Р Е Ш Е Н И Е № 260923
22.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа
година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 9368 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на
искова молба от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК:********* против Г.И.П.,
ЕГН: ********** , с постоянен адрес *** с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. с чл. 99 и чл.240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1244,70 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит№***/26.06.2017
г. за периода от 25.07.2017 г. до
22.04.2018 г., ведно с законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК-
18.02.2020 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, сумата от
217,73 лева – договорна лихва за периода от 25.07.2017 г. до 22.04.2018 г. ,
сумата от 66,48 лева – обезщетение за забава за периода от 25.07.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда -18.02.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 2687/2020 г. по описа на ПРС.
Ищецът сочи, че на 19.07.2019 г. е подписано
Приложение №1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
19.07.2019 г., сключен между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, по силата на което вземане на акционерното дружество,
произтичащо от договор за потребителски кредит №***/26.06.2017 г., е
прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с
всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Посочва, че общите условия към договора за потребителски кредит съдържат
клауза, която дава право на Кредитодателя по всяко време да прехвърля правата
по договора на избрано от него трето лице.
Твърди
се, че с изрично пълномощно законният представител на „Ай Ти Еф Груп“ АД е
упълномощил „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, в качеството си на
цесионер по договора за продажба и прехвърляне на вземанията от 19.07.2019 г.,
да уведоми длъжниците за извършената цесия от името на „Ай Ти Еф“ АД , като
вследствие от това по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД до ответника от цедента чрез цесионера е изпратено е
Уведомително писмо с изх. № *** /*** от 30.07.2019 г. за извършената продажба
на вземането, изпратено чрез български пощи до постоянния адрес на длъжника,
посочен в договора за потребителски кредит, като твърди, че писмото отново се е
върнало в цялост.
Моли се да се приеме копие от уведомлението за
извършената цесия от страна на „Ай Ти Еф“ АД чрез „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД и да се връчи на ответника ведно с исковата молба и приложенията
към нея, като се позовава на постановените от ВКС на основание чл.290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14г. по т.д. №1711/2013 г на Iт.о. и Решение
№123/24.06.2009 г. по т.д. №12/09 г. на II т. о., съгласно които, ако към
исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия , същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл.99, ал.3 , пр.1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от
съда, като факт от значение за спорното право.
Твърди се, че фактът кога и на кого е връчено уведомлението за
прехвърленото вземане не е от значение за основателността на иска, след като по
делото безспорно се е установило ,че претендираното с исковата молба задължение
не е погасено, като в тази насока посочва
Определение №987/18.07.2011 г. на ВКС по гр.д. №867/2011 г., IV г.о. и Решение
№173/15.04.2004 г. на ВКС по гр. дело №788/2013 г., ТК.
Ищецът посочва, че на 26.06.2017 г. е сключен
договор за потребителски кредит с №***
между „Ай Ти ЕФ Груп“ АД като Кредитодател и Г.И.П. като Кредитополучател. С
подписване на Договора, страните са се съгласили и са декларирали, че Договорът
е сключен на основание Предложение за сключване на договор за потребителски
кредит отправено от Кредитополучателя към Кредитодателя и стандартен Европейски
формуляр, предоставен предварително от Кредитодателя на Кредитополучателя, в
който са посочени индивидуалните условия на потребителски кредит.
Съгласно условията на Договора, в рамките на срока на същия,
Кредитополучателят може многократно да усвоява суми по кредита, на отделни
траншове, като необходимо условие за усвояване на следващ транш по кредита е
кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен
предходен транш по кредита. Въз основа на направено от Кредитополучателя
искане, Кредитодателят предоставя на първия в пълен размер всеки одобрен от Кредитодателя
транш по кредита, като сумата се предоставя по един от изброените в исковата
молба начини.
Посочва
се, че Договорът се сключва за срок от 1 година, като с изтичането на срока му,
същият се удължава автоматично с допълнителна една година, ако в 30-дневен срок
преди изтичането, нито една от страните не изрази писмено желание за
прекратяване на Договора , което правило се прилага за всеки следващ
едногодишен период , в рамките на 5 години.
Твърди се,че съгласно т.4.1. от Договора , ответникът дължи на
дружеството годишна лихва за ползване на кредита в размер на 40% върху
главницата по кредита , като лихвата за ползване на кредита на ден е в размер
на 1/365 от годишната лихва за ползване на кредита. Сочи се, че погасяването на
кредита се извършва на равни погасителни вноски в размер и изискуеми от дата,
определена съгласно Погасителния план към съответния транш към кредита. Посочва
се ,че тези вноски съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка,покриваща разноските на Кредитодателя по подготовка и обслужване на
заема иопределена добавка , съставляваща печалбата на Кредитодателя , като
лихвеният процент е фиксиран за срока на Договора.
Твърди
се, че с подписването на Договора, Кредитодателят се е задължил да предостави
на Кредитополучателя парична сума в размер на 1300,00 лева (т.1.3.),
представляваща главница и обща стойност на кредита , като последният се е
задължил да върне общата стойност на плащанията по кредита , която е в размер
на 1539,40 лева и така договорната лихва по кредита е уговорена от страните в
размер на 239,40 лева. Ищецът посочва,
че съгласно Погасителния план, Кредитополучателят се е задължил да върне кредита
в срок до 22.04.2018 г. на 20 равни двуседмични погасителни вноски в размер на
76,97 лева всяка, като падежът на първата вноска е 11.07.2017 г., а падежът на
последната – 22.04.2018 г.
Изрично се сочи, че срокът на Договора е
изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 22.04.2018 г., и не
е обявяван за предсрочно изискуем.
Освен
горното се посочва, че съгласно т.7.1. от Договора при забава на парично
задължение Кредитополучателят дължи законна лихва за забава върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, като за периода от 25.07.2017 г. до датата на
подаване заявлението в съда, е в общ размер на 66,48 лева.
Ищецът
посочва, че длъжникът не е заплатил дължимия паричен заем към Дружеството.
Предвид гореизложеното твърди, че за него възниква правен интерес за предявяване на
претенциите по съдебен ред, поради и което е депозирано заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Г.И.П. , като
Кредитополучателя по Договора за сумите,
както следва: главница в размер на 1244,70 лева , договорна лихва в
размер на 217,73 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на
входиране на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на
задължението, както и обезщетение за забава в размер на 66,48 лева или обща
сума в размер на 1528,91 лева. По така
депозираното заявление е образуваното
ч.гр.дело№2687/2020 г. по описа на Районен съд- Пловдив, издадена е заповед за
изпълнение. Длъжникът е депозирал възражение в срок, което обуславя и правния
интерес на ищеца от предявяване на исковете, предмет на настоящото
производство.
Моли се
предявените искове да бъдат уважени, като основателни и доказани. Претендират
се и разноски.
Ответникът счита, че установителният
иск е допустим, но неоснователен.
Не оспорва , че е сключен Договор за
потребителски кредит , като сочи ,че същият носи белезите по смисъла на чл.9 от ЗПК. Счита, че договорът е недействителен на основание чл.22 във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Твърди се, че
в Договора не е посочен начина на изчисляване на годишния процент на разходите
/ГПР/ и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ.
общо дължимата сума по него. Сочи се, че нормата на §1, т.2 от ДР на ЗПК
определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита и общите му
разходи, като последните са регламентирани в §1, т.1 от ДР от ЗПК и по своето
същество представляват ГПР /чл.19, ал.1 ЗПК/. Сочи се, че в ГПР, съгласно
законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други
разходи, свързани с кредита.
Ответникът счита, че определената в Договора неустойка
представлява „скрито“ оскъпяване на кредита, тъй като в случай, че същата се
добави към общата сума за плащане, то ГПР ще надвиши 50% в нарушение на чл.19,
ал.4 ЗПК. В тази връзка се сочи, че клаузата за ГПР е нищожна, което обуславя
нищожност на договора на основание чл.22, вр. с чл.11, л.1. т.10 ЗПК и
съответно отхвърляне на исковите претенции.
Освен
това ответникът твърди, че неустойката е
нищожна и на самостоятелно основание, като противоречаща на добрите нрави и
прекомерна. Посочва се, че в договора липсват правила, по които да се
определи кои са тези вреди , които дружеството ще претърпи от непредставяне на
обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Именно поради тази
причина и с оглед на обстоятелството, че всички преки или косвени разходи,
възникнали от изпълнението на задълженията на страните по Договора , са покрити
от ГПР /чл.19,ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК/, то следва да се приеме, че неустойката е
начислена за покриване именно на тези разходи и е следвало да се включи в ГПР.
Твърди
се, че неустойката е недействителна и на допълнително основание по чл.21,ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения , които по своето същество се
покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК,
като сочи ,че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва.
Освен
това се посочва, че клаузата за неустойка противоречи и на ЗЗД – чл.71 ЗЗД,
като в конкретния случай , с неустойката се цели натоварване на
Кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на
материалния закон.
Сочи,
че същата клауза противоречи и на императивната разпоредба на чл.33 от ЗПК,
като сочи ,че с процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова е
нищожна /чл.21, ал.1 ЗПК/.
Оспорва
като неоснователна претенцията за заплащане на възнаградителна лихва, тъй като
от една страна Договорът е недействителен , като това засяга и клаузата за
лихвата и от друга страна, клаузата е недействителна поради противоречието й с
добрите нрави. Посочва,че съдебната практика е установила, че нищожна поради
нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени
кредити, като счита, че в случая лихвата надвишава както двукратния ,така и
трикратния размер на законната.
Оспорва като неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение за
забава поради обстоятелството, че при
недействителен договор, неплатената част от заемната сума /чл.23 ЗПК/ се връща
на плоскостта на неоснователното обогатяване /чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД/. Твърди,
че в случая обезщетението за забава се претендира преди образуване на
заповедното производство, без да е отправена
покана, от което следва, че не е налице забава, като се позовава на
разясненията, дадени в Тълкувателно решение №5/21.11.2019 г. по тълк.д. №5/2017
г. ОСГТК на ВКС.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Не се оспорва прехвърлянето на вземането
по договора за паричен заем, като в съдебната практика се приема, че е с
връчване на препис от исковата молба, към която е приложено уведомление за
извършеното прехвърляне на вземания, ответникът се счита уведомен.
Не
се спори и от представените доказателства се установява, че ответникът в
качеството на кредитополучател е сключил
на 26.06.2017 г. с ответника – АЙ ТИ ЕФ ГРУП АД - финансова
институция в качеството на кредитодател договор за потребителски кредит ГЕТ КЕШ
№ ***. Съгласно чл.1.1. от договора кредитодателят предоставя на
кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия с
максимален разрешен кредитен лимит, съгласно Спецификацията на кредитните
продукти, който кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на
договора и общите условия и погасителен план да усвои и да върне, както и да
заплати на кредитодателя уговорената лихва за ползване на кредита и другите
разходи по кредита. В чл.1.3. е предвидено, че сумата на първия транш по
кредита, съгласно Предложение за сключване на договор за паричен заем е в
размер от 1300 лв., като целта на кредита е финансиране на лични нужди.
Договорът за кредит е сключен за 1 година, като е предвидено автоматично
удължаване с още 1 година, ако в 30 дневен срок преди изтичане нито една от
страните не изрази писмено желание за прекратяване. Съгласно чл. 3.2. срокът на
първия транш е 20 броя 15 дневни вноски, съгласно Предложението за сключване на
договора. Уговорена е фиксиран ГЛП – 40
% върху главницата по кредита, като е предвидено, че общият размер на дължимата
сума е отразен в погасителния план. ГПР
е уговорен в размер от 48,69 %, като са посочени в чл. 4.4. взетите предвид
допускания. Съгласно чл. 5.1. след
окончателно погасяване на всички задължения по усвоен вече транш по кредита,
кредитополучателят може да поиска усвояване на нов транш до размера на
максимално разрешения му лимит. В чл. 6.1. е педвидено, че в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата, кредитополучателят е
длъжен да усвои обезпечение, съгласно договора и общите условия, както:
поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер от 1539, 40 лв.
със срок на валидност 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по договора за кредит. В чл. 6.3. са посочени условията, на които
трябва да отговарят поръчителите, както и възможността кредитодателят да поиска
повече от двама поръчители. Съгласно чл. 6.6. в случай, че кредитополучателят
не осигури предвидените обезпечения – банкова гаранция и двама или повече
поръчители, отговарящи на определени условия, то дължи на кредитодателя
неустойка за всеки период, за който не е предоставил обезпечение, като размерът
на неустойката е изрично посочен в погасителния план към съответния транш от
договора. Неустойката се начислява и
заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска и се
дължи само за периоди, в които кредитът е без осигуреното обезпечение. В
случай, че се осигури някое от сочените в договора обезпечения, то неустойката
спира да се начислява. Предвидено е в чл. 7.1. от договора обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. В чл. 7.2. е уговорено, че при
разваляне на договора поради неизпълнение, различно от забава,
кредитополучателят дължи и неустойка за всяко отделно неизпълнение в размер на
100 лв. В чл. 7.4. е предвидено, че при забава на плащането на една или повече
погасителни вноски по кредита на падеж, кредитодателят ще бъде принуден да
направи разходи за събиране на просрочени суми, поради което страните са се
съгласили, кредитополучателят да заплати на кредитодателя такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит, дължима в размер, определен съгласно действащата
към момента на забавата тарифа. Към договора за кредит е подписан погасителен
план, в който е отразен размер на предоставена сума – 1300 лв., размер на
вноската 76,97 лв., брой погасителни вноски 20, честота на вноските 15 дни. В
погасителния план е посочен размер и падеж на всяка погасителна вноска и
оскъпяване с размер и падеж. Оскъпяването е в размер на 39,03 лв.
Приети са като писмени доказателства
предложение за сключване на договор и декларация за обработка на лични данни.
Видно от предложението ответникът е заявил искане за кредит в размер от 1300
лв. с дата на първа вноска 11.07.2017 г. и връщане чрез заплащане на 20
двуседмични вноски. Деклариран е общ доход на семейството в размер от 1600 лв.
Вземанията по процесния договор са прехвърлени
с Приложение № 1 от 19.07.2019 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 19.07.2019 г. от „ Ай Ти Еф Груп“ АД в качеството на продавач на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ********* в качеството на купувач. В договора е
уговорено, че се прехвърлят станали ликвидни и изискуеми в пълен размер
вземания, произхождащи от договор за потребителски кредит и индивидуализирани в
Приложение № 1, неразделна част от договора. Страните са се договорили, че
моментът на потвърждаване на приемането на съответното приложение в
електронната информационна система на купувача се счита за надлежна дата, на
която вземанията са валидно прехвърлени.
Приети са като доказателства Потвърждения за прехвърляне на вземанията (л.17).
В приложението са описани прехвърлените
вземания по процесния договор към 26.06.2017 г., като се посочва, че общият
размер на дължимата сума е 2204 лв., както следва: 1244,70 лв. – остатък от главница, 217,73 лв.- договорна
лихва , неустойка в размер от 741,57 лв.
Прието е като
доказателство пълномощно от 19.07.2019 г.,
с което прехвърлителят – цедентът упълномощава ищеца – цесионер да уведоми
от името на цедента всички длъжници по прехвърлените вземания. От приетото по
делото Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-АТФ/*** от 30.07.2019
г. се установява, че е направен опит ответникът да бъде уведомен за извършеното
прехвърляне на вземания, като в известието за доставяне на пратката е отбелязано, че писмото е
непотърсено. Към исковата молба е
приложено уведомление за извършено прехвърляне на вземания (цесия), адресирано
до ответника.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, се
установява, че размерът на остатъчното задължение по Договор за паричен заем от
26.06.2017 г. към датата на подаване на Заявлението в съда по чл. 410 ГПК – 18.02.2020
г. и към датата на депозиране на исковата молба до проверката от експертизата възлиза
общо на 2204 лева, от които: 1244,70 лв. – главница; 217,73 лв. – договорна
лихва; 741,57 лв. – неустойка. Относно размера на обезщетението за забава за
периода от 26.07.2017 г. до 18.02.2020 г. вещото лице установява, че същото е в
размер от 274,35 лв. Вещото лице е установило, че от датата на предоставянето
на заема на 26.06.2017 г. до датата на
цесията 19.07.2019 г. са счетоводно отразени извършени плащания от ответника за
погасяване на задължения по договора за кредит в общ размер от 116 лв., с която
сума е погасена главница в размер от 55,30 лв., лихва в размер от 21,67 лв. и
неустойка в размер от 39,03 лв. След
19.07.2019 г. не са установени плащания по договора за кредит.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно
Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съгласно Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев,
постановено по реда на чл. 290 ГПК Предишният кредитор има право да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Предвид така изложеното и на основание
цитираната съдебна практика съдът счита, че е налице надлежно съобщаване на
цесията по отношение на ответника.
Следва да се разгледат направените от процесуалния
представител на ответника възражения за недействителност на договора за заем,
поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Съдът дължи произнасяне по така
наведените възражения, тъй като нормите, уреждащи нищожността на сделките,
каквато се твърди да е налице в случая, са от императивен характер и за
приложението им съдът следи служебно. Ако установи нищожност на договор, от
който страните черпят права, съдът е длъжен да се съобрази с нищожността при
решаване на спора по същество, когато тя е очевидна и произтича пряко от
договора, дори и без да е направено възражение за нищожност.
Между ищеца и ответника са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между
страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните
аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09
ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С-
42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)
трябва да се тълкува в смисъл, че
в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези
вноски. Аналогично е разрешението и в
Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10,
параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Налице обаче е нарушение
на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като нито в договора за кредит,
нито в погасителния план не е посочена общата сума, дължима от потребителя,
като същата следва ясно и точно да се посочи в договора, а не да се изчислява
от потребителя въз основа на отразения погасителен план, в който е посочен
размера на всяка погасителна вноска и размера на оскъпяване.
Освен това съдът счита,
че правилно кредиторът е определил в погасителния план, че начислената
неустойка представлява оскъпяване, но неправилно същата не е включена в ГПР,
като определения в договора процент не отговаря на действителния такъв.
Предвидено е още при сключването на договора, че неустойката ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към вноската се добавя сума
от 39,03 лева., като общият размер на
неустойката, изчислена след умножаване на броя на вноските по размера на всяка
вноска, представлява 60 % от
предоставената в заем сума. Така въведените изисквания в т.6, ал.1 от договора
за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне
на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция
и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, като
същата е посочена в погасителния план, като „оскъпяване”.
С оглед на това настоящият
състав намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11,
ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея
води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази
разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР,
което представлява невярна и
следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните
търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
В ЗПК е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22 във
вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на
същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
С оглед гореизложеното по
повод съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника
и ищеца съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен на това
основание.. Имайки предвид последиците на тази недействителност съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят – ответник по настоящото дело дължи
връщане на чистата стойност по кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
На основание гореизложените
доводи и доколкото при недействителност на договора на сочените в ЗПК
основания, се дължи връщане само на чистата стойност по договора за кредит,
то следва да се установи размерът на
съществуващите задължения. Ответникът е заплатил сума в размер от 116 лв., с
която е погасено до размера на тази сума предоставената в заем главница, като е
останала дължима главница в размер от 1184 лв., до който размер предявеният иск
за установяване на дължимост на главницата следва да се уважи, а за разликата
до пълния претендиран размер от 1244,70 лв. следва да се отхвърли, като
неоснователен и недоказан.
Доколкото съдът приема, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11,
ал.1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 23 ЗПК исковете за установяване на
дължимост на договорна лихва и мораторна лихва следва
да се отхвърлят изцяло.
Съдът счита за основателно и искането за присъждане
на законна лихва върху уважената главница, считано от датата на депозиране на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение.
Отговорност
за разноски:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК,
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за
разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
й относно разноските отпада.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
разноски, съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е представил списък и претендира
разноски в размер на 80,58 лв. за
заповедното производство, включващи
сумата от 30,58 лв.- държавна такса и 50 лв.- юрисконсултско възнаграждение, от
които по съразмерност на уважените претенции в полза на ищеца следва да се
присъди сумата от 62,40 лв.
За исковото производство ищецът претендира разноски
в размер на 150 лв. – платена държавна такса, 150 лв.- възнаграждение за вещо
лице и 250 лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Относно претендираните разноски в настоящото исково производство обаче
съдът счита, че претенцията е частично основателна, доколкото съгласно чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение
за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300
лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в
зависимост от вида и количеството на извършената работа, като в настоящия
случай съдът определя възнаграждението в размер от 100 лв., а заплатената
държавна такса е в размер на 119,42 лв., като общият размер на разноските в
исковото производство 369,42 лв.
Съразмерно на уважените искове в полза
на ищцовото дружество следва да се определят разноски по съразмерност в исковото производство в размер на сумата от 286,08 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция,
както в заповедното, така и в настоящото исково производство. В случая ответникът е представляван от
адвокат при условията на чл. 38 от ЗАдв., поради и което адвокатското
възнаграждение следва да се определи от съда и да се присъди, съразмерно на
отхвърлената част в полза на упълномощения адвокат.
В чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата е
предвидено право на адвоката да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на материално затруднени лица. В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че
ако в съответното производство насрещната страна бъде осъдена за разноски,
адвокатът оказал безплатно адвокатска помощ има право на адвокатско
възнаграждение в размер не по – нисък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата минималният размер на
адвокатското възнаграждение за представителство по заповедното производство е в размер на 337 лв., от което процесуалния представител на
ответника претендира сумата от 300 лв., като съразмерно на отхвърлените
претенции в полза на упълномощения адвокат следва да се присъди възнаграждение
в заповедното производство в размер от 69 лв. В исковото производство процесуалният
представител на ответника претендира заплащане на възнаграждение в размер на
600 лв., като съдът счита същото за основателно до този размер, от което съразмерно на уважените
претенции в полза на процесуалния представител на ответника следва да се
присъди сумата от 138 лв.
Така мотивиран по изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г.И.П.
, ЕГН: ********** , с постоянен адрес *** дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК:********* сумата от
1184 лева - главница, дължима по договор за потребителски кредит№***/26.06.2017
г. за периода от 25.07.2017 г. до
22.04.2018 г., ведно с законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК-
18.02.2020 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 2687/2020 г. по описа на ПРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК:********* против Г.И.П. , ЕГН: **********
, с постоянен адрес *** искове за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 60,70 лева (разлика между сумата от 1244,70 лв. и сумата
от 1184 лв.)- главница, дължима по договор за потребителски кредит№***/26.06.2017
г. за периода от 25.07.2017 г. до
22.04.2018 г., ведно с законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК-
18.02.2020 г. до датата на окончателното изплащане на задължението, сумата от
217,73 лева – договорна лихва за периода от 25.07.2017 г. до 22.04.2018 г. ,
сумата от 66,48 лева – обезщетение за забава за периода от 25.07.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда -18.02.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 2687/2020 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА Г.И.П. , ЕГН: **********
, с постоянен адрес *** да заплати на Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 62,40
лева, представляваща разноски по
съразмерност, направени в производството
по ч.гр.д. № 2687/2020 г. по описа на ПРС
и сумата от 286,08 лв.- представляваща разноски по съразмерност, направени по гр.дело
№ 9368 по описа за 2020 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№ 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 да заплати на *** разноски по съразмерност, както следва:
сумата от 69 лв. - адвокатско възнаграждение за оказаната на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ по ч.гр.д. № 2687/2020 г. по описа на ПРС и сумата от 138 лв.- адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ
по гр.д. № 9368/2020 г. по описа на ПРС, V гр.с.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ