РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Русе, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на втори юни през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Силвия Павлова
Членове:Палма Тараланска
Боян Войков
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно търговско дело №
20224501000141 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „К., ЕИК: ****, с адрес гр. С., бул.
Ц.“, чрез адв. Р.Д. от АК – С., против Решение № 1180/29.12.2021 г. по гр.д.
№ 218/2021 г. на РС – Р., в частта, с която са отхвърлени исковете против
Г.А.А., ЕГН: **********, за установяване дължимостта на 210 лв. –
догооврна лихва за периода 04.08.2019 г. – 04.05.2020 г., и на 70,20 лв. –
обезщетение за забава за периода 05.08.2019 г. – 10.08.2020 г., предмет на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 1530/14.08.2020 г. по ч.гр.д. №
3449/2020 г. на РС – Русе.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното
решение. Изводите на съда за дължимост само на чистата стойност по кредита
в размер на 700 лв., поради нищожността на Договора за потребителски
кредит „Екстра“ № 89078/04.07.2019 г. на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК били
неправилни и противоречащи, основани изцяло на повърхностно тълкуване на
приобщените по делото доказателства и разпоредбите на закона.
1
Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК следвало да се тълкува в смисъл, че
нищожни могат да бъдат само клаузите, надвишаващи законоустановения
размер на ГПР, а не целият договор. Уговорената възнаградителна лихва не
противоречала на принципа на справедливостта, добросъвестността и на
добрите нрави, като размерът на същата е съответен на престацията от страна
на дружеството кредитодател. Лихвеният процент бил уговорен
предварително между страните и съответствал на риска от предоставяне на
конкретната сума, която следвало да се върне в дълъг период от време. Това
се обуславяло и от обстоятелството, че т.н. „бързи кредити“ се отпускали в
рамките на 20 минути и то по данни от личната карта на лицето и след
справка за неговия социален и кредитен статус. ГПР по договора е съобразен
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която лимитира същия до пет пъти
размера на законната лихва, следователно неприложима се явявала съдебната
практика, възприемаща нищожност на клауза за възнаградителна лихва,
поради противоречие с добрите нрави, когато надхвърля трикратния размер
на законната лихва, тъй като със ЗПК се уреждали друг вид специални
правоотношения. При неизпълнение следвало да се начисли обезщетение за
забава от момента на забавата, като необоснован оставал изводът на съда
защо отхвърлял иска по отношение на мораторната лихва. Моли за отмяната
на обжалваното решение и за присъждането на сторените в производството
разноски.
Въззиваемата страна Г.А.А.., ЕГН: **********, с адрес гр. Р., ул. „Ф. бл.
***, чрез назначения особен представител адв. С.Д. от АК – Русе, със съдебен
адрес гр. Р., ул. „Х.А. №***, в законоустановения двуседмичен срок е
депозирал отговор на въззивната жалба, с който счита същата за
неоснователна. Договорът за потребителски кредит „Екстра“ №
89078/04.07.2019 г. бил сключен от физическо лице – потребител, действащ
извън рамките на своята професионална дейност, с кредитодател –
институция, която по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ предоставя кредити в
рамките на своята търговска дейност. Правилно съдът приел, че клаузите в
сключения между страните договор, касаещи т.н. „такса гарант“, били
нищожни по съображения, че ГПР надвишава 5-кратния размер на законната
лихва, поради невключването в ГПР. Не били посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
2
В договора липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран
посоченият ГПР, което водело до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна било нарушение на основаното изискване
за сключване на договора по ясен и разбираем начин – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за
недействителността на договора за потребителски кредит по смисъла на чл.
22 ЗПК. Чл. 8.1. от Общите условия въвеждали определени изисквания за
даване на обезпечения към кредита, а в чл. 4 от самия Договор било указано,
че кредитополучателят избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант
за гарантиране връщане на вноските по кредита, за което се задължил да
заплати „такса гарант“, разсрочена към месечните му вноски, без да се
посочва кое е било това дружество гарант и без да бъде взето предвид, че в
заявката за отпускане на кредит кредитополучателят реално посочил, че
желае банкова гаранция, което било в нарушение на неговите права и
доказвало липсата на съвпадение между изразеното от потребителя желание
за обвързване с конкретна договорна клауза и отразеното в договора.
Районният съд правилно обсъдил всички релевантни за спора факти и
правилно приел за установена дължимостта само на чистата стойност по
кредита, поради което решението му се явявало правилно и следвало да се
потвърди. В условията на евентуалност, при основателност на въззивната
жалба в частта за обезщетението за забава, следвало да се приеме размерът,
посочен в СИЕ – 45,43 лв., изчислен само върху дължимата месечна сума за
главницата, без такса „Гарант“.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по
същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Фактическата обстановка по делото е била правилно установена от
първата инстанция. Видно от Разписка № 0700009286750132/04.07.2019 г.
въззиваемата Г.А. е получила сумата от 700 лв. по Договор №
89078/04.07.2019 г. за потребителски кредит „Екстра“, сключен с въззивника
3
„К. (тогава ООД). Договорът бил с предмет предоставяне в заем на сумата от
700 лв. със срок за издължаване 10 месеца. В процесния договор бил
инкорпориран погасителен план, в който било посочено, че месечната вноска
била в общ размер 141,17 лв., включвала 70 лв. главница, 21 лв.
възнаградителна лихва и 50,17 лв. такса гарант. ГЛП по кредита бил посочен,
че е 36%, а ПГР – 49,70%. Общата сума, която кредитополучателката
следвало да върне, възлизала на 1 411,69 лв.
Назначената по делото съдебна счетоводна експертиза се установява, че
сумата от 700 лв. е била преведена на въззиваемата на същата дата, на която
тя я е получила съобразно Разписка № 0700009286750132/04.07.2019 г. От
крайната сума в размер на 1 411,69 лв. съдебният експерт не е установил
длъжникът да е извършвал плащания.
Съдът намира крайния извод на първата инстанция за правилен.
Действително посочения в процесния договор ГПР не е формиран правилно.
Това представлява нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до
недействителността на договора за потребителски кредит на основание чл. 22
ЗПК. Неравноправните клаузи, които са в нарушение на ограничението по
отношение на ГПР съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че същият не следва
да надвишава пет пъти размера на законната лихва, са нищожни на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Това правило е валидно обаче, когато ГПР е правилно
посочен. Липсата на правилното му посочване, тъй като търговецът е
пропуснал да включи определени разходи по кредита в неговата калкулация,
се приравнява на липса на ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая
така определената съобразно чл. 4 от Договора такса „гарант“ се явява като
такава във връзка с управлението на кредита. Същата не съответства на
принципа на добросъвестност и прехвърля финансовия риск от неизпълнение
изцяло върху заемополучателя, като последният ще следва да дължи
допълнителна сума в общ размер на 501,70 лв., която представлява близо 72%
от чистата сума по кредита и води до значително и неоправдано оскъпяване
на отпуснатия заем. Обвързването на възможността за отпускане на кредит с
възмездно предоставяне на „услуга“ на трето лице – „гарант“, на практика
прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на
задълженията на финансовата институция за оценка на платежоспособността
на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси на
основание чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК и води до допълнително увеличаване на
4
размера на задълженията. Нищожни биха били само неравноправните клаузи,
поради които ГПР надхвърля законоустановения максимум, заложен в чл. 19,
ал. 4 ЗПК, само ако същият е бил правилно посочен от кредитодателя като
надхвърлящ този лимит. Тогава следва да се приеме, че е щяло да бъде
изпълнено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът да има посочен
ГПР. Поради тези съображения се явяват правилни изводите на районния съд,
че договорът следва да бъде обявен за недействителен, което има
последиците на чл. 23 ЗПК, а именно, че на кредитополучателя се дължи само
чистата стойност по кредита, т.е. само 700 лв.
Твърдението, че се дължи обезщетение за забава, е неоснователно,
доколкото и съобразно възприетото в практиката на ВКС – Определение №
60729/08.11.2021 г. по гр.д. № 1340/2021 г., IV Г.О. на ВКС, според което по
всеки нищожен договор страните си дължат връщане на даденото по него на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това задължение е безсрочно
задължение и като такова длъжникът изпада в забава от момента на
изпращането на поканата – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът не може да се
възползва от уговорените в недействителния договор модалитети относно
падежа на задълженията по него, върху които се е позовал, претендирайки
мораторна лихва от датата на забавата на първата вноска, а не от датата на
поканата съгласно ЗЗД. Такава покана няма доказателство да е била връчвана
на въззиваемата страна, поради което кредиторът не е доказал, че длъжникът
е изпаднал в забава и претенцията за мораторна лихва следва да бъде
отхвърлена.
С оглед изхода на делото въззиваемата страна има право на разноски, но
същата не е направила такива, още повече че се представлява и от особен
представител, чието възнаграждение е заплатено от въззивника под формата
на депозит и представлява разноски на жалбоподателя, които, поради
неоснователността на въззивната жалба, не следва да бъдат репарирани.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1180/29.12.2021 г. по гр.д. № 218/2021 г.
на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на „К., ЕИК: ****,
с адрес гр. С., бул. „Ц.“, , против Г.А.А. ЕГН: **********, с адрес гр. Р.,
5
представлявана от назначения особен представител адв. С.Д. от АК – Русе, за
установяване дължимостта на 210 лв. – договорна лихва за периода
04.08.2019 г. – 04.05.2020 г., и на 70,20 лв. – обезщетение за забава за периода
05.08.2019 г. – 10.08.2020 г., които вземания са били предмет на Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 1530/14.08.2020 г. по ч.гр.д. № 3449/2020 г. на
РС – Русе.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
В останалата част РЕШЕНИЕТО не е обжалвано и е влязло в сила.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6