Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 07.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на четвърти октомври две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 5825 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 303459 от 28.12.2017 г.,
постановено по гр. дело № 1697/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
113-ти състав, предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника М.В.В. положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ е уважен
до пълния претендиран размер за сумата от 297,60 лева, представляваща
стойността на доставена в периода от месец ноември 2013 г. до месец април 2014
г. топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********ап.
№ 5, ведно със законната лихва от 26.09.2016 г. до окончателното изплащане. Със
същия съдебен акт е уважен изцяло и кумулативно съединеният акцесорен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 7,61 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 14.09.2014 г. до 02.09.2016
г. За присъдените суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 53627/2016 г. по описа на СРС, ГО, 113-ти състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Ответникът по
делото М.В.В. – е обжалвал изцяло първоинстанционния съдебен акт. В
жалбата са изложени доводи за недопустимост и за незаконосъобразност на
първоинстанционния съдебен акт, въз основа на които е отправено искане за
неговото обезсилване или – в условията на евентуалност – за отмяната му и за
отхвърляне в цялост на исковите претенции. Според въззивника, СРС не е
съобразил наличието на несъответствие между заявлението по чл. 410 ГПК и
исковата молба по делото относно
периода, за който ищцовото дружество претендира процесната главница. Твърди се
още, че съдът не е обсъдил релевираните с отговора на исковата молба възражения
за извършени от „Т.С.“ ЕАД нарушения на чл. 76, ал. 1 ЗЗД и за префактуриране
от страна на дружеството на вземания за процесния период, заплатени от
ответника преди предявяване на разглежданите в настоящото производство искове.
С жалбата не са направени доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна в производството – „Т.С.“ ЕАД – и третото лице-помагач
– „Т.с.“ ЕООД – не са подали в срок отговори
на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Релевираното от въззивника възражение за недопустимост на първоинстанционния
акт, обосновано на съображения за разминаване на периода, посочен в заявлението
– 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., с този по исковата молба – м. 11.2013 г. – м.
април 2014 г. е неоснователно. В заявлението е посочен периодът на целия
отоплителен сезон, а в исковата молба – само част от него, по отношение на
която се претендира вземане от ответника. Поради това разминаването на може да
се приеме за съществено и обосноваващо недопустимост на предявената искова
претенция, както твърди въззивникът.
Относно релевираните в
подадената жалба доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт,
въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл.
422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: 1/
сумата от 297,60 лева, представляваща стойността на доставена в периода от месец ноември 2013 г. до месец април 2014
г. топлинна енергия за топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********ап.
№ 5, ведно със законната лихва от 26.09.2016 г. до окончателното изплащане; 2/
сумата от 7,61 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 14.09.2014 г. до 02.09.2016
г. Дължимостта на така посочените суми „Т.С.“ ЕАД претендира от
ответника М.В.В., на основание качеството му на потребител на топлинна енергия в процесния
имот. За посочените суми е било подадено заявление по чл. 410 ГПК на 26.09.2016
г., въз основа на което в полза на ищеца по ч. гр. д. № 53627/2016 г. по описа
на СРС, ГО, 113-ти състав, на 29.09.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е
образувано след подадено възражение против заповедта, като между страните не се
спори, а и от доказателствата по делото се установява, че исковете са предявени
в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За уважаването на иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ
ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване
кумулативните предпоставки на предявената претенция, а именно наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия, стойността на същата и
изискуемостта на претендираното вземане.
По делото е представено
Постановление за възлагане на недвижим имот от 24.09.2013 г., издадено от ЧСИ М.К.по
и.д. № 20137880400531, по силата на което процесният недвижим имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*********ап. № 5 е възложен в полза на М.В.В.. Върху
постановлението е отбелязано, че същото е влязло в сила на 28.10.2013 г. От
така представеното постановление за възлагане на недвижим имот се установява,
че през процесния период от м. 11.2013 г. нататък М.В.В. е бил собственик на недвижимия имот, цената на доставената в който
топлинна енергия ищецът претендира. Приложено е също и заявление-декларация от М.В.В.
от 23.04.2014 г. до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида на негово име за гореописания
имот. Следователно, съобразно действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката, ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на ограничено вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди
се извършва при публично известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към
настоящия момент – КЕВР/, които влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото по делото няма твърдения, нито данни ответникът
да е упражнил правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ, следва да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от
комисията общи условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото
им публикуване и са обвързващи за него. Явно е, следователно, противно на
твърденията, изложени от въззивника, че между страните е доказано принципното
съществуване на облигационно правоотношение. То произтича от договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период, а на
основание чл. 155 ЗЕ ответникът, като потребител на топлинна енергия, дължи
заплащане цената на отдадената за собствения му недвижим имот такава.
Обстоятелството, че през
процесния период до жилището на ответника е доставяна топлинна енергия и
нейният обем и стойност се установяват от заключението на изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза. Същото е дадено от компетентно вещо лице, с
притежавани специални знания в науката топлотехника, обосновано е, като експертът
е дал категоричен отговор на поставените му въпроси, предвид на което и
настоящият съдебен състав, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК
намира, че следва да го кредитира изцяло. Вещото лице изяснява, че отчитането
на топлинната енергия от общия топломер в абонатната станция е извършвано в
съответствие с нормативната уредба, като технологичните разходи са приспаднати
от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за
сметка на топлофикационното дружество. Експертът е посочил, че претендираната
от ищеца главница за претендирания период
от м. ноември 2013 г. до м. април 2014 г. възлиза на сумата в размер на
730,42 лв. В тази стойност не са включени лихви за просрочени плащания или за
задължения за друг период. С оглед констатациите на вещото лице се налага
изводът, че ищцовото дружество действително е доставило топлинна енергия в
процесния имот в посоченото количество и стойност.
От приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която съдът приема за обосновано
и поради това кредитира, се установява каква част от начислената топлинна
енергия за процесния период е останала незаплатена. Вещото лице е посочило, че
за процесния период за топлоснабдения имот е начислена топлинна енергия за
подгряване на битова вода по прогнозни стойности, като топлофикационното
дружество е анулирало всички фактури, издадени по прогнозни стойности за
процесния период и е формирало обща фактура на база реално потребление за
сумата от 614,83 лв. главница. Приело е, че въз основа на изравнителни сметки
за периода следва да се доплати сума в размер на 14,72 лв. Експертът обяснява разликата
между главницата по СТЕ, която е изчислена на 730,42 лв., с обстоятелството,
че към прогнозно начислените стойности в
размер на 614,83 лв. са добавени 115,59 лв. по изравнителни сметки, от които
обаче само 14,72 лв. следва да се отнесат към процесния период, както и с
обстоятелството, че извършените плащания не са взети предвид в СТЕ. Размерът на
дължимия остатък се формира като към сумата от 614,83 лв. по фактурирани прогнозни
стойности се добавя сумата в размер на 14,70 лв. от изравнителна сметка за
доплащане, като от този сбор се приспада стойността на заплатеното от ответника
в размер на 331,93 лв., като така изчислена дължимата стойност възлиза на 297,60 лв. Плащанията са подробно
посочени в експертизата, като са отнесени към конкретен период и задължение. Вещото
лице е изчислило законната лихва върху фактурираните суми за топлинна енергия
за процесния период в размер на 81,23 лв. От нея обаче също е приспадната
сумата по извършени плащания в размер на 73,62 лв., като дължимият остатък
възлиза на 7,61 лв. Вещото лице посочва, че плащанията за процесния период са
взети предвид от ищеца и са отчетени при формиране на претенцията по иска.
Въззивникът е направил в
срока за отговор на исковата молба възражение за неспазване на реда по чл. 76,
ал. 1 ЗЗД за погасяване на задълженията. Същият счита, че с извършените
плащания от 29.10.2014 г. и 28.01.2015 г. са изцяло погасени процесните вземания. Вещото лице
обаче е посочило, че тези плащания са взети предвид от ищцовото дружество и са
отчетени преди завеждане на иска. Не са доказани твърдените нарушения на реда
на погасяване на задължението, предвиден в чл. 76 ЗЗД. Въззивникът не е
обективирал изявление до „Т.С.“ ЕАД за реда на погасяване на задълженията, което
да обуслови основателност на възражението му, че с извършените две
плащания са погасени претендираните
суми. Ето защо съдът приема, че ищцовото дружество е отчело плащанията
съобразно указания в общите условия ред, аналогичен на този в чл. 76 ЗЗД. В допълнение, дори редът по
общите условия да беше различен, то приложение щеше да намери той, доколкото
нормата на чл. 76 ЗЗД е диспозитивна като установена в интерес на страните по
облигационното отношение, поради което е принципно допустимо отклонение от това
правило, съобразно уговорките между страните.
Неоснователни са възраженията
на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е обсъдил релевираните от
ответника – въззивник в настоящото производство възражения, както и че
основателността на иска не е била подкрепена с нито едно доказателство. Правилно
първоинстанциянният съд си е служил със съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертиза, доколкото за изясняване на обстоятелствата по делото са нужни
специални знания.
Изложеното дава основание на въззивния съд да
приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е основателен и доказан до пълния претендиран
размер. Изцяло основателен е и акцесорният установителен иск с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, като размерът на
дължимата мораторна лихва, изчислен съобразно размера на дължимата главница, се
установява от заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза. С оглед посоченото, първоинстанционният съдебен акт, като правилен
и законосъобразен, следва да бъде потвърден изцяло.
Предвид изхода
на спора, разноски за тази инстанция могат да бъдат присъдени единствено в
полза на ищцовото дружество, като същото е претендирало такива за
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият съдебен състав обаче счита, че така
заявената претенция не следва да бъде уважена, тъй като „Т.С.“ ЕАД не е
осъществило процесуални действия в хода на въззивното производство,
обосноваващи присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение – не е
подаден отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание по делото
не се е явил процесуален представител на страната. Молбата, с която дружеството
изразява становището си по спора, не е достатъчно основание за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, доколкото същата е с бланкетен характер.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената
на предявените искове.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение
№ 303459 от 28.12.2017 г., постановено по гр. дело № 1697/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 113-ти състав, с
което на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, е признато за установено, че М.В.В.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 297,60 лева, представляваща стойността на
доставена в периода от месец ноември 2013 г. до месец април 2014 г. топлинна
енергия за топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********ап. № 5,
ведно със законната лихва от 26.09.2016 г. до окончателното изплащане, и сумата
от 7,61 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 14.09.2014 г.
до 02.09.2016 г.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.