№ 55
гр. София, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000986 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 във вр. с чл. 294 от ГПК.
С решение № 60162/8.11.2022 г. по т.д. № 1324/2020 г. на ВКС, І г.о., е отменено решението от
5.05.2020 г. по т.д. № 74/2018 г. на САС, ТО, 3 състав, като делото е върнато за ново разглеждане
на друг състав на въззивния съд за произнасяне по евентуалните искове по чл. 59, ал. 3 и чл. 3, ал.
3 ЗБН.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от 31.10.2017 г. на синдиците на
„Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ и по въззивна жалба от 10.11.2017 г. на
ответника „Вемас 7“ ЕООД срещу решението от 10.10.2017 г по т. д. № 1503/2017 г. на Софийския
градски съд, VI-14 състав, в частта, с която:
на осн. чл. 3, ал. 3 ЗБН е признато за нищожно по отношение на кредиторите на
несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка" АД /в несъстоятелност/ извършеното
от ответника изявление за прихващане на задължения по договор за банков кредит от
8.07.2008 г. с вземане в размер на 29 000 лв., произтичащо от договор за преференциален
безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г., сключен с М. Х. С. и придобито от ответника с
договор за цесия;
е отхвърлен искът по чл. 59, ал. 3 ЗБН за същото прихващане;
на осн. чл. 57, ал. 7 ЗБН ответникът е осъден да заплати по сметка на СГС сумата 1 159,75
лв. – държавна такса за първоинстанционното производство
Жалбоподателят – ищец обжалва решението в частта по отхвърления евентуален иск по чл. 59,
ал. 3 ЗБН. В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано е прието за недоказано знанието у
1
ответника за състоянието на неплатежоспособност на банката към момента на извършване на
прихващанията. Поддържа се, че това знание следвало от отразеното в договора за цесия от
4.11.2014 г., че цената по цесията следва да се заплати в срок до първо число на месеца, следващ
датата на решението по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ, което е решението на БНБ за отнемане на банковата
лицензия. Това означавало, че към датата на сключване на договора ответникът и цедента М. С. са
знаели, че лицензията ще бъде отнета поради настъпилата неплатежоспособност на банката.
Жалбоподателят – ответник „Вемас 7“ ЕООД обжалва решението в частта, с която е уважен
искът по чл. 3, ал. 3 ЗБН. Поддържа се, че прихващането не попада в приложното поле на чл. 3, ал.
2 и 3 ЗБН, тъй като не води до намаляване на масата на несъстоятелността, а и банката получава
удовлетворяване на своето вземане. Твърди се и, че този извод следвал и от специалната уредба на
прихващането в чл. 59 ЗБН. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че от датата на отнемане на
лицензията по датата на откриване на производството по несъстоятелност се прилагала забраната
по чл. 3, ал. 2 ЗБН, а след датата на откриване на производствата – чл. 59 ЗБН. Претендира
разноски.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД
/в несъстоятелност/ с искова молба от 20.04.2017 г., с която срещу „Вемас 7“ ЕООД са били
предявени обективно съединени: 1) главен иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН за обявяване
недействителността спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващането, извършено с
изявление за прихващане с вх. № 11748/13.11.2014 г., на задължения по договор за банков кредит
от 8.07.2008 г. с вземане в размер на 29 000 лв., произтичащо от договор за преференциален
безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г., сключен с М. Х. С. и прехвърлено договор за цесия от
4.11.2014 г., до размера на по-малкото от насрещните вземания – до сумата 28 993,78 лв.; 2)
евентуален иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН за обявяване недействителността спрямо кредиторите на
несъстоятелността на същото прихващане; 3) евентуален иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59,
ал. 2 ЗБН за обявяване нищожността на същото прихващане; и 4) евентуален иск по чл. 3, ал. 3
ЗБН за обявяване нищожността на същото прихващане спрямо кредиторите на несъстоятелността.
В исковата молба се твърди, че с решение № 138/6.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ,
обявено на 7.11.2014 г. в Търговския регистър, е отнет лиценза на „КТБ“ АД на осн. чл. 36, ал. 2, т.
2 ЗКИ, а с решение от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС е открито производство по
несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. Твърди се, че по силата на договор за
банков кредит от 8.07.2008 г. банката е отпуснала на ЕТ „С. Д.“ кредитна линия в размер на 50 000
лв. за оборотни средства, като към 13.11.2014 г. непогасените задължение по същия възлизали на
28 993,78 лв. На 4.11.2014 г. в банката било получено уведомление за извършена цесия с вх. №
10734/4.11.2014 г. от вложителя М. Х. С. в полза на ЕТ „С. Д.“ на вземане в размер на 29 000 лв. по
договор за преференциален безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г. Впоследствие ЕТ „С. Д.“
отправил изявление за прихващане с вх. № 11748/13.11.2014 г. между така придобитото вземане и
задълженията му по договор за банков кредит от 8.07.2008 г. Прихващането било нищожно спрямо
кредиторите на несъстоятелността, тъй като било извършено след датата на отнемане на лиценза и
било способ за събиране на вземания срещу банката /чл. 3, ал. 2 ЗБН/. Изявлението за прихващане
2
не отговаряло на изискването за форма по чл. 59, ал. 2 от ЗБН. Поддържа се, че прихващането
било недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността и по новата, и по старата
редакция на чл. 59, ал. 5 от ЗБН, тъй като са извършени след началната дата на
неплатежоспособността, както и след поставянето на банката под специален надзор. В хода на
делото се поддържа и, че следва да се приложи новоприетия § 8 от ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/13.03.2018
г.). Твърди се и, че цесията била извършена след 22.10.2014 г., когато бил оповестен и публикуван
на Интернет страницата на БНБ доклад за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, резултати
от който сочели, че банката е с отрицателен собствен капитал, т.е. неплатежоспособна, от което
следвало и, че цесионерът също е знаел за това обстоятелство, поради което прихващането било
недействително и на осн. чл. 59, ал. 3 ЗБН. Твърди се, че впоследствие на 12.09.2015 г. било
вписано прехвърлянето от ЕТ „С. Д.“ на търговското предприятие по реда на чл. 15 ТЗ в полза на
ответника „Вемас 7“ ЕООД, който се явявал правоприемник на правата и задълженията по
договора за кредит и цедираното вземане.
По делото е представен договор за банков кредит от 8.07.2008 г., с който „Корпоративна
търговска банка“ АД е отпуснала на кредитополучателя С. Т. Д., действащ като ЕТ „С. Д.“,
кредитна линия с лимит от 50 000 лв. за оборотни средства с краен срок за усвояване на кредита
до 15.03.2009 г., който може да бъде продължен с 1 година при направено до 1.06.2009 г. писмено
искане от кредитополучателя и изпълнението на условията по т. 11. Предвидено е, че за ползвания
кредит кредитополучателят заплаща на банката лихва върху фактически ползваните суми в размер
на основния лихвен процент, определян от БНЛ, плюс 5 % годишно, която е платима ежемесечно
до 25-то число, а при забава се дължи и наказателна надбавка от 10 % годишно. Според т. 19
кредитополучателят дължи и еднократна комисионна за управление на кредита в размер на 1,5 %
върху договорения размер на датата на първо усвояване на средства по кредита. Според т. 22
крайният срок за погасяване на главницата по кредита е 25.06.2009 г., а ако бъде продължен с 1
година – до 25.06.2010 г.
Договорът е бил изменен със следните анекси: 1) с анекс № 1/9.06.2009 г. е уговорено
продължаване на срока на договора с 1 година, при промяна на възнаградителната лихва на 12 %
годишно; 2) с анекс № 2/10.06.2009 г. е уговорено заплащане на еднократна комисионна за
управление на кредита в размер на 1 % върху договорения размер, платима до 15.06.2009 г.; 3) с
анекс № 3/21.06.2010 г. е уговорено срокът за усвояване на кредита да бъде продължен до
15.06.2011 г. при краен срок за погасяване 25.06.2011 г., и заплащане на еднократна комисионна за
управление и обработка на кредита в размер на 1,5 %, платима в срок до 25.11.2010 г.; 4) с анекс №
4/14.04.2011 г. е уговорено срокът за усвояване на кредита да бъде продължен до 15.06.2012 г. при
краен срок за погасяване 25.06.2012 г., и заплащане на еднократна комисионна за управление и
обработка на кредита в размер на 1,5 %, платима в срок до 25.05.2011 г.; 5) с анекс № 5/9.05.2012 г.
е уговорено срокът за усвояване на кредита да бъде продължен до 15.06.2013 г. при краен срок за
погасяване 25.06.2013 г., и заплащане на еднократна комисионна за управление и обработка на
кредита в размер на 1,5 %, платима в срок до 25.05.2012 г.; 6) с анекс № 6/18.03.2013 г. е уговорено
срокът за усвояване на кредита да бъде продължен до 25.03.2013 г. при краен срок за погасяване
15.06.2014 г., и заплащане на еднократна комисионна за управление и обработка на кредита в
размер на 1,5 %, платима в срок до 25.03.2013 г.; 7) с анекс № 7/8.04.2014 г. е уговорено срокът за
усвояване на кредита да бъде продължен до 15.06.2015 г. при краен срок за погасяване 25.06.2015
г., и заплащане на еднократна комисионна за управление и обработка на кредита в размер на 1,5 %,
платима в срок до 25.04.2014 г.
3
Според представено счетоводно извлечение непогасените просрочени задължения по този
договор за кредит на ЕТ „С. Д.“ към 13.11.2014 г. са в общ размер на 28 993,78 лв., от които
28 839,97 лв. – главница и 153,81 лв. – текущи лихви върху редовна главница за периода
27.10.2014 – 13.11.2014 г.
С решение № 73/20.06.2014 г., изменено и допълнено с решение № 74/22.06.2014 г., на
Управителния съвет на БНБ „Корпоративна търговска банка“ АД е поставена за срок от три
месеца под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност. С горецитираните
решения се спира изпълнението на всички задължения на банката, ограничена е дейността на
банката, като й е забранено да извършва всички дейности съгласно банковия й лиценз, отстранени
са от длъжност членовете на Управителния и Надзорния съвети, лишени са от право на глас
акционерите, притежаващи пряко или косвено повече от 10 % от акциите с право на глас, и са
назначени квестори. Двете решения са обявени в Търговския регистър по партидата на банката на
23.06.2014 г.
С решение № 114/16.09.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, обявено в ТР на 18.09.2014 г., е
продължен до 20.11.2014 г. срокът, през който банката е поставена под специален надзор, като е
продължено действието на всички произтичащи от това мерки и на квесторите на банката е
указано да внесат до 20.10.2014 г. цялостна оценка на активите на „КТБ“ АД, извършена от
оторизирани одиторски компании. В решението е прието, че банката продължава да изпитва остър
недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата си дейност и за изпълнение на
задълженията си към депозантите и другите кредитори, както и че банката не разполага с
достатъчно активи.
С решение № 138 по протокол № 27/ 6.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ на осн. чл. 36,
ал. 2, т. 2 ЗКИ е отнет лиценза за извършване на банкова дейност на „Корпоративна търговска
банка“ АД, като на осн. чл. 9, ал. 1 ЗБН е подадено искане за откриване на производство по
несъстоятелност. Решението е обявено в Търговския регистър по партидата на банката на
7.11.2014 г.
С решение от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, VІ-4 състав, обявено в ТР на
22.04.2015 г., е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД с начална дата 6.11.2014 г., открито е
производство по несъстоятелност, банката е обявена в несъстоятелност, прекратена е дейността й,
прекратени са правомощията на органите й, постановена е обща възбрана и запор върху
имуществото и е постановено започване на осребряване на имуществото, включено в масата на
несъстоятелността. Решението на СГС е било отменено в частта за началната дата на
неплатежоспособност и същата е определена на 20.06.2014 г. с влязло в сила решение от 3.07.2015
г. по т.д. № 2216/2015 г. на САС, ТО, 3 състав, обявено в ТР на 8.07.2015 г.
С решение № 41/23.04.2015 г. на Управителния съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в
банките, прието на осн. чл. 26, ал. 1 ЗБН, са назначени двама постоянни синдици на „КТБ“ АД /в
несъстоятелност/, при първоначално месечно възнаграждение на всеки от тях в размер на 20
минимални работни заплати за страната. С решение № 196/13.11.2015 г. на УС на ФГВБ е бил
освободен единият от назначените синдици /Р. И. А./, а за синдици са били назначени К. Х. М. и А.
Н. Д., при същото месечно възнаграждение. С решение № 48/2.03.2016 г. на УС на ФГВБ е бил
освободен синдикът А. П. И..
С уведомление с вх. № 10734/4.11.2014 г. М. Х. С. е уведомил „КТБ“ АД, че с договор от
4.11.2014 г. с нотариална заверка на подписите е цедирал в полза на С. Т. Д., действащ като ЕТ „С.
4
Д.“, част от вземането си към банката в размер на 29 000 лв. по договор за преференциален
безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г. по сметка с IBAN – **********.
С искане за прихващане с вх. № 11748/13.11.2014 г. С. Т. Д., действащ като ЕТ „С. Д.“, е
уведомил „КТБ“ АД, че извършва прихващане между цедираното му от М. Х. С. вземане срещу
насрещното му задължение към банката, произтичащо от договор за банков кредит от 8.07.2008 г.
в размер на 28 839,79 лв. към 25.10.2014 г.
С договор от 28.08.2015 г. с нотариална заверка на подписите С. Т. Д., действащ като ЕТ „С.
Д.“, е прехвърлил безвъзмездно на ответника „Вемас 7“ ЕООД, представлявано от едноличния му
собственик и управител С. Т. Д., търговското си предприятие. Прехвърлянето е вписано в
Търговския регистър на 12.09.2015 г., като на същата дата ЕТ „С. Д.“ е заличен.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими.
І. По предмета на делото
Видно от посоченото по-горе с настоящата искова молба са били предявени няколко евентуално
съединени иска, атакуващи процесното прихващане по искане за прихващане с вх. №
11748/13.11.2014 г., които според ищеца са съединени по следния начин: 1) главен иск по чл. 59,
ал. 5 ЗБН, 2) първи евентуален иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН; 3) втори евентуален иск по чл. 26, ал. 2
ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2 ЗБН за обявяване нищожността на същото прихващане; и 4) трети
евентуален иск по чл. 3, ал. 3 ЗБН за обявяване нищожността на същото прихващане спрямо
кредиторите на несъстоятелността.
С първоинстанционното решение е уважен искът по чл. 3, ал. 3 ЗБН, а са отхвърлени исковете
по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, чл. 59, ал. 3 ЗБН и чл. 59, ал. 5 ЗБН. С първото въззивно решение от
28.04.2020 г. е отменено изцяло първоинстанционното решение, като вместо това е уважен искът
по чл. 59, ал. 5 ЗБН, а всички останали искове, които са приети за евентуални, са оставени без
разглеждане – по чл. 59, ал. 3 ЗБН, чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 3, ал. 3 ЗБН. Това въззивно решение е
било отменено с решението от 8.11.2022 г. на ВКС, а вместо това е отхвърлен искът по чл. 59, ал. 5
ЗБН, а делото е върнато на САС за произнасяне по евентуалните искове по чл. 3, ал. 3 и чл. 59, ал.
3 ЗБН.
Настоящият въззивен състав намира, че освен посочените от ВКС евентуални искове предмет
на настоящото повторно въззивно производство е и искът по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2
ЗБН. Този иск е отхвърлен с обжалваното решение, а подадената от ищеца въззивна жалба
обхваща същия. В първото въззивно решение от 28.04.2020 г. той също и приет за евентуален и
като такъв е оставен без разглеждане, но е означен като иск по чл. 59, ал. 2 ЗБН. С касационното
решение делото е върнато за разглеждане на всички останали неразгледани евентуални искове,
поради което въззивният съд приема, че волята на ВКС е да върне делото и за този иск, независимо
от пропуска да го упомене. Ако искът не бъде разгледан, то ищецът ще бъде лишен от
своевременно инициираната въззивна защита и по този иск, а решението на СГС не би могло да
влезе в сила в тази част именно поради същата жалба.
Същевременно, следва да се отбележи, че предходните инстанции са разгледали исковете в
погрешна поредност.
5
Според установената съдебна практика начинът на съединяване на исковете зависи от волята на
ищеца, само когато съотношението между исковете не се определя от естеството на материалните
правоотношения, предмет на делото[1]. Във втория случай съдът следва да разгледа исковете в
поредността, която следва от това естество, независимо от заявеното от ищеца. Съединяването на
искове за недействителност, независимо от поредността и съотношението, които е посочил
ищецът, винаги е при условията на евентуалност – ако сделката е недействителна на едно
основание, то последващото прогласяване на недействителност на друго основание е
безпредметно. Съдът е длъжен да разгледа преди всичко наведените основания за нищожност
според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона
или заобикалянето му) през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. Когато съдът
приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да разгледа /ако има такива/ наведените основания за
унищожаемост, подредени също според тежестта на порока и ако сделката не подлежи на
унищожение поради сочените пороци да премине към разглеждане на наведените основания за
висяща недействителност, свързвани с липсата на надлежно учредена или превратно упражнена
представителна власт /чл. 40 и чл. 42 ЗЗД/. Едва след това на разглеждане подлежат наведените
основания за относителна недействителност. Това е така, защото ако сделката е нищожна тя не
поражда и никога не може да породи целените правни последици, а във всички останали случаи –
тя поражда такива, но те могат да отпаднат /при унищожаване/, или не поражда, но може да
породи /при висяща недействителност/, или поражда, но те са или могат да станат
непротивопоставими спрямо определени лица /при относителна недействителност/. Ако сделката е
нищожна, то отричането на нейните правни последици чрез останалите способи е безпредметно,
тъй като такива тя по принцип не поражда. По-специално, потестативното право по чл. 59, ал. 3
или 5 ЗБН предполага валидна сделка, тъй като само реално настъпили правни последици могат да
бъдат отречени спрямо ищеца. Следователно, едно от условията за основателност на
конститутивните искове по чл. 59, ал. 3 или 5 ЗБН е атакуваното действие да е породило правни
последици и те да не са отпаднали на друго основание – да не е нищожно, унищожено, развалено и
др. Ето защо материалноправното естество на наведените пороци сочи, че независимо от заявената
от ищеца поредност при евентуалното съединяване, характер на главен иск има този за нищожност
поради неспазена форма по чл. 59, ал. 2 ЗБН, първи евентуален и искът по чл. 3, ал. 3 ЗБН, а
поредността на останалите конститутивни искове е според волята на ищеца – втори евентуален е
по чл. 59, ал. 5 ЗБН, а трети евентуален иск е по чл. 59, ал. 3 ЗБН. Доколкото обаче искът по чл.
59, ал. 5 ЗБН е отхвърлен с влязлото в сила решение на ВКС, то в настоящото повторно въззивно
производство следва да се разгледат останалите искове в посочената поредност.
ІІ. По правилността на обжалваното решение
Не се спори между страните, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) с решение №
73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, обявено в ТР на 23.06.2014 г., е била поставена под специален
надзор поради опасност от неплатежоспособност „КТБ“ АД, а впоследствие на същата е отнет
лиценза за извършване на банкова дейност с решение № 138/6.11.2014 г. на УС на БНБ, обявено в
ТР на 7.11.2014 г.; 2) спрямо същата банка е открито производство по несъстоятелност и е обявена
в несъстоятелност при начална дата на неплатежоспособност 20.06.2014 г. с решение от 22.04.2015
г. по т.д. № 7549/2014 г. на СГС, изменено с решение от 3.07.2015 г. по т.д. № 2216/2015 г. на
САС; 3) по силата на договор за банков кредит от 8.07.2008 г., изменен с анекси от 9.06.2009 г.,
6
10.06.2009 г., 21.06.2010 г., 14.04.2011 г., 9.05.2012 г., 18.03.2013 г. и 8.04.2014 г. , „КТБ“ АД се е
задължила да предостави на ЕТ „С. Д.“ кредитен лимит в размер до 50 000 лв. за оборотни
средства, с краен срок за погасяване 25.06.2015 г.; 4) към 13.11.2014 г. непогасените задължения по
договора са в общ размер на 28 839,97 лв.; 5) с уведомление с вх. № 10734/4.11.2014 г. М. Х. С. е
уведомил „КТБ“ АД, че на 4.11.2014 г. е цедирал в полза на ЕТ „С. Д.“ част от вземането си към
банката в размер на 29 000 лв. по договор за преференциален безсрочен депозит №
19541/13.11.2006 г. по сметка с IBAN – **********; 6) с искане за прихващане с вх. №
11748/13.11.2014 г. ЕТ „С. Д.“ е уведомил „КТБ“ АД, че извършва прихващане между така
цедираните му вземания срещу насрещните му задължения към банката, произтичащи от договора
за банков кредит от 8.07.2008 г. г. в общ размер на 28 839,97 лв.; 7) ЕТ „С. Д.“ е прехвърлил на
ответника „Вемас 7“ ЕООД търговското си предприятие с договор от 28.08.2015 г., вписано на
12.09.2015 г., когато и ЕТ е бил заличен.
Както би посочено по-горе, ищецът оспорва процесното прихващане от 13.11.2014 г., като
твърди, че то е нищожно поради нарушена форма по чл. 59, ал. 2 ЗБН, а евентуално е нищожно
спрямо кредиторите на осн. чл. 3, ал. 3 ЗБН или е отменимо по реда на чл. 59, ал. 3 ЗБН. По така
предявените искове и в уточнената поредност въззивният съд намира следното:
А) По иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2 ЗБН
Разпоредбата на ал. 2 на чл. 59 ЗБН урежда формалните изисквания за извършване на
прихващане по ал. 1 на чл. 59 – изявлението да е отправено към синдика и да е в писмена форма с
нотариална заверка на подписа. Същевременно, разпоредбата на ал. 1 на чл. 59 ЗБН регламентира
извършването на прихващане на кредитор със задължение към банка, спрямо която е открито
производство по несъстоятелност. Аргумент за това е както цялостният прочит, така и
систематичното място на разпоредбата /глава 4 – Запазване, управление и попълване на масата на
несъстоятелността, охранителни мерки, раздел ІІІ – Попълване на масата на несъстоятелността/, а
така и изискването на ал. 2 изявлението да се отправи до синдика, какъвто няма до откриване на
производството по несъстоятелност /не е споменат „временния синдик“, който е различна правна
фигура/. Следователно, изискванията на чл. 59, ал. 1 и 2 ЗБН се отнасят до извършване на
прихващане със задължение към банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност.
По тази причина въведеното с ал. 2 изискване към формата на изявлението за прихващане е
приложимо към тези изявления, които са получени от банката след откриване на производството
по несъстоятелност.
Процесното изявление за прихващане обаче е достигнало до банката на 13.11.2014 г. – преди
откриване на производството по несъстоятелност със решение от 22.04.2015 г. на СГС. По тази
причина спрямо процесното прихващане е изцяло неприложимо изискването на чл. 59, ал. 2 ЗБН,
дори и при най-разширителното тълкуване на разпоредбата. Ето защо е без значение дали се касае
до изискване към формата за действителност или към формата за доказване на изявлението за
прихващане, доколкото процесното прихващане е извън приложното поле на разпоредбата.
При това положение този иск е неоснователен.
Б) По иска по чл. 3, ал. 3 ЗБН
Според чл. 3, ал. 2 ЗБН от датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на
7
банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ не могат да се извършват разпоредителни
сделки и действия с имуществото на банката с изключение на извършването на обичайни разноски,
насочени към неговото запазване и управление, като от същата дата не могат да се извършват
действия и сделки, насочени към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу
банката, както и към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на
изпълнение. Според чл. 3, ал. 3 ЗБН действия и сделки, извършени в нарушение на забраните,
установени в ал. 2, са нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.
Ищецът счита, че цитираните разпоредби са приложими и за процесното прихващане, което е
възприето и в обжалваното решение. Прието е, че прихващанията представляват „действия,
насочени към събиране на вземания срещу банката“ по смисъла на изр. 2 на ал. 2 на чл. 3 ЗБН.
Въззивният съд не споделя това становище.
На първо място, цялостният прочит на чл. 3, ал. 2 ЗБН в систематичното му тълкуване с чл. 36,
ал. 2 ЗКИ сочи, че предвидените в него забрани касаят само действия на самата банка чрез нейните
представители – законни или доброволни. Това е така, защото отнемането на банковата лицензия,
като индивидуален административен акт, ограничава само и единствено правната сфера на самата
банка, а не и на трети лица. Чрез индивидуален административен акт не може да се ограничава
правната сфера на лица, които не са участници в административното производство и не са
адресати на ИАА. Това касае и случаите, когато тези трети лица са страни по правоотношения с
банката, вкл. нейни кредитори или нейни длъжници. Спрямо трети лица отнемането на банковата
лицензия е res inter alios acta. Поради това законът предвижда, че тяхната правната сфера може да
бъде засегната едва със съдебните актове, постановени в производството по несъстоятелност на
банката – неговото откриване и последващо развитие, в което на третите лица е предоставена
възможност за участие в съответната фаза на процедурата и чрез съответните на интереса им
правни способи. Отнемането на банковата лицензия ограничава правоспособността на банката,
като й забранява да извършва банкова дейност, а същевременно това води и до прекратяване на
правомощията на органите й на управление и назначаването на квестор /ако това не е станало на
по-ранен етап при наложен специален надзор/. С това именно са свързани и забраните по чл. 3, ал.
2 ЗБН, които са насочени само към самата банка, а не към трети лица – нейни длъжници или
кредитори.
Несподелимо е становището на СГС, че „действия и сделки, насочени към събиране,
предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката“ могат да извършват само нейни
кредитори. Езиковото тълкуване на формулировката сочи, че се имат предвид активни действия на
банката, които тя доброволно извършва и в които участва нейната воля. Това без съмнение се
отнася до израза „предоговаряне“, но равнопоставянето му с изразите „събиране“ и „обезпечаване“
навежда, че последните също визират волеви действия на самата банка, а не само на нейни
кредитори. Да се приеме, че под „действия насочени към събиране или обезпечаване“ се визират
всякакви действия на трети лица и публични органи спрямо банката /напр. предприети от съдебни,
изпълнителни и административни органи, вкл. за събиране на публични вземания/ означава освен
да се накърнят значително чужди права, но и да се разклати сериозно правната стабилност и
нормалната дейност на публичните институции, което е неприемлив правен резултат.
Същевременно, изразът „изпълнение на нейни парични задължения“ не визира всички погасителни
способи и не включва извършени прихващания от насрещна страна по облигационно отношение.
На второ място, разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН има общ характер и тя се дерогира от други
8
специални разпоредби на същия закон. Такива други разпоредби са тези в чл. 59 ЗБН, уреждащи
при какви условия е допустимо извършването и оспорването на прихващане – както извършено от
кредитор, така и от банката. В ал. 1 и 2 на чл. 59 ЗБН са уредени условията, при които кредитор
може да извърши прихващане след откриване на производство по несъстоятелност спрямо банката
/арг. от ал. 2/. От съдържанието на ал. 3, 4 и 5 пък следва, че с предвидените конститутивни искове
могат да се атакуват прихващания на кредитор или на банката /ал. 5/, извършени след началната
дата на неплатежоспособност или след датата на поставянето на банката под специален надзор /ако
тя е по-ранна/, което винаги предхожда датата на отнема на банковата лицензия, но няма
ограничение за крайния момент на тези прихващания – същите могат да се извършват от кредитор
и след откриване на производството по несъстоятелност, както постановява и ал. 1, в който период
очевидно се включва и периодът по чл. 3, ал. 2 ЗБН. С уредбата на конститутивни искове за отмяна
на последиците на прихващанията законодателят имплицитно е приел, че тези прихващания са
породили валидни правни последици, т.е. те не са нищожни. Ако бяха нищожни, те не биха могли
да бъдат годен предмет на конститутивни искове, а тяхната отмяна би била напълно безпредметна.
Логически non sens е уредбата на предпоставки за надлежно извършване на прихващане и то след
откриване на производството по несъстоятелност /чл. 59, ал. 1 ЗБН/, ако самото прихващане
попада в приложното поле на чл. 3, ал. 2 ЗБН и като такова би било нищожно. Единственото
разумно тълкуване на паралелно съществуваните чл. 3 и чл. 59 ЗБН е, че със самата специална
уредба на прихващанията по чл. 59 ЗБН законодателят е извадил същите от обхвата на чл. 3, ал. 2
ЗБН.
Ето защо следва да се заключи, че прихващането, извършено от кредитор на банка в
несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл. 3, ал. 2 ЗБН и подлежи на
атакуване само на основание чл. 59, ал. 3 и, ал. 5 ЗБН, в качеството им на специални за този
погасителен способ норми[2].
При това положение и този иск се явява неоснователен.
В) По иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН
Според чл. 59, ал. 3 ЗБН прихващането може да бъде обявено за недействително по отношение
на кредиторите на несъстоятелността, ако кредиторът е придобил вземането и задължението си
преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но към момента на
придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или
че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Според ал. 4 на чл. 59 ЗБН счита се,
че кредиторът е знаел, че е настъпила неплатежоспособност, ако вземането или задължението му е
придобито след датата на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията
за извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ.
Фактическият състав на правото по чл. 59, ал. 3 ЗБН включва следните кумулативни елементи:
1) да е извършено валидно изявление за прихващане от кредитор към банка, спрямо която е
открито производство по несъстоятелност – без значение дали е извършено преди или след
откриване на производството /арг. от чл. 59, ал. 1 и ал. 2 ЗБН/, 2) прихващането да е извършено
след по-ранната от двете дати – на подаване на искането по чл. 9, ал. 1 ЗБН или на
неплатежоспособност, 3) вземането на кредитора да е придобито преди датата на откриване на
производството по несъстоятелност, 4) задължението на кредитора да е придобито преди датата на
откриване на производството по несъстоятелност, 5) към момента на придобиване на вземането
9
или на задължението кредиторът да е знаел, че спрямо длъжника е настъпила
неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност, която
предпоставка се презюмира необоримо ако вземането или задължението е придобито след датата
на вписване в ТР на решението на БНБ за отнемане на лицензията за извършване на банкова
дейност /чл. 59, ал. 4 ЗБН/.
В настоящия случай първите четири предпоставки спрямо процесното изявление за прихващане
от 13.11.2014 г. са налице, което не е спорно – вземанията на праводателя ответника са придобити
от него с договор за цесия, сключен след 20.06.2014 г. /датата на неплатежоспособност на банката/,
а задълженията му са придобити преди откриването на производството по несъстоятелност.
Спорна е последната предпоставка – субективната.
Както бе посочено, тази субективна предпоставка се преценява към момента на придобиване на
вземането или на задължението, предмет на прихващането, а не към момента на самото
прихващане. Доколкото задължението на праводателя на ответника произтича от договор за
банков кредит от 8.07.2008 г. и анекси, последният от които е от 8.04.2014 г., което предхожда
датата на неплатежоспособност /20.06.2014 г./ и на подаване искането по чл. 9 ЗБН /6.11.2014 г./.,
то логически не е възможно да съществува знание за тези обстоятелства в предходен на тях момент
– преди те да са настъпили, а и самият ищец не го твърди. Не е възможно да съществува знание
към момента на придобиване на вземането или на задължението и за поискано откриване на
производство по несъстоятелност, доколкото искането по чл. 9 ЗБН от 6.11.2014 г. следва това
придобиване. Твърдението е за наличието на знание за неплатежоспособността на банката към
момента на придобиване на активното вземане с договора за цесия от 4.11.2014 г., който следва
датата на неплатежоспособност, но предхождат датата на искането по чл. 9 ЗБН. Същевременно, в
случая е неприложима презумпцията за знание по чл. 59, ал. 4 ЗБН, тъй като активното вземане е
придобито преди вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за
извършване на банкова дейност на основание чл. 36, ал. 2 от ЗКИ /7.11.2014 г.
Други доказателства за това знание ищецът не е ангажирал. По-специално, несподелима е
тезата, че знанието следвало от решенията на БНБ за поставянето на банката под специален
надзор, обявени по партидата в ТР. В тази връзка въззивният съд напълно споделя съображенията
на първоинстанционния съд по този въпрос, в който смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290
ГПК[3]. Никакъв извод в тази насока не следва и от съдържанието на самия договор за цесия и
уговорения в него падеж на плащане на цената, поставен в зависимост от настъпването на условие
– постановяването на решение по чл. 23, ал. 1 ЗГВБ. Ето защо недоказана се явява субективната
предпоставка на чл. 59, ал. 3 ЗЗД, което води до неоснователност на този иск.
С оглед гореизложеното и несъвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва: 1) да се отмени в частта, с която са
уважен искът по чл. 3, ал. 3 ЗБН, който да се отхвърли, както и в частта за възложените на
ответника разноски; и 2) да се потвърди в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 26, ал. 2
ЗЗД и чл. 59, ал. 3 ЗБН.
ІІІ. По разноските за производството
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК право на присъждане на разноски има само
ответника, който своевременно е направил искане за присъждане на такива.
10
Ответникът е доказал разноски в общ размер на 8 617 лв., от които: 1) 2 000 лв. – за адвокатско
възнаграждение за първата инстанция по представения договор за правна защита и съдействие от
16.05.2017 г. /л. 103 от делото на СГС/; 2) 580 лв. – за заплатената държавна такса по въззивната си
жалба; 3) 1 600 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за първата въззивна инстанция по
представения договор за правна защита и съдействие от 31.10.2017 г. /л. 21 от т.д. № 74/2018 г. на
САС/; 4) 610 лв. – за заплатената държавна такса по касационната жалба; 5) 1 600 лв. – за
заплатеното адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по представените договори за
правна защита и съдействие от 22.05.2020 г. и 25.06.2021 г.; 6) 2 227 лв. – за заплатеното
адвокатско възнаграждение за второто въззивно производство по представения договор за правна
защита и съдействие от 23.11.2022 г.
Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на претендираните за различните
инстанции разноски за адвокатско възнаграждение на ответника. Изчислено според цената на иска
от 28 993,78 лв. /стойността на процесното прихващане/ минималното възнаграждение според чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 3 009,44 лв. без ДДС за една инстанция. Нито едно от претендираните от ответника
разноски не надвишава тази сума, поради което не са налице основанията за редукция по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
На осн. чл. 57, ал. 6 ЗБН и чл. 62, ал. 2 ЗБН ищецът следва да бъде осъден да заплати държавна
такса за първоинстанционното производство в размер на 1 159,75 лв., а за въззивната инстанция /за
подадената от ищеца въззивна жалба/ – в размер на 579,86 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 38/2.03.2017 г. по гр.д. № 60030/2016 г., решение № 199/12.07.2016 г. по гр.д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и др.
[2] така решение № 239/15.05.2018 г. по т.д. № 986/2017 г. на ВКС, І т.о.
[3] решение № 161/17.12.2020 г. по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 142/21.01.2021 г. по т. д. № 1904/2019 г.
на ВКС, ІІ т.о.; решение № 190/2.02.2021 г. по т. д. № 2009/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и др.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 10.10.2017 г по т. д. № 1503/2017 г. на Софийския градски съд, VI-14
състав, в частта, с която е уважен предявеният от синдиците на „Корпоративна търговска банка"
АД /в несъстоятелност/ срещу „Вемас 7“ ЕООД иск по чл. 3, ал. 3 от Закона за банковата
несъстоятелност, както и в частта, с която „Вемас 7“ ЕООД е осъден да заплати държавна такса в
размер на 1 159,75 лв., и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от синдиците на „Корпоративна търговска банка" АД /в
несъстоятелност/ с ЕИК – ********* срещу „Вемас 7“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – с. Барутин, ул. „Малина“ № 7, иск по чл. 3, ал. 3 от Закона за банковата
несъстоятелност за установяване за нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността
на „Корпоративна търговска банка" АД /в несъстоятелност/ на прихващане, извършено с искане за
прихващане с вх. № 11748/13.11.2014 г. от С. Т. Д., действащ като ЕТ „С. Д.“, между цедираното
му от М. Х. С. вземане по договор за преференциален безсрочен депозит № 19541/13.11.2006 г. по
сметка с IBAN – ********** срещу насрещното му задължение към банката, произтичащо от
11
договор за банков кредит от 8.07.2008 г. в размер на 28 839,79 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.10.2017 г по т. д. № 1503/2017 г. на Софийския градски съд,
VI-14 състав, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 2
от ЗБН и по чл. 59, ал. 3 от ЗБН.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, да заплати на осн.
чл. 62, ал. 2 от ЗБН по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на 1 159,75 лв.,
дължима за производството по т.д. № 1503/2017 г. на СГС, а по сметка на Софийския апелативен
съд държавна такса в размер на 579,86 лв., дължима за въззивното производство по търг. дело №
986/2022 г. на САС, които такса да бъдат събрани от масата на несъстоятелността.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 10, да заплати на
„Вемас 7“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – с. Барутин, ул.
„Малина“ № 7, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 8 617 лв. – разноски за производството пред СГС,
САС и ВКС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12