№ 8
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН
НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти
януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Д. Петков
Членове:Недялка Н. Нинова
Кристина Ив. Тодорова
при участието на секретаря Радиана Д. Андреева
в присъствието на прокурора Д. М. М.
като разгледа докладваното от Кристина Ив. Тодорова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211800600315 по описа за 2021 година
С присъда № 4 от 17.02.2021 г. на Районен съд – гр.Е. П., постановена
по н.о.х.д. № 143/2019 г. по описа на същия съд, подсъдимия В. Р. З., с ЕГН
**********, от гр.С., е признат за виновен в това, че на 20.08.2018 г., около
10,20 ч., на път 3-6004, в посока ПП-1-6 към с.Г. М., Софийска област,
управлявал МПС – товарен автомобил марка „Фиат“, модел „Мареа“, с рег. №
****, без съответно свидетелство за управление на МПС, в едногодишния
срок от наказването му по административен ред за същото деяние – с
наказателно постановление № 18-4332-003007/02.04.2018 г., издадено от
отдел „Пътна полиция“ – СДВР С., влязло в сила на 08.06.2018 г., поради
което и на основание чл.343в ал.2 от НК и във вр. с чл.54 ал.1 от НК са му
наложени наказания - лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година, което
на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“
режим, както и глоба в размер на 500 /петстотин/ лева.
С присъдата е постановено на основание чл.68 ал.1 от НК подсъдимия
1
В. Р. З. да изтърпи наказанието лишаване от свобода за срок от 1 /една/
година, наложено му по влязла в сила присъда на Районен съд – гр.С. З. по
НОХД № 955/2016 г. по описа на същия съд, което наказание на основание
чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС е постановено да изтърпи при първоначален „общ“
режим.
С горепосочената присъда подсъдимия В. Р. З. е осъден на основание
чл.189 ал.3 от НПК, да заплати по сметка на РС Е. П. направените в хода на
първоинстанционното съдебно производство разноски в размер на 3,10 лева.
Присъдата е обжалвана по въззивен ред от адвокат В.В. – служебен
защитник на подсъдимия В. Р. З., с твърдение за нейната
незаконосъобразност и необоснованост. В частност, се сочи, че този съдебен
акт е постановен от първата инстанция при допуснато абсолютно
процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3, т.1 от НПК, доколкото в
последното съдебно заседание е даден ход на делото и е постановена
оспорената присъда, в отсъствието на подсъдимия, поради обективни
причини /влошено здравословно състояние/. С тези аргументи се отправя
искане към въззивния съд да отмени обжалваната присъда и да върне делото
за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Релевира се и
оплакване от защитата за неправилно приложение на материалния закон при
постановяване на атакуваната присъда, което се мотивира с нарушения на
оценъчната дейност по събирането и проверката на доказателствените
източници. В този смисъл са изложени съображения, че
първоинстанционният съд е ограничил правата на подсъдимия, като в
нарушение на процесуалните си задължения по чл.305 ал.3 от НПК е
направил извод за виновността му, който почива на предположения за
елементите от фактическия състав на предметното престъпление. Сочи се, че
по делото е останал недоказан основния обективен признак от състава на
инкриминираното на подсъдимия З. престъпление – обстоятелството, че е бил
наказан по административен ред за управление на МПС без свидетелство за
правоуправление, доколкото наказателно постановление № 18-4332-
003007/02.04.2018 г. не му е било връчено. Съобразно това се иска от
въззивния съд да постанови нова, правилна, законосъобразна и справедлива
присъда, с която да оправдае подсъдимия В.З. по така повдигнатото му
обвинение.
2
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, защитата на
подсъдимия В. Р. З. в лицето на адвокат В.В., поддържа подадената
въззивната жалбата срещу първоинстанционната присъдата, по
съображенията и съобразно исканията, изложени в нея. В частност,
защитникът поддържа основното си оплакване за недоказаност на
инкриминираното на подсъдимия престъпно деяние, без да сочи конкретни
аргументи в тази насока. Иска се от въззивния съд да отмени изцяло
оспорената присъда, като постанови нова такава, с която подсъдимия З. да
бъде признат за невиновен и съответно оправдан по повдигнатото му
обвинение. В условията на алтернативност се отправя искане от защитникът
за отмяна на обжалваната първоинстанционна присъда и връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Аргументацията на
защитникът в тази насока е свързана с допуснато от първостепенния съд
съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.3, т.1 от НПК,
доколкото в последното съдебно заседание е даден ход на делото и е
постановена обжалваната присъда, в отсъствието на подсъдимия, поради
внезапно възникнали за него здравословни проблеми, с което е било
нарушено правото му на лично участие в процеса.
В проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание,
представителят на Софийска окръжна прокуратура изразява становище за
неоснователност на жалбата и пледира присъдата да бъде потвърдена, като
обоснована и законосъобразна. Възразява се срещу оплакването на защитата
за допуснато от първата инстнация съществено процесуално нарушение,
свързано нарушаване на правото на лична защита на подсъдимия. Според
прокурорът от СОП, това защитно възражение не намира основание в данните
по делото, доколкото последното има за предмет обвинение, което не е за
тежко престъпление и съответно не налага задължителното участие на
подсъдимия в процеса, той /подсъдимия/ е бил представляван от служебен
защитник и съответно не е представил никакви доказателства,
удостоверяващи невъзможността му да се яви в съдебно заседание, по
сочените от него здравословни причини.
Настоящият съдебен състав на СОС, след като обсъди доводите на
страните, във връзка с данните по делото и като провери изцяло правилността
на атакуваната присъда, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, приема за
3
установено следното:
Въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени в
хода на първоинстанционното и на въззивното съдебно следствие и след
цялостния анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема
следната относима към предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
На 20.08.2018 г., за времето от 08,30 ч. до 20,30 ч., свидетелите Д. Г. Й.
и С. П. Б. – полицейски служители в РУ на МВР – гр.Е. П., изпълнявали
служебните си задължения като дежурен автопатрул в района на Община Е.
П.. Около 10,20 часа, на път 3-6004, посочените полицейски служители
спряли за проверка лек автомобил марка „Фиат”, модел „Мареа”, с рег. №
*****, движещ се в посока от ПП1-6 за с.Г. М.. При извършената полицейска
проверка била установено, че автомобила се управлява от подсъдимия В. Р.
З., от гр.С., който бил и единствения пътник в автомобила.
Свидетелят Й. извършил проверка в информационната система на МВР
/системата за управление на административнонаказателната дейност/, от
която установил, че подсъдимия З. е неправоспособен водач на МПС и
съответно не му е издавано свидетелство за правоуправление на МПС. Освен
това, свидетелят Й. констатирал при проверката, че подсъдимия е наказван по
административен ред за неправоспособно управление на МПС – с влязло в
сила на 08.06.2018 г. наказателно постановление № 18-4332-003007/2018 г.,
издадено от СДВР. За така констатираното от подсъдимия нарушение,
свидетелят Й. му съставил АУАН № 933243, който подсъдимия подписал без
възражения.
Подсъдимият В. Р. З. е роден на 17.05.1981 г. в гр.С. и живее в същия
град. Към момента на процесното деяне, същият е бил неправоспособен като
водач на моторно превозно средство и съответно не е имал издадено
свидетелство за управление на МПС /справка от СДВР – л.111 от
първоинстанционното дело/. Такова му е издадено на датата 18.04.2000 г., за
категории „В, С, АМ, ТкТ”, валидно до 18.04.2010 г., но му е било отнето на
датата 21.06.2003 г. на основание чл.171 т.4 от ЗДвП. С влязло в сила на
08.06.2018 г. наказателно постановление № 18-4332-003007/02.04.2018 г.,
издадено от началника на СДВР, на подсъдимия му е наложено
административно наказание „глоба” за извършено от него нарушение по
4
чл.150 от ЗДвП – управление на МПС без съответно свидетелство за
управление. Това наказателно постановление е било връчено на подсъдимия
на датата 31.05.2018 г. Преди това подсъдимият е наказван многократно по
административен ред за извършени от него нарушения на ЗДвП – с влезли в
сила 36 на брой наказателни постановления.
Подсъдимият З. е със средно образование, неженен, работи като
управител на „*****” ЕООД. Видно от приложената справка за съдимост,
същият е осъждан многократно, като с последната влязла в сила на
21.04.2016 г. присъда /споразумение/ по НОХД № 955/2016 г. на РС С. З., е
осъден за престъпление по чл.343б ал.1 от НК и съответно му е наложено
наказание 1 година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за
изпитателен срок от три години, считано от вилзане в сила на присъдата. За
същите по вид престъпления по транспорта, подсъдимия З. е осъждан още
веднъж с влязла в сила присъда по НОХД № 11580/2007 г. на СРС и два пъти
е освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел ІV гл.8 от НК.
Възприетите от въззивната инстанция фактически положения /описани
по-горе/ напълно съответстват на направените от първоинстанционния съд
фактически констатации. Първостепенният съд е извел фактическите си
изводи въз основа на една законосъобразна и правилна интерпретация на
доказателствата по делото без да са били допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила, като при оценката на доказателствените
материали не са били допуснати и логически грешки. В пълно съответствие
със законовите изисквания, районният съд е обсъдил доказателствените
материали по делото – анализирал е показанията на разпитаните по делото
свидетели, както и писмените доказателствени средства, поради което е
приел за несъмнено установена описаната по-горе фактология на деянието,
която /както бе вече посочено по-горе/ се възприема и от настоящата
инстанция.
За да обоснове тези си изводи по фактите, правилно първостепенния
съд е кредитирал показанията на свидетелите – полицейски служители С. Б. и
Д. Й.. За настоящият състав на въззивната инстанция също не е налице
никакво съмнение в тяхната безпристрастност, незаинтересованост и
обективност при излагане на фактите от значение за делото. В показанията
си, свидетелите Б. и Й. дават еднопосочни сведения за констатираното от тях
5
/в качеството им на дежурни полицейски служители по осъществяване на
пътен контрол/ на инкриминираните дата, час и място, управление на моторно
превозно средство от страна на подсъдимия; за обстоятелството, че същия е
управлявал превозното средство без да притежава свидетелство за управление
на такова, както и за факта, че това деяние на подсъдимия е извършено в
едногодишен срок от наказването му по административен ред отново за
управление на МПС без свидетелство за правоуправление. Правилно
първостепенният съд е съзрял и съответно отбелязал, че по отношение на така
посочените главни факти, е налице пълно съответствие между показанията на
свидетелите Б. и Й., и последните се подкрепят от останалите ангажирани по
делото доказателствени източници, каквито са писмените доказателствени
средства, съдържащи информация за санкционирането на подсъдимия по
административен ред /по силата на влязлото в сила наказателно
постановление № 18-4332-003007/2018 г./ за нарушаване на законовото
изискване по чл.150 от ЗДвП – за управлението на ППС от правоспособен
водач. Доколкото е налице известно колебание в депозираните пред първата
инстанция показания на тези двама свидетели, касаещо детайли на случилото
се, според съставът на СОС, следва да се обясни с избледняването на
спомена, с отдалечаването във времето от участието в събитието до даване на
сведения за него пред съда, както и с естеството на изпълняваната от тези
свидетели служебна функция, свързана с множество такива случаи, като
правилно е било преодоляно от първата инстанция с използването на
процесуалната техника по чл.281 ал.5, вр. ал.1, т.2 от НПК.
От съществуващата по делото доказателствена основа, следва да се
ценят и всички събрани писмени доказателства и доказателствени средства,
като първоинстанционния съд правилно ги е кредитирал, тъй като липсват
основания за тяхното игнориране.
В обобщение следва да се отбележи, че въззивният съд споделя напълно
дадената от първостепенния съд оценка на събрания по делото
доказателствен материал, като същевременно направи свой собствен анализ
на събраните по делото доказателства от първоинстанционния съд. При този
анализ на доказателствените материали, този състав на СОС прие, че
събраните гласни и писмени доказателства, в своята цялост пресъздават
непротиворечиво, логично и последователно възприетите за безспорно
установени фактически обстоятелства по делото.
6
Въз основа на така изложените, правилно установени фактически
положения, подкрепящи се изцяло от доказателствата по делото и възприети
от въззивната инстанция, се налага правният извод, че подсъдимия В.З. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.343в ал.2 от НК, в какъвто смисъл е и решаващият правен извод на първия
съд. Изводите на първоинстанционния съд относно извършването на това
деяние, авторството на деянието, квалификацията му и приложението на
материалния закон са напълно обосновани.
При разглеждането на делото от първостепенният не са били допуснати
и съществени процесуални нарушения, които да са накърнили правата на
страните и да дават основания за отмяна на постановения съдебен акт и за
връщане на делото за ново разглеждане в предходния процесуален стадий. В
тази връзка несъстоятелно е твърдението в жалбата на защитата на
подсъдимия /поддържано и във въззивното съдебно заседание/, че такова
процесуално нарушение от съществен характер по смисъла на чл.348 ал.3, т.1
от НПК, е било допуснато в първоинстанционното производство, доколкото в
последното съдебно заседание е даден ход на делото и е постановена
обжалваната присъда, в отсъствието на подсъдимия, поради внезапно
възникнали за него здравословни проблеми, с което е било нарушено правото
му на лично участие в процеса.
В отговор на тези доводи, следва да се посочи, че в случая по
отношение на подсъдимия З. процесуалните изисквания за задочно
приключване на първоинстанционното съдебно производство, са били
спазени от районния съд. Известно е, че задочното производство е
изключение от основния принцип за непосредствено участие на обвиненото
лице в наказателния процес, поради което законодателят в процесуалния
закон – в разпоредбата на чл.269 от НПК, а и свързаната с нея разпоредба на
чл.94 ал.1, т.8 НПК, е посочил изчерпателно необходимите изисквания, при
наличието на които е възможно провеждането на наказателното производство
без физическото присъствие на обвиняемия. Спазването на тези изисквания е
абсолютно необходимо условие за валидността на извършените процесуални
действия и постановените въз основа на тях съдебни актове, като
нарушаването им накърнява грубо правото на защита на обвиненото лице,
поради което всякога представлява съществено процесуално нарушение.
7
По аргумент от разпоредбата на чл.269 ал.1 от НПК, за престъпления, за
които е предвидено наказание не повече от пет години лишаване от свобода,
присъствието на подсъдимия в съдебно заседание не е задължително. Това
означава, че след като е редовно призован, личното му участие в процеса
зависи от собственото му решение /участието му представлява упражняване
на право/, поради което неявяването му в съдебно заседание, не може да бъде
санкционирано. В конкретният случай, съобразявайки именно посоченото
процесуално правило, първостепенният съд с основание се е ангажирал със
заключение за наличие на хипотеза по чл.269 ал.3 от НПК и съответно в
проведеното от него последно заседание по делото, законосъобразно е
извършил процесуални действия по него и е постановил крайния си акт, без
участието на подсъдимия. Предвид характера и тежестта на повдигнатото
срещу подсъдимия З. обвинение, присъствието му при разглеждането на
делото в първата инстанция, не е било задължително. Това обаче, че
престъплението, в което е обвинен З. не е тежко и присъствието на
подсъдимия в първоинстанционното производство не е било задължително
/по аргумент за противното от чл.269 ал.1 НПК/ не е освобождава съда от
задължението да му осигури възможност да упражни правото си да участва
лично в съдопроизводствените действия по разглеждане на делото. Това е
така, защото водеща в случая е не преценката на съда, че отсъствието на
подсъдимия няма да затрудни разкриването на истината /арг. от чл.269 ал.2
НПК/, а правото на това лице да представи пред съда лично позицията си по
обвинението, да участва в процеса по събиране и проверка на доказателствата
при равни условия с прокурора и да упражни всички свои права лично.
Правото на лично участие в наказателното производство е съществен аспект
и на правото на справедлив процес, гарантирано от чл.6 ЕКЗПЧ, поради което
отказът от реализиране на това право трябва да бъде извън всякакво
съмнение. В този смисъл Р. № 67/2018 г., Р. № 210/2020 г., Р. № 145/2019 г.
всички на 3 н.о. на ВКС.
Доколкото правото на подсъдимия на лично участие в процедурата за
реализиране на наказателното преследване е с диспозитивен характер, ако с
процесуалното си поведение той манифестира отказ от упражняване на
правото си /напускане на посочения адрес за призоваване без да бъде
уведомен съответния орган, укриване, неявяване в съдебно заседание, след
като е бил редовно призован/, то съда няма и задължението да му осигурява
8
възможност да го реализира. В случаят, по мнение на въззивният състав, с
поведението си на съдебното заседание, в което е приключило разглеждането
на делото, подсъдимия З. е демонстрирал именно отказ да упражни правото
си да присъства при извършването на действията в рамките на съдебното
производство срещу него и да упражни правото си на лична защита. Вярно е,
че докладваното от първия съд в заседанието на 17.02.2021 г., съобщение за
настъпила внезапна промяна в здравния статус на подсъдимия З., налагаща
хоспитализирането му в медицинско заведение, макар и без удостоверяването
му с представени медицински документи /такива не са приложени и към
въззивната жалба/, е поставило под съмнение пълноценното му участие като
активна страна в процеса. Това съобщението до съда /л.116 от
първоинстанционното дело/, обаче не е било придружено с изрично
отправено от подсъдимия искане за лично участие в процеса. Участвалият в
това съдебно заседание служебен защитник на подсъдимия също не е
отправил такова изрично искане до съда за отлагане разглеждането на делото
в това заседание, поради обективната невъзможност на подсъдимия да
присъства лично, предвид внезапното му заболяване. Напротив – защитникът
е заявил ясно становището си, че се е запознал с материалите по делото и не
възразява да се пристъпи към разглеждането му. Освен това, при решаването
на въпроса за хода на делото, първостепенният съд е съобразил и това, че по
делото е изпълнено процесуалното изискване на чл.269 ал.3, т.3 от НПК – за
осъществяване на процедурата по чл.247в ал.1 от НПК, като на подсъдимия е
съобщено, че делото може да бъде разгледано и решено в негово отсъствие
при условията на чл.269 от НПК. При това положение, с оглед на така
заявеното от защитата и при липсата на отправено от страна на подсъдимия З.
изрично искане за лично участие в процеса, първостепенният съд напълно
законосъобразно е мотивирал основанията за разглеждане на делото в
отсъствие на подсъдимия, с проявено от него недължимо процесуално
поведение. Ето защо, въззивната инстанция приема, че в случая правото на
подсъдимия на лично участие в съдопроизводствените действия по
конкретното наказателно обвинение срещу него, не е било нарушено с
действията на първата инстанция по приключването на делото при условията
на задочно производство по чл.269 НПК.
Въззивният съд се солидаризира с изводите на първата инстанция и
досежно обективната съставомерност на стореното от подсъдимия В.З.. За
9
съставомерността на визирания престъпен състав се изисква да са налице
обективните признаци: деецът да е санкциониран с влязло в сила наказателно
постановление за управление на МПС без свидетелство за правоуправление и
преди изтичането на едногодишния срок от наказването му по този
административен ред, да управлява МПС, за което не му е издадено съответно
свидетелство за правоуправление. От обективна страна, по делото безспорно
се установи, че към момента на деянието подсъдимия е бил неправоспособен
водач на МПС и съответно не е притежавал СУМПС, както и, че с НП № 18-
4332-003007/02.04.2018 г. на началника на СДВР, връчено лично на
подсъдимия на датата 31.05.2018 г., влязло в сила на 08.06.2018 г., той е бил
санкциониран по административен ред за това, че управлява МПС без да
притежава съответно СУМПС.
Първоинстанционният съд е дал правилна и законосъобразна оценка и
на субективната страна на престъплението, като обосновано е приел, че
същото е извършено при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11
ал.2 от НК, тъй като подсъдимия З. е съзнавал общественоопасния характер
на своето деяние, предвиждал е общественоопасните последици от него и е
искал настъпването им. Субективно подсъдимият е съзнавал, че управлява
МПС без да притежава издадено свидетелство за управление на такова, че
извършва това деяние в едногодишен срок от наказването му по
административен ред за управление на МПС без свидетелство за управление.
В частност, подсъдимият е имал ясна представа, че с поведението си
нарушава законоустановените норми, доколкото с наказателното
постановление, послужило като основание за реализиране на наказателната
му отговорност по настоящото производство, същия е бил санкциониран за
управление на МПС без притежавана правоспособност, както и посоченото
съдържание на същото, подсъдимия е узнал при връчването му на датата
31.05.2018 г.
С оглед на изложените съображения, СОС намери за обоснована и
законосъобразна атакуваната първоинстанционна присъда, с която е
приложен правилно материалния закон и подсъдимия В.З. е бил признат за
виновен по правилната правна квалификация на деянието му.
Не намери доказателствена подкрепа от събраните и във въззивното
производство доказателства, опитът на защитата да постави под съмнение
10
съдебните изводи за съставомерност на процесното деяние,
противопоставяйки ги на възражението, че въпросното наказателно
постановление № 18-4332-003007/2018 г. не е влязло в сила, тъй като не е
било връчено на подсъдимия З. /подписа, положен в постановлението не е
негов/ и съответно административнонаказателното производство по
издаването му, е било възобновено. Посочената теза напълно се опроверга по
доказателствен път. Така, видно от приетата от първата инстанция пр.пр. №
43200/2019 г. на СРП, същата е образувано по повод на сигнал от подсъдимия
З., че подписа в горепосоченото наказателно постановление не е положен от
него; по този сигнал прокуратурата е извършила проверка - назначила е
графическа експертиза, която е дала заключение, че подписа произхожда от
З.; предвид това е постановила отказ от образуване на досъдебно
производство за извършено престъпление във връзка с въпросното
наказателно постановление. Видно и от събраните във въззивното съдебно
следствие, писмени доказателства липсват данни
административнонаказателното производство по това наказателно
постановление да е било възобновено.
Липсват основания за ревизия на проверявания съдебен акт и в частта
му, относно наложените на подсъдимия В.З. наказания – лишаване от свобода
за срок от 1 година и глоба в размер 500 лева, въпреки че настоящата
инстанция констатира нарушение при индивидуализацията им. При
определянето на тези наказания на подсъдимия в посочения размер,
първостепенният съд не е намерил смекчаващи отговорността му
обстоятелства /въззивната инстанция също не съзря такива/, като е отчел
единствено отегчаващи вината и отговорността му обстоятелства -
предишните негови осъждания и множеството му наложени административни
наказания за нарушения на ЗДвП. При така извършената иначе правилна
преценка на обстоятелствата от кръга на визираните в чл.54 от НК, първата
инстанция обаче е подценила относителната тежест на тези от естество да
отегчат отговорността на подсъдимия. За утежняване на наказателно-
правното положение на подсъдимия до голяма степен допринасят данните по
делото, касаещи профила му на водач на МПС – същият е наказван по
административен ред за извършени от него нарушения на ЗДвП, по силата на
36 на брой наказателни постановления. Поведението на подсъдимия З. се
явява достатъчно укоримо и на основание обстоятелството, че възпиращо,
11
предупредително и поправително не са му въздействали дори и двете му
предходни осъждания за транспортни престъпления /по НОХД № 11580/2007
г. на СРС и НОХД № 955/2016 г. на РС С. З./, за второто от които му е било
наложено условно наказание лишаване от свобода. Освен това за същите по
вид престъпления по транспорта – чл.343б ал.1 НК, З. е бил два пъти
освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел ІV гл.8 от НК.
Очевидно е, че наложените за предишните осъждания на подсъдимия
наказания, не са изиграли никакъв положителен ефект и не са допринесли за
неговото поправяне и преосмисляне на поведението му в посока въздържане
от извършване на престъпление. С извършването на настоящото деяние от
подсъдимия З. /същият за пореден път след предходните му осъждания
извършва престъпно деяние във връзка с управлението на МПС/, той
демонстрира чувство за безнаказаност, престъпна дързост и упоритост.
Ето защо, въззивната инстанция счита, че при определяне размера на
наложеното на З. наказание лишаване от свобода, първостепенния съд е
допуснал нарушение на материално правните норми за определяне на
наказанието и е проявил известна снизходителност, доколкото съобразно
наличието единствено на отегчаващите отговорността му обстоятелства и с
оглед относителната им тежест, е следвало да определи това наказание към
максималния предвиден в закона размер. Незаконосъобразно обаче на
подсъдимия З. е било определено и наложено наказание лишаване от свобода
за срок от 1 година, т.е. в минималния размер, предвиден за конкретното
престъпление. Същото е важимо и за другото кумулативно наложено на
подсъдимия наказание глоба, чийто размер също не е съответен на
обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи
отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Поради липса
на протест против тази част на атакуваната присъда и предвид наличната
забрана за влошаване положението на подсъдимия, това нарушение по
приложението на закона, не може да бъде отстранено от въззивната
инстанция.
Въззивната инстанция споделя изцяло и доводите на първия съд, че за
поправянето и превъзпитанието на подсъдимия З. е наложително същия да
бъде изолиран временно от обществото чрез ефективното изтърпяване на
определеното му наказание лишаване от свобода, още повече, че в случая не
са налице и формалните законни предпоставки на чл.66 ал.1 от НК за
12
отлагане на изпълнението му, тъй като същият вече е осъждан на лишаване от
свобода за извършено от него престъпление от общ характер.
Относно първоначалния режим, при който подсъдимия З. следва да
изтърпи наложеното му за процесното престъпление, наказание една година
лишаване от свобода, изводите на първостепенния съд за определянето на
„общ” такъв, на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС, не търпят корекции.
Доколкото престъплението, предмет на настоящото наказателно
производство е извършено от подсъдимия З. в рамките на определения му
изпитателен срок по влязла в сила на 21.04.2016 г. присъда /споразумение/ на
РС С. З., постановена по НОХД № 955/2016 г. по описа на същия съд, то
следва да намери приложение разпоредбата на чл.68 ал.1 от НК, като се
постанови на основание цитираната разпоредба, подсъдимия да изтърпи така
определеното му по тази присъда наказание – лишаване от свобода за срок от
1 /една/ година. Предвид това, правилно първоинстанционния съд е активирал
по реда на чл.68 ал.1 от НК наложеното на подсъдимия наказание по тази
присъда, като му е определил на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС, „общ”
режим на изтърпяване на същото, поради което контролирания съдебен акт не
се нуждае от корекция и в тази му част.
С оглед изхода на делото пред двете съдебни инстанции, в съответствие
с процесуалния закон /разпоредбата на чл.189 ал.3 НПК/,
първоинстанционния съд е възложил направените по делото разноски в
тежест на подсъдимия В.З..
Предвид всичко гореизложено и след извършената на основание чл.314
от НПК служебна проверка на правилността на проверявания съдебен акт,
при която проверка не се констатираха основания за неговото отменяване и
постановяване на нова присъда, респективно за неговото отменяване и
връщане за ново разглеждане, или изменение СОС намери, че същият следва
да бъде потвърден изцяло.
По тези съображения и на основание чл.334 т.6, вр. чл.338 от НПК С.
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 4 от 17.02.2021 г. на Районен съд – гр.Е.
13
П., постановена по н.о.х.д. № 143/2019 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране по касационен ред.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14