РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 29.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Капка Лозева,
като
разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 2867 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 271 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на С.З.В. срещу Решение № 253699/30.10.2017 г. по
гражданско дело № 74499/2016 г. на Софийския районен съд, 85. състав, поправено
с Решение № 316813/18.01.2018 г. на Софийския районен съд, 85. състав, и частна
жалба на въззивницата срещу последното цитирано решение в частта му, която има
характер на определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е отхвърлен предявения
от въззивницата иск за осъждане на „Ю.Б.“ АД да ѝ заплати на основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 12 130, 26 евро – платена в
периода от 18.01.2012 г. до 19.12.2016 г. без основание главница по договор за
банков кредит за покупка на недвижим имот № HL 39540 от 06.06.2006 г. поради
неправомерно уговаряне на задължението по договора като платимо в равностойност
на швейцарски франкове, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от
2 520, 17 евро – лихва за забава за плащане на горепосочената сума за
периода от 20.12.2013 г. до 19.12.2016 г.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
противоречие на материалния закон и необоснованост. Излагат се доводи, че първоинстанционният
съд не бил изложил в доклада си по делото основния спор между страните – този
за установяване на действителната валута, в която е бил отпуснат процесния
кредит, а бил посочил единствено ненаправени доводи относно лихвения процент по
договора. Излагат се доводи, че така съдът бил лишил страните от възможност да
се защитят, доколкото не била разпределена правилно и доказателствена тежест по
делото. Сочи се, че в тежест на ответника по предявен иск за неоснователно
обогатяване поради даване при начална липса на основание е да установи
основанието, от което произтича вземането в доказания от ищеца размер. Съдът не
бил дал възможност на ищеца да е наясно на какво основание ответникът е
претендирал сумата, като едва в решението си посочил, че същата е била събрана
поради разлика във валутни курсове, а не поради промяна на лихвени проценти.
Излагат се доводи, че съдът не бил установил дали кредитът е уговорен в евро
или в швейцарски франкове, макар че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД
непрекъснато поддържало, че е отпуснало сума в размер на 65 000 евро.
Първоинстанционният съд обаче без повече мотиви бил приел в решението си, че
кредитът е отпуснат в швейцарски франкове, като дори не установил конкретният
размер на дължимата се в тази валута сума. Твърди се, че предметът на договора
за кредит е определена отпускана парична сума, която трябва да е конкретна и
определена в конкретна валута. Излагат се доводи, че към датата на сключване на
договора за кредит такава сума между страните не е била ясно определена, а и в
договора за кредит не е предвиден конкретен размер на погасителната вноска в
швейцарски франкове, като такъв не се съдържа и в представените от въззиваемата
страна погасителни планове, като изрично се посочва, че същите не са били
подписвани от въззивницата като кредитополучател по договора. Твърди се, че
първоинстанционният съд е направил изводи за размера на месечната вноски в
швейцарски франкове от две извършени операции по погасяване в български левове,
от които не може да се направи подобен извод. Излагат се и доводи, че в текста
на договора за кредит е предвидено размерът на вноските да се определя по
обменните курсове на банката по котировки „купува“ и „продава“, определени от
въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД, а не официално от Българската народна банка.
Излагат се доводи, че тези курсове не са определени по обективна методология.
Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил и обстоятелството,
че фактически сумата по договора за кредит била преведена на въззивницата в
евро, и парични операции в швейцарски франкове през време на действие на
договора не е имало. Прави се възражение за нищожност на клаузите, които
определят начина на връщане на суми по договора в чуждестранна валута, като се
излагат доводи за тяхната неравноправност. Излагат се доводи, че съдът не бил
разгледал въпроса дали преди да сключи договора въззивницата В. като потребител
е имала достатъчно информация, за да прецени дали да се обвърже с клауза за
връщане на отпуснатия кредит в чуждестранна валута. Изложени са подробни
съображения по посочените по-горе аргументи. Твърди се, че в договора клаузата
за определяне на отпуснатия размер на кредита и начина на връщането му не са
изразени на ясен и разбираем език, като при сключване на договора потребителят
нямало как да изчисли целия размер на своя заем. Излагат се и доводи за
неравноправност на клаузите в договора за кредит, които позволяват на
кредитодателя – въззиваемата страна – „Ю.Б.“ АД едностранно да определя
лихвения процент по договора. Твърди се, че първоинстанционният съд не е
разгледал възраженията за промяна на размера на вноските вследствие на
изменение на лихвата, като е приел, че увеличаването на размера на същите се
дължи единствено на валутни разлики. Твърди се, че клаузите за изменение на договорните
лихвени равнища не са обосновани с обективен критерий за промяната им, а
позволяват на кредитора едностранно и напълно произволно да измени лихвения
процент. Поради това са нарушени чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП (в редакцията,
действала към датата на въззивната жалба). Поддържа се, че първоинстанционният
съд, без да вземе предвид всички възражения за недействителност на договорни
клаузи, приел необосновано, че ответникът по предявения кондикционен иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД бил установил основанието
на вземането си. Излагат се доводи, че следва да се установи и правно основание
за събиране от въззивницата на суми в размер на над 33 000 евро, при
доказано такова за 21 430, 75 евро. Поддържа се и основателността на
предявения акцесорен иск за лихва за забава, като се твърди, че въззиваемата
страна е изпаднала в забава с получаването на вноски в увеличен размер, събрани
при липса на правно основание. Поради това се претендира и присъждане на лихва
за забава. С оглед на изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение
и уважаване на предявените искове в цялост. Претендират се разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „Ю.Б.“ АД, с който
същата се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че първоинстанционният
съд не е допуснал нарушения при докладване на делото, като страните са имали
възможност да изразят своите искания и възражения и да ангажират доказателства
по делото и са направили това, поради което дори и да са допуснати нарушения,
те не са повлияли на крайния изход на делото пред първата съдебна инстанция.
Твърди се, че съдът не бил се произнесъл „изненадващо“ едва в решението си
относно валутата по кредита, като въпросът за отпускането на кредита в
швейцарски франкове бил предмет на споровете между страните пред
първоинстанционния съд. Твърди се, че не са изложени доводи за допуснати от
първоинстанционния съд процесуални нарушения по делото, а са изложени доводи по
съществото на спора, включително и относно въпроса дали процесният кредит е
отпуснат в евро ли в швейцарски франкове. Излагат се доводи, че твърденията на
въззивницата В. за неравноправност на договорни клаузи, направени за пръв път
във въззивната жалба, били преклудирани. Твърди се, че преклузивният срок за
такива оспорвания с оглед въведените с отговора на исковата молба твърдения за
променлив лихвен процент по договора за кредит и усвояването му в швейцарски
франкове, бил до края на първото заседание по делото пред първоинстанционния
съд. Направен е подробен анализ на решението на Съда на Европейския съюз (СЕС)
по дело C-186/16 Andriciuc, като се
поддържа, че процесният договор за кредит е отпуснат в швейцарски франкове,
поради което клаузите за определяне на размера му в тази валута и връщането му
в същата валута представляват „основен предмет на договора“ и поради това не
подлежат на проверка за неравноправност, а само следва да са формулирани по
ясен начин. Поддържа се, че с клаузите на процесния договор за креди е посочена
валута на усвояване – швейцарски франкове, и размер на усвоената сума –
„равностойност на 65 000 евро“ в швейцарски франкове. Излагат се доводи,
че въззиваемото дружество не е можело да предвиди изцяло движенията на валутния
курс на швейцарския франк спрямо еврото и лева, а дори и да е можела към
процесния период, то отпуснатият кредит е за период от 372 месеца, през които
валутните курсове могат да претърпят значителни промени, включително в
благоприятна за въззивницата В. посока. Твърди се, че валутният риск се носи от
двете страни и клаузата на чл. 22 от договора, която не урежда пряко правни
последици между страните, съдържа изрично предупреждение в този смисъл. Излагат
се доводи, че въззивницата В. била получила и преддоговорна информация за
валутния риск. Твърди се, че е преклудирано и оспорването като неравноправни на
клаузите за изменение на лихвения процент по процесния договор за кредит.
Поради това се иска отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Подадена
е и въззивна жалба на С.З.В. от 156.02.2018 г., която има характер на частна
жалба, с която се оспорва частта от Решение № 316813/18.01.2018 г. на Софийския
районен съд, 85. състав, с което първоинстанционният съд е отказал да измени
решението си в частта за разноските, като намали присъдения на „Ю.Б.“ АД
адвокатски хонорар в размер на 4 693, 99 лева. Излагат се доводи, че не е
представен по делото договор за уговаряне на хонорар в същия размер, поради
което същият не следва да се присъжда, евентуално – че първоинстанционният съд
не е обосновал защо не следва да се намали размера на адвокатския хонорар по
делото. Твърди се, че същият следва да има „справедлив и обоснован“ размер с
оглед сложността на делото, а бил определен прекомерен такъв. Иска се
намаляване на размера на разноските, които следва да се заплатят на
въззиваемата страна, до минималния размер на адвокатския хонорар по делото,
определен по реда на Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
Постъпил
е отговор на частната жалба от насрещната страна – „Ю.Б.“ АД, с който се
поддържа неоснователност на последната. Претендира се, че чл. 36, ал. 2 ЗАдв не
предвижда изискване за форма на адвокатския договор, поради което същият може
да се доказва с всички доказателствени средства, а не само с писмени документи.
Поддържа се ,че представените фактура за възнаграждение и доказателство за
заплащане на същото са достатъчно доказателство за размера на договореното
възнаграждение. От друга страна се излагат аргументи, че делото е с фактическа
и правна сложност, и размерът на присъдения адвокатски хонорар не следва да се
намалява. Иска се оставянето на частната жалба без уважение.
В
съдебното заседание страните изпращат представители, които поддържат становищата
и възраженията от въззивната жалба и отговора. пред въззивната инстанция са
разпитани двама свидетели. Въззивницата е представила писмена защита, в която
поддържа, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени, тъй като точната
сума по кредита не се разбира в деня на сключване на договора за отпускането
му, че кредитът е бил усвоен и плащан с парични операции в евро, че клаузите за
определяне на валутата на кредита не са ясно формулирани, като са коментирани
свидетелските показания в тази насока, както и обстоятелството, че професията
на ищцата нямало значение за преценката на това дали същата е била правилно
информирана за съдържанието на договорните клаузи. Поддържат се и доводите за
нищожност на клаузите за едностранна промяна на лихвения процент.
Първоинстанционният
съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че между въззивницата В. и
въззиваемата банка – „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Ю. И Е.Д.Б.“ АД) е
сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот на 06.06.2006 г. Съгласно
същия договор банката била предоставила на въззивницата кредит в размер на
равностойността в швейцарски франкове на сумата от 65 000 евро, като тази
сума следвало да бъде върната за 372 месеца, като страните не спорели, че кредитът
е усвоен от въззивницата В.. Първоинстанционният съд е приел, че кредитът е
усвоен в швейцарски франкове и е следвало да бъде върнат в същата валута по
курс „купува“ на швейцарския франк към еврото, определен от въззиваемата страна
„Ю.Б.“ АД, като съдът е приел, че методологията за определяне на този курс е
посочена в договора. Освен това съдът е приел, че кредитът се олихвява с
променлива лихва, състояща се от фиксиран компонент и определен от въззиваемата
страна – „Ю.Б.“ АД, променлива компонента – „базов лихвен процент“.
Първоинстанционният съд е приел, че поради променливите валутни курсове
кредитът е бил погасяван от въззивницата В. в различни валути, които в
последствие чрез вътрешнобанкови операции са били превръщани в швейцарски
франкове, като всички платени вноски имали еднакъв размер в швейцарски франкове
– валута, която съдът е приел, че е валутата на кредита. Поради това съдът е
приел, че е установено основание за погасяване на задължението на въззивницата В.
в швейцарски франкове, а експертизата по делото е установила заплащане на
вноски в тази валута в установения по договора за кредит размер. Поради това е
прието, че всички извършени от въззивницата В. плащания имат основание –
договора за кредит, и предявеният иск за връщане на платено без основание
следва да се отхвърли. Поради това е отхвърлен и акцесорният иск за лихва за
забава, като разноските са присъдени изцяло в полза на въззиваемата страна – „Ю.Б.“АД.
При
служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК
настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до
нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на
абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в
обжалваната си част.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното
решение и при служебна проверка за приложение на императивните материалноправни
норми настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи,
направени от първоинстанционния съд, освен ако страните не са направили изрично
оплакване за тяхната неправилност във въззивната жалба или отговора. Между
страните не се спори, че на 06.06.2006 г. същите са сключили договор за кредит
за покупка на недвижим имот, по който въззивницата В. е следвало да получи сума
в швейцарски франкове, равностойна на 65 000 евро по курс купува на
въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Спорно между страните е съдържанието на
клаузите на този договор и тяхното тълкуване, както и това дали въззивницата В.
е получила преддоговорна информация за валутния риск по договора.
За
да отговори на тези въпроси настоящият съдебен състав намира, че е най-удачно
да изложи заедно изводите си относно установените от него факти и съдържание на
договорни клаузи и правните си изводи за действителността на тези клаузи.
Делото
се разглежда по предявен главен иск за връщане на платено без основание, който
има правна квалификация чл. 55, ал. 1, прдел. първо ЗЗД. Този иск ес уважава,
ако ищецът (въззивницата В.) установи, че е заплатила парични суми на ответника
(въззиваемата страна „Ю.Б.“ АД) и ответникът не установи валидно основание за
задължаване на ищеца, по което е получил тези суми. Като такова основание
въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД посочва договора за кредит от 06.06.2006 г.,
който задължава въззивницата В. да заплати определена усвоена от нея главница,
както и лихви по договора.
Съгласно
неоспореното заключение на съдебносчетоводната експертиза, изслушано от
първоинстанционния съд (на лист 169 – 180 от първоинстанционното дело), което
настоящата съдебна инстанция кредитира като работило върху наличните по делото
неоспорени счетоводни данни от банката и логично излагащо изчислителните си
методи, въззивницата В. е платила на въззиваемото дружество в процесния период
– между 18.01.2012 г. и 19.12.2016 г., сумата от
33 283, 68 евро (на лист 172 от първоинстанционното дело), които банката –
въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД е превалутирала по своя курс „продава“ за
швейцарския франк съгласно чл. 6, ал. 2 от договора между страните (на лист 20
от първоинстанционното дело. Същевременно (на лист 178 от първоинстанционното
дело) вещото лице е установило, че кредитът е усвоен чрез превод от банката на
сумата от 107 303 швейцарски франка по сметка на въззивницата В., но този
превод е извършен по блокирана сметка, от която в последствие е извършен
вътрешнобанков арбитраж (счетоводна операция на банката по обмяна на валута) и
по разплащателна сметка на въззивницата е изплатена сумата от 65 000, 61
евро, с която тя вече е можела свободно да се разпорежда.
Първият
съществен въпрос относно възможността договорът да обоснове правно основание за
заплащане на посочената по-горе сума, като се твърди, че една от причините за
определяне на същата като дължима се по договора е обстоятелството, че
въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД твърди, че кредитът е отпуснат в швейцарски
франкове. За да отговори на този въпрос настоящият съдебен състав следва да
изследва въпроса за основния предмет на договора, тъй като съгласно практиката
на СЕС – т. 1 от Решение по дело C-26/13 Kásler
& Káslerné Rábai валутата на погасяване на кредита
е част от основния предмет на договора за кредит само ако се установи с оглед
всички клаузи по договора, че при същия не е уговорено отпускане в една валута
и връщането му в друга чрез операции по обмен на валута.
В
случая в чл. 1, ал. 1 от договора за кредит между страните (на лист 19 от
първоинстанционното дело) е предвидено, че „БАНКАТА предоставя на
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 65 000 евро (шестдесет и пет
хиляди евро) по курс „купува“ за швейцарския франк към евро“ на въззиваемото
дружество „Ю.Б.“ АД в деня на усвояване на кредита. По делото е установено от съдебносчетоводната
експертиза (на лист 178 от първоинстанционното дело), че на въззивницата В.
ефективно е била отпусната парична сума в размер на
65 000, 61 евро, като валутата „швейцарски франк“ е била използвана само
по вътрешнобанкови операции със счетоводен характер и фактически суми в
швейцарски франкове не са били превеждани на въззивницата.
Съдържанието на цитираната по-горе клауза
недвусмислено позволява да се посочи, че договорът, сключен по настоящото дело,
е сходен с анализирания от Съда на ЕС по дело C-26/13 Kásler & Káslerné Rábai, при който
е отпуснат кредит като сума в унгарски форинти, за която е предвидено само
връщане в чуждестранна за тази държава – членка (Унгария) валута – швейцарски
франкове. В този случай съдът преценява дали кредитът е отпуснат в чужда валута
като тълкува кой е основният му предмет – т.е. каква е престацията, която
кредитополучателят получава. По настоящото дело се установява, че въззивницата В.
в нито един момент не е ползвала валутен ресурс в швейцарски франкове и не е
можела да ползва суми в тази валута. Т.е. в случая е налице отпускане на кредит
в евро, както твърди въззивницата В., а не отпускане на кредит изцяло в
швейцарски франкове, като клаузите относно изчисляване на сумите в швейцарски
франкове се отнасят единствено да механизма, по който се изплащат отпуснатите
суми, а не определя валутата, в която се отпуска кредита.
При
това положение съдът може да извърши проверка за неравноправност на договорните
клаузи, които изискват връщането на отпуснатия кредит да става в швейцарски
франкове. Една клауза би била неравноправна, ако съгласно дефиницията, дадена в
чл. 143 ЗЗП същата е уговорена в ущърб на потребителя в противоречие с
изискванията за добросъвестност и справедливост в гражданския оборот и създава
сериозно неравновесие по договора между интереса на търговеца и потребителя. По
принцип клаузата за връщане на кредита в чуждестранна валута не е
неравноправна, защото не е ясно отнапред дали промените на валутния курс на
една чуждестранна валута биха били в полза или във вреда на потребителя. За да
е възможна обаче преценка на това обстоятелство от страна на потребителя, тази
клауза трябва да отговаря на изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, че клаузите в
договорите, сключвани от потребители следва да са съставени по ясен и
недвусмислен начин, като тази разпоредба въвежда в българското право
изискванията на чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. В тази насока съгласно т. 2 от Решението на
Съда на ЕС по дело C-186/16 Andriciuc клаузите
за уговаряне на договор за кредит в чужда валута следва да се преценяват за
неравноправност с оглед на това дали са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, като преценката за това включва не само употребеният в клаузата език и
граматически правила, но и с оглед на това дали клаузата може да бъде разбрана
от потребителя по своето съдържание, като същият следва недвусмислено да бъде
уведомен за това, че поема валутен риск и може да плати повече при промяна на
валутния курс на онази валута, в която той следва да връща вноските по кредита,
ако не получава доходи в такава валута, както и за конкретните последици при
промяна на валутния курс върху неговото задължение. Проверката дали
потребителят може да почерпи такава информация от съдържанието на клаузата и
представената му допълнителна информация се прави от гледна точка на
средностатистическия потребител.
В
случая значимите за определяне на начина на усвояване и връщане на кредита в
швейцарски франкове клаузи от договора са следните:
В
чл. 1, ал. 1 от договора за кредит, сключен между страните (на лист 19 от
първоинстанционното дело) е предвидено, че „БАНКАТА предоставя на
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 65 000 евро (шестдесет и пет
хиляди евро) по курс „купува“ за швейцарския франк към евро“ на въззиваемото
дружество „Ю.Б.“ АД в деня на усвояване на кредита. В ал. 3 от същия член се
предвижда, че „В деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1
към настоящия договор, представляващо неразделна част от него, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ на (въззиваемото дружество), както и
конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски
франкове.“ В ал. 5 на чл. 1 от договора е предвидено, че „курс „купува“ на
швейцарския франк към евро на Банката се формира от официалния курс „продава“
на евро към лева на банката, разделен на официалния курс „купува“ на
швейцарския франк към лева на Банката“.
В
чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, сключен между страните е уговорено, че
„Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1 (от която се изтеглят
суми за връщане по кредита – бел. на съда), но има средства в лева или евро по
своите сметки в БАНКАТА, погасяването на кредита може да се извърши от банката
освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране
на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на „Ю. И Е.Д.Б.“ АД за
швейцарския франк към евро, за което КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ с подписването на
настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава
БАНКАТА.“ В чл. 6, ал. 4 от договора е предвидено, че „курс „продава“ на
швейцарския франк към евро на Банката се формира от официален курс „купува“ на
евро към лева на Банката, разделен на официален курс „продава“ на швейцарския
франк към лева на Банката за съответния ден“.
От
съвкупния анализ на всички тези клаузи се установява следното – въззиваемото
дружество „Ю.Б.“ АД е определило приложимите си курсове „купува“ и „продава“ за
швейцарския франк към еврото чрез препращане към валутните си курсове за
валутните двойки „евро – лев“ и „швейцарски франк – лев“. Сам по себе си този
начин на определяне на валутния курс не представлява ясно формулиране на текста
на клаузата, доколкото изисква поне две математически операции с три неизвестни
числа, за да се определи на колко лева или евро съответства месечната вноска по
кредита в швейцарски франкове. От друга страна, дори и извършването на тези
математически операции да се приеме за възможно за средностатистическия
потребител, същите използват неизвестни, които са изцяло под контрола на банката
– вътрешнобанковите валутни курсове. Никъде в текста на договора или
приложимите се общи условия не е определено как тези вътрешнобанкови курсове,
определени от органите на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД ще се отнасят към
определените официални валутни курсове на еврото и швейцарския франк за
съответния ден. Дори и да се приеме, че еврото е валута с фиксиран към лева
валутен курс, което предполага запазване на вътрешнобанковите обменни курсове
на едно ниво през целия период на погасяване на кредита, такава възможност не
съществува за швейцарския франк – валута, която не е привързана към курса на
лева по задължителен начин и чиято стойност се определя свободно от пазарните
колебания. Следователно курсовете на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД за обмяна
на левове в швейцарски франкове изцяло се контролират от това дружество по
неясни правила. Подобна възможност за определяне на валутни курсове обаче
изрично е определена от чл. 143, т. 10 ЗЗП (в редакцията на закона, действала
до 24.12.2019 г.) за неравноправна клауза, поради което определянето на
валутния курс по този начин означава умишлено недобросъвестно въвеждане на
неяснота на договорния текст, с която потребителят не може да се съобрази. При
необходимостта потребителят да изчислява както размера на сумата, която ще
получи, така и на тази, която е длъжен да връща всеки месец, по курсове, които
не са отнапред ясно определени, а се контролират изцяло от банката, е налице
нарушение на принципа за добросъвестност при договарянето, което променя
договорния баланс изцяло в полза на банката и уврежда интереса на потребителя
от яснота при сключване на договора.
Възражението
на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД относно това, че курсът на швейцарския
франк по договора бил ясен и се определял към датата на усвояване на кредита е
неоснователно с оглед механизма на възникване на задължението. Съгласно чл.
430, ал. 1 ТЗ договорът за банков кредит, за разлика от договора за заем, е
консенсуален – при него задължения за страните (за банката – да отпусне
уговорената сума, за кредитополучателя – да изпълни условията за отпускането
ѝ и да я върне) възникват не от момента на предаване на сумата, а то
момента на сключване на сделката в изискуемата се от закона писмена форма. Следователно към този момент съгласието на
страните става обвързващо и не може да се измени по волята на една от тях на
основание чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Обстоятелството, че при фактическото усвояване на
кредита въззивницата В. е подписала приложение № 1 към договора за кредит (на
лист 73 от първоинстанционното дело) не променя факта, че към датата на
усвояване на кредита – 18.06.2008 г., въззивницата В. не е можела да се откаже
от договора, тъй като клаузите на същия не предвиждат такова право. Оттук и съобразно
чл. 145, ал. 1 ЗЗП моментът, в който страните се обвързват, и към който се
преценява равноправността на условията на тяхното съгласие ще бъде датата на
сключване на договора, доколкото същият не предвижда възможност за изменение на
условията си преди усвояване на кредита. Към тази дата въззивницата не е била в
състояние да определи точната сума, която се очаква да получи, и поради това е
налице неяснота не само относно валутния риск, но и по отношение на размера на
задължението в швейцарски франкове към датата на сключване на договора между
страните.
Настоящият
съдебен състав следва да разгледа и възражението на въззиваемото дружество „Ю.Б.“
АД, че клаузите за валутата на договора били предмет на индивидуално уговаряне.
По този въпрос пред въззивната инстанция е допуснат разпит на свидетели на
страните. В показанията си свидетелката на въззиваемата страна Иванова
разпитана на 11.06.2019 г., на лист 106 – 108 от делото) описва практиките на
банката при отпускане на кредити, като посочва, че кредитите в швейцарски
франкове към 2008 г. били с най-ниски лихви, но носели валутен риск, който бил
разясняван на клиентите чрез предоставяне на информация за историческия курс на
швейцарския франк. Свидетелката на въззивниците Р.В.(разпитана на 14.03.2019
г., на лист 82 от делото) пък твърди, че такава информация не е била
предоставяна. Настоящият съдебен състав намира, че за правилно разрешаване на
делото не е необходимо да прави оценка на свидетелските показания при
съпоставка едни с други, а е достатъчно да посочи, че дори и въззивницата В.
наистина да е била уведомена за поетия от нея валутен риск, това не променя
факта, че валутният курс по договора за кредит не се определя по пазарни
механизми, а съгласно вътрешните правила на банката. Следователно дори и
въззивницата В. да е била уведомена за движенията на валутния курс на
швейцарския франк на пазара на валути, това по никакъв начин не означава, че
същата е можела отнапред да предвиди как банката ще променя своите вътрешни
валутни курсове, от които се определя ефективния курс, по който кредитът би
могъл да се погасява в лева или евро. Поради това още отначало начинът на
определяне на валутните курсове по договора съдържа елемент на неяснота и
позволява произволното определяне на тези курсове от волята на банката. По
делото не е установено да е провеждано индивидуално договаряне на кредита в
тази му част, като посочването на валутата, в която се отпуска кредита не е
достатъчно, за да се приеме, че начинът на определяне на валутния курс е бил
обект на преговори между страните и е можело да бъде променен по волята на
въззивницата В.; не е установено и да е имало различни методи, предлагани от
въззиваемото дружество, за определяне на валутния курс. Следователно и всички
клаузи за определяне на начина на връщане на кредита във валута, различна от
тази, в която същият ефективно е предоставен – евро, са отначало неясни и
формулирани чрез препращане към величини, които се определят изцяло по волята
на една от страните по договора – търговеца. При това следва да се приеме, че
клаузите за връщане на кредита в швейцарски франкове, както и за определяне на
курса на швейцарския франк за целите на договора – чл. 1, ал. 2, 3 и 5; чл. 2,
ал. 3, и чл. 6, ал. 2 и 4 следва да се смятат за неравноправни, тъй като
допускат изменение на договора от една от страните на непредвидено в него
основание – чл. 143, т. 10 ЗЗП (в редакцията, действала към датата на сключване
на договора – 06.06.2008 г., преди измененията в сила от 24.12.2019 г.). Оттук
и клаузите, предвиждащи възможност за връщане на кредита в швейцарски франкове,
следва да се приемат за недействителни, и да се приеме, че кредитът е следвало
да бъде върнат във валутата, в която е отпуснат – евро.
По
отношение на второто основание, на което въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД,
твърди, че е получило суми от въззивницата В. – промяна на лихвата по кредита,
съдът следва да прецени действителността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор
за кредит между страните от 06.06.2008 г. (на лист 20 от първоинстанционното
дело), която гласи: „За усвоения кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА
годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент на Ю. И Е.Д.Б. АД за
жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1, 15 (едно цяло и петнадесет
стотни) пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на Ю. И Е.Д.Б.
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4,5 % (четири цяло е
пет десети) процента“, като в чл. 3, ал. 5 е предвидено: „Действащият Базов
лихвен процент на БАНКАТА за жилищни кредити не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. БАНКАТА уведомява
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити
и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят.“
Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора тази промяна е автоматична и не зависи от достигане на
някакво изявление до някоя от страните: „В случай че по време на действието на
настоящия договор БАНКАТ промени Базовия лихвен процент на Ю. И Е.Д.Б. АД за
жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1, се
променя автоматично, в съответствие с промяната, за което КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ
(sic) с подписването на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно
съгласие.“
Следователно
в условията на договора за кредит е установено, че размерът на лихвата по същия
се определя едностранно от въззиваемата страна – „Ю.Б.“ АД, при това без в
договора да са посочени критерии за подобно определяне. Съгласно чл. 143, т. 10
ЗЗП (в редакцията, действала до 24.12.2019 г.) клауза, предвиждаща подобна
възможност, е неравноправна, и е нищожна, ако не е уговорена индивидуално.
Въззиваемото
дружество „Ю.Б.“ АД поддържа обаче, че въпреки евентуалната неравноправна
природа на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 от договора между страните, същите
не можело да се приемат за нищожни поради изрично предвиденото в чл. 144, ал.
2, т. 1 ЗЗП, че лихвата по договор за финансова услуга можело да се промени при
наличие на основателна причина за това. Съгласно практиката на ВКС – Решение № 308/29.01.2019
г. по т. д. № 2931/2017 г., II ТО; Решение № 165/02.12.2016г. по т. д. №
1777/2015 г., I ТО, и Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016г., I ТО,
е прието, че посоченото изключение е приложимо само ако в договора за кредит
ясно са посочени причините, поради които е допустимо изменение на лихвения
процент по договора, а съгласно изложените в Решение № 308/29.01.2019 г. по т.
д. № 2931/2017 г., II ТО, и Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г., II
ТО, мотиви, такава промяна се допуска ако критериите за промяна на лихвения
процент освен ясно посочени в договора са и обективни, стоящи извън контрола на
банката (като например промяна в пазарни лихвени равнища, инфлация и подобни),
е посочена и ясна изчислителна процедура (формула) за размера на
новоопределения лихвен процент с изрично определена тежест на отделните
компоненти. В настоящия случай такива процедури в договора за кредит изцяло
липсват, а изменението на лихвата е предоставено на произволната дискреция на
органите на банката, която би могла да вземе всякакви решения относно лихвения
процент въз основа на договора, поради което и конкретно взетите от
управителните ѝ органи решения след сключването му въобще не следва да се
обсъждат с оглед правилото на чл. 145, ал. 1 ЗЗП за преценка към момента на
сключване на договора. С оглед на изложеното не е спазено първото изискване за
прилагане на изключението на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП – посочване на
основателна причина за изменение на лихвата, и посоченото изключение не е
приложимо към процесния договор. При неспазена първа предпоставка съдът не
следва да изследва наличието на втората такава – предоставено право на
потребителя да се откаже от договора, без да търпи допълнителни неблагоприятни
последици.
При
това положение се установява, че въззиваемото дружество не е имало право и да
изменя лихвата по отпуснатия договор за кредит поради установената
неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 1 и 5, и чл. 6, ал. 3 от същия
договор, която води до тяхната нищожност съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
При
това положение размерът на погасителните вноски по кредита е следвало да се
определя в евро, при лихвен процент 5, 65 % годишно, а за периода след
23.04.2013 г., когато страните са сключили Допълнително споразумение към
договора за кредит (на лист 84 от делото), по чието съдържание страните не
спорят, и според което ефективният годишен лихвен процент по кредита е равен на
базов лихвен процент от 6, 95 % годишно, намален с 1, 7 пункта, или 5, 25 %
годишно. Доколкото този лихвен процент е
уговорен в полза на потребителката – въззивницата В., и същата е дала
съгласието си за обвързване с него, същият е по-нисък от първоначалния лихвен
процент при отпускане на договора (т.е. не е засегнат от механизма за промяна
на лихвата, който се базира на неравноправни клаузи) и въззивницата изрично се
е позовяла на това споразумение в молбата си от 22.05.2017 г. (на лист 139 от
първоинстанционното дело), съдът е длъжен да приложи тази клауза, доколкото тя
съответства на постигнатото от страните съгласие и въззивницата В. изрично се е
съгласила с нейното прилагане пред съда. Следователно след датата 23.04.2013 г.
следва да се приеме, че страните са установили ефективен лихвен процент по
договора в размер на 5,25 % годишно от дължимата се главница. Съгласно неоспореното
от страните заключение на съдебносчетоводната експертиза, изслушана от
първоинстанционния съд (на лист 171 – 173 от първоинстанционното дело) за
процесния период от 18.01.2012 г. до 19.12.2016 г. въззивницата е платила
33 283, 68 евро, а е следвало да плати при действително приложимите се
договорни условия, описани по-горе – лихва от 5, 65 % годишно, съответно след
сключения между страните анекс – 5, 25 % годишно, и връщане на кредита в евро –
21 430, 75 евро, или същата е надплатила 11 852, 93 евро, която сума
се явява платена без основание, доколкото е заплатена единствено поради
прилагане от въззиваемата страна на неравноправни договорни клаузи.
Следователно
предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен
за посочената последно сума от 11 852, 93 евро и първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, с която предявеният от въззивницата В.
иск е отхвърлен в тази част, а искът следва да се уважи за същата сума. В
частта, с която искът е отхвърлен за размера над 11 852, 93 евро до пълния
претендиран размер от 12 130, 26 евро първоинстанционното решение следва
да се потвърди.
По
акцесорната претенция за сумата от 3 033, 18 евро – законна лихва за
забава върху неправилно платените суми за периода от 20.12.2013 г. до
19.12.2016 г., настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна лихва за забава се дължи в случай, че длъжникът
изпадне в забава за заплащане на парични суми. Съгласно чл. 84 ЗЗД забава на
длъжника настъпва в три хипотези – при непозволено увреждане – от датата на
увреждането (чл.84, ал. 3 ЗЗД); ако е определен срок за плащане (падеж) на
задължението – от изтичането му (чл. 84, ал. 1 ЗЗД), а ако няма такъв срок – от
поканата до длъжника да изпълни (чл. 84, ал. 2 ЗЗД). В случая се претендира
вземане за неоснователно обогатяване, като законът не предвижда срок за
заплащането на такива вземания. Доколкото вземането е с извъндоговорен
характер, срок за плащане не може и да се уговори от страните. Следователно при
вземания за неоснователно обогатяване длъжникът изпада в забава само след
отправяне на покана (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), като същото е прието изрично и в
Тълкувателно решение № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не се установява
въззивницата В. да е поканила въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД да плати преди
подаване на исковата молба, поради което и претенцията ѝ за лихва за
забава е неоснователна. В частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил
иска за лихва за забава в размер на 3 033, 18 евро, първоинстанционното
решение, поправено с решение № 316813/18.01.2018 г., е правилно и следва да се
потвърди.
Относно
разноските:
При
този изход на спора право на разноските имат и двете страни – въззивницата В.
пропорционално на уважената част от исковете съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, а
въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, пропорционално на отхвърлената част
съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Исковете са уважени за 11 852, 93 евро от
общия предявен размер от 15 163, 44 евро, или за 78, 17 на сто от размера
си, съответно са отхвърлени за 21, 83 % от същия.
Следователно
първоинстанционното решение следва да се отмени частично в частта за
разноските, като от пълния присъден на въззиваемото дружество размер от
4 993, 99 лева следва да се присъдят само 21, 83 на сто, или 1 090,
19 лева. Настоящият съдебен състав намира по частната жалба на въззивницата В.,
че не следва да намалява определения от първоинстанционния съд размер на
разноските на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД, тъй като делото е с особена
фактическа и правна сложност, налага преценка на експертизи и приложимо право
на Европейския съюз, поради което и с оглед интереса по делото адвокатски
хонорар в по-висок размер е напълно оправдан.
Пред
въззивната инстанция въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД е доказало разноски в
размер на 4 693, 99 лева за адвокатски хонорар съгласно фактура от
22.01.2018 г. на лист 102 по делото), по която е платено с банков превод от
31.01.2018 г. (на лист 103 от делото). Неоснователно е възражението на
въззивницата за недоказаност на уговорката за възнаграждение, доколкото чл. 36
ЗАдв не предвижда форма на адвокатския договор, а представената по делото
съвкупност от документи – фактура и преводно нареждане с посочен номер на
същата, дават основание да се приеме, че е постигнато съгласие между адвокатско
дружество и клиент относно възнаграждението по делото. неоснователно е и
възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, тъй като пред въззивната
инстанция са извършени редица процесуални действия, сочещи на фактическа и
правна сложност на делото – разпит на двама свидетели, искания за преюдициално
запитване и други, които обосновават по-висок размер на адвокатското
възнаграждение. Следователно на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски в размер на 21, 83 на сто от 4 693, 99 лева, или 1 024, 69
лева.
На
въззивницата В. (ищца в първоинстанционното производство) следва да се присъдят
разноски и в първата инстанция, като същата е доказала такива в размер на
1 186, 36 лева – държавна такса (първоначална и по увеличения иск – на
лист 189 от първоинстанционното дело); 400 лева – депозит за експертизи, и
1 825 лева – адвокатско възнаграждение по договор от 13.12.2016 г., който
включва и разписка за плащане на сумата в брой (на лист 168 от
първоинстанционното дело), или общо на 3 411, 36 лева. От тази сума на
въззивницата следва да се присъдят 78, 17 на сто, или 2 666, 66 лева.
Пред
въззивната инстанция въззивницата В. е сторила разноски в размер на 613, 15
лева – държавна такса, и 1 825 лева – адвокатско възнаграждение по договор
от 08.12.2017 г., който включва и разписка за плащане на сумата в брой (на лист
100 от делото), или общо за 2 438, 15 лева, от които следва да ѝ се
присъдят 78, 17 на сто, или 1 905, 90 лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 253699/30.10.2017 г. по гражданско дело №
74499/2016 г. на Софийския районен съд, 85. състав, поправено с Решение №
316813/18.01.2018 г. на Софийския районен съд, 85. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от С.З.В. срещу „Ю.Б.“ АД
иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на
управление:***, да плати на С.З.В.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, сума в
размер на 11 852, 93 евро
(единадесет хиляди осемстотин петдесет и две евро и 93 евроцента) – платени
без основание суми за периода от 18.01.2012 г. до 19.12.2016 г. по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 39540 от
06.06.2008 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ, с която С.З.В., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъдена
да плати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******,
с адрес на управление:*** сума в размер на разликата
над 1 090, 19 лева (хиляда и деветдесет лева и 19 ст.) до пълния присъден
размер от 4 993, 99 лева (четири хиляди деветстотин деветдесет и три лева
и 99 ст.), вместо което
ОСЪЖДА на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Ю.Б.“
АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на С.З.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сума в размер на 11 852, 93 евро (единадесет хиляди осемстотин петдесет и две евро
и 93 евроцента) – платени без основание суми за периода от 18.01.2012 г. до
19.12.2016 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 39540 от 06.06.2008 г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 20.12.2016 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
253699/30.10.2017 г. по гражданско дело № 74499/2016 г. на Софийския районен
съд, 85. състав, поправено с Решение № 316813/18.01.2018 г. на Софийския
районен съд, 85. състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на С.З.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сума в размер на 2 666, 66 лева
(две хиляди шестстотин шестдесет и шест лева и 66 ст.) – разноски в
първоинстанционното производство, и сума в размер на 1 905, 90 лева (хиляда деветстотин и пет лева и 90 ст.) –
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.З.В.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
плати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******,
с адрес на управление:***, сума в размер на 1 024, 69 лева (хиляда двадесет и четири лева и 69 ст.) –
разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ въззивна жалба на С.З.В. с вх. № 5025837/15.02.2018 г. В ЧАСТТА, която има характер на частна
жалба срещу Решение № 316813/18.01.2018 г. на Софийския районен съд, 85.
състав, в частта му, с което е оставено без уважение искането за изменение в
частта за разноските на Решение № 253699/30.10.2017 г. по гражданско дело №
74499/2016 г. на Софийския районен съд, 85. състав.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |