развият отношенията между
заварено дете и партньора на майка му. Въпреки това, съдът намира за необходимо да
отбележи, че нито възрастта на ищцата, на която е заживяла с починалия ( 10 години), нито
обстоятелството, че повече от десет години преди ПТП ищцата не е живяла в едно
домакинство с майка си и починалия, изключват априори възможността между нея и
последния да са е сложила и развила трайна и дълбока емоционална връзка, с типичното
съдържание за тази между родител и дете. Такава е доказана по делото, доказани са и
търпените от ищцата от смъртта на П. болки и страдания ( така разпитаните по делото
свидетели) или ищцата е активно легитимирана да получи претендираното обезщетение.
Няма спор относно пасивната легитимация на ответника като застраховател на
гражданската отговорност на делинквента – К. К..
Не е предмет на въззивен контрол възражението за съпричиняване от страна на
починалия, счетено за неоснователно от първата инстанция.
По размера на обезщетението:
Противно на оплакванията на ответника, нормата на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ е
2
неприложима за казуса, тъй като ищцата не попада в категорията лица по чл. 493а, ал.4 КЗ.
Тя е сред лицата по чл. 493а, ал.3 КЗ, за които §95 от ПЗР на КЗ предвижда, че за
обезщетенията за смърт, включително за събития, настъпили преди влизането в сила на
нормата на чл. 493а КЗ ( каквото е процесното), се прилага досегашният ред т.е. чл.52 ЗЗД.
Съдът намира, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за претърпените
от ищцата неимуществени вреди от смъртта на мъжа, който е заживял с майка й на
съпружески начала и я е отгледал като баща, при съобразяване на:
нейната и на починалия възраст /съответно 37 г. и 55 г. /;
обстоятелството, че приживе са имали нормални семейни отношения на грижа и обич и
са живели заедно 12 години, а в следващите 13 години, макар типичните за връзката родител
– дете отношения да са продължили, ищцата е живяла отделно, в друго населено място и е
имала свое семейство;
интензитета и продължителността на причинените на ищцата страдания
и предвид обществено-икономическите отношения към момента на произшествието –
2017г., вкл. с отчитане на лимита на застрахователните суми, възлиза на 80 000 лв.
Върху така определеното обезщетение се дължи лихва за забава, считано от уведомяване
на ответника. В този смисъл е даденото по реда на чл. 290 ГПК разрешение с решение на
ВКС, І ТО от 04.02.2020г. по т.д.№ 2466/2018г., в което е прието, че при действието на КЗ от
01.03.2016г. в застрахователната сума по чл. 429 КЗ се включва дължимото от
застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на
уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред
застрахователя, а не и от момента на увреждането. Приложено за случая, цитираното
означава, че лихвата се дължи не както е поискано в исковата молба – от 07.01.2017г.,
когато в резултат от катастрофата Х. П. е починал, а от датата, на която ищцата е сезирала
ответника с претенция за изплащане на обезщетение за смъртта му. От данните по делото
може да се приеме за установено, че това е станало на 08.08.2018г., когато е образувана
преписката по щетата на ищцата при ответника ( така писмото на лист 20 от делото на
първата инстанция). Не намира опора в закона и е лишено от правна логика твърдението на
ищцата по жалбата й, че лихвата се следва от датата, на която делинквентът е уведомил
застрахователя си за датата на ПТП. Това в случая е станало на 17.02.2017г. ( така лист 18 от
делото на ОС-Благоевград). Към този момент застрахователят може да е известен за
настъпването на застрахователното събитие, но не и за субектите, за които с проявата му е
възникнало право на застрахователно обезщетение. Освен това, последното не се полага по
право, а е необходимо да бъде поискано. Ищцата е поискала изплащането му на 08.08.2018г.
и от тогава се дължи законна лихва.
С оглед изложеното, като достига до еднакви с първата инстанция крайни изводи по
съществото на спора и приема, че законната лихва върху обезщетението се дължи от
08.08.2018г., въззивният съд следва да постанови решение, с което потвърди обжалваното и
промени началния момент, от който се дължи законна лихва върху него.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на ОС-Благоевград от 07.10.2020г. по гр.д.№ 2/2020г. в частта, с
която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от
06.11.2018г. и ОПРЕДЕЛЯ датата 08.08.2018г. за начална, от която се дължи законната
3
лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
ПОТВЪРЖДАВА решението на ОС-Благоевград от 07.10.2020г. по гр.д.№ 2/2020г. в
останалата част, с която искът по чл. 432, ал.1 КЗ е уважен до размер от 80 000 лева и е
отхвърлен за разликата над 80 000 лева до 120 000 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4