№ 3671
гр. София, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Здравка И.
Членове:Наталия П. Лаловска
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100504187 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20220020 от 07.12.2021 г., постановено по гр. д. № 15552/2020 г.
по описа на Софийски районен съд - СРС, 171 състав, ответникът А. Г. Г., ЕГН
********** е осъден да заплати на ищеца Г. В. В., ЕГН **********, на основание чл.
45, ал. 1 от ЗЗД сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от престъпление извършено на 09.04.2015 г.,около 19.30 часа в
гр. София, ж.к. “Дружба“, на кръстовището на бул. „Кръстю Пастухов“ и бул.
„*******“, за което е постановено решение по НАХД № 21505/2015 г. на Софийски
районен съд - СРС, НО, 136 състав., ведно със законната лихва върху главницата от
09.04.2015 г. до окончателното изплащане.
Съобразно изхода на спора първоинстанционният съд е разпределил и
отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 700 лева – съдебни разноски, а на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС
дължимите за изготвената по делото СМЕ и държавна такса разноски в общ размер на
410 лева.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът, предвид което в
законоустановения по чл. 259, ал. 1 ГПК срок, същият, чрез адв. Т. Л., подал въззивна
жалба срещу съдебния акт. В жалбата са изложени оплаквания, че решението е
1
незаконосъобразно, неправилно и необосновано, а исковата претенция следва да се
отхвърли, защото е неоснователна. На първо място жалбоподателят се спира на
въпроса относно погасяване по давност на иска по чл. 45 от ЗЗД, доколкото твърди
искът да е предявен след изтичане на 5-годишния срок от извършване на деянието
/09.04.2015 г./, а именно на 20.04.2020 г. В тази връзка, се позовава на чл. 110 от ЗЗД,
навеждайки, че претенцията на ищеца следователно е погасена по давност и следва да
се отхвърли като неоснователна. Цитира се решение на ВКС в подкрепа
аргументацията на жалбоподателя. На следващо място, счита, че предявеният иск за
заплащане на претърпени от ищеца нематериални вреди в резултат на деянието,
изразяващи се в болки и страдания, е недоказан. Конкретно, излага, че вещото лице по
назначената СМЕ е констатирало, че причиненото телесно увреждане се дължи на
действието на твърд, тъп предмет с охлузваща повърхност в областта на долната устна
вляво, като същевременно е отбелязало и, че голата човешка ръка /свита или не в
юмрук/ няма охлузваща повърхност и може да причини процесното увреждане. С оглед
горното, е отправена молба до въззивната инстанция да отмени обжалвания съдебен
акт и да постанови ново решение, с което да отхвърли претенциите на ищеца изцяло.
Претендира разноски, в това число адвокатско възнаграждение.
Постъпилата срещу решението въззивна жалба се оспорва от насрещната страна
– Г. В. В. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като неоснователна. Поддържа, че решението е
валидно, правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Акцентира, че твърденията на ищеца за погасяване по давност на иска са напълно
голословни. Отбелязва, че исковата молба по делото е изпратена по пощенски оператор
на 08.04.2020 г. и е заведена в регистратурата на СРС на следващия ден – 09.04.2020 г.
Представя доказателства към отговора на въззивната жалба в подкрепа на становището
си. В този смисъл и изцяло неоснователно счита оплакването за погасяване по давност
на иска. На второ място, навежда, че след задълбочен анализ на ангажираните пред
първоинстанционния съд доказателства, последният е извел обоснован извод за
механизма на деянието, настъпването на неимуществените вреди и причинната връзка
между тях. Заявено е искане решението на СРС да бъде потвърдено, като се присъдят
разноски за настоящото производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е правилно и следва
2
да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните.
Софийски районен съд е сезиран с предявен от ищеца Г. В. В. осъдителен иск с
правно основание чл. 45, ал. 1 за осъждане на ответника А. Г. Г. да му заплати сумата
от 4000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
страдания, функционален дискомфорт и затруднения при говор и хранене, и негативни
изживявания, причинени му от ответника с деяние, извършено на 09.04.2015 г.,за което
последният е признат за виновен с Решение от 16.04.2018 г. на СРС, НО, 136 състав по
НАХД № 21505/2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
увреждането до окончателното й изплащане .
С исковата молба ищецът поддържа, че след претърпения инцидент с ответника,
е нарушен емоционалния му комфорт и спокойствие, наложило се да ограничи
словесното си общуване с близките си, трудно изпълнявал служебните си задължения
като управител на „Г.В.“ ООД, изискващи ежедневно да провежда множество срещи и
продължителни разговори с контрагенти, доставчици и служители. При срещите си с
тях изпитвал значително неудобство и срам, особено когато се вглеждали в лицето му.
Налагало му се да обяснява произхода на травмата. Особено разтревожен, изплашен и
унизен се почувствал и от обстоятелството, че непредизвиканият от него удар и изобщо
целият инцидент, станал в присъствието на малолетната му дъщеря.
С решението си СРС е приел, че не е спорно между страните, че с влязло в сила
решение от 16.04.2018 г. по НАХД № 21505/2015 г. на СРС, НО, 136 състав,
ответникът А. Г. Г. е признат за виновен за това, че на 09.04.2015 г., около 19.30 часа в
град София, ж.к.“Дружба“, на кръстовището на бул. ‚Кръстю Пастухов“ и ул.
„*******“, по хулигански подбуди – на публично място при демонстрация на
безнаказаност и на пренебрежение към установените правила, закрилящи добрите
нрави в обществото, телесната неприкосновеност, честта и достойнството и при липса
на личен мотив във взаимоотношенията между него и Г. В. В., е нанесъл удар с дясната
си ръка, свита в юмрук, в лявата част на лицето на Г. В., в резултат на което му
причинил лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на долната устна
вляво с повърхностно охлузване на лигавицата, съответно на нивото на режещия ръб
на втори долен ляв зъб, като тези увреждания са му причинили болка и страдание –
престъпление по чл.131, ал.1,т.12,пр.1, вр.чл.130 ал. 2 от НК, за което обвиняемият
/настоящ ответник/ е освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК и
му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1500 лева.
В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателствени средства, чрез разпита на свидетеля Н. Г. В.а – съпруга на ищеца. От
показанията на свидетеля В.а се установява, че през 2015 г. мъжът й се обадил по
телефона, за да й съобщи, че бил нападнат в колата и е ударен в челюстта. В колата бил
с дъщеря им и бил много притеснен. След като се върнал от болницата, много се
3
уплашила от състоянието, в което се намирал. И детето било много разтревожено от
случката. Свидетелят сочи, че горната устна била подута и кървяла леко, имало травма
на устната. Няколко месеца съпругът й бил травмиран, уплашен и психически не се
чувствал добре. Трудно му било да се храни, вземал обезболяващи няколко месеца.
Пред първоинстанционния съд е изслушан и свидетелят М.Б.Б. – познава ищеца
от 20 години. Разказва, че неговата фирма и тази на ищеца работят заедно, поради е в
тесни професионални взаимоотношения с ищеца. За процесния инцидент сочи, че
колегата му не бил на себе си – някакъв човек съвсем ненадейно при спречкване на
кръстовище го е нападнал и ударил в лицето. Не може да бъде сигурен къде точно по
лицето е бил ударът, но съобщава пред съда, че видимо имало насиняване в областта
на лицето, по-скоро по бузата, вляво. Възприел, че най-неприятното от инцидента за
ищеца било свързано с факта, че по време на същия, колегата му бил с дъщеря си в
колата. Спомня си, че колегата му бил психически доста напрегнат, омърлушен и не
така жизнен, в сравнение със състоянието му преди инцидента. Твърди, че ищецът
трудно говорел, а освен това в началото не се хранел нормално. Може би около месец
не излизали да обядват заедно, понеже ищецът ядял само супи и не му било удобно да
ходи на обяд в общото помещение.
С оглед предоставяне на равнопоставеност между страните, в хода на
проведеното пред СРС производство е разпитан и свидетелят, посочен от ответника –
В. Г. Г., брат на ответника. Свидетелят Г. твърди, че знае за какво се води процеса,
макар да няма много какво да съобщи по повод на същия. Бил на работа в автосервиз в
кв. „Дружба“, преди 6-7 години, когато брат му дошъл при него. На излизане от
сервиза, забелязал, че някакъв господин стои в баничарницата до сервиза и ги снима.
Тогава за първи път видял ищеца. Не е разговял с това лице. Пътувайки по-късно за
провинцията с брат си, последният му разказал, че по-рано през деня на кръстовището
в квартала, станал скандал между двамата и нищо повече. Свидетелят не може да
обясни в какво се е състоял точно скандала, не знае да е имало сблъсък.
Пред първоинстанционния съд е изслушано и заключение по назначената от
съда СМЕ, вещото лице по която е посочило, след запознаване с медицинската
документация по делото, че при съдебномедицинското освидетелстване на Г. В. е
установено: червеникаво кръвонасядане с диаметър около два сантиметра и оток в
лявата половина на лигавицата на долната устна на устата, като в областта пред 2-ри
долен ляв зъб има и белезникаво охлузване в кръвонасядането. Вещото лице е
заключило, че това увреждане се дължи на действието на твърд тъп предмет с
охлузваща повърхност в областта на долната устна вляво. Посочва, че голата човешка
ръка-свита или не в юмрук няма охлузваща повърхност и може да причини процесното
увреждане. При получаване на такова увреждане на пострадалият е причинено болка
и страдание по своята медикобиологична характеристика, което представлява
4
мекотъканно увреждане на долната устна и категорично не води до затруднение на
дъвченето,храненето и говоренето.
При така установената фактическа установка съдът достига до следните правни
изводи.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца с извършеното от
ответника деяние, представляващо едновременно и деликт, и престъпление, като за
последното ответникът е признат за виновен с влязло в сила решение.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са
свързани със спазване на давностния срок за предявяване на иска и настъпването на
твърдените неимуществени вреди.
Според нормата на чл. 110 от ЗЗД с изтичане на 5-годишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, като за вземания от
непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца – арг. от чл.
114, ал. 3 от ЗЗД. Видно от представените по първоинстанционното дело писмени
доказателства, в това число и приложените към отговора на въззивната жалба
документи, става видно, че иницииралата първоинстанционното производство искова
молба е входирана в регистратурата на СРС на 09.04.2020 г., като съгласно
поставеното нарочно отбелязване същата е подадена по пощата, на 08.04.2020 г. Ето
защо и на основание правилото, разписано в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК,
въззивният съд приема, че искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е подаден на
08.04.2020 г. Същевременно безспорно е между страните, че процесното събитие е
настъпило на 09.04.2015 г. Следователно възраженията на ответника, че претенцията
на ищеца е погасена по давност са неоснователни.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен
да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, т. е. елементите на
фактическия състав на деликтната отговорност са: 1. противоправно поведение, 2.
настъпването на вреди, 3. причинна връзка между тях и 4. вина у причинителя, която се
предполага до доказване на противното. Докато наличието на последния от четирите се
предполага по силата на оборимата презумпция на ал. 2 от цитираната разпоредба
/вината/, то останалите три подлежат на доказване чрез предвидените в ГПК способи.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния
съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Следователно, в настоящото производство съдът е обвързан от
изводите на наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за доказано
между страните, че ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба
деяние, което е противоправно. Задължителната сила на крайния съдебен акт в
5
наказателното производство обхваща и съставомерния резултат (в този смисъл - ППВС
№ 7/1959 г.)
Настоящият състав приема, че както е отразено в Решение № 14/04.05.2011 г. по
гр.д. № 1493 /2009 г. на ВКС, ІV г.о., съдебното решение, с което наказателният съд
освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно
наказание при условията на чл. 78а НК, има за гражданския съд същата задължителна
сила, като влязлата в сила присъда, защото се постановява след като съдът се е
произнесъл по въпросите извършено ли е деянието, противоправно ли е и виновен ли е
деецът, по които въпроси присъдата е задължителна. И в двата случая с тези съдебни
актове фактическият състав на престъплението е установен по съдебен ред.
Като взе предвид влязлото в сила решение и събраните по делото доказателства,
настоящата инстанция също намира, че са налице всички елементи от фактическия
състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Причинените на ищеца вреди са установени от
представените по делото писмени доказателства, експертното заключение на вещото
лице по СМЕ, както и събраните гласни доказателства.
При анализа на формираната в хода на съдебното дирене доказателствена
съвкупност, съдът намира иска за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от ищеца, вследствие на осъщественото от ответника
престъпление с правна квалификация чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 НК за
изцяло основателен. По делото е установено, че ответникът е осъществил състава на
престъплението лека телесна повреда по хулигански подбуди, като на публично място
и при демонстрация на безнаказаност и на пренебрежение към установените правила,
закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност, честта и
достойнството и при липса на личен мотив във взаимоотношенията между него и Г. В.,
е нанесъл удар с дясната си ръка, свита в юмрук, в лявата част на лицето на В., в
резултат на което му е причинил травма на телесния интегритет. Причинената лека
телесна повреда се изразява в оток и кръвонасядане на долната устна вляво, с
повърхностно охлузване на лигавицата, съответно на нивото на режещия ръб на втори
долен ляв зъб, като тези увреждания са му причинили билка и страдание по смисъла на
чл. 130, ал. 2 от НК.
Неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага. Последните не биха могли да бъдат възстановени, поради което и
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя
съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост
от съда. Съгласно Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва
да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
6
Съдът след цялостен анализ на обстоятелствата по делото, включително и при
преценка на гласните доказателствени средства, приобщени чрез показанията на
свидетелите В.а и Б., а и с оглед експертното становище на вещото лице по СМЕ,
намира, че от процесното деяние, за което ответникът е признат за виновен в
извършване на престъпление от публичен характер, на ищеца са причинени
неимуществени вреди, изразяващи в нарушен емоционален комфорт, загуба на
спокойствие, разход на време и ресурс, за да защити неимуществените си блага
/правото на лична чест и достойнство/, липса на концентрация на работното си място,
както и неимуществени вреди, свързани с преживяното чувство на унижение, засягане
на вътрешния мир и усещането за пълноценен и стойностен човек.
Така описаните фактически основания на предявения иск, съдържащи се в
исковата молба, с която съдът е сезиран, са установени по делото.
Както се посочи от обективните и субективните предели на влязлото в сила
решение, с което обвиняемият (доколкото наказателното производство е водено по
реда на Глава 28 от НПК) в наказателното производство и ответник в настоящото, е
признат за виновен, става ясно, че действията му, с които е нанесъл удар в лицето на
ищеца В., имат не само обективно накърняващ физическия интегритет на личността и
унизяващ характер, но и по естеството си същите съставляват престъпление. От
събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите В.а и Б. пък се
установява, че същите са причинили на ищеца неимуществените вреди, описани в
исковата молба, като показанията и на двамата отразяват техните лични и
непосредствени впечатления във време, непосредствено след извършване на деянието,
които като съпруга и близък колега на ищеца са били преки свидетели на влошеното
емоционално състояние, в което се е намирал В..
При анализиране показанията на свидетеля В.а, съдът съобрази практиката на
ВКС по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо
място, показанията на този свидетел пресъздават личните й впечатления от
оплакванията на ищеца, изживените от последния болки и страдания от травматичните
увреждания след инцидента, като житейски обяснимо е именно най-близките
/членовете на семейството, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на тези
изживявания и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията, естеството и
интензитета на преживяното.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
7
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата
по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като
свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.
Ето защо и като съобрази горното, съдът приема, че следва да кредитира
показанията на свидетеля В.а, предвид че те екзактно кореспондират с останалите
доказателства по делото, включително и с показанията на свидетеля Б.. Тук е мястото
да се отбележи, че въззивният съд не кредитира показанията на третия разпитан по
делото свидетел – свидетеля Г., в частта, в която последният сочи, че между брат му и
ищеца имало само „скандал и нищо повече“. Последното твърдение остана
неподкрепено от което и да е друго доказателство, събрано в хода на процеса, като
същевременно сам свидетелят Г. признава в свободния си разказ пред съда, ча почти
нищо не знае за случая.
Като неоснователни следва да се преценят и оплакванията за недоказаност на
иска. Сам ответникът във въззивната си жалба, цитирайки заключението на експерта
по СМЕ, навежда, че голата човешка ръка, свита или не в юмрук, няма охлузваща
повърхност и същевременно може да причини процесното увреждане. Заключението
на експерта по СМЕ е прието без възражения на страните, като настоящият състав на
съда намира, че същото освен това е компетентно и обективно изготвено от
специалист, притежаващ необходимите знания из областта на медицинските науки.
Вещото д-р А.М. е отговорило по ясен и изчерпателен начин на стоящите пред
изследването задачи, с оглед което въззивният съд дава вяра на констатациите на
експерта и ползва същите при изграждането на изводите за правнорелевантните за
спора факти.
Следва да се даде отговор на въпроса за справедливия размер на обезщетението
за доказаните в хода на производството неимуществени вреди, причинени в резултат от
извършените от ответника действия, представляващи по смисъла на наказателния
закон /чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 от НК/ престъпление.
При определяне на размера на заместващото обезщетение съдът взе предвид и
обстоятелството, че деянието, за което ответникът е признат за виновен, е извършено
по хулигански подбуди, които са израз на цинизъм и обида към обществото и в
частност към пострадалия, наситени са с отрицателен емоционален заряд, като
увреждането на телесната цялост на ищеца е дало отражение постфактум и на личните,
и на професионалните му отношения и способности, в това число на родителския му
авторитет. Съдът съобрази и начина на осъществяване на деянието – ненадейно, на
светофар на столичен булевард, докато ищецът изчаква своя ред, за да премине по
шосето, по пътя към прибиране до дома, и пътувайки в това време с малолетната си
дъщеря.
Установи се и наличието на пряка причинно – следствена връзка между
деянието и вредите, тъй като от показанията на свидетелите В.а и Б., които имат
непосредствени впечатления от ищеца във времето на и след деянието, се установява,
8
че последният е бил разстроен и в състояние, непозволяващо му с необходимата
прецизност да осъществява служебните си задължения като управител на търговско
дружество, а наред с това и домашните си задължения като съпруг и баща.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Основана на даденото в ППВС № 4/1968 г.
задължително тълкуване, практиката по приложението на посочената разпоредба е
трайна и непротиворечива. Когато непозволеното увреждане се изразява в засягане на
честта, достойнството и доброто име на физическото лице, броят (интензитетът) на
употребените думи и изрази е обстоятелство от значение за приложение на заложения
в посочената разпоредба принцип, тъй като е относимо към тежестта на увреждащото
действие. В този смисъл решение № 710/ 19.01.2011 г., постановено по гр. д. № 1824 по
описа за 2009 г. на ВКС, IV г. о. Съдебната практика (решение № 253/ 27.01.2014 г. по
гр. д. № 1251 по описа за 2012 г. на ВКС) също приема, че въпрос на фактическа
преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения,
е определянето на паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на
незаконния акт върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни
преживявания, отражението на негативния акт върху личната свобода и сфера на
общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките
му, както и други подобни обстоятелства.
Предвид изложеното и като съобрази още начина на извършване на деянието
/ненадейно, без основателна причина, при проявена от ищеца добронамереност да
свали прозореца на автомобила и да разговаря с ответника/ с оглед на така приетите за
установени правнорелевантни факти съдът приема, че справедливият размер на
заместващото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, отговаря
на размера, за който искът е предявен, с оглед което правилно СРС го е уважил в
цялост.
Следователно въззивната жалба се явява изцяло неоснователна, а при липсата на
други доводи, относими към предмета на производството, и в светлината на чл. 269,
изр. 2 от ГПК, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските.
За въззивното производство право на обезвреда за сторените разноски възниква
за въззиваемата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По делото са представени
доказателства, че адвокатското възнаграждение е договорено в размер на 700 лева,
платено изцяло и в брой, при подписване на договора, за което същият има силата на
разписка. Поради това и в полза на въззиваемия ищец се следват разноски за
въззивната инстанция в горепосочения размер за адвокатски хонорар.
9
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20220020 от 07.12.2021 г., постановено по
гр. д. № 15552/2020 г. по описа на Софийски районен съд - СРС, 171 състав.
ОСЪЖДА А. Г. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул.
*******“ № *******, да заплати на Г. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„*******, вх. *******, сумата от 700 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10