РЕШЕНИЕ
№ 199
гр. Плевен, 19.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТОМИР ОЛ. ЦЕНКОВ
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20234400500186 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 1302/15.09.2022 г., постановено по гр. дело № 2663/2022
г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил предявения иск от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище: гр.
София, бул. ***, чрез пълномощника си юрк. Г. И. П.а, редовно
упълномощена с пълномощно с рег. № 1712/23.02.2022 г. на нотариус с рег.
№ 271 против Т. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. Плевен, ***, чрез адв. Д.
Н. от АК - Плевен, съд. адрес: гр. Плевен, ул. ***, телефон № ***, с правно
основание чл. 415, ал. 1, т.1 от ГПК с цена на иска: 1 968.38 лева, от които
главница - 1036.69 лева, договорно възнаграждение - 396.61 лева
възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 193.84 лева,
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 341.24 лева, като
неоснователен.
С Решение № 1405/04.10.2022 г., постановено по гр. дело № 2663/2022
1
г. по описа на Плевенски районен съд е отхвърлена молба № 22004/20.09.2022
г. от Т. П. В. чрез процесуалния му представител – адв. Д. Н. за допускане на
поправка на Решение № 1302/15.09.2022 г., постановено по гр. дело №
2663/2022 г. по описа на Плевенски районен съд относно разноските, като
неоснователна.
Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
чрез пълномощника – юрк. Г. П.а. Въззивникът счита обжалваното решение
за неправилно в частта, с която е отхвърлена претенцията на дружеството
относно главница в размер на 1036.69 лв. и договорно възнаграждение в
размер на 396.61 лв., дължими на основание ДПК № 40000082354, като счита
за неправилно заключението на съда, че процесният договор е недействителен
на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 вр. чл.22 от ЗПК. Твърди, че сключеният
договор за потребителски кредит с Т. П. В. – ответник в
първоинстанционното производство напълно отговаря на законовите
изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК относно
съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на
подписване на процесния договор за потребителски кредит от страна на
ответника всички полета са попълнени, в това число и параметрите на
кредита, включително и данните за закупения пакет допълнителни услуги,
като в същия ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на
разходите. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и
точният размер на дължимите суми от длъжника.
Въззивникът посочва, че няма изискване в закона в договора за
потребителски кредит да е посочено как се формира годишният лихвен
процент, а по отношение на годишния процент разходи, Общите условия към
процесния договор препращат към Приложение № 1 на ЗПК - чл. 5.2. от
Общите условия. Като е видно, че процесният договор отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, т.9а, т.10 и следващите ЗПК.
На следващо място, въззивникът счита за неправилно заключението на
съда, че кредиторът е посочил по-нисък от действителния размер на ГПР и
ГЛП, във връзка с което е заключил, че потребителят е бил въведен в
заблуждение. Т. П. В. предварително е посочил параметрите на желания от
него кредит и съответно е бил запознат с опционалните възможности, които
предоставя дружеството, като е приел по свое усмотрение закупуването на
2
допълнителни услуги, които допълнителни услуги не са задължителни за
отпускането на кредита и в процесния договор за потребителски кредит
изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит
или за получаването му при предлаганите условия.
На следващо място, въззивникът счита за неправилно заключението на
съда, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна, като противоречаща
на добрите нрави. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя
свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с
годишен лихвен процент от 41.00 % и ГПР в размер на 48.87 %. Длъжникът
се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването
на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения,
така и към момента на сключването на договора, така и с необективане на
желанието си да се откажат от сключения договор и с погасяване на месечни
вноски. Към момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и
възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е бил 10%, а
петкратния й размер - 50%, т.е. в конкретния случай ГПР не надхвърля
петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита, следователно не е налице нарушение на законовото
изискване, както и на добрите нрави, като уговореният размер на
„оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави,
защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в
облигационното отношение.
На следващо място, въззивникът счита, че в обжалваното решение съдът
не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства и неправилно е
тълкувал волята на страните, вложена в процесния договор. В мотивите на
горепосоченото решение районният съд се е задоволил единствено с
възпроизвеждане на възраженията на ответника, като общо е посочил
основанията за недействителност на процесния договор, които счита за
приложими. Неправилен е извода на съда, че застрахователят трябва да
заплати дължимата сума по договора за потребителски кредит №
40000082354, тъй като по същия няма сключена застраховка.
Предвид действителността на процесния договор, въззивникът счита, че
не следват последиците на чл.22 и чл.23 от ЗПК. В условия на евентуалност,
3
дори съдът да счете договора за недействителен, неоснователни са
заключенията, че искът следва да бъде отхвърлен изцяло. С разпоредбата на
чл.23 ЗПК, законодателят приема, че отговорността на потребителя при
обявен за недействителен договор за потребителски кредит не следва да
отпадне изцяло. Обратното би означавало неоснователно обогатяване на
самия ответник с чистата стойност на кредита.
Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени като неправилно
обжалваното решение на Плевенски районен съд и да постанови ново
решение, с което да установите съществуването на вземане в полза на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу длъжника Т. П. В. за главница
в размер на 1036.69 лв. и договорно възнаграждение в размер на 396.61 лв.,
дължими на основание ДПК № 40000082354, ведно със законна лихва от
входиране на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Претендира направените разноски, вкл. по настоящото производство в размер
на 300.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от Т. П. В. – ответника в
първоинстанционното производство. Въззиваемият Т. П. В. счита, че
решението на Плевенски районен съд е правилно и обосновано. Моли
Окръжния съд, да остави в сила първоинстанционното решение, като прави
възражение за разноските на въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД.
В съдебно заседание, въззивникът „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД не се представлява. В депозирана молба до съда, моли, да бъде
отменено решението на Плевенски районен съд, като неправилно и да бъде
постановено ново решение, с което да се установи съществуването на
вземането в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД срещу длъжника
Т. П. В. в размер на 1036,69 лв. главница и договорно възнаграждение в
размер на 396,61 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на вземането. Претендира направените съдебни и
деловодни разноски, вкл. и за настоящата инстанция. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.
В съдебно заседание, въззиваемият Т. П. В. не се явява и не се
представлява.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
4
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящето производство обхваща частта на решението, в
която е отхвърлен искът за главница и договорно възнаграждение. В
останалата си отхвърлителна част решението не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са
липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е
произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което
няма произнасяне в повече от поисканото.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Фактите по делото накратко са следните:
Безспорно е и видно от приложеното ч.гр.д.№1365/2022г. по описа на
Плевенски районен съд, че по същото е издадена Заповед №804/16.03.2022г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в полза на въззивното
дружество против въззиваемия за сумите главница - 1036.69 лева, договорно
възнаграждение - 396.61 лева за периода 01.04.2021г. – 01.09.2022г.; лихва за
5
забава 16.04в. за периода 02.11.2020г. до 01.09.2022г.; 40.29лв. разноски и
50лв. възнаграждение за юрисконсулт. Срещу така издадената заповед в
законния срок е постъпило възражение от страна на длъжника, като
заповедния съд е указал предявяването на настоящия иск. Същият е предявен
в законовия срок и е процесуално допустим.
Следва да се посочи, че с иска освен за сумите по заповедта се
претендира признаване съществуването и на следните задължения:
възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 193.84 лева,
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 341.24 лева. За тях е
постановен отказ на РС-Плевен за издаване на заповедта за изпълнение още
на 16.03.2022г. и поради тази причина искът по чл.422 от ГПК е следвало да
бъде подаден до 17.04.2022г. ИМ е заведена на 13.05.2022г. и искът се явява
процесуално недопустим, като в тази част производстото е следвало да се
прекрати от РС-Плевен, а не да се произнася по същество. Независимо от
това, предвид липсата на жалба в тази част въззивният съд не може да се
произнася, още повече, че с решението в тази част претенцията е отхвърлена
и не се накърняват ничии интереси.
Не е спорно и е видно от представения договор за договор за
потребителски кредит „профи кредит стандарт“, че същият е сключен на
03.06.2020г. между ищцовото дружество и Е. В. В.а, като е предоставена сума
в размер на 1300лв. за период от 24 месеца при годишен лихвен процент 41%
и ГПР 48.87%, при месечна вноска от 79.63лв. общо дължима сума по кредита
в размер на 1911.08лв. В договора е уговорено заплащането към
кредитодателя на 260лв. възнаграждение за предоставена услуга „Фаст“ и на
455лв. за предоставена услуга „Флекси“, като същите са разпределени от
месечни вноски по 29.79лв. към месечната погасителна вноска, като
дължимата сума за всеки месец е по 109.42лв.
Също така не е спорно и е видно от представеното удостоверение за
смърт и наследници, че ответникът – въззиваем е съпруг и наследник по
закон на починалата кредитополучателка Е. В.а.
Не е спорно и е видно от представеното от самия ищец извлечение от
сметка, че преди смъртта си В.а е погасила няколко - 6 бр. вноски по кредита
от по 109.42лв., в които се включва и сумата от 29.79лв. за предоставените
услуги фаст и флекси.
6
Спорни са въпросите дължи ли ответника сумите по издадената заповед
за изпълнение, за които е предявен установителния иск по чл.422 от ГПК.
С въззивната жалба си иска само присъждането на главница и договорна
лихва. Изцяло неправилни в тази насока са изводите на съда, че договорът
бил нищожен в тези си части, тъй като съдържал неравноправни клаузи.
Задължението е основано на договор за потребителски кредит. Това
квалифицира кредитополучателя, като потребител по смисъла на пар.1 от ДП
на ЗЗП и по ЗПК. Клаузите на този договор следва да съответстват на
изискванията на тези закони, както и на общите правила на ЕС. Процесният
договор е сключен на 03.06.2020г.
Несъмнено от анализа на правоотношението е ясно, че приложимите
към него норми са тези на Закона за защита на потребителите, с оглед
характеристиката на длъжника на "потребител", и на Закон за потребителския
кредит - при установените елементи на заемното правоотношение, съответно
на ЗЗД, като общи и субсидиарно приложими норми. Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо
е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя,
така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
В практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а т. 9
от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика. В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в чл. 143 от
същия е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени
в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
7
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Такова
разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО.
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от жалбоподателя, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т. е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи. Доколкото
самият договор е бланков, същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, от което следва извод, че кредитополучателката
не е имала възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил
подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от заявителя.
Окръжният съд счита, че така представения договор не съдържа
неравноправни клаузи по отношение на главницата. Този извод се основава
на факта, че сумата по кредита е предоставена на получателката и
следователно се дължи дори и при наличието на недействителност на
договора съгласно чл.23 от ЗПК. В тази част решението е постановено изцяло
в противоречие със сочената зоконова норма, поради което следва да бъде
отменено и да се признае съществуване на вземането.
Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва – годишен лихвен
процент /ГЛП/ в размер на 41.00% не накърнява добрите нрави.
До изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
Законът не регламентираше нито пряко, нито косвено максимума на
възнаграждението, дължимо за ползването на чужд капитал – парична сума
или т. нар. възнаградителна лихва. Този максимум се определяше от добрите
8
нрави, а критерий /ориентир/ дали тези установени в обществото норми за
поведение са накърнени беше законната лихва, чиито размери съгласно чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определят от МС /с Постановление № 426 от 18.12.2014 г. /.
Съдебната практика приемаше, че противоречащи на добрите нрави са
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Приемаше се още, че подобно
неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато по
необезпечен заем е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три пъти
размера на законната лихва, като преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да се прави към момента
на сключване на договора.
С изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г.,
се създаде законов регламент за максимума на ГПР – той не бива да
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с Постановление на МС. Към 03.06.2020 г.
основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0. 00 %, което означава, че
към същия момент законната лихва е 10. 00%, а нейният петкратен размер –
50 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Хипотетично е
възможно ГПР да включва само разходи на потребителя за лихви. Тогава
ГПР, респ. лихвите не трябва да надвишават законово регламентирания с
изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимално допустим размер на ГПР, т. е.
50 %. В този смисъл – с оглед законовия регламент следва да се преосмисли
съдебната практика.
В процесния случай ГПР е 48.87 %, в които се включва ГЛП 41.00 %.
Така за други разходи остават "свободни" 7.87 %. Тъй като заявителят
претендира заплащането само на лихва, е безпредметно да се обсъжда
завишени ли са другите разходи, включени в ГПР. От значение е единствено
изводът, че съглашението за плащане на лихва в размер на 41.00 % годишно
не противоречи на закона и не накърнява добрите нрави, поради което
решението следва да бъде отменено и да признае съществуване на вземане, но
не в посочения размер.
9
Видно от представеното от самия кредитор извлечение от сметка е
извършено плащане на 6бр. вноски от по 29.79лв. на възнаграждение за
услугите „Фаст“ и „Флекси“. Независимо, че спорът за тях не е предмет на
настоящето производство, тези суми не са дължими, но са заплатени и
следователно това е без основание. Поради това и следва да се приспаднат от
общия размер на задължението за лихви, предвид поредността на погасяване
на задълженията по реда на чл.76 от ЗЗД. Ето защо следва да се признае за
установено съществуването на вземане за лихва за периода 01.04.2021г. –
01.09.2022г. в размер на 217.87лв., а за разликата до 396.61лв. искът се явява
недоказан и следва да се охтхвърли, като решението се отмени частично и
уважи в указаната част, а в другата се потвърди.
Предвид изхода на процеса и на осн. чл.78 ал.1 от ГПК въззиваемият –
ответник Т. В. следва да бъде осъден да заплати на въззивното дружество
разноски както следва: за заповедното производство 40.29лв. и 50лв.
възнаграждение за юрисконсулт, за исковото производство общо за пред
районен и окръжен съд съобразно уважената част от иска 63.11лв. и 200лв.
възнаграждение за юрисконсулт. Разноски се дължат и на ответника, предвид
отхвърлената час от иска, но такива не са поискани и съдът няма как да
присъди.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1302/15.09.2022 г., постановено по гр. дело №
2663/2022 г. по описа на Плевенски районен съд, в частта, в която е отхвърлил
предявения иск от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище: гр. София, бул. ***, чрез пълномощника си юрк. Г. И. П.а,
против Т. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. Плевен, ***, с правно
основание чл. 415, ал. 1, т.1 от ГПК за сумата от 1036.69 лева, и договорно
възнаграждение в размер на 217.87лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.422 ал.1 от ГПК по
отношение на Т. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. Плевен, ***
съществуването на задължение в полза на кредитора „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище: гр. София, бул. ***, чрез
пълномощника си юрк. Г. И. П.а за сумата от 1036.69 лева, представляваща
10
главница по договор за потребителски кредит №40000082354 от 03.06.2020г.,
сключен между дружеството и Е. В. В.а б.ж. на гр.Долни Дъбник, и договорно
възнаграждение за периода 01.04.2021г. – 01.09.2022г. в размер на 217.87лв.,
за които суми е издадена Заповед №804/16.03.2022г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1365/2022г. по описа на
Плевенски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1302/15.09.2022 г., постановено по гр.
дело № 2663/2022 г. по описа на Плевенски районен съд в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ал.1 от ГПК Т. П. В., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Плевен, *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище: гр. София, бул. *** разноски както следва: за
заповедното производство 40.29лв. и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт,
за исковото производство общо за пред районен и окръжен съд съобразно
уважената част от иска 63.11лв. и 200лв. възнаграждение за юрисконсулт.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
осн. чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11