Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 12.04.2021 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА К.А
при секретаря Й.
Петрова, като разгледа т.д. № 681/2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 135 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ и чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 2 ТЗ .
Ищецът „И. СД“ ООД твърди в исковата и в уточнителните молби, че с решение от 16.02.2018 г. е открито производство по несъстоятелност на ответника „Р.Л.“ АД (н.), на когото е кредитор с предявено вземане, произтичащо от договор за проектиране от 08.05.2008 г., изменен с анекс от 25.01.2012 г. По силата на договора „Р.Л.“ АД (н.) в качеството си на възложител следвало да заплати на изпълнителя (универсален праводател на ищеца) възнаграждение в размер от 200 000 евро, а с анекса било поето и неустоечно задължение за забава, което възлизало на сумата от 150 000 евро. Тези задължения не били погасени, а вместо това с договор за продажба от 25.06.2013 г. „Р.Л.“ АД (н.) прехвърлило на втория ответник „Р.Л.Л.Х.“ АД правото на собственост върху свои недвижими имоти. Ищецът счита, че тази сделка има увреждащ за кредиторите на несъстоятелността характер, за което договарящите са знаели предвид качеството им на лица, свързани чрез общия си управител/съуправител О.Х.. Ето защо ищецът моли съда да обяви относителната недействителност на сключения с НА № 32/25.06.2013 г. договор за продажба спрямо кредиторите на несъстоятелността (вж. молба от 09.4.2019 г.), както и да му присъди разноски.
Синдикът на „Р.Л.“ АД не оспорва предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и моли съда до го уважи, а също и да осъди втория ответник да върне имотите, предмет на процесната сделка, по което искане е образувано т.д. № 192/2019 г., присъединено към настоящото по реда на чл. 213 ГПК.
Ответникът „Р.Л.“ АД (н.) счита иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недопустим, тъй като не било налице бездействие на синдика - същият не бил задължен чрез решение на събранието на кредиторите, нито бил канен от кредиторите на несъстоятелността да предяви отменителен иск. Възразява за погасяване по давност на правото да се иска обявяване на относителна недействителност. Наред с това оспорва кредиторовото качество на ищеца, като твърди, че Анекс № 1 към договора е „несъществуващ в правния мир документ“, с невярно съдържание и недостоверна дата (подписан бил след отпадане на представителното качество на подписалото го за „Р.Л.“ АД лице Т.Л.). Това личало както от липсата на осчетоводявания във връзка с анекса, така и от съдържанието на подписаната от Л. декларация от 04.04.2012 г., подадена до акционерите на „Р.Л.“ АД (н.). Ето защо ответникът счита, че вземанията на ищеца по договора за проектиране били погасени по давност и поради това ищецът не би могъл да бъде увреден от сделката. Увреждане липсвало и тъй като имотите били отчуждени на цена, по-висока от пазарната, а действителната причина за отчуждаването била постигането на оптимален стопански резултат за прехвърлителя във връзка с намеренията му за прилагане на процедура по регулация. Ответникът оспорва да е било налице и знание за увреждане, още повече че липсвало осчетоводяване на вземанията по анекса, а това препятствало приобретателя като трето лице да узнае за тяхното съществуване. Въз основа на всичко изложено, допълнително аргументирано и в писмена защита, ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски.
Ответникът „Р.Л.Л.Х.“ ООД счита исковете за недопустими и неоснователни по съображения, идентични с изложените от ответника-приобретател: оспорва кредиторовото качество на ищеца, като в писмената защита развива подробни съображения относно липсата на вземане по договора за изработка поради невъзникването му, а евентуално – поради погасяването му по давност; предвид липсата на кредиторово качество и предвид липсата на обективиране на такова вземане в публично обявените счетоводни документи ответникът отрича да е било налице и знание за увреждане. Счита, че уважаването на исковете би довело до нарушаване на правото на Европейския съюз и двустранния международен договор, сключен с Кралство Нидерландия във връзка с насърчаване на чуждестранните инвестиции. Въз основа на всичко изложено ответникът моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По допустимостта на исковете:
1. За допустимостта на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, е необходимо същият да е предявен от синдика или от кредитор на несъстоятелния длъжник в рамките на преклузивния едногодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност, както и – когато е предявен от кредитор – да се иска обявяване на относителната недействителност по отношение на масата на несъстоятелността, т.е. ищецът да действа като субституент на всички кредитори.
В случая тези предпоставки са налице:
С решение от 16.02.2018 г. по т.д. № 5037/2016 г. на Апелативен съд – София е открито производство по несъстоятелност на „Р.Л.“ АД. Искът по чл. 135 ЗЗД, предмет на настоящото дело, е предявен след откриване на производството (на 10.04.2018 г.) и в рамките на едногодишния срок от тази дата. Ищец по него е кредитор, включен в списъка по чл. 686, т. 1 ТЗ, като с уточнителна молба от 09.04.2019 г. (л. 265), подадена отново в рамките на едногодишния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ, петитумът на иска е уточнен съобразно вида на търсената защита – относителната недействителност да бъде обявена спрямо всички кредитори на несъстоятелността.
Качеството на ищеца като кредитор по съставения от синдика списък е според настоящия състав достатъчно да обоснове процесуалната му легитимация по чл. 649, ал. 1 ТЗ. На първо място, няма правна логика да се поставят по-тежки изисквания за легитимация на този кредитор спрямо кредитора, предявяващ иск по чл. 135 ЗЗД по общия ред в своя полза, за чиято легитимация се изискват единствено надлежни твърдения за кредиторово качество, които да не са отречени със сила на пресъдено нещо. На второ място, изискването да е налице потвърдено по реда на чл. 692 ТЗ кредиторово качество за ищеца към момента на предявяване на иска може да направи правото на предявяване на отменителен иск от кредитор на несъстоятелността на практика неупражняемо, тъй като с оглед възможността за провеждане на доказателствен процес с всички доказателствени средства в рамките на производството по чл. 692 ТЗ одобряването на списъка от съда може да бъде отложено значително във времето, включително след изтичане на преклузивния едногодишен срок (както впрочем е и в настоящия случай). На следващо място, кредиторовото качество, дори да е потвърдено по реда на чл. 692 ТЗ, би могло да бъде отречено по реда на чл. 694 ТЗ в хода на висящото производство по чл. 135 ТЗ, но с оглед конституирането на синдика като съищец това няма да се отрази на допустимостта на процеса, поради което същото разрешение следва да се приложи и по отношение на кредитора, легитимиращ се само с включване в списъка по чл. 686, т. 1 ТЗ. Нещо повече – когато искът се предявява от синдика, е възможно все още да няма нито едно предявено или включено в одобрения от съда списък вземане, но това няма да се отрази на допустимостта на иска, поради което подобно изискване не следва да се поставя и в заместващата хипотеза на предявяване на иска от друг субституент, какъвто е настоящият ищец. Не на последно място, следва да се отчете, че подобно изискване не е поставено от законодателя в чл. 649, ал. 1 ТЗ – иск може да бъде предявен от „кредитор на несъстоятелността“. Когато законодателят иска да ограничи кръга на кредиторите с приети вземания, той прави това изрично, а в настоящия случай това не е сторено.
Бездействието на синдика като предпоставка за допустимост на предявения от кредитора иск е налице всякога, щом такъв иск вече не е предявен от синдика. Неоснователни са възраженията на ответниците, че искът е недопустим, тъй като липсва проведено събрание на кредиторите, което да възложи на синдика предявяване на отменителния иск, както и липсва отправено от кредитора-ищец искане в този смисъл, което да е останало неудовлетворено. Синдикът е овластен по своя преценка да предявява отменителни искове и задължението му да го прави следва не от изрично натоварване от събранието на кредиторите, а от изискването за добросъвестно упражняване на синдишките правомощия. В настоящия случай към момента на предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е било налице висящо производство по такъв иск, предявен от синдика, и следователно е налице бездействие по смисъла на чл. 649, ал. 1 ТЗ, обуславящо допустимостта на иска.
2. Съгласно чл. 649, ал. 2 ТЗ кредиторът, съответно синдикът могат да предявят исковете, обусловени от отменителните, какъвто характер има и искът за връщане на даденото по относително недействителната сделка. За предявяване на обусловения иск не е предвиден преклузивен срок, но предявяването му следва да е подчинено на общите правила за допустимост. Ето защо такъв иск не може да бъде последващо съединен към вече образувания по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД процес. Поради това молбата на синдика от 25.06.2018 г., съдържаща петитум за обусловен иск, не е приета от настоящия състав за съвместно разглеждане, а е отделена в отделно производство с определение от 29.01.2019 г. (л. 238). След образуване на дело по тази молба (т.д. № 192/2019 г.) съдът е постановил присъединяването му по реда на чл. 213 ГПК, каквато процесуална възможност не само е предвидена в закона, но и е препоръчителна с оглед изискването за процесуална икономия, особено по делата, свързани с удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелния длъжник.
Тъй като правото на кредитора да предяви обусловения иск е допустимо само при бездействие на синдика, то по-късно предявеният от „И. СД“ ООД иск, обективиран в молбата от 24.10.2018 г., макар и също отделен в отделно производство, не се явява допустим и в тази част исковата молба следва да бъде върната.
По основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД:
Възражението за погасяване на иска по давност е неоснователно, тъй като петгодишният давностен срок, започнал да тече от сключване на сделката (25.06.2013 г.), е спрян с предявяване на настоящия иск (10.04.2018 г.). Това налага да се разгледат предпоставките за уважаването му по същество.
Както беше посочено, искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен при условията на чл. 649, ал. 1 ТЗ, има като отлика от общия Павлов иск въздействието на недействителността спрямо всички кредитори на несъстоятелността, а не само спрямо кредитора, който го е предявил. И тъй като ищецът действа като субституент на кредиторите, то увреждащият характер на сделката и знанието за него следва да се преценяват не само към неговото вземане, а спрямо масата на несъстоятелността по принцип. Това правило безусловно е прието от практиката по отношение на иска, предявен от синдика (вж. Определение № 691/05.12.2019 г. по т. д. № 523/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.), но няма причина да не е важимо и за кредитора-субституент (тъй като и синдикът, и кредиторът действат като такива). Нещо повече – в настоящия случай с молба от 25.06.2018 г. синдикът е поискал конституирането си като съищец по делото и в това си качество – отново като субситуент – поддържа иска за всички кредитори.
Следователно за основателността на иска следва да се докаже 1). сключването на процесната сделка, 2). нейният увреждащ спрямо кредиторите на несъстоятелността характер и 3). знанието на страните по сделката за увреждането. При така очертаната рамка на фактическия състав съдът намира иска за основателен по следните съображения:
1. Няма спор, а и се установява от приетото писмено доказателство, че на 25.06.2013 г. е сключен договор за продажба, по силата на който „Р.Л.“ АД прехвърля на „Р.Л.Х.“ ООД правото на собственост върху четири поземлени имота, находящи се в м. Татарски брод, с. Долни Пасарел, район Панчарево, срещу цена в размер от 980 512 лв. без ДДС, платима в 45-дневен срок от подписване на договора.
2. Впоследствие с решение от 16.02.2018 г. е открито производство по несъстоятелност по отношение на прехвърлителя, като според съставения от синдика списък по чл. 686, т. 1 ТЗ освен ищеца кредитори на длъжника са още трима кредитори с вземания, чийто падеж предхожда сключването на процесната сделка и които не са оспорени от несъстоятелния длъжник в производството по несъстоятелност. Достатъчно е което и от тези вземания да съществува, за да може да се приеме, че сделката – ако осуетява удовлетворяването – би имала увреждащ спрямо масата на несъстоятелността характер (вж. цит. по-горе практика). Този извод следва от вече разяснената по-горе специфика на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен при условията на чл. 649, ал. 1 ТЗ – искът не е обвързан с увреждането на конкретен кредитор, а с масата на несъстоятелността, и това именно е отликата от фактическия състав на относителната недействителност по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, на която се позовава отделен кредитор в своя полза. Разбира се, ако впоследствие за някое от тези вземания, включително за вземането на ищеца, се установи, че не съществува (по реда на чл. 694 ТЗ), то това вземане не би било и удовлетворено от имотите, предмет на относително недействителната сделка.
Процесната сделка е от естество да увреди кредиторите на несъстоятелността, тъй като с нея длъжникът се лишава от свой дълготраен материален актив. Съдебната практика е категорична, че увреждането може да не е само пряко (напр. сключване на безвъзмездна сделка), но и косвено – тогава, когато едно имущество се трансформира в по-бързо ликвиден актив, независимо от неговата равностойност. В настоящия случай недвижимите имоти като част от активите на дружеството са заменени с парично вземане за продажна цена, чието плащане е отложено във времето, а и няма данни да е осъществено, а ако е осъществено – няма данни получените парични средства да са налични към настоящия момент в масата на несъстоятелността. Ето защо съдът намира, че сделката има увреждащ за кредиторите на несъстоятелността характер.
3. Последният елемент от фактическия състав на конститутивния иск е знанието за увреждане, което с оглед възмездния характер на сделката следва да е налице както у прехвърлителя, така и у приобретателя. Съгласно чл. 649, ал. 4 ТЗ в производството по обявяване на недействителност на сделка, презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага за всички свързани лица. Следователно приобретателят би бил недобросъвестен, ако е лице, свързано с длъжника.
От вписванията в търговския регистър е видно, че към датата на сключване на процесната сделка – 25.06.2013 г. – прехвърлителят „Р.Л.“ АД се е представлявал от О.Х., като това лице е било законен представител и на приобретателя в качеството му на съуправител със задължителна съвместна представителна власт. Следователно страните по сделката са свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ – едно и също лице участва пряко в управлението на двете дружества, в резултат от което между управляваните дружества могат да се уговарят условия, различни от обичайните. Този извод не се променя от обстоятелството, че при сключване на сделката Хидма е действал чрез пълномощник, тъй като в този случай свързаността е само опосредена.
Презумпцията за знание не беше опровергана в настоящото производство. Както беше посочено, към момента на сключване на сделката прехвърлителят е бил длъжник не само по процесните, но и по други вземания (същият не е оспорил в производството по несъстоятелност вземанията по договорите за заем, предявени от другите кредитори), и поради това не може да се приеме, че не е знаел за възможността отчуждаването на имотите да увреди неговите кредитори. Приобретателят пък се е управлявал от лице, имащо същото знание, и поради това е ирелевантно дали той би могъл да получи информация за задълженията на прехвърлителя чрез данните в обявените годишни финансови отчети.
Въпреки че липсва от необходимост да се изследва знанието за увреждането спрямо конкретния ищец, в настоящия процес са събрани доказателства относно неговото вземане с оглед въведената от ответниците защитна теза, че то не е съществувало и поради това няма как да е налице знание за увреждане на този кредитор. От събраните доказателства обаче се установява, че към момента на сключване на процесната сделка вземането на ищеца е било валидно възникнало и е съществувало. Съображенията за това са следните:
На 08.05.2008 г. между праводателя на ищеца в качеството му на изпълнител и първия ответник като възложител е постигнато писмено съглашение, по силата на което изпълнителят е поел задължение да извърши необходимите действия по изработване на ПУП за определени имоти срещу цена от 200 000 евро без ДДС, платима на вноски. Възраженията на изпълнителя относно нищожност на договора поради невъзможен предмет и за неговата унищожаемост, въведени едва с писмената защита, не могат да се обсъждат поради тяхното преклудиране. Ето защо и доколкото не се установява друго основание за нищожност, което да следва пряко от съдържанието на договора (и поради това да би могло да бъде съобразено служебно), съдът е длъжен да третира договора като валиден.
От анализа на чл. 2 и чл. 3.1 от договора може да се заключи, че конкретните действия, за които изпълнителят е задължен, са свързани с изготвяне на проект за изменение на ПУП и внасянето му за одобряване. Одобряването на проекта като резултат е условие за получаване само на последната вноска от възнаграждението в размер от 5 %.
Изпълнението на този договор от страна на изпълнителя се установява от събраните гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Д.и Л.. Свидетелят Д.сочи, че през октомври 2010 г. е бил изготвен и внесен за одобряване проект, като последните действия на изпълнителя били извършени през 2011 г. и били свързани със съгласуване „с определени инстанции, вписани в заповедта“. Според Д.предаденото било „завършен етап, на който може да се строи с план за застрояване, което е разновидност на ПУП“. Свидетелят Л., който е бил законен представител на възложителя за периода 12.03.2008 г. – 08.06.2012 г., също потвърждава изпълнението – „направиха проект за ограда, проект за дига, бяха постигнали около 100-120 000 кв.м. да бъде построено …, договорът в съществената част беше изпълнен“, документите, удостоверяващи изпълнението на работата, били предадени, но плащане не последвало поради финансови затруднения.
Съдът кредитира тези показания, тъй като те са дадени от лица, имащи в процесното отношение насрещно положение (т.е. за един и същ факт еднакво свидетелстват както лицето, обвързано с изпълнителя, така и лицето, което е било обвързано с възложителя). Наред с това свидетелят Д.е имала пряко отношение към процеса на работата, тъй като е отговаряла за „документооборота, техническата част“ в качеството си на строителен инженер. Ето защо показанията на свидетеля К., който сочи, че в счетоводството не е имало съпътстващи документи, доказващи изпълнението на договора, не могат да се приемат като опровергаващи – този свидетел е имал отношение само към дейността по осчетоводяване (а няма спор, че такова не е било извършено), но не и към самото изпълнение или приемане на изпълнението. Като основание за некредитиране на показанията на свидетеля Л. пък не могат да се приемат сочените от ответниците близки отношения между процесуалния представител по настоящото дело, от една страна, и Л. и законния представител на ищеца, от друга. Няма преки данни за близки отношения между Л. и управителя на изпълнителя, но дори и такива да имаше, това не може да е самостоятелно основание за некредитиране на показанията, ако те се подкрепят от други доказателства (в случая – от показанията на свидетеля Д.).
Щом работата е изпълнена и предадена и няма данни своевременно да са направени възражения срещу нейното изпълнение, се дължи уговореното възнаграждение. Възражението за погасяването му по давност следва да се разгледа единствено към момента на сключване на процесната сделка – само към този момент липсата на вземане може да означава липса на знание за увреждане и съответно да бъде основание за отхвърляне на иска (разбира се, в настоящия случай, както беше посочено, към момента на сделката са съществували други неоспорени от длъжника вземания, спрямо които може да се преценява знанието за увреждане, и поради това въпросът за вземането на ищеца се разглежда само за пълнота).
Към 25.06.2013 г. вземането на ищеца не е било погасено по давност. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Видно от договора, плащането на възнаграждението е уговорено на вноски, последната от която е дължима при окончателното приключване на работата. Следователно страните са обвързали изискуемостта на съответната част от паричното задължение с момента на свършване и предаване на конкретния етап от изпълнението. Свидетелят Д.сочи, че изпълнението е било завършено през 2011 г., което означава, че към този момент е настъпила изискуемостта на предпоследната вноска от възнаграждението съгласно чл. 3.1 от договора. Считано от тогава до сключване на процесната сделка петгодишният давностен срок за вземането по тази вноска не се явява изтекъл (впрочем, той не би бил изтекъл за нея и ако последното действие е извършено на 28.10.2010 г., както е посочено в анекса).
Тъй като размерът на вземането, освен ако не е незначителен, няма значение при преценката относно увреждащия характер на сделката и за знанието за увреждане, то за настоящия процес е ирелевантно дали давността е била прекъсната по друг начин за пълния размер на договореното възнаграждение. Въпреки това следва да се отбележи, че тя е била прекъсната и при условията на чл. 116, б. „а“ ЗЗД чрез признание на вземането за възнаграждение в неговата цялост, което признание е обективирано в анекс от 25.01.20212 г. Анексът е подписан за възложителя от неговия законен представител (вж. заключението на СГрЕ и показанията на свидетеля Л. като автор на волеизявлението) и поради това удостоверените в него неизгодни за дружеството факти (какъвто факт е и датата на съставяне на документа с оглед възможното прекъсване на давността) следва да бъдат опровергани от автора на неизгодното изявление и то при ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Тази доказателствена тежест не може да бъде разместена чрез въвеждане на твърдението, че лицето е подписало документа след прекратяване на неговата представителна власт. Подобна теза, освен до несигурност за търговския оборот, би довела и до възлагане в тежест на насрещната по сделката страна да носи риска от лошия избор на законен представител вместо той да бъде възложен на страната, която някога е създала връзка на доверени отношения с това лице (вж. Решение № 18/13.02.2019 г. по т. д. № 2233/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Възраженията на ответниците за наличие на основание за прилагане на формиралата се в обратен смисъл съдебна практика, аргументирани с еднаквото третиране на чуждестранните инвестиции на действителните собственици на дружествата, са неоснователни. Действително, инвестиция по смисъла на цит. Договор за насърчаване и взаимна защита на инвестициите между Република България и Кралство Нидерландия са и правата, произтичащи от участие в дружества. Еднаквото третиране обаче е свързано с еднакво прилагане на нормативните актове и не може да ограничи съда в правото му да приложи определена разпоредба в действителния според него неин смисъл, стига този смисъл да не е разяснен по задължителен за съда тълкувателен път.
Възложителят не опроверга неизгодното за него твърдение, че анексът е съставен на 25.01.2012 г. Обстоятелството, че този документ не е бил осчетоводен, може да е косвен факт в подкрепа на поддържаната теза, но косвеното доказване изисква верига от доказателства, каквато в случая не е налице. Такова доказателство не съставлява подписаната от Л. декларация от 04.04.2012 г., в която същият декларира, че единствените договорни отношения на представляваното от него дружество към този момент са по процесния договор за проектиране и по договори за заем. Както посочи в показанията си, Л. е индивидуализирал в документа задълженията на дружеството чрез посочване на техния източник (договора), считайки че това включва и неговите анекси. Това твърдение не противоречи на формалната логика и няма основание да не бъде кредитирано. Не сочи на извод за антидатиране и показанието на Л., че „при изпълнение на ангажимента“ не е успял да подпише „документите, свързани с неговото изпълнение“ – напротив, това потвърждава тезата на свидетеля Д., че не е съставян приемо-предавателен протокол при приключване на работата през 2011 г., но не изключва подписването на анекса през 2012 г.
Следва да се посочи, че дори да бъде възприета предложената от ответниците теза относно разпределението на доказателствената тежест за доказване датата на анекса, то тя ще се яви изпълнена именно чрез събраните по почин на ищеца гласни доказателствени средства, за които забрана в процесуалния закон няма, именно защото не е налице нито хипотезата на чл. 181 ГПК (вкл. съгласно цитираната от ответниците практика), нито чл. 164 ГПК – свидетелят Л. не отрича да е подписал анекса към момент, в който е имал представителна власт, и така потвърждава, а не опровергава по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК изходящото от него свидетелстващо изявление.
Въз основа на всичко изложено следва да се приеме, че процесната сделка, с която първият ответник отчуждава право на собственост върху свои имоти, е сключена по време, когато същият е имал задължения към кредитори, включително към ищеца, и поради това има увреждащ за тях характер, за който съдоговорителите са знаели – приобретателят като длъжник, а прехвърлителят като свързано с него лице.
Неотносимо е наведеното от ответниците твърдение относно действителната причина за сключване на сделката – във фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД се включва единствено знанието за увреждането, но не и намерението за това. Последното се изисква само в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД – когато действието е извършено преди възникване на кредиторовото качество. В останалите случаи за относително недействителна може да се обяви и сделка, сключена с правомерна цел и без намерение за увреждане, щом страните по нея са знаели за увреждащият й характер.
Поради всичко изложеното съдът намира иска за основателен.
По основателността на обусловения иск:
Обявяването на относителната недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността води до възникване на реституционно задължение за приобретателя да върне в масата на несъстоятелността недвижимите имоти, предмет на относително недействителната сделка, щом те са в негово държане. Последният факт е безспорен.
Ето защо обусловеният иск, предявен при условията на чл. 649, ал. 2 ТЗ, следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв. ответниците следва да заплатят на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер от 20 330 лв.
Наред с това ответниците следва да заплатят по сметка на съда държавна такса, която на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ не е била събрана предварително. Държавната такса следва да се изчисли за всеки иск при условията на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 ГПК вр. чл. 71, ал. 2 ГПК въз основа на данъчната оценка на имота за годината на предявяване на иска.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ по отношение на кредиторите на „Р.Л.“ АД (н.), ЕИК *******, договор за продажба на недвижими имоти, сключен с Нотариален акт № 32/25.06.2013 г. на нотариус рег. № 328-СРС, между „Р.Л.“ АД (н.), ЕИК *******, като продавач и „Р.Л.Х.“ ЕООД, ЕИК *******, като купувач.
ОСЪЖДА на основание чл. 649, ал. 2 ТЗ вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД „Р.Л.Х.“ ЕООД, ЕИК *******, да върне в масата на несъстоятелността на „Р.Л.“ АД (н.), ЕИК *******, държането на недвижимите имоти, предмет на продажба съгласно Нотариален акт № 32/25.06.2013 г. на нотариус рег. № 328-СРС, а именно: поземлен имот с идентификатор 22472.7438.21 по КККР на с. Долни Пасарел, м. „Татарски брод“, одобрена със Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, поземлен имот с идентификатор 22472.7438.22 по КККР на с. Долни Пасарел, м. „Татарски брод“, одобрена със Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, поземлен имот с идентификатор 22472.7438.23 по КККР на с. Долни Пасарел, м. „Татарски брод“, одобрена със Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, поземлен имот с идентификатор 22472.7438.33 по КККР на с. Долни Пасарел, м. „Татарски брод“, одобрена със Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК.
ОСЪЖДА на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ „Р.Л.“ АД (н.), ЕИК *******, да заплати по сметка на СГС държавна такса по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ в размер от 4 706,45 лв., а „Р.Л.Х.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати по сметка на СГС държавна такса по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и по чл. 649, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД в размер от 14 119,36 лв.
ОСЪЖДА „Р.Л.“ АД (н.), ЕИК *******, и „Р.Л.Х.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплатят разделно на адв. Н.Й.Б. на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв. вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 20 355,83 лв. адвокатско възнаграждение.
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК исковата молба на „И. СД“ ООД, ЕИК *******, с която е предявен иск по чл. 649, ал. 2 ТЗ вр. чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчване на препис.
Разпореждането по чл. 130 ГПК може да бъде обжалвано от „И. СД“ ООД пред Апелативен съд – гр. София в едноседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: