РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 35 23.05.2019 г. гр.Б.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: девети
април две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р.
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 1726 по описа за 2018 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Р.Н.Б. ***, подадена чрез пълномощник адв. Владимирова, против решение № 1629/24.07.2018
г., постановено по гр.д.№ 1754/2017 г. по описа на Районен съд – гр.Б.
С първоинстанционното решение Р.Н.Б. е осъдена като солидарен длъжник по Договор за кредит „**” от
28.09.2012 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД-гр.Варна, да
заплати на Ж.Ж. ***, сумата от 8112.11 лв., представляваща припадащата й се
½ част от погасения от ищеца дълг, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от депозиране на исковата молба на 13.03.2017 г. до
окончателното й плащане, като в останалата част до предявения размер от 9457
лв. предявеният иск е отхвърлен. Със същото решение Р.Б. е осъдена да заплати
на Ж.Ж. сумата от 1010.72 лв. за съдебни разноски по делото, а Ж.Ж. е осъден да
заплати на Р.Б. сумата от 2.13 лв. за разноски по делото.
Въззивницата Р.Б. обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част, за
осъждането й да заплати на ищеца сумата от 8112.11 лв., като счита
същото за неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Изложени са съображения за допуснато от
районния съд грубо нарушение на процесуалните
правила относно ангажирането и събирането на доказателства и преклузията за
това, както и отклонение от принципа за равнопоставеност на страните и
безпристрастност на съда, тъй като БРС е постановил определение от 14.12.2017
г., с което е отменил определението си от последното съдебно заседание по
приключване събирането на доказателствата и даване ход на устните състезания,
без да изложи законно основание за това свое процесуално действие. В тази
връзка се счита, че вместо да отхвърли иска като недоказан, най-малкото по
размер, съдът е решил да подпомогне защитата на ищеца и да влезе в ролята на
негов процесуален представител, като конкретната цел на постановеното
определение от 14.12.2017 г. е ясно формулирана в същото. Посочва се, че съдът
не разполага с правомощието да възобновява приключилото дело, за да обърне
внимание на ищеца, че не е изпълнил дадените му указания във връзка с
разпределението на доказателствената тежест, а още по-малко да дава възможност
на ищеца извън всякакви процесуални срокове и правила да поправи своето
опущение да допълни делото с необходимите доказателства, подсказани му от съда,
за да се уважи иска. В този смисъл, въззивницата счита, че поисканата от ищеца
съдебно-икономическа експертиза е след изтичането на всякакви преклузии и на
практика не е по негова инициатива, а е с оглед дадените от съда указания с
определението от 14.12.2017г., с което съдът недопустимо се е намесил в
процеса, нарушавайки принципа на диспозитивното начало и равнопоставеност на
страните.
По отношение
неправилността на обжалваното решение се излагат съображения за необоснованост
и незаконосъобразност на изводите на съда по прилагане на института на
солидарната отговорност, като в решението си БРС не е изследвал аргументирано и
задълбочено отношенията между страните и не е изяснил характера на сключения от
тях договор за банков кредит. За да преодолее липсата на основание за
ангажиране на солидарната отговорност на ответницата, съдът се е опитал да
обоснове наличието на хипотезата по чл.32, ал.2 СК, като неправилно е интерпретирал
събраните по делото доказателства и някои от тях е кредитирал неоснователно, а
други е неглижирал. В тази връзка, извършвайки собствен анализ на
доказателствата, въззивницата излага съображения за липса на предпоставките по
чл.32, ал.2 СК, тъй като ищецът не е доказал, че процесната сума е похарчена за
общи на семейството нужди и не е налице основание за прилагане на чл.127 ЗЗД,
като счита, че изводите на съда в обратния смисъл са необосновани и неправилни.
Обжалваното
решение се счита за неправилно и незаконосъобразно и в частта му относно
предявеното от ищцата възражение за прихващане, което съдът немотивирано е
приел за недопустимо, без да го разгледа по същество. В тази връзка, във
въззивната жалба е направено „уточнение и допълнение“ на заявеното пред
районния съд възражение за прихващане, като се твърди, че след приключване на
последното съдебно заседание пред първата инстанция са настъпили нови факти и
обстоятелства, а именно – пълното погасяване от ответницата на задълженията по
договор за банков кредит № ***/03.12.2007 г., сключен между „ПИБ“ АД и страните
като кредитополучатели и солидарни длъжници. За целта въззивницата представя
към жалбата си удостоверение от 11.07.2018 г., съгласно което на 05.12.2017 г.
цялото задължение по договора за банков кредит в общ размер от 86 384.88 евро е
погасено от нея, поради което ищецът й дължи разликата между нейния дял от
общото задължение по кредита и това, което тя е платила на кредитора в повече
над своя дял, като вземането й е в размер на 36 542.16 евро. Поради това
счита, че възражението за прихващане следва да се извърши с посочената сума до
размера на исковата претенция, респ. срещу част от описаното ликвидно и
изискуемо вземане на ответницата към ищеца.
В
заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно, като постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло
предявените искове. При условията на евентуалност се прави възражение за
прихващане между двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях и се
моли въззивният съд да установи и признае така направеното прихващане.
Претендира се присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции.
Във
въззивната жалба са направени доказателствени искания, във връзка с
възражението за прихващане – за приемане като доказателство на удостоверение
изх.№ 246-220/11.07.2018 г. на „ПИБ“ АД и за допускане на съдебно-счетоводна
експертиза, която след справка в „ПИБ“ АД да даде заключение по поставените в
жалбата въпроси. Тези доказателствени искания са оставени без уважение от въззивния
съд, поради липса на предпоставките по чл.266 ГПК с мотиви, изложени в
определението от 10.12.2018 г.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемия Ж.Ж.Ж., в който са изложени съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Оспорва се като неоснователно възражението на въззивницата за
процесуална незаконосъобразност на отменителното определение на БРС от
14.12.2017г., постановено на основание чл.253 ГПК, тъй като преценката на съда
за непълнота на доказателствата и за необходимостта от извършване на
допълнителни процесуални действия не представлява отменително основание, докато
произнасянето му при непълнота на доказателствата и при неизяснена фактическа
обстановка би довело до съществено процесуално нарушение и необоснованост,
което вече е основание за отмяна на решението. В тази връзка се счита за
неправилна тезата на въззивницата за недопустимост, поради преклузия на
експертизата, изслушана след внасяне на делото в с.з. по доказателствата, за
което се излагат съображения. За неоснователни се считат и възраженията във
въззивната жалба за необоснованост на изводите на БРС за солидарната
отговорност на двамата бивши съпрузи, тъй като в първото съдебно заседание на
11.07.2017 г. този въпрос е обявен от съда за ненуждаещ се от доказване факт по
чл.146, ал.1, т.4 ГПК. Оспорват се като неоснователни и оплакванията на
въззивницата за неправилност на решението относно насрещното възражение за
прихващане. В тази връзка се сочи, че във въззивната жалба се подменя предмета
на възражението за прихващане, което е докладвано от съда и включено в предмета
на делото, тъй като с писмения отговор на исковата молба е заявено прихващане
със сумата от 50 000 лв., която ответницата е заплатила за придобиване на
съсобственото жилище чрез публична продан, изкупувайки дела на ищеца от
½ ид.ч., която според нея следвало да се прихване, тъй като била
„фактически изплатена на ищеца“. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени
искания, а направените такива във въззивната жалба се оспорват като
неоснователни и неотносими. Претендират разноските пред въззивната инстанция.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 1754/2017 г. по описа на РС-Бургас
е образувано по исковата молба на Ж.Ж.Ж. против Р.Н.Б. за осъждане на
ответницата като солидарен длъжник по договор Договор за кредит „**” от
28.09.2012 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД-гр.Варна, да му
заплати сумата от 9457 лв., представляваща нейната приспадаща се ½ част
от общия размер на дълга по заема от 18904 лв., платен изцяло от ищеца, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до
окончателното й плащане.
Изложени
са твърдения, че страните са бивши съпрузи, като гражданският им брак е
прекратен с развод по взаимно съгласие на 19.03.2013 г. с решение №
435/19.03.2013 г. по гр.д.№ 447/2013 г. по описа на БРС. Твърди се, че по време
на брака си страните са изтеглили кредит в размер на 13500 лв. с Договор за потребителски кредит
„**” от 28.09.2012 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД-гр.Варна, по който са се задължили да отговарят солидарно пред
кредитора. Кредитът бил изтеглен с цел довършване и обзавеждане на закупения по
време на брака апартамент в гр.Б., с идентификатор № ***, като с получените
парични средства били изплатени стари задължения на бившите вече съпрузи по
домакинството, довършване на жилището и обзавеждането му. Твърди се също, че ищецът
е започнал изплащането на кредита на 18.10.2012 г. със свои средства от
работната си заплата и два месеца по-късно съпрузите се разделили, а през 2013
г. бил постановен и развода между тях. На 03.01.2017 г. ищецът погасил предсрочно
изтегления кредит, като за периода 18.10.2012 г. – 03.01.2017 г. изплатил на
банката общо 20 200 лв., в която сума се включвал и крайния договорен
размер на кредита от 18 904 лв., поради което счита, че е надплатил своята част
и ответницата в качеството й на солидарен длъжник му дължи сумата от 9457 лв.,
представляваща половината от крайния уговорен размер на кредита от 18 904
лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска.
В
допълнителна молба и в първото по делото заседание пред БРС ищецът е уточнил,
че от средствата по процесния кредит сумата от 6800 лв. е изтеглена на каса от
двамата съпрузи в деня на подписването на договора – 28.09.2012 г. и е
разходвана по закупуването на обзавеждане и заплащане на довършителни работи по
жилището, а остатъка по кредита от 6320 лв. е прехвърлена на 02.10.2012 г. по
сметка в „ОББ“ АД за погасяване на друг открит кредит, овърдрафт на името на ищеца,
изтеглен със знанието и съгласието на ответницата за покриване на семейни
нужди, обзавеждане и текущи разходи по жилището, като към момента на теглене на
процесния кредит и усвояване на сумите по него съпрузите са живели заедно, без
фактическа раздяла.
В
депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответницата е оспорила исковата
претенция като неоснователна. Оспорени са твърденията на ищеца, че процесният
потребителски кредит е бил изтеглен обзавеждане на жилището и за заплащане на
разноски по довършването му, като се сочи, че за закупуването на имота и
неговото довършване съпрузите са сключили договор за банков кредит № ***/
03.12.2007 г. с „Първа инвестиционна банка“ АД за сумата от 54 000 лв.,
обезпечен с ипотека на недвижим имот, собствен на майката на ответницата. В
тази връзка се твърди, че извършеното преустройство и довършването на имота е
станало именно с остатъка от кредита,
отпуснат от „ПИБ“ АД, а не с потребителския кредит от 28.09.2012 г. Оспорени са
и твърденията на ищеца, че с процесния кредит са погасени задължения по
домакинството и е било закупено ново обзавеждане, като в тази връзка
ответницата твърди, че е станала солидарен длъжник на съпруга си заради
практиката на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД и целта на отпускането на този
заем е била ищецът да обедини и погаси свои стари кредитни задължения по
кредитни карти, овърдрафти по негови лични договори с „ПИБ“ АД,, „Банка ДСК“ АД
и „ОББ“ АД, като е похарчил цялата сума за свои лични нужди, което е станало и
основанието за последвалото делото за развод два месеца след подписването на
процесния договор за кредит. Предявеният иск е оспорен и по размер, тъй като
съгласно т.20 от договора правото на предсрочно погасяване на кредита се
осъществява без лихви, такси или други разходи по него.
С писмения отговор ответницата е направила при условията на
евентуалност възражение за прихващане на исковата сума със сумата от 50 000 лв., изплатена от нея по публичния търг на семейния имот – жилище с идентификатор
***след съдебната му делба между страните, която сума ищецът е получил, но не е
възстановил на „ПИБ“ АД по отпуснатия им паричен заем по договор за банков кредит № ***/ 03.12.2007 г. в качеството му на
кредитополучател. В тази връзка са изложени твърдения, че посоченото жилище-СИО е било
закупено и довършено изцяло със средствата от отпуснатия от банката кредит,
като след извършването на делбата и изнасянето на имота на публична продан,
ответницата е предложила на търга сума за целия имот в размер на 100 000
лв. и с постановление за възлагане съдебния изпълнител жилището е възложено на
нея, като тя е платила за имота сумата от 50 000 лв., които фактически са
изплатени на ищеца. При това се счита, че за да се освободи от дълг, ищецът е
следвало да приспадне от получените от ответницата 50 000 лв. сумите,
които е извършил като погашения по договора с „ПИБ“ АД от 03.12.2007 г., а
остатъка да внесе в полза на същата банка, но той не е сторил това, а е
задържал цялата сума, като считано от 2015 г. е спрял да плаща вноски по
посочения кредит, поради което и неоснователно се е
обогатил за сметка на ответницата, която е продължила да го изплаща.
За
установяване на твърденията и възраженията си двете страни са ангажирали по
делото цитираните от тях писмени доказателства, както и гласни доказателства.
В
показанията си пред районния съд св.Г. Б.(баба на ответницата) е заявила, че на
13.01.2011 г. подарила на страните 3000 лв., за да си обзаведат кухнята, тъй
като тогава 2010-2011 г. внучката й била
в майчинство. След месец-два Б. поканила свидетелката на гости и тя видяла, че
кухнята била обзаведена, целият апартамент бил обзаведен. Заявила е също, че
през 2011 г. е дала на ищеца 6000 лв., но не знае той за какво ги е изхарчил,
като в последствие тя го е осъдила да й върне парите.
В
показанията си св.Ж. (баща на ищеца) е заявил, че през м.09.2012 г. страните
теглили заем за обзавеждане на жилището, като той е присъствал почти на всичко
и е помагал за обзавеждането. Те първо имали по-малък заем, след това изтеглили
по-голям кредит, с който погасили стария заем и купили обзавеждане, оправили
банята, викали майстори за шкафчетата.
С
протоколно определение от 11.07.2017 г. на основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК
районният съд е приел за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства: бракът на страните и неговото прекратяване;
придобиването в режим на СИО на жилището в гр.Б., ул.“Д.“; сключването на
процесния договор за кредит от 28.09.2012 г. с кредитор „Сосиете Женерал
Експресбанк“ АД, по който солидарни длъжници са двамата тогава съпрузи, както и
обстоятелството, че ответницата не е правила погасителни вноски по този
потребителски кредит; наличието на друг банков кредит с „ПИБ“ АД за закупуване
на посоченото жилище.
С
определение от 14.12.2017 г., районният съд е констатирал в срока за
произнасяне, че делото е останало неизяснено от фактическа страна досежно
начина, по който е формиран размера на исковата претенция, тежестта за
доказване на който пада върху ищеца и за изясняването на който са необходими
специални знания, поради което е отменил определението си от 21.11.2017 г. за
приключване събирането на доказателствата и е внесъл делото за разглеждане в
открито съдебно заседание. Така постановеното от първоинстанционния съд определение
е по реда на чл.253 ГПК.
В
съдебно заседание на 12.01.2018 г., след внасяне на делото, по искане на ищеца
и при непротивопоставяне от ответницата, съдът е допуснал извършването на
съдебно-икономическа експертиза.
От
заключението на в.л.Джалева, неоспорено от страните, се установява, че сумата
от 13 500 лв. по изтегленият кредит от „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД е постъпила по посочената в договора разплащателна
сметка с титуляр Ж.Ж. на 28.09.2012
г., като на същата дата е
била изтеглена в брой от ищеца на сума в размер на 6 800 лв., а на 02.10.2012 г. е била преведена по банков път сума
в размер на 6320 лв. по сметка в ОББ с основание „пълно
погасяване ОК кредит, кр.карта и овърдрафт“. Останалата част от усвоената сума, в размер на 380 лв., е послужила за такса по усвояване на кредита, такса превод
и такси SMS. Съгласно
заключението, кредитът е погасен изцяло, като за периода 18.10.2012 г. –
03.01.2017 г. са погасени суми в общ размер на 17399.53 лв., от които 13497 лв. – главница, 3628.35 лв. – лихви и 247.18 лв.
– застраховки, като всичко е плащано от Ж.Ж., установено от вещото
лице от отразените операции по разплащателната му сметка.
В обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че вътрешните отношения между страните следва да се уредят по правилата на чл.127 ЗЗД, с оглед безспорно приетото по делото обстоятелство, че същите са съдлъжници по договора за кредит, сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД. Съдът е намерил за подкрепено от доказателствения материал твърдението на ответницата, че с процесния кредит ищецът е погасил свои задължения към други финансови институции, като приложение намира нормата на чл.32, ал.2 СК за солидарна отговорност на съпрузите за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. В тази връзка, предвид липсата на ангажирани от ответницата доказателства, че задълженията на ищеца към другите финансови институции са били формирани от нужди, различни от семейните, БРС е приел, че сумите по тях са били използвани за задоволяване нужди на семейството – за ремонта и обзавеждането на жилището, както и за закупуване на движими вещи, за което съдът е кредитирал като достоверни показанията на св.Ж.. Предвид това, при липса на доказателства, че удовлетворената с кредита от 28.09.2012 г., или с част от него, нужда не е семейна, районният съд е приел, че сумата по сключения от ищеца договор за кредит със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД е усвоена изцяло за задоволяване на нужди на семейството, поради което и двамата съпрузи следва да отговарят солидарно за поетото задължение, което следва да се счита за поето в равни дялове, поради което ответницата, като солидарен съдлъжник дължи припадащата й се част, но не от общия дълг такъв, какъвто е бил към момента на възникването му, а от това, което е платено за погасяването му. В тази връзка, предявеният иск е приет за доказан по основание, тъй като ищецът е погасил предсрочно цялото задължение, което не се оспорва от ответната страна, поради което надплатената част следва да се понесе от солидарния длъжник – ответницата Б.. По отношение размера на иска, съдът е приел, че същият е доказан за сумата от 8112.11 лв., тъй като по отношение на вноските, заплащани по време на брака е налице неделимост и едва след прекратяването на брака се прекратява и имуществената общност, налице е разделност на задълженията и изпълнението на общото задължение от бившия вече съпруг също е в режим на разделност, поради което единствено платения от ищеца след развода дълг следва да се понесе по равно от страните. По тези съображения, съдът е приел, че искът следва да се уважи до размера на сумата от 8112.11 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлил претенцията за горницата до претендирания размер от 9457 лв.
По отношение на предявеното от ответницата в условията на евентуалност
възражение за прихващане, съдът е приел, че доколкото ответницата не претендира
прихващане с насрещно ликвидно и изискуемо вземане срещу ищеца, извършването на
прихващане със сумата от 50 000 лв., получена от ищеца като дължима цена на
дела му от публичната продан на семейния апартамент, е недопустимо.
По
горните съображения, районният съд е уважил предявения иск до размера на сумата
от 8112.11 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното й плащане, като е отхвърлил претенцията за горницата до
претендирания размер от 9457 лв. като неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като обсъди доводите
на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по делото и
същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и
анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които
е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и
обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са
ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата
инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема
изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.127 ЗЗД, които са
формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира същите
за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Неоснователни
са възраженията във въззивната жалба за допуснати от районния съд съществени
нарушения на процесуалните правила – относно ангажирането и събирането на
доказателства и преклузията за това, отклонение от принципа за равнопоставеност
на страните и безпристрастност на съда. Доводите на въззивницата са обосновани
с постановеното от БРС определението от 14.12.2017 г., с което е отменено
определението за приключване събирането на доказателствата и хода на устните
състезания, като делото е внесено за разглеждане в открито съдебно заседание.
Тук следва да се отбележи, че така постановеното от първата инстанция
определение е такова по чл.253 ГПК, съгласно който определенията, които не
слагат край на делото могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд
вследствие изменение на обстоятелствата, грешка или опущение. Съдебната
практика е безпротиворечива в становището, че когато в срока за произнасяне с
решение по делото се констатира, че същото е останало неизяснено от фактическа
страна и за установяване на неизяснените обстоятелства са необходими специални
знания на вещо лице, съдът има правомощието на основание чл.253 ГПК да отмени
определението за приключване събирането на доказателствата и да внесе делото за
разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните, като им
укаже за ангажират съответните доказателствени средства за обстоятелствата, за
които са необходими специални знания. Този извод следва от принципа, залегнал в
разпоредбата на чл.162 ГПК, съгласно която, когато искът е установен в своето
основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера
по своя преценка или взема заключение на вещо лице. В случая, след като БРС е
констатирал, че делото е останало неизяснено от фактическа
страна досежно начина, по който е формиран размера на исковата претенция,
тежестта за доказване на който пада върху ищеца и за изясняването на който са
необходими специални знания, т.е. констатирано е, че по делото не са налице
достатъчно данни за размера на иска, първоинстанционният съд правилно е
приложил нормата на чл.253, вр. чл.162 ГПК и е внесъл делото в открито съдебно
заседание за установяване на точния размер на исковата претенция, като е дал
възможност на страните да ангажират съответните доказателства. В този
смисъл, неоснователни са възраженията на въззивницата, че вместо да отхвърли
иска като недоказан по размер, съдът е решил да подпомогне защитата на ищеца и
да влезе в ролята на негов процесуален представител. Неоснователни са и
възраженията на въззивницата, че поисканата от ищеца съдебно-икономическа
експертиза е след изтичането на всякакви преклузии и съдът недопустимо се е
намесил в процеса, нарушавайки принципа на диспозитивното начало и
равнопоставеност на страните. В случая, при констатацията за липса на
достатъчно данни за размера на исковата претенция и при приложението на чл.162 ГПК не е налице недопустима намеса на съда в процеса, нито нарушение на
принципа за диспозитивното начало, още повече, че в подобна хипотеза съдът има
правомощието и служебно да назначи експертиза на разноски на страната, чиято е
доказателствената тежест за установяване на неизясненото обстоятелство, поради
което не е налице и преклузия за назначаването на експертиза, като не е нарушен
и принципа за равнопоставеност на страните, тъй като БРС е дал равна възможност
на същите да ангажират доказателства.
С оглед
горното, въззивната инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната
жалба възражения за допуснати от районния съд процесуални нарушения.
Настоящият състав не споделя и възраженията на
въззивницата за
неправилност, необоснованост
и незаконосъобразност на изводите на районния съд по прилагане на института на
солидарната отговорност и за липса на предпоставките по чл.32, ал.2 СК.
Тук следва да се отбележи, че с
определение на БРС по чл.146, ал.1, т.4 ГПК са приети за безспорни между
страните по делото и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1)
че страните са били съпрузи, по силата на
сключения между тях на 28.08.2005 г. граждански брак, който е прекратен с
развод на 19.03.2013 г.; 2) че по време на брака е сключен договор за
потребителски кредит от 28.09.2012 г. с кредитор „Сосиете Женерал Експресбанк“
АД, по който солидарни длъжници са двамата тогава съпрузи Ж.Ж. и Р.Б.; 3) че
ответницата не е правила погасителни вноски по процесния потребителски кредит
от 28.09.2012 г. Това определение е постановено от съда след изслушването на
двете страни и по тяхно искане, поради което е недопустимо във въззивната жалба
да се релевират възражения за обстоятелства, които са обявени от първата
инстанция за безспорни по делото и ненуждаещи се от доказване. Отделно от това,
следва да се отбележи, че изводът за солидарната отговорност на страните следва
и от съдържанието на самия договор за потребителски кредит от 28.09.2012 г.,
тъй като същият е сключен между банката и двамата съпрузи – ищецът в качеството
му на кредитополучател и ответницата в качеството й на съдлъжник. Съгласно
клаузата на чл.17 от договора, с подписването му въззивницата Б. като съдлъжник
е заявила безусловно, че встъпва в дълга на кредитополучателя и се е задължила
в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови задължения по
договора, като дължи същото и в същия обем, за което се е задължил и
кредитополучателя. Следователно, Б. има качеството на солидарен длъжник по
процесния договор за кредит, като в случая от значение за спора са постигнатите
по договора уговорки, а не какви са били мотивите на ответницата за
подписването му. Ето защо, изводът на районния съд, че страните са солидарни
длъжници по процесния договор за кредит са правилни и законосъобразни, а
възраженията на въззивницата в този смисъл са неоснователни..
С
оглед твърденията и изявленията на страните, по делото не е налице спор и
относно следните обстоятелства: че към момента на отпускането и на усвояването
на сумата по процесния кредит съпрузите са живели заедно и не са били във
фактическа раздяла, която е настъпила в последващ момент (края на м.ноември
2012 г.); че с част от сумата, получена по договора за кредит от 28.09.2012 г.,
е погасен предходен кредит с кредитор „ОББ“ АД, изтеглен от ищеца по време на
брака; че ищецът е погасявал сам дължимите месечни вноски по процесния договор
за кредит и е изплатил същия предсрочно на 03.01.2017 г.
Предвид горното, въззивният съд намира, че страните са
солидарни длъжници по смисъла на чл.127 ЗЗД по сключения между тях и „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД договор
за потребителски кредит от 28.09.2012 г. Съгласно законовата презумпция по
чл.127, ал.1 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между
солидарните длъжници, това което е платено на кредитора, трябва да се понесе от
тях по равно. В конкретния случай тази презумпция не е оборена от ответницата,
поради което и при безспорния по делото факт на погасяване изцяло на
задълженията по кредита единствено от ищеца, то тя му дължи половината от това, което той е платил за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на
погасяването,
съгласно правилото на чл.127, ал.2 ЗЗД.
В случая, събраните по делото доказателства сочат на
наличие и на хипотезата по чл.32, ал.2 СК, както правилно е приел и районния
съд. Посочената разпоредба е императивна
и в нея е установено правилото, че съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от
двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на
членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със
храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния
живот разходи, вкл.за оправданите лични нужди на членовете на семейството,
задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност,
благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака с посочената цел е
за нуждите на семейството (Решение №
293/19.11.2013 г. по гр.д.№ 3267/2013 г. на ВКС, III г.о.). А съгласно
Решение № 211/23.07.2012 г. по гр.д.№ 177/2011 г. на ВКС, IV г.о., в тежест на
оспорващия съпруг е да докаже, че
твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна.
Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за
семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия
възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва
за задоволяване нужди на семейството. Когато един от солидарните длъжници бивш съпруг удовлетвори кредитора след прекратяване
на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие – в този
смисъл Решение № 342/04.01.2013 г. по гр.д.№ 1358/2011 г. на ВКС, ІV г.о.
В настоящия случай, ищецът е посочил начина на разходване на
средствата от кредита по процесния договор – за семейни нужди, като една част от сумите
е ползвана за довършителни работи и обзавеждане на жилището, а друга част е
ползвана за погасяване на стари кредити на ищеца, изтеглени по време на брака
за задоволяване нужди на семейството. При това, след като ответницата оспорва този начин на разходване на
средствата и твърди, че сумата от кредита
е била ползвана единствено за лични нужди на ищеца, то в нейна тежест е било да докаже за задоволяване на какви негови лични нужди са използвани
средствата от кредита, каквото доказване не е
проведено от нейна страна. Твърденията в исковата молба се установяват от гласните доказателства – св.Ж.,
от чиито показания, преценени по реда на чл.172 ГПК, се установява, че с
изтегления от съпрузите кредит през 2012 г. са погасили стар заем на ищеца и
купили обзавеждане, оправили банята, викали майстори за шкафчетата, като
свидетелят присъствал почти на всичко и помагал на страните. В тази връзка, неоснователни
са възраженията на въззивницата за това, че първоинстанционният съд не е
съобразил заинтересоваността на св.Ж. от изхода на делото и неправилно е
кредитирал неговите показания. С оглед събраните доказателства и независимо,
че тези показания са дадени от лице с близка родствена връзка с ищеца,
създаваща обективна възможност от неговата заинтересованост, БОС намира, че в
случая не са налице причини показанията на св.Ж. да не бъдат кредитирани, като
те следва да бъдат преценени във връзка с останалите доказателства по делото,
съгласно разпоредбата на чл.172 ГПК, както е процедирал и районния съд.
Установените от св.Ж. факти относно разходването на средствата по процесния
кредит не са опровергани от останалите събрани по делото доказателства, нито от
ангажираните от ответницата гласни доказателства, тъй като изнесените от св.Богданова
данни, че тя е дала пари на внучката си за обзавеждане на кухнята не могат да
обосноват извод, че до там е приключило и цялостното обзавеждане на жилището,
при липсата на изнесени от свидетелката конкретни данни в този смисъл. Ето
защо, настоящата инстанция кредитира показанията на св.Ж. като обективни,
поради което намира, че същите правилно са били възприети от районния съд, като
възраженията на въззивницата в този смисъл са изцяло неоснователни.
Относно
погасения с процесния кредит стар заем на ищеца към „ОББ“ АД, изтеглен от него
по време на брака, следва да се отбележи, че по делото не е доказано от
ответницата и оспорването й, че сумите по стария заем са били разходвани само
за негови лични нужди. Предвид това и тъй като презумпцията по чл.32, ал.2 СК
не е оборена от ответницата, то съдът приема, че сумите по този заем са били
ползвани за задоволяване на нужди на семейството. В случая сме изправени пред хипотезата, когато през
време на брака двамата съпрузи са поели
парично задължение по банков кредит, за да погасят с част от получените
средства предходни парични задължения, поети от единия съпруг по време на
брака, за които двамата съпрузи отговарят
солидарно, тъй като задълженията са били поети за задоволяване на нужди на
семейството. Погасяването на общите солидарни предходни задължения, за което е
поето ново задължение по потребителския кредит обуславя общата нужда на
съществуващото все още преди развода семейство.
Предвид
изложеното и както бе посочено по-горе, след като длъжници по кредита са и двамата съпрузи и сумата по кредита безспорно е
усвоена по време на брачното им съжителство, то в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или
че удовлетворената нужда не е семейна и ако той не направи това, следва да се
приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Успешно
доказване в този смисъл не е проведено от страна на ответницата, която само е оспорила твърденията
на ищеца, но не е
доказала, че разходите не са извършени, т.е. че средствата са налични при ищеца
или че удовлетворената с
тях нужда не е семейна, а е лична на ищеца.
Ето защо съдът приема за доказано
по делото, че всички средства от
кредита от 28.09.2012
г., изтеглен от
страните по време на брака им и погасен изцяло от ищеца след развода, са били разходвани за нужди на
семейството.
Поради това и съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД, вр. чл.32, ал.2 СК, ищецът има право да претендира от ответницата сумата, която е платил над
припадащата му се част от дълга,
т.е. ответницата му дължи припадащата
й се част от платеното за погасяването на дълга, какъвто
е бил в момента на погасяването.
От
писмените доказателства по делото и от заключението на вещото лице по
икономическата
експертиза се установява безпротиворечиво,
че целият кредит, получен
по разплащателната сметка на ищеца
на
28.09.2012 г. е бил погасен само от
него, като за
периода 18.10.2012 г. – 03.01.2017 г. същият е погасил суми в общ размер на 17399.53 лв. Тук следва да се съобрази, че изплащането на кредита е
започнало по време на брака между страните, като по делото не се спори, че
същите са във фактическа раздяла от края на м.ноември 2012 г. и оттогава нямат
общо домакинство, поради което погасените
от ищеца вноски със
средства от трудовите му възнаграждения за периода след фактическата раздяла следва да се считат
заплатени с негово лично имущество, а не с общи
средства на двамата съпрузи, поради липса на общ принос в
този период
(в този смисъл – Решение № 143/06.02.2017
г. по т.д.№ 2693/2014 г. на
ВКС, II т.о.).
С
оглед на горното, и предвид разпоредбата на чл. 127 от ЗЗД, съдът намира, че ответницата
дължи на ищеца половина от изплатената от него сума за погасяване на кредита след фактическата раздяла на страните,
т.е. сумата от 8553.66 лв. (половината от разликата между платената от ищеца
сума от 17399.53 лв. и платените вноски преди фактическата раздяла общо от
292.18 лв.). Предвид
обстоятелството обаче, че ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение в
отхвърлителната му част, с която е отхвърлен иска за разликата над 8112.11 лв.,
то в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не може да го
ревизира. Ето защо, искът е основателен и доказан в присъдения от първата
инстанция размер от 8112.11 лв.
По отношение
на възражението за прихващане, въззивния съд намира следното:
Неоснователни
са доводите в жалбата, че районния съд неправилно не е е разгледал възражението
на ответницата за прихващане. Тук следва да се отбележи, че заявеното от Б.
възражение в писмения отговор е за прихващане на исковата
сума със сумата от 50 000 лв., изплатена от нея
по публичния
търг на семейния имот – жилище с идентификатор ***след съдебната му делба между
страните, която сума ищецът е получил, но не е възстановил на „ПИБ“ АД по
отпуснатия им паричен заем по договор за банков кредит
№ ***/ 03.12.2007 г., по който ищецът също има качеството на кредитополучател. В случая, така
заявеното искане за прихващане е с вземане, което не представлява насрещно,
ликвидно и изискуемо вземане, както правилно е преценил и районния съд, тъй
като платената от ответницата сума по придобиването на недвижимия имот на
публичния търг няма характер на насрещно вземане. В този смисъл, прихващането е
недопустимо, като изводите на БРС са правилни, а възраженията на въззивницата
са неоснователни.
Що се отнася до „уточненото“ във въззивната жалба
възражение за прихващане, настоящата инстанция намира, че всъщност с
уточнението се предявява ново възражение, заявяването на което за първи път
пред въззивния съд е недопустимо. Съгласно задължителните разяснения на ВКС,
дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013
г. на ВКС, ОСГТК – „Когато
насрещното вземане, с което се прихваща, е
спорно (неликвидно),
т.е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на
пресъдено нещо (чл.298, ал.4 ГПК), при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила
на съдебното решение, на общо основание (чл.131, ал.2, т.5 и
чл.133 ГПК)
същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и
заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо.
В случая, с въззивната жалба е предявено възражение за прихващане на исковата
сума с насрещно вземане на въззивницата в размер на 36 542.16 евро, представляващо разликата между нейния
дял от общото задължение по договор за банков кредит № ***/03.12.2007 г.,
сключен между „ПИБ“ АД и страните като кредитополучатели и солидарни длъжници,
и сумата, която тя е платила на кредитора в повече над своя дял, т.е.
възражението е заявено на основание чл.127, ал.2 ЗЗД. Такова възражение за
прихващане обаче не е предявявано от ответницата в писмения й отговор пред
районния съд, като в случая същото не е и ликвидно, т.е. да е безспорно
установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, за да
може да бъде заявено за първи път пред въззивния съд. Ето защо, настоящата
инстанция намира, че не следва да се произнася по направеното с въззивната
жалба ново възражение за прихващане, тъй като предявяването му на този етап на
производството е недопустимо.
С оглед
всички изложени до тук съображения, настоящият съд намира въззивната жалба за
неоснователна, а поради съвпадане на изводите на двете инстанции, решението
на БРС следва да бъде
потвърдено
като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
При този изход на делото и
направените от двете страни искания за разноски, на въззивницата такива не й се
следват, поради неоснователността на жалбата, като на основание чл.78,ал.3 ГПК
същата следва да заплати на въззиваемия сумата от 840 лв. за направените от
него разноски в настоящото производство за платено адвокатско възнаграждение,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1629/24.07.2018г.,
постановено по гр.д.№ 1754/2017г. по описа на РС – Бургас,
в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р.Н.Б. с
адрес ***, ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Ж.Ж.Ж. с
адрес ***, ЕГН **********, сумата от 840 лв. (осемстотин и
четиридесет лева) за направените във въззивното производство пред БОС разноски
за платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.