Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 234 Година 2019г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 25.06.
2019 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА
ПАЛОВА
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр.
д . № 281 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
Районен съд
Пазарджик е сезиран с искова молба,подадена от Г.А.И., ЕГН **********,***, против В.С. З.,
ЕГН **********,***.
С Решение №
198/ 18. 02.2019г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 5001/2017г. по описа
на същия съд, е уважен изцяло предявения
иск за присъждане на сумата 25 000
лв. ,като получена от ответника на отпаднало основание. Отхвърлен е като
неоснователен иска за заплащането на
мораторни лихви за забава върху главницата . Осъден е ответника да заплати в
полза на РС Пазарджик сторените съдебно- деловодни разноски за вещи лица .
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна
жалба от ответника в
първоинстанционното производство В.С.З.
, подадена чрез пълномощника на страната, адвокат П. Г. ***. Решението на районния съд се обжалва
в уважителната му част.
Във въззивната жалба
се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Искането е да се отмени решението на районния съд в
обжалваната част и се постанови ново
решение от въззивната инстанция, по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски в двете
инстанции.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна . В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се искане
решението на районния съд , като правилно и законосъобразно да се остави в сила
.
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на обжалваното съдебното решение които са посочени във въззивната жалба , като взе предвид становището на
страните и събраните доказателства пред
първата инстанция , при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното :
Въззивната жалба
е процесуално допустима .
Жалбата е подадена
от активно легитимирана страна в
съдебното производство ( ответник в производството пред районния съд
).
Жалбата е
подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на
решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната
жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или
за неговата процесуална недопустимост. Възраженията , които се правят са свързани с правилността на съдебното решение
.
Разгледана по
същество въззивната жалба е основателна
.
І. Правно
основание на предявения иск и фактически състав на правната норма.
Правното основание на предявения иск се определя от
съда въз основа на фактическите обстоятелства , които са изложени в исковата
молба и въз основа на направеното искане .
В исковата
молба ищеца е посочил ,че на 20. 01. 2012г. са сключили с
ответника предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот . Страните уговорили ,че продажната цена на
имота ще бъде сумата от 30 000 лв.В деня на сключването на договора
ищеца заплатил на ответника сумата от 25 000 лв. , която служела за
„капаро „ по договора . Остатъкът от
5000 лв. следвало да заплати при окончателното прехвърляне на имота , до
08. 02. 2012г. В изпълнение на договора
ответника предал на ищеца владението на имота.
Ищецът не
заплатил остатъка от продажната
цена до 08. 02. 2012г. С нот.покана от 09. 08. 2012г.
ответника поканил ищеца да се яви на 23. 08. 2012г.при нотариус А.И. за
сключването на окончателен договор и
заплащане на остатъка от продажната цена. В нот. покана било посочено
,че при неявяване на ищеца , ответника ще
счита от 27. 08. 2012г.
договора за прекратен и ще задържи
даденото в изпълнение на договора
„ капаро „. Ищецът не се явили за
сключването на окончателен договор,нито изплатил остатъка от продажната цена .
С решение по гр.
д. № 4074/2012г. районен съд Пазарджик ,по ревандикационен иск за собственост на ответника против ищеца
, районния съд осъдил ищеца да предаде на ответника владението на имота , предмет на предварителния договор. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение
ответника са снабдил с изпълнителен лист против ищеца . Изпълнителният лист бил
издаден на 02. 12. 2013г.
С допълнение
към първоначалната искова молба вх. №
26426/ 27. 11. 2018г. ищеца е поискал от съда да осъди ответника да му
върне сумата от 25 000 лв. , с
която ответника неоснователно се е обогатил за
сметка на обедняването на ищеца. Твърди се ,че след
ревандикацията на имота дадената
от ищеца сума от 25 000 лв. се задържа неоснователно от ответника
по иска.
В доклада по делото, на основание чл. 146 ал. 1 т. 2
от ГПК и в съдебното решение , районния съд е
дал правна квалификация на спора по чл. 55 ал. 1 предложение трето от ЗЗД- получено на отпаднало основание.
Дадената от районния съд правна квалификация
на спора е неправилна .
Задължителни
указания относно фактическия състав на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД са
дадени в Постановление на Пленума на ВС №
1/ 28. 05. 1979г. по въпросите на неоснователното обогатяване .Съдебната
практика и теория също многократно се е
произнесла по тези въпроси . Според
разрешенията , дадени в съдебната практика и теория фактическите състави на чл.
55 от ЗЗД са
следните :
►Получено при начална липса на основание ще има, когато към момента на престацията въобще липсва основание за даването ,
респ. за получаването на имотната облага .
В съдебната
практика даденото при начална липса на
основание се определя , като „недължимо платено или получено „ . Типични примери за получено при начална липса на основание са :
-
Получено въз основа на нищожен акт или унищожаем акт , ако даването е станало след
прогласяване на унищожаемостта ( По силата на чл. 34 от ЗЗД ,
когато договора бъде признат за нищожен или бъде унищожен , всяка страна трябва
да върне на другата всичко, което е получила от нея );
-
Когато предаването е станало без наличието на каквото и да било правоотношение . Типични примери
в тази насока са :
-Когато един солидарен длъжник
изпълни ,след което има изпълнение и от друг солидарен длъжник ;
-Плащане над уговорената цена ;
-Плащане на задължението след
неговото погасяване ;
-Изпращане на стоката на друг купувач
, а не на действителния ;
-Заплащане на стока , която не е
предмет на продажбата ;
-Заплащане на несъществуващ дълг на
наследодателя ;
Както бе посочено
по – горе , общото при всички тези хипотези е ,че към момента на престацията
въобще липсва основание(причина ) за престирането . Липсата на правно основание
се определя в съдебната практика , като липса валидно
правоотношение или на юридически факт , като конкретен източник на права и
задължения .
►При
получено на отпаднало основание,към
момента на получаването основанието съществува. Основанието за имущественото
разместване отпада в последствие и то с
обратна сила, от момента на възникването му. Ако основанието отпада за в бъдеще няма да
има неоснователно обогатяване, тъй като полученото до момента на отпадане на
основанието е получено на правно основание. Типични примери за получено на
отпаднало основание са:
-
унищожаване на договорите ;
-
разваляне на двустранни договори
поради неизпълнение;
-
изпълнение по влязло в сила
съдебно решение, което в последствие е отменено по реда на извънредния
способ;
►При
полученото с оглед на неосъществено
основание , сме изправени
пред т. нар. „сделки под отлагателно
условие“ . При тази хипотеза разместването на имуществените блага се
извършва първоначално въз основа на
правно основание,което обаче не е напълно завършено . Окончателното завършване
на правното основание зависи от
осъществяването на едно бъдещо отлагателно условие. Ако това условие не
се реализира счита се , че основанието като цяло не се осъществило . При този
фактически състав неосъществяване на част от
основанието води до отпадането с обратна сила на съществувалото към
момента на получаването основание. Причината за липсата на основание е нереализиране
на очакваната част от основанието ,а не отпадането на наличната част от
основанието .
В конкретния казус сумата от 25 000 лв.
не е получена от ответника на „отпаднало
основание“ ,тъй като предварителния договор за покупко- продажба на недвижим
имот не е „развален“ от ответника по иска на основание чл. 87 ал. 1 от ЗЗД с едностранно волеизявление,а
е „прекратен“ с едностранно волеизявление на основание чл. 20а ал. 2 от ЗЗД. Изрично в
нот. покана от 09. 08. 2012г. ответника
по иска е посочил ,че „прекратява договора поради неизпълнение от
страна на ищеца „. Това означава ,че действието на договора е
прекратено за в бъдеще ,а не с обратна
сила ( В този
смисъл виж Решение № 1694/11. 11.
2002г. по гр. д. № 1265/ 2002г. на V-то
гр. отд. на ВКС). Ако договора беше развален ,на
основание чл. 87 ал. 1 от ЗЗД, развалянето щеше да има обратно действие по
силата на чл. 88 ал. 1 от ЗЗД. В този случай облигационната връзка се
прекратява не за в бъдеще , а от момента
на нейното възникване. Основанието
отпада с обратна сила, от момента на неговото възникване.При прекратяване на договора
облигационната връзка се прекратява за в бъдеще , от момента на нейното
прекратяване.
При положение ,че облигационната връзка е
прекратена за в бъдеще даденото в изпълнение на договора до неговото
прекратяване е дадено на правно основание , а не на отпаднало основание. Ако договора беше развален ,тогава
даденото по договора щеше да е на
отпаднало основание ,тъй като при развалянето на договора основанието за
даването отпада с обратна сила , от момента на неговото
възникване.
Настоящият казус
не може да квалифицира е по останалите два фактически състава на чл. 55 ал. 1
от ЗЗД, а именно – при начална липса на основание и с оглед на неосъществено основание.
При това положение правната квалификация на
спорното право е по чл. 59 от ЗЗД- общия фактически състав на неоснователното
обогатяване.
Според
задължителните указания ,дадени в т.2 на ТР
№1/2013г. на ОСГТК на ВКС по
въпросите на въззивното обжалване , когато въззивната инстанция установи ,че правната квалификация на
спорното право ,дадена от първоинстанционния съд е неправилна, тя следва служебно ,без да е сезирана с такова
оплакване във въззивната жалба,да обезпечи правилното приложение на императивна
материалноправна норма ,като даде указания на страните относно подлежащите на
доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства
.
В конкретния казус
не се налага да се дават нови указания
на страните относно подлежащите на доказване факти, както и да им се предоставя
възможността да сочат и представят нови доказателства ,тъй като такива указания
са дадени от първоинстанционния съд с доклада по делото.
Основните
характеристики на правната защита по чл. 59 от ЗЗД са развити в Постановление № 1/ 28. 05. 1979г. на Пленума на ВС , като
указанията имат задължителен характер за съдилищата(виж т.2на ТР № 2/2009г от 19. 02. 2010г. на ОСГТК на ВКС). Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД е
разгледан и в редица решения на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК , както и в правната теория .
Обобщавайки
съдебната практика и теория може да се определи следния фактически състав на иска за неоснователно обогатяване:
1/ обедняване на ищеца , което обикновено се изразява в следното :
-ефективно изгубване на имуществена облага;
-пропускане на сигурно имуществено
увеличение;
-увеличаване пасивите на имуществото ;
2/ обогатяване
на ответника , което обикновено
се изразява в следното :
-реално увеличаване на имуществото;
-избягване намаление на имуществото , чрез
спестяване на разходи , които ответника нормално би направил;
-намаляване на пасивите на имуществото на
ответника ;
3/ обогатяването , респективно обедняването да са без правно основание .В
правната теория и практика липсата на правно основание се определя , като липса на валидно правоотношение (договор или едностранна правна сделка ) или липсата на
юридически факт (извъндоговорно
правоотношение ) , като конкретен
източник на права и задължения , въз основа на който едната страна дава, а
другата получава облагата . Правното основание
при неоснователното обогатяване не бива да се смесва с “основанието”,като
елемент на каузалните сделки . Липсата на основание при каузалните сделки води
до тяхната нищожност, докато липсата на основание при неоснователното
обогатяване води до неоправдано разместване на имуществени блага .
4/ причинна връзка между обогатяването и
обедняването . Между обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца трябва
да съществува причинна връзка . Това е така, тъй като закона изисква
обогатяването да е “ за сметка “
на обедняването . Причинната връзка при
неоснователното обогатяване не се изразява в това , че обедняването е
причина за обогатяването или пък
обратното, а в това , че както
обедняването , така и обогатяването
трябва да произтичат от един и
същи общ факт или от обща група факти ( виж т. 5 на Постановление № 1/ 28. 05. 1979г. на Пленума
на ВС).
5/ субсидиарност на иска . Иска за неоснователно обогатяване е
процесуално допустим,само когато за страната не съществува друг договорен или
деликтен иск , или друга правна възможност да осъществи имущественото
изравняване . Ако страната може да защити правата си чрез иск по чл. 55 от ЗЗД искът по чл. 59 от ЗЗД не е
допустим. Искът по чл. 59 от ЗЗД е
допустим , когато за страната въобще липсва друга възможност за правна защита ( виж т. 1 на Постановление № 1/ 28. 05. 1979г. на Пленума
на ВС).
6/В случаите на чл. 59 от ЗЗД се дължи по-малката сума между
обогатяването и обедняването , докато в случаите на чл. 55 от ЗЗД на
връщане подлежи изцяло полученото без основание, на неосъществено или отпаднало
основание(
виж т. 4 на Постановление № 1/ 28. 05.
1979г. на Пленума на ВС).
ІІ. По възражението на ищеца за нищожност на предварителния договор ,на
основание чл. 26 ал. 2 от ЗЗД ,поради
липсата на съгласие .
Пред
първоинстанционния съд пълномощника на ищеца е направил възражение за нищожност
на предварителния договор ,тъй като ищеца не е
разбирал свойството и значението на това , което извършва,поради което е
направил невалидно волеизявление за сключването
на договора. Възражението се прави,за да намери приложение двустранната
реституция по чл. 34 от ЗЗД ,ако
договора бъде признат за нищожен или
бъде унищожен.
Сключеният предварителен договор на 20. 01.
2012г. не е нищожен на основание чл. 26
ал. 2 от ЗЗД, поради липсата на съгласие. Съгласно
съдебната практика на ВКС ( виж Решение
№ 813/ 07. 09. 2011г. по гр. д.№ 256/ 2010г.на ІV-то гр.отд. на ВКС; Решение № 1117/ 28. 12. 1999г. по гр. д.№
425/ 99г.на ІІ-ро гр.отд. на ВКС; Решение № 1002/ 22. 10. 2008г. по гр. д.№
3182/ 2007г.на І-во гр.отд. на ВКС; Решение № 422/ 27. 05. 2004г. по гр. д.№
709/ 2003г.на ІІ-ро гр.отд. на ВКС;
Решение № 249/ 23. 07. 2010г. по гр. д.№ 92/ 2009г.на ІV-то гр.отд. на
ВКС; Решение № 6/ 31. 01. 2013г. по гр. д.№ 470/ 2012г.на ІІІ-то гр.отд. на
ВКС; Решение № 488/ 07. 10. 2003г. по гр. д.№ 11/ 2003г.на І-во гр.отд. на ВКС;
) и правната
доктрина , договорът ще бъде нищожен поради липсата на съгласие,при т.
нар. „съзнателна липса на съгласие“.
Съзнателна липса на съгласие ще имаме , когато :
-
съгласието е дадено без намерение за валидно обвързване
( несериозно ; на шега );
-
съгласието е дадено при упражнено насилие ;
-
лицето не е било в
състояние да разбира свойството и значението на това , което извършва
поради - малолетие ,поставянето му под пълно З.,тежко алкохолно опиянение , тежка
интоксикация ;
Нито едно от
посочените основания не е налице,за да се приеме липсата на съгласие при
хипотезата на чл. 26 ал.2 от ЗЗД.
Поставя се въпроса- унищожаем ли е предварителния
договор при хипотезите на чл. 27 предложение 1-во от ЗЗД и чл. 31 ал.1 от ЗЗД ?
Предварителният
договор не е унищожаем при хипотезата на
чл. 27 предложение първо от ЗЗД, поради това ,че е сключен от недееспособно
лице , тъй като тази хипотеза има предвид основанията
по чл. 130 ал. 3 от СК , чл. 4
ал. 2 от ЗЛС, и чл. 5 ал. 2 от ЗЛС.
Предварителният
договор обаче е унищожаем на основание
чл. 31 ал. 1 от ЗЗД,при хипотезата на
т.нар. „несъзнавано съгласие „. Договорът е сключен от дееспособно лице ,
което към момента на сключването не е разбирало свойството и значението на това
, което извършва . По делото е представено
ЕР на ТЕЛК при МБАЛ Пловдив АД с
дата 30. 11. 2010г. , от което се установява , че ищеца страда от псшихично заболяване
с диагноза „ П.Ш.. Непрекъснат ход на
протичане . Изразена Е.В.П.“. Пред
районния съд е изслушано и заключение на съдебно –психиатрична експертиза относно възможността на ищеца да към момента на сключване на договора
да разбира свойството и значението на това
което извършва . Експертизата дава заключение ,че ищеца страда от
душевна болест ,попадаща в хипотезата на чл. 5 ал. 2 от ЗЛС , което дава
основание лицето да бъде поставено под
ограничено З.. В експертното заключение е посочено ,че заболяването на ищеца му
дава възможност да разбира значението на
елементарни битови и житейски казуси ,но не и на сложни правни казуси . Според
утвърдената съдебна практика на ВКС ,хипотезата
на чл. 31 ал. 1 от ЗЗД обхваща случаите , когато лицето страда от слабоумие или душевна болест , има основание
да бъде поставено под пълно или ограничено З. по смисъла на чл. 5 ал.1 и ал. 2
от ЗЛС , но не поставено ,поради което се приема за дееспособно лице. Настоящата хипотеза
е точно такава .
В
случая настоящия съдебен състав не може да приеме унищожаемост на
предварителния договор на основание чл.
31 ал. 1 от ЗЗД ,тъй като договора не е обявен за унищожаем от съда.
За разлика от нищожните
договори ,при които нищожността настъпва
по право ,без да е необходимо
обявяването и от съда,при унищожаемите договори е необходимо сделката да бъде
обявена от съда за унищожаема. Този
извод следва от разпоредбата на чл. 32
ал. 1 от ЗЗД. Правото да се иска унищожение на договора е в полза на страната , чието волеизявление е
опорочено и се предявява пред съда чрез
конститутивен иск. До обявяването на сделката за унищожаема тя поражда желаните
от страните и посочените от закона правни последици. След обявяване на сделката
за унищожаема тя се приравнява по правни последици на нищожната сделка.
Правните последици се отменят с обратна сила .
В настоящия казус предварителния договор от 20. 01. 2012г. не е обявен за унищожаем от
съда на основание чл. 31ал 1 от ЗЗД.
Освен
това, следва да се отбележи ,че в случая правото да се иска унищожаване на предварителния договор на основание чл. 31
ал. 1 от ЗЗД е погасено по давност.
Според текста на
чл. 32 ал. 2 от ЗЗД давността е
тригодишна и в конкретния случай започва да тече от сключването на договора .
Предварителният договор е сключен на 20. 01. 2012г.и давността изтича 20. 01.
2015г. , преди предявяване на иска .
ІІІ. По приетото основание на районния съд ,за да уважи иска.
За да уважи иска районния съд е приел,че поради П.то
заболяване на ищеца той е бил в
обективна невъзможност да
възприеме съдържанието на нот. покана за изпълнение от 09. 08. 2012г. Приел е, че е налице
невиновна невъзможност за изпълнение на договора, което освобождава длъжника от
отговорност по договора . На това
основание е приел,че исковата сума от
25 000 лв. следва да бъде върната на ищеца.
Този извод на районния съд е
неправилен.
Очевидно районния съд се е позовал на разпоредбата на чл. 81 ал. 1 от ЗЗД – освобождаване на
длъжника от отговорност поради обективна
невъзможност за изпълнение. Тази правна норма е неприложима
в конкретния казус , тъй като П.то
заболяване на длъжника и невъзможността
да разбира смисъла и съдържанието на
поетите договорни задължения излиза извън предметния обхват на нормата на чл. 81 ал. 1 от ЗЗД. Посочената правна норма визира
случаите , когато изпълнението е неосъществимо поради
практически или правно непреодолимо препятствие,настъпването на което не може
да се вмени във вина на длъжника .
Касае се за „случайно събитие“
по своя произход , което е непредвидимо
и непреодолимо от длъжника и причинява абсолютна невъзможност за
изпълнение. Обикновено това са природни
бедствия или други непреодолими
препятствия .
В случаите ,когато
невъзможността за изпълнение се дължи на обективни причини,които са свързани с П.то
състояние на страната по договора ( невъзможност
да разбира свойството и значението на това, което извършва и да ръководи постъпките си ) не може въобще да се говори за освобождаване на длъжника от отговорност
при хипотезата на чл. 81 ал. 1 от ЗЗД, тъй като в този случай договора е нищожен на основание чл.
26 ал. 2 от ЗЗД ,поради липсата на
съгласие, унищожаем на основание чл. 27 ал. 1от ЗЗД във вр. с чл. чл. 130 ал. 3
от СК , чл. 4 ал. 2 от ЗЛС, и чл. 5 ал. 2 от ЗЛС, като сключен от недееспособно
лице или унищожаем на основание чл.
31ал. 1 от ЗЗД,като сключен от дееспособно лице , което към момента на
сключването не могло да разбира и да ръководи действията си .
Отделно
от това следва да се отбележи ,че районния съд е изследвал фактически състав на правна норма , която не
е приел ,че представлява правно основание на предявения иск. Районният съд е приел,че правното
основание на предявения иск е нормата на чл.55 ал. 1 предложение 3-то от ЗЗД –
получено на отпаднало основание. В
същото време е мотивирал съдебния
си акт с приложението на чл. 81 ал. 1 от ЗЗД- невиновна невъзможност за
изпълнение.
ІV. По същността на спора .
Съдът
счита ,че в конкретния казус не е осъществен фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД – неоснователно обогатяване . Това е така,тъй като
имуществената облага от 25 000 лв. не е преминала в патримониума на ответника по иска „без основание“.
В т. 1
на предварителния договор страните са приели ,че сумата от 25 000 лв.представлява „капаро „ по
договора .
В т. 6 от договора
страните са приели ,че при неизпълнение на задълженията си по договора продавача има право да задържи капарото в размер на 25 000 лв.
Въпросите относно
„задатъка „ / капарото / са разрешени нормативно в текста на чл. 93 от ЗЗД,
където е казано следното:
-
Задатъкът служи като доказателство за
това ,че договора е сключен и обезпечава неговото изпълнение( чл. 93ал.
1 от ЗЗД);
-
Ако страната , която е дала задатъка не изпълни задължението си, другата
страна може да се откаже от договора и да задържи задатъка. Ако страната ,
която е получила задатъка не изпълни задължението си, страната която е дала
задатъка може да се откаже от договора и да иска връщане
на задатъка в двоен размер( чл. 93 ал. 2 от ЗЗД) ;
В случая
неизправната страна по договора е ищеца по иска / купувача по договора / , тъй като не е изпълнил задължението си да
заплати изцяло продажната цена и да сключи окончателен договор на датата
посочена в договора ,включително и след получената нот. покана. При това
положение продавача по договора има право да
се откаже от договора и да задържи капарото, като обезщетение за
причинените вреди ,без да е нужно те да се доказват ( обезпечителната функция на задатъка ). Точно това е направил продавача по договора –
прекратил е договора с едностранно волеизявление и е задържал капарото .
В конкретния казус имуществената облага е преминала в патримониума на ответника по
иска и продавач по предварителния договор
на правно основание ( облигационно правоотношение
между страните), а не без основание. Няма
обогатяване на ответника „ за сметка „ на обедняването на ищеца ,тъй като задържаната
сума от 25 000 лв. не представлява „ обогатяване „ за ответника по иска ,
а репарира причинените му вреди в
резултат на забавата на длъжника ( неизпълнение на задълженията по договора от страна на длъжника ) по силата на обезпечителната
функция на задатъка.
На основание чл.
271 ал. 1 от ЗЗД ще следва да се отмени решението на районния съд и се
постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора , с което
се отхвърли предявения иск, като неоснователен.
V. По възражението на ответника
за погасяване на вземането по давност .
Възражението е
основателно .
Според
задължителните указания, дадени в
т. 7 на Постановление на Пленума
на ВС № 1/ 28. 05. 1979г. по въпросите на неоснователното обогатяване ,вземането за неоснователно
обогатяване при общия фактически състав
на чл. 59 от ЗЗД се погасява с 5-годсишна давност по чл. 110 от ЗЗД.
Давността започва да тече от деня на
получаването на престацията ,тъй като неоснователността на преминаване на
блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго съществува към
самото преминаване , а не в някой
последващ момент.
Сумата от
25 000 лв.е получена от ответника в деня на сключването на договора 20.
01. 2012г. , като в т.7
на договора е посочено ,че договора има характер на разписка за получаване на
сумата .
Погасителната
давност за вземането на ищеца е изтекла
на 20. 01. 2017г. Исковата молба е постъпила в съда на 07. 12. 2017г.
,след като вземането на ищеца е било погасено по давност.
Не може да се
приеме ,че предявяването на ревандикационен иск
за собственост по чл. 108 от
ЗС от ответника по настоящия иск против ищеца , което е станало
на 03. 10. 2012г. , прекъсва давността ,
тъй като ревандикационния иск няма за
предмет вземането на ищеца за връщане на сумата от 25 000 лв. Прекъсването
и спирането на давността имат отношение към
вземането на ищеца , но не и към
други юридически факти( виж чл. 116 б.“б“
от ЗЗД във вр. с чл. 115 б. „ж“
от ЗЗД и чл. 117 ал. 1 от ЗЗД).
След като
вземането на ищеца е погасено по давност иска следва да се отхвърли и на
това основание.
VІ. По разноските по делото.
С оглед изхода на
спора пред въззивната инстанция ще
следва да се отмени решението на районния съд и в частта за разноските по
делото.
На основание чл.
78 ал. 3 от ГПК ще следва да се осъди
ответника по въззивната жалба да заплати в полза на жалбоподателя сумата 1500 лв.( 500 лв. ДТ + 1000 лв. адвокатско възнаграждение) , представляваща сторени разноски
във въззивното производство .
Неоснователно е
възражението на пълномощника на въззиваемата страна по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение пред въззивната инстанция . Определено по правилото на чл.
7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/09. 07.
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,размера на
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция е
под минимално определения от Наредбата ( при материален интерес от 25 000 лв.
размера на минималното адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция е 1280 лв. ).
Разноски в полза
на ответника по иска не следва да се присъждат за производството пред районния
съд , тъй като до приключване на устните
състезания в първоинстанционното производство не са представени писмени
доказателства за сторени разноски ,нито е
направено валидно искане за присъждане на разноски (виж т. 11 на ТР № 6/2012г. от
06. 11. 2013г. на ОСГТК на ВКС).
Възнаграждението
на назначения особен представител на ищеца и за двете инстанции следва да се
определи и заплати от НБПП,по реда на
чл. 37 и сл. от ЗПП.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯВА Решение
№ 198/ 18. 02.2019г. на районен съд Пазарджик ,
постановено по гр. д. № 5001/2017г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА , в която е осъден ответника
да заплати в полза на ищеца сумата 25 000 лв. , вместо което постановява :
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на Г.А.И., ЕГН **********,***, против
В.С. З.,
ЕГН **********,***,за
заплащане на сумата 25 000 лв.
,ведно със законната лихва върху тази сума ,считано от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане , с която сума ответника
неоснователно се обогатил, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Г.А.И., ЕГН **********,***, да заплати в полза на В.С. З., ЕГН **********,***, сумата 1500 лв.,
представляваща сторени съдебно-
деловодни разноски във въззивното
производство .
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване( гражданско дело с цена на иска над
5000 лв. ) в едномесечен срок от съобщението на страните за
изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ
: