Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 173 от 24.07.2020 г., гр.
Кюстендил
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
Административен съд – Кюстендил, в открито съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АСЯ СТОИМЕНОВА
при секретар Антоанета
Масларска, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 570 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Делото е образувано по жалба от М.В.Д., с ЕГН ********** и адрес: ***, срещу Ревизионен акт № Р-22001018008081-091-001/24.07.2019 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) София, потвърден с Решение № 1671/04.10.2019 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” (ОДОП) София при Централното управление (ЦУ) на НАП, с който на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК за задължения на „В. 10” ЕООД, с ЕИК *********, е установена отговорността ѝ за: корпоративен данък за 2012 г. в размер на 2865,17 лева и лихви за забава в размер на 1836,38 лева; данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на 1257,81 лева и лихви за забава в размер на 811,73 лева; вноски за държавното обществено осигуряване (ДОО) – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на 2732,62 лева и лихви за забава в размер на 1786,26 лева; вноски за здравно осигуряване – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на 1333,02 лева и лихви за забава в размер на 871,96 лева; и вноски за универсален пенсионен фонд (УПФ) – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на 497,03 лева и лихви за забава в размер на 324,76 лева. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт поради противоречие с материалноправните разпоредби. Поддържа се, че не е налице „скрито разпределение на печалбата” по смисъла на § 1, т. 5, б. „а” от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) и направените изводи от органите по приходите в обратния смисъл са незаконосъобразни и необосновани. Претендират се направените разноски по производството на делото.
Ответникът чрез процесуалния си представител по пълномощие изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа изцяло фактическите констатации и правните изводи, съдържащи се в ревизионния акт и потвърждаващото го решение на директора на дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Производството по издаване на оспорения акт е започнало със Заповед за възлагане на ревизия № Р-22001018008081-020-001/20.12.2018 г., издадена от М.Х. – началник на сектор „Ревизии” при ТД на НАП София, упълномощена със Заповед № РД-01-803/07.06.2017 г. на директора на ТД на НАП София. Определен е обхватът на ревизията – установяване на отговорност по чл. 19 от ДОПК на М.В.Д., в качеството ѝ на управител на „В. 10” ЕООД, с ЕИК *********, за задължения на дружеството за корпоративен данък за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2013 г., за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г., за вноски за ДОО – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г., за вноски за здравно осигуряване – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. и за вноски за УПФ – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. За резултатите от ревизията е съставен Ревизионен доклад № Р-22001018008081-092-001/09.05.2019 г., срещу който е подадено възражение по реда на чл. 117, ал. 5 от ДОПК. На 24.07.2019 г. от началника на сектор „Ревизии” при ТД на НАП София – орган, възложил ревизията, и от главен инспектор по приходите при ТД на НАП София – ръководител на ревизията, е издаден оспореният ревизионен акт, с който е установена отговорност на Д. за задължения на „В. 10” ЕООД за корпоративен данък, данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения и вноски за ДОО, здравно осигуряване и УПФ – за осигурители, за периодите, за които е възложена ревизията, както и за лихви за забава върху същите. Ревизионният акт, съобщен на ревизираното лице на 24.07.2018 г., е обжалван по административен ред с жалба с вх. № 53-06-7872/08.08.2019 г. С Решение №1671/04.10.2019 г., постановено в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК, директорът на дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП е потвърдил ревизионния акт.
В хода на ревизионното производство е установено, че М.Д. е едноличен собственик на капитала и управител на „В. 10” ЕООД от 18.12.2008 г. Същата е осигурявана за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г. в дружеството с код на осигуряването „12” – за самоосигуряващи се лица, върху месечен осигурителен доход в размер на 420,00 лева, и за месеците януари и февруари 2013 г. с код на осигуряването „10” – за изпълнители по договори за управление и контрол. Основната дейност на дружеството е ушиване на саи за обувки. Дейността е упражнявана в цех за ушиване на саи, находящ се на адрес: гр. Кюстендил, ул. „П. Б.” № 26, като дружеството е имало сключени трудови договори с 32 лица. От 15.05.2013 г. „В. 10” ЕООД не е извършвало дейност поради прекратяване на договора за изпълнение, сключен с „Мода булита” ООД, с ЕИК *********. Трудовите договори с работниците са прекратени и същите са назначени на работа в „Мода булита” ООД. За „В. 10” ЕООД са подавани декларации образец № 1 и образец № 6 за периода от 01.12.2011 г. до 28.03.2013 г., и справки декларации за ДДС за периода от 01.12.2011 г. до 31.05.2012 г. чрез Ц. И. – упълномощено лице и счетоводител на дружеството. За 2012 г. дружеството е подало годишна данъчна декларация, в която е посочило данъчна печалба в размер на 28 651,68 лева, а за 2013 г. е подало годишна данъчна декларация, в която е посочило данъчна загуба в размер на 9798,94 лева, като не са отчетени годишни счетоводни разходи за амортизации и годишни данъчни амортизации за двете години. Годишните финансови отчети на дружеството за 2012 г. и 2013 г. са съставени от Ц. И. и са подписани и от М.Д.. От дирекция „Събиране” при ТД на НАП София е образувано производство по принудително изпълнение на задълженията на „В. 10” ЕООД по изпълнително дело № 10150000865/2015 г. за невнесени данъчни задължени, ведно със съответните лихви за забава, в общ размер на 486 978,28 лева. Публичният изпълнител е констатирал обективна невъзможност за събиране на задълженията поради липса на активи, имущество и парични средства по банковите сметки на дружеството и с Разпореждане с изх. № С170010-035-0303903/14.09.2017 г. е прекратил производството по принудително изпълнение на основание чл. 225, ал. 1, т. 4 от ДОПК. С Решение № 78/08.11.2018 г., постановено по т. дело № 70/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, е обявена неплатежоспособността на „В. 10” ЕООД с начална дата 23.04.2014 г., открито е производство по несъстоятелност на същото, постановено е прекратяване на дейността на предприятието на дружеството, последното е обявено в несъстоятелност и производството по несъстоятелност е спряно. От справки от информационната система на НАП е установено, че няма информация за декларирани от „В. 10” ЕООД пътни превозни средства, плавателни и въздухоплавателни превозни средства, както и за местни данъци и такси, определени във връзка с недвижими имоти на дружеството. Констатирано е, че „В. 10” ЕООД има изискуеми публични вземания по декларирани данни по декларации образец № 1 и образец № 6 за вноски за ДОО, здравноосигурителни вноски, вноски за УПФ и за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения за периода от месец декември 2012 г. до месец февруари 2013 г., и аз корпоративен данък за 2012 г. по годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО.
На М.Д. е връчено Искане за представяне на документи и писмени обяснения № Р-22001018008081-040-001/21.12.2018 г. В отговор същата е представила писмени обяснения и извлечения от банковата сметка на „В. 10” ЕООД в „УниКредит Булбанк” АД. Поради непредставяне на документи относно дейността на дружеството и направените счетоводни записвания за ревизирания период органите по приходите са извършили анализ на публикуваните в Търговския регистър при Агенцията по вписванията годишни финансови отчети и са установили, че дружеството е декларирало намаляване на неразпределената печалба от 338 000,00 лева през 2012 г. на 40 000,00 лева през 2013 г., като в същото време задълженията към доставчиците останали в размер на 278 000,00 лева, а вземанията от клиенти – в размер на 313 000,00 лева. Към 31.12.2012 г. дружеството е имало касова наличност в размер на 335 000,00 лева, а към 31.12.2013 г. – в размер на нула лева. През този период са погасени само разходи за персонал (възнаграждения и осигуровки) в размер на 10 000,00 лева, като задължения към доставчици не са погасявани. Видно от извлеченията от банковата сметка на дружеството, през 2012 г. Д. е изтеглила на каса суми в общ размер на 124 310,00 лева – постъпления от единствения клиент на дружеството – „Мода булита” ООД, като отделните суми са теглени в деня на получаването им. Не са представени доказателства сумите да са внасяни в касата на дружеството. „В. 10” ЕООД не е разпределяло печалба и не е изплащало дивиденти през 2012 г. и 2013 г. и Д. не е декларирала получаването на дивиденти. Обоснован е изводът, че е налице скрито разпределение на печалбата по смисъла на § 1, т. 5, б. „а” от ДР на ЗКПО. Въз основа на така установеното е прието, че са осъществени фактическите състави на чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, в заключението по която е посочено, че последното теглене в брой от банковата сметка на дружеството е на 20.07.2012 г. – на сумата от 4480,00 лева, както и че съгласно ведомостите, съхранявани в НОИ, отдел „Обединен осигурителен архив” – с. Невестино, след тази дата са начислявани възнаграждения на заетите служители ежемесечно до месец февруари 2013 г., включително. Чистата сумата от възнагражденията е изплащана в брой, като изплатените суми са в общ размер на 44 952, 08 лева, както следва: за месец юли 2012 г.– 7697,37 лева, за месец август 2012 г. – 7340,24 лева, за месец септември 2012 г. – 6196,40 лева, за месец октомври 2012 г. – 6210,46 лева, за месец ноември 2012 г. – 6166,06 лева, за месец декември 2012 г. – 4940,04 лева, за месец януари 2013 г. – 5138,55 лева, и месец февруари 2013 г. – 1262,96 лева. В съдебното заседание вещото лице уточнява, че движението на сумите е осчетоводявано директно върху банковото извлечение, без да се издава отделен документ, както и че за всички работници и служители за съответния месец е издаден един разходен касов ордер. На самите разходни касови ордери няма положени подписи за „получил сумата”. Такива подписи има положени на ведомостите срещу имената на всяко лице.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок и от лице с правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения:
Въз основа на приложените към административната преписка доказателства и предвид разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ДОПК съдът намира, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи по приходите на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК, след възложена ревизия съгласно чл. 112 и чл. 113 от ДОПК, в предвидената от закона форма съгласно чл. 113 от ДОПК, и съдържа реквизитите по чл. 120 от ДОПК. В ревизионния акт са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Извършен е анализ на относимите доказателства. Подробни мотиви са изложени в обстоятелствената част на ревизионния доклад, който е неразделна част от ревизионния акт. Съдът намира, че при издаване на ревизионния акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до отмяната му на това основание.
Ревизионният акт обаче е издаден в противоречие с материалния закон. С нормата на чл. 19 от ДОПК е създаден особен случай на лична имуществена отговорност на лицата, управляващи задължени за данъци или осигурителни вноски субекти – задължени лица по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОРК. Предвидени са няколко хипотези, при които възниква тази отговорност. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ДОПК, в приложимата редакция (ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.), когато член на орган на управление или управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 укрие факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител и вследствие от това не могат да бъдат събрани задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, той отговаря за несъбраното задължение. За да бъде реализирана отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, следва да са налице кумулативно посочените в разпоредбата предпоставки: субект на отговорността да е физическо лице, което към момента, за който са установени публичните задължения на юридическото лице, има качеството на управител или член на орган на управление на това задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК; да е налице укриване на факти и обстоятелства, които по закон това физическо лице е било длъжно да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител, като в съдебната практика се приема, че това укриване следва да е извършено преднамерено, т. е. необходимо е виновно поведение; вследствие на това укриване на факти и обстоятелства да не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски; в съдебната практика се говори за т. нар. „уникалност” на връзката между поведението на третото лице и невъзможността да бъдат събрани задълженията. Съгласно чл. 19, ал. 2 от ДОПК, в приложимата редакция (ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.) управител или член на орган на управление, който недобросъвестно извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните, вследствие на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са изплатени данъци или задължителни осигурителни вноски, отговаря за задължението до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото. За да бъде реализирана отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК, следва да са налице кумулативно посочените в разпоредбата предпоставки: субект на отговорността да е физическо лице, което към момента, за който са установени публичните задължения на юридическото лице, има качеството на управител или член на орган на управление на това задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК; това физическо лице да е извършило плащания в натура или в пари от имуществото на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или да е отчуждило имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните; действието да е извършено недобросъвестно; вследствие на това недобросъвестно действие имуществото на дружеството да е намаляло и като резултат да не могат да бъдат събрани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски; и в този случай в съдебната практика се говори за т. нар. „уникалност” на връзката между поведението на третото лице и невъзможността да бъдат събрани задълженията. Съгласно § 1, т. 5, б. „а” от ДР на ЗКПО „скрито разпределение на печалба” са сумите, несвързани с осъществяваната от данъчно задълженото лице дейност или превишаващи обичайните пазарни нива, начислени, изплатени или разпределени под каквато и да е форма в полза на акционерите, съдружниците или свързани с тях лица, с изключение на дивидентите по т. 4, букви „а” и „б”. Отговорността на управляващия е лимитирана – до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото (чл. 19, ал. 4 от ДОПК).
Страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че М.Д. е субект на отговорност по чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК поради това, че е била управител на задълженото дружество – „В. 10” ЕООД, през периода от 01.01.2012 г. до 28.02.2013 г., че са налице задължения на дружеството по чл. 14, т. 1 от ДОПК, че през 2012 г. тя е изтеглила на каса от сметката на дружеството в „УниКредит Булбанк” АД суми в общ размер на 124 310,00 лева – постъпления от единствения клиент на дружеството – „Мода булита” ООД, като отделните суми са теглени в деня на получаването им, както и че „В. 10” ЕООД не разполага с парични средства и имущество, които са в състояние да покрият размера на публичните задължения. Спорът между страните се свежда до това налице ли са другите елементи на отговорността по чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК – съответно дали Д. е укрила факти и обстоятелства, които по закон е длъжна да обяви пред орган по приходите, и извършила ли е плащания в пари от имуществото на задълженото юридическо лице по чл. 14, т. 1 от ДОПК, представляващи скрито разпределение на печалбата, и дали това нейно поведение е в причинно-следствена връзка с невъзможността да бъдат събрани процесните задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски.
С ревизионния акт като форма на „укриване на факти и обстоятелства” е посочено обстоятелството, че задълженото лице не е представило доказателства за причините, довели до намаляване на неразпределената печалба на дружеството от 338 000,00 лева през 2012 г. на 40 000,00 лева през 2013 г., при оставащи задължения към доставчиците в размер на 278 000,00 лева и вземания от клиенти в размер на 313 000,00 лева. Съставомерното поведение по чл. 19, ал. 1 от ДОПК изисква лицето не просто да не изпълни задължението си по обявяване на факти и обстоятелства, които по закон е длъжно да обяви, а да направи това умишлено – да е наясно със смисъла на действията си, да предвижда последиците им и съзнателно да иска или да допуска настъпването им. В случая съставомерни факти и обстоятелства са само тези във връзка с данните по подаваните справки-декларации, годишни данъчни декларации и годишни финансови отчети за 2012 г. и 2013 г. Разминаването между декларираното и действителното е укриване и в този смисъл може да се приеме, че този елемент от фактическия състав е налице. Но само от обективна страна. От субективна страна, за да е налице съставомерно поведение, както бе посочено по-горе, е необходимо да се установи, че е налице умисъл. Предвидимата и желана последица тук не е данъчното предимство, а настъпването на невъзможност да се съберат задълженията за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. В случая не се доказа поведение на Д., свързано със съзнателно укриване на факти, целящо да доведе до избягване заплащането на публичните задължения на дружеството. Дори и да се приеме, че в случая е налице неправомерно намаляване на резултата на дружеството за целите на данъчното облагане, същото не се свързва автоматично с невъзможността да се съберат установените задължения. В този смисъл доводите на данъчната администрация остават необосновани. Не е доказана и другата кумулативна предпоставка – невъзможността за събиране на вземанията. Приходната администрация не е формирала констатация по отношение на момента, от който е настъпила невъзможността да бъдат събрани задълженията на „В. 10” ЕООД. Този факт е от особено значение относно установяване на датата на възникване на евентуалните задължения на М.Д. към бюджета, тъй като отговорността на лицето по чл. 19 от ДОПК е субсидирана и тя възниква едва от момента, в който се установи, че задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски не могат да бъдат събрани от лицето по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК (вж. в т. см. Решение № 11243/25.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5683/2016 г.). За отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК не е достатъчно установяването на данъчно задължение (което е във връзка с поведението на лицето), а е необходимо това задължение да не може да бъде изпълнено заради поведение на лицето (вж. в т. см. Решение № 4463/26.03.2019 г. на ВАС по адм. д. №13659/2018 г., I о.). Липсват доказателства и за това, че органите по приходите са предприели всичко необходимо за събиране на вземанията си към основния длъжник. Както бе посочено по-горе, нормата на чл. 19 от ДОПК изисква уникалност на каузалната връзка между поведението на управителя и несъбирането на задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски на представляваното дружество, т. е. посоченото поведение на управителя следва да е единствената причина за обсъжданата несъбираемост на публичните вземания. В доказателствена тежест на приходните органи е да установят по безспорен начин, че са предприели всички необходими процесуални действия за събиране на вземанията от основния длъжник – задълженото юридическо лице. В случая, по данни от подадената от дружеството годишна данъчна декларация по чл. 92 от ЗКПО за 2012 г., към 31.12.2012 г. същото е имало формирани вземания от клиенти в размер на 313 000,00 лева. В производство, в което доказателствената тежест е за приходните органи по силата на общата разпоредба на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, проявената пасивност има за резултат недоказаност на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК (вж. в т. см. Решение № 3181/15.03.2017 г. на ВАС по адм. д. №3411/2016 г., I о.).
Съдът намира, че не са налице кумулативните предпоставки за отговорността на М.Д. и по чл. 19, ал. 2 от ДОПК. През 2012 г. тя е изтеглила от банковата сметка на дружеството в „УниКредит Булбанк” АД суми в общ размер 124 310,00 лева. С част от тези суми, в общ размер на 44 952,08 лева, са изплатени възнагражденията на работещите в дружеството, видно от заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. С останалата част от изтеглените суми, в общ размер на 79 357,92 лева, Д. е извършила плащания в пари от имуществото на дружеството, представляващо скрито разпределение на печалба по смисъла на § 1, т. 5, б. „а” от ЗКПО. Това обстоятелство не е опровергано нито в административното, нито в съдебното производство, тъй като не са представени документи, от които да се установява, че изтеглените суми в общ размер на 79 357,92 лева са използвани във връзка с дейността на дружеството. Както бе посочено по-горе, за да се реализира отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК, трябва да е налице и недобросъвестност, която не се презюмира, а следва да бъде доказана от ответника. Съдът намира, че от представените доказателства не може да се заключи, че Д. е действала недобросъвестно, с цел намаляване имуществото на „В. 10” ЕООД – че същата е теглила сумите, знаейки, че след 09.07.2012 г. „Мода булита” ООД ще спре дължимите плащания по сключения между двете дружества договор за изпълнение и че последният ще бъде прекратен, вследствие на което „В. 10” ЕООД ще спре дейността си на 15.03.2013 г., и в резултат на това ще възникне невъзможност за изпълнение на публичните задължения на дружеството. Уговарянето на обезпечение на вземането е право на кредитора, но не и негово задължение. Липсата на гаранция за реалното изпълнение на задълженията на „Мода булита” ООД по договора не прави Д. недобросъвестна и защото тя не би могла да предвиди поведението на това дружество, изразяващо се в частично неизпълнение на договорните задължения (вж. в т. см. Решение № 15991/19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8210/2018 г., VIII о.). Не е налице и причинно-следствена връзка между поведението на ревизираното лице и несъбраните публични задължения. За да е налице такава, следва поведението на лицето да е единствената причина за невъзможността на дружеството да погаси възникналите публични задължения, а това в случая не е доказано (вж. в т. см. Решение № 8941/02.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 134/2018 г., VIII о.). Както бе посочено по-горе, приходната администрация не е формирала констатация по отношение на момента, от който е настъпила невъзможността да бъдат събрани задълженията на „В. 10” ЕООД. Този факт е от особено значение относно установяване на датата на възникване на евентуалните задължения на М.Д. към бюджета, тъй като отговорността на лицето по чл. 19 от ДОПК е субсидирана и възниква едва от момента, в който се установи, че задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски не могат да бъдат събрани от лицето по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК. Съдът намира за необходимо да отбележи и че това изключва възможността за извършване на съответна преценка относно приложение на правилото на чл. 109, ал. 1 от ДОПК, съгласно което не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация, или от изтичането на годината, в която са постъпили данни, получени от трети лица и организации, в случаите, когато по този закон не е предвидено подаването на декларация. Или, в конкретния случай не са налице данни, които да позволят извършването на проверка относно валидността и допустимостта на оспорения административен акт и едва след това да се пристъпи към проверка на постановяването му в съответствие с изискванията на материалния закон, а това само е достатъчно за отмяна на оспорения ревизионен акт (вж. в т. см. Решение №11243/25.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5683/2016 г., VIII о.).
По изложените съображения съдът намира, че обжалваният ревизионен акт следва да бъде отменен.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 161, ал. 1, изр. 1 от ДОПК Националната агенция за приходите следва да бъде осъдена да заплати на М.Д. направените от нея разноски по делото в размер общо на 710,00 лева, в това число: 10,00 лева – внесена държавна такса, 200,00 лева – внесен депозит за възнаграждението на вещото лице, и 500,00 лева – платено адвокатско възнаграждение. Възражението на процесуалния представител по пълномощие на ответника по чл. 161, ал. 2 от ДОПК е неоснователно, тъй като с оглед материалния интерес (14 316,74 лева) заплатеното от Д. адвокатско възнаграждение е в по-нисък размер от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата във вр. с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Ревизионен акт №
Р-22001018008081-091-001/24.07.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП София, потвърден
с Решение №1671/04.10.2019 г. на директора на дирекция ОДОП София при ЦУ на
НАП, с който на основание чл.
19, ал. 1 и 2 от ДОПК за задължения на „В.
10” ЕООД, с ЕИК *********, е установена отговорността на М.В.Д., с ЕГН **********, за: корпоративен данък за 2012 г. в размер на
2865,17 лева и лихви за забава в размер на 1836,38 лева; данък върху доходите
от трудови и приравнени на тях правоотношения за периода от 01.12.2012 г. до
28.02.2013 г. в размер на 1257,81 лева и лихви за забава в размер на 811,73
лева; вноски за ДОО –
за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на
2732,62 лева и лихви за забава в размер на 1786,26 лева; вноски за здравно
осигуряване – за осигурители, за периода от 01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в
размер на 1333,02 лева и лихви за забава в размер на 871,96 лева; и вноски за УПФ – за осигурители, за периода от
01.12.2012 г. до 28.02.2013 г. в размер на 497,03 лева и лихви за забава в
размер на 324,76 лева.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на М.В.Д., с ЕГН ********** и адрес: ***, сумата в размер на 710,00 (седемстотин и десет) лева – разноски по делото.
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му.
СЪДИЯ: